Мъгла, дим и пари. Роман.

First topic message reminder :

Мъгла, дим и пари
1. УКВ - waves

Обичам да се събуждам така.
Забравил какви съм ги вършил нощес. Преизпълнен с някаква нелепа оптимистична вяра в бъдещето и новия ден. Всъщност снощи беше адска тъпня, на което пряк свидетел са маратонките ми - мърляви, опличкани с кал, а онова бледо червеникаво петно е или кръв или кетчуп. Подпрени на стената, една върху друга, чорапите са се оплезили от тях като кучешки езици. Изваждам ръка изпод завивката, натискам PLAY и стария ми касетофон Panasonic който засвирва нискокачествен запис на ,,Въжен" от Хиподил - целия изпълнен с шибано пращене, драскане и тук-таме провлачване на китарата. Тежкият ритъм и безумни вокали събуждат престъпната ми мисъл по-бързо и от тройно кафе. Изпъвам се в кревата и започвам да филмирам наум различни комбинации,, които биха ме довели до крайната ми цел - бързо и лесно забогатяване.
Винаги съм се чудел дали в главите на другите става същото или просто аз съм някакво изперкало копеле което са пропуснали да опандизят.

СЦЕНА 1
Място: Където бачкат тъпи путки (магазини за нещо, рекламни къщи, фризьорски салони, може банки и т. н. )
Действащи лица: Аз, Тъпа Путка, Куки
Въоръжение: Юмрук

Отварям спокойно гъзарската врата на предполагаемия магазин. Отсреща ме гледа кравешки тъпа перхидролка.
-Мога ли да ви помогна?-пита с едно пренебрежение, което трябва да ми подскаже, че съм не на място там.
-Мммммм, всъщност мога да си помогна и сам - казвам спокойно докато се приближавам с бавни крачки към нея.
Вглеждам се в празния и поглед скрит зад синьо-сивите и контактни лещи. И тогава, БАААААМ! юмрук в без това и кривия и нос. Тя полита назад и се приземява върху някакви рафтчета и етажерки. Дръпвам и чантата PRADA (менте естествено, колкото и свирки да извъртиш кучко, 900 евро за чанта няма да спестиш), отвътре се разлитат всякакви евтини и ненужни боклуци – сенки, кърпички, тампони, кондоми... Поне телефона и е скъп, а и портмонето и е заредено с няколко петдесетачки.
Излизам навън изкефен с подут до пръсване мозък от адреналиновата инжекция. Ловко разглабям телефона, изхвърлям СИМ картата, а батерията прибирам в джоба, за да избегна проследяването.
Естествено после си представям куките, мръсната Лада, шибания арест, палките в мазето и въпросите,, които ти задава някакъв следовател, задължително облечен в овехтяло пилотско якенце от изкуствена кожа.
„Знаеш ли, че за грабеж дават 5 годинки, моето момче?”
„Момичето иска да заведе дело за средна телесна повреда, знаеш ли, че това са още 3 годинки?”
„Ако зависеше от мен боклуци като тебе нямаше да излизат от затвора?!”
„Абе еееей, пикльо, мангалите ше ти разцепят пропката от шибане, ей!”
Винаги си представям куките в края на всеки сценарий. Може би това ми спасява задника засега.
После идва втората сцена.

СЦЕНА 2
Място: Улица
Действащи лица: Аз, Путка с БМВ, Куките естествено, къде без тях
Въоръжение: Пистолет, любимата ми марка е „Хеклер & Кох”

БМВ-то е спряло на червено на светофара. Вътре дъни някакъв противен хаус, путката си клати главата в ритъм, след като амфетът е разял и без това малко останалия и мозък. Отварям врата, улавям ръката и с едно рязко дръпване тя се озовава на паважа. Сядам в колата, тя подскача и почва да крещи, аз само и показвам патлака и тя млъква. Газ... гумите свистят.
Подкарвам като луд из улиците, поглеждам километража – 100, 120, 140, 160. Ето ви и вас най-накрая, копелета. Една бяла Астра зад мен пуска светлините и тръгва да ме гони. Малко трудно ще ме хване. След минута-две астрите са вече три на брой. Точно така, момчета. Сега вече е интересно.
Забивам машината в някое дърво, превръщайки един куп пари в сплав от ненужна пластмаса и усукана ламарина. Срязвам еърбега с чекията, измъквам се през натрошения прозорец и откривам стрелба с патлака по тъпите копелета целейки се в главите им.
Ха, куките ще ме застрелят с особено удоволствие, после заглавията по вестниците ,,Луд бандит загина в престрелка". Сто процента ще напишат, че съм бил под влиянието на наркотици, въпреки, че аз никога не съм ползвал. Просто трябва да се оправдаят пред обществото, че видите ли полицаите вършат някаква работа изпълнена с риск.
Мога да цитирам статията дума по дума, дори ако някога реша да правя нещо такова, ще го напиша предварително на mail-а ми и ще им го пратя.
След това ще има Metallica и ,,Seek&Destroy".

Мамка му! Мразя да стоя потънал в безумно мисли без да правя нищо. Сещам се за леля ми, която обича да казва „Трябва да се яде” . Винаги са ме радвали подобни неоспорими безсмислици, особено когато тези, които ги изговарят ги комбинират с поглед тип от „Ти записа ли се доброволец?!”.
Рипвам бързо от кревата нахвърляйки се на студа, който одеялото до този момент не пропускаше. Пускам духалката „Philips”, вентилаторът раздвижва праха в стаята, докато токът бързо нажежава нагревателите . Стоплям си дрехите, после ги обличам продължавайки да се топля, мъчейки се да изстържа калта от левия крачол на анцуга.
Тату запяват от касетофона „Я сошла с ума”, подходящо оформление за подобен зимен ден като сегашния. А може би и като снощния, от който нямам много спомени. Изяждам половин суха вафла „Фокус”, слагам си часовника, пускам бокса в джоба, скривайки добре металната кутийка “Fisherman’s friend”, в която има три грама от тревата на Общия. Надявам се да я продам днеска на лапетата дето се събират в гимназията.
Стана ми весело като си спомних какво видях снощи. Минавах покарай Строителния и гледам, идиотите играят на баскет под оранжевата светлина на лампите слушайки долнопробен рап имитирайки смотаните мангали на Америка, чернилките. Гледам Коцето и той се мъчи да дриблира, имитирайки съсредоточено ония генетични отклонения от NBA. Ебаси ташака вчера с техните правиха лютеницата. Гледах го през прозореца как за пет часа ми обели поне 10 кила чушки, а сега е голям тежкар. Хе,хе рапери сте ве, рапери както казваха ония харманлийски цигани в казармата.
Излизам в коридора като пич знаейки, че хазайката се е изнесла към градската градина още в седем сутринта да организира пенсиите на въоръжена борба срещу чумата на свободата, капитализма. Отключвам,заключвам и се заемам да направя първия ми коварен план за деня да монтирам УКВ предавателите под масите в ,,Италианската". Там мястото е просто идеално за големи бръмбари, шибаната им несизнам колко волтова батерия заедно с малката платка никак не са малки, а масите там са с удобен плот. Като лепнеш черното тиксо през средата им, шанса някой да те усети е 0. Проверявам дали малкото радио е в джоба ми, където е по - принцип мястото му. Сутринта асансьора за моя приятна изненада работи така, че пътя от деветия етаж до партера е лек. Вътре мирише яко на разгонена путка може би Paco Raban или XS. Мисля че даже знам коя е, гаджето на плейбоя на четвъртия, който всеки ден води различна патка от ,,манджата'' да я шиба докато майка му е работа. Слагам слушалките Sony в ушите си, които не харесвам, ама не се виждат от страни. Скоро бърчейки физиономия от чалгите на, които попадам намирам пиратската станция на Стефан - Шайбата чийто предавател е мое дело и е свързан директно с компютъра на тавана. От там разпръсква мр3 - ките на shifle.

Химна на Съветите зазвучава в моята глава в мига когато преминавам като невестулка през спасителния бетон и се озовавам от другата страна.
Имам странен сърбеж и настръхване между плешките, имам чувството, че нещо всеки миг ще ми разкъса мускулите, ще раздроби костите, ще ми изкара въздуха, а аз ще се просна като идиот върху снега и коравия асфалт отдолу.
Изведнъж сякаш тялото ми си прибира борчовете с лихвите.
Направо имам чувството, че ще се строполя от изтощение.
Продължавам да бягам колкото мога. Този мръсен убиец, може да се покаже и да продължи да стреля!
Имам тридесет метра до чупката на училището, прескачам една малка издатина която отделя двора и някакъв друг двор застлан с плочки и малки градинки. Вратата на даскалото е на още петдесет метра. Следите ми остават по девствения сняг. Мразя ги тия девствени работи!...
Майната му. Вратата да го еба, д’ге е затворена. Прескачам с върховно усилие и се усещам, че сега пак ще изляза на Ген. Столетов. Това означава пряка видимост за онзи който изостана и евентуално добро прицелване на стрелеца с разбития нос, освен ако не ме е гонил, а се е върнал обратно. Доближавам се задъхан като пес до стената, дъхът ми се кълби, а студа реже като ножовка - жица гърлото ми... Поглеждам зад стената на даскалото.
И виждам как онзи бавния завива клатейки се към уличката в която ме стреляха преди малко.
Чисто е!
Невероятно усилие на тялото и волята ми отнема за да побягна пак през улицата, пресичайки я. Добре, че няма коли, иначе спокойно можеха да ме прегазят, тъй като изобщо не гледам!
Прекосявам успешно, после тръгвам по - една необикновено стръмна уличка, риейки тънкия пласт сняг, проклинайки го!
Тъпи следи.
Никъде не мога да потъна бързо сега...
От далечината някъде от кръстовището на Столетов и Хаджи Димитър долетява рев на мотор, свистене на гуми плюс рязко изсвирване на клаксон. Обръщам се назад напълно доверявайки се на предчувствието за пристигащи подкрепления на враговете. Черен джип чиято марка не разпознавам в тъмното преминава с бясна скорост на тридесет метра от мен. Набива спирачки пред гимназията, може и да си въобразявам, обаче сякаш чувам затръшването на четири врати!
Шмугвам се в двора на някакъв блок, вървейки;почти влачейки се излизам на Хаджи Димитър, а пред мен се изправя оградата на Второ основно училище. Решавам да потъна в лабиринта от малки улички който предлага добри укрития в този квартал...

21. Лесна работа, ама ей на свърших я!
Дърветата около мен са чудно красиви в мрака. Отрупани са в сняг, стоят сякаш са експонати в изложба и вече не мърдат с клони както предишните дни, вятъра си взе почивка след като снега наваля...
Вървя през една от пътеките на Аязмото. Студа не го усещам за сега, още съм много сгрят и нервен от преследването. Изморен съм. Вървя право към скривалището. Там съм оставил малко неща, които нямат работа в квартирата, поправям се мислено на ум; нямаха. Пътя между смълчаните дървеса добавя толкова много сюрреализъм към картината на животът ми през последните няколко часа, че ме кара да се замисля да напиша сценарий за филм, използвайки своите патила за главен пълнеж. Хе! Не става, защото най - интересните неща са истина Не, не ми се ходи зад решетките на почивка!
Гората е толкова прекрасна през нощта. Съжалявам липсата на другар до мен с който да споделя красотата на снежния мрак в който се намирам, освен това много малко хора бива ме разбрали. Тихо стъпвам вървейки уверено по - пътеката, след половин километър разстояние се появява лека мъгла която внася още нотки на специални ефекти. Скривалището е хем, близо хем далеч.
Точно сега не бързам особено затова преминавам през за обиколния път.
Усещам как преди два дни бих се спукал да мисля, какво ще правя после, сега обаче само чувствам, усещам гняв, омраза и малко зрялост, желание да успея. Да успея за какво?!
Да се измъкна от целия този цирк.
Леко первам разни клони, гледам как снега пада на земята, и отминавам. Просто си вървя в мрака, на пук на всичко съм доволен...
За какво съм доволен!?
Ха, ха, ха. Доволен съм защото се измъкнах от лапите на мръсните педерасти. Оставих единия с разбита мусура. Просто си представих какво щеше да стане с безценното ми тяло ако има бях попаднал в ръчичките. Още си спомням как преди време Главоча от Панагюрище и неговите ортаци пребиха онези двама идиоти с чорапи пълни с пясък... Сякаш сега виждам огромните синини на пръснатите кръвоносни съдове,, които бяха станали на каша. Брррр.
Продължавам да си вървя, преминавам през разни самотни пътеки, които малцина използват, до моето място остава още поне двадесет минути път. Докато стигна да там няма да се обременявам с мислене къде ще прекарам нощта.
Речено - сторено. Не си мисля за нищо, оставям съзнанието си да почива тъй като усещам съвсем скоро пак ще ми трябва да работи на пълни обороти. Пристигам до шахтата, дори съм леко изпотен, от изкачването върху стръмния склон. Сядам за секунда да се посъвзема. С досада отхвърлям песимизма който упорито шепти, че някой е открил тайника. Отварям с доста напън металната врата на шахтата, всъщност в един момент си мисля, че някой я е заварил, но се оказва замръзнал конденз. Когато влизам вътре нахлувам в пълен мрак, вмирисан на хлор и изпълнен с мощта на водната струя която се носи с безумна скорост надолу по грамадната тръба към сърцето на града. Предвидливо зад един камък съм поставил запалка, свещ и кибрит в торбичка. Ръката ми с погнуса се навира в леко влажното и ледено студено пространство на левия ъгъл до мен, измествам камъка, докопвам торбето и опитвам да пална запалката. Пиезо кристала хвърля искра, но газта упорито отказва да се запали. Въздъхвам тежко, отворих кибрита драснах една клечка, тя едвам се пали, изгасва на мига от някакво противно въздушно течение. Ееех. Мъка. Пробвам с две една за друга. С тях имам лек успех, горят достатъчно за да подпалят фитила на свещта с пращене. Тя е от онези малки свещи в метално фолио. Светлината която хвърля в шахтата е достатъчна за да виждам ориентирите, които ми трябват.
ВиК са строили здравата по - времето на комунизма, има десетки подобни шахти, но тази е уникална в сравнение с другите, заради малката ниша хитроумно замаскирана от мен с картон, поомазан с цимент. Така се създава илюзия за масивна стена. Тя се намира доста над пода, като е защитена от някакво хипотетично мега наводнение, ако случайно тръбата се спука точно тук. Освен това някой работник - водопроводчик, дори да измести картона няма да открие нищо освен мумифициран труп на куче. Интересното е зад мумията. Абстрахирам се от озъбената поизсъхнала уста, бъркам и вадя черния боклукчийска чувал. В него се намира една прилична седем левова китайска раница пълна с какво ли не.
Грабвам я като бързешком излизам навън. Доста по - студено е, обаче може да се диша. Въздъхвам. Отварям раницата и започвам да гледам какво съм напъхал вътре, тъй като от поне пет месеца не съм идвал насам; и съм позабравил.

В първия джоб се намира едно смотано дърто джобно ножче, поставено от мен за да мога да си отворя три консервички. Като става дума за храна изненадващо изпитвам глад, а пък и така или иначе тия консерви няма да ми потрябват, тъй като поне имам пари. Поставям чувала върху някакво обледено парче дърво, курдисвам се отгоре му, после се заемам с не леката задача да отворя консервите. След две минути съм отворил тази със цацата, като не успях да се олея, но снега наоколо ми е опръскан с мазнотия. Използвам лъжицата която съм си добавил в комплекта, бавно наслаждавайки се на сюрреализма който виждам от тук започвам да ям. Града представлява едно голямо светло петно скрито в облаците мъгла, които са затулили всичко. Толкова съм сам, че не може да бъде, от това ми става приятно. Сърбам тихо, не смея да наруша тишината на нощта, другите две консерви са скумрия и шпроти. Леко съм заситен и решавам да си ги оставя за друг път. Прибирам ги обратно, обръсвам лъжицата в снега. След това отварям другия джоб на раницата...
Мамка му!
Плячката от германките е в квартирата!
Лошото е, че Надя знае всичко в подробности!
Може да ме накисне, не ще ме накисне!
Охх, защо ме домързя да донеса гривната до тук. ?Добре поне, че са скрити добре. Наблъскал съм гривната в дивана, там надали ще търсят, трябва да го разглобят целия. Най ме хваща яд за парите в бас тялото на компа, имаха към петдесет лева. Еххх, зла съдба. Все пак, всяко зло за добро!Поговорката не ме обнадеждава много, обаче все пак не един път съм виждал как са се обръщали нещата, затова и вярвам. Пребърквам останалата част от раницата, като замислен вадя автоматичния нож, чифта чорапи който решавам да нахлузя утре и една малка торбичка с плячка. Трева, три амфета на прах, десет лева, два златни и един сребърни пръстен. Единия златен е с шибан монограм, останалите, обаче си ги бива. Спомням си за времето когато се сдобих с тях. Дааа. Доста водица изтече от тогава. Интересно мама му стара, как човек не напредва изобщо в нашата държава, сякаш живеем само ей така, за ташака. НЗ. Няма Значение. Всъщност чак сега се сещам, че ще трябва да напусна Стара Загора. При толкова явен медиен интерес към мен, няма никак да е здравословно да оставам повече. Значи ще се махам. Въздъхвам.
Ще бъде убита тази кучка. Аз казах, Хау!
За една тъпа мерзка курва да затъна в гонка. Да ме гърмят!Ехх, ако мога да я намеря, така ще я обезобразя, ще заприлича на Упи Голдбърг след запой. НЕ!
Обещавам си, че след време като се върна пак тук, ще я накарам да плаща жестока цена за своите игрички. Поуспокоявам се донякъде, намятам раницата и тръпнейки от студ започвам да се чудя къде да прекарам нощта. Никак няма да е умно да се установя при някой познат за който и Надя знае. Така учудващо много от приятелите ми, които биха ме прибрали под крилото си отпадат. Интересно колко дълбока е била връзката ми с нея, изглежда познава поне 2/3 от всичките ми другари в Стара Загора. Просто ужас. Отново проклинам лековерието си. В крайна сметка решавам да посетя някой хотел. После се усещам, че трябва да се зарегистрирам в него, а меценатите ми точно това искат да направя. Значи все пак докато слизам надолу трябва да измисля някой който би ме приютил. Кой ли да е?
Вече ми е доста студено и спящо. Стъпвам доста сънен, чат - пат се подхлъзвам, за щастие не падам изобщо. Някъде лаят кучета та се късат... Чувам само хрущенето на моите стъпки, което съчетано с лекото ми дихание се превръща в нещо като декор на смотан филм... Хе, хе, хе. Прехвърлям на ум хората при, които мога да отида, най - накрая се спирам на двама.
Единия е Миро Шапката, стар познат от квартала където живеех преди да се преместя, другия вариант е женски и се казва, Ася. С нея имам чисто платоническо познанство не, че не бих я изчукал, но естеството на познанството ни е такова, че тя не би предприела тази приятна за мен стъпка, вероятно защото е патка. Всъщност може би живее по други правила като притежава определен виждания за света който я заобикаля,, които аз не мога да възприема. Все пак би ми било доста по - отпуснато да се обадя на Миро отколкото на нея, винаги ме гледа с онзи любопитен преценяващ, загадъчен поглед който сякаш се гмурка в дълбините на душата ми и пита ,,Кой си ти?”. Естествено вероятно си въобразявам със страшна сила, въпреки всичко има шанс и да съм прав, нали?. Продължавам да усещам как мислите ми се вият като някакви дебели и глупави змии, които не знаят какво искат. Няма смисъл да си мисля точно сега за Ася и какво изпитвам към нея или . . еба си.
Вече се движа в крайните квартали, които представляват низ от блокове наредени до оградата на казармите и пивоварната. Мирише на хмел или каквото там слагат в бирата та се не трае. Няма хора, няма дори кучета наоколо, спускам се през познатите пресечки като не след дълго излизам в стария квартал. Автопилотът ми се включва отвеждайки ме без да се напрягам до ниския блок който ми е нужен. Изкачвам се на третия етаж и зазвънявам... Тъпо ми е, защото е доста късно. Нямам обаче голям избор и зачаквам някой да ми отвори. Тъй като никой не се отзовава на колебливите ми позвънявания задържам пръста си все по дълго върху бутона, но ефекта е нулев. Ха, сега...

Вероятно няма никой, интересно накъде ли са издухали всички?. Въздъхвам тихо, а лампата която осветява сивото на глед стълбище избира момента да изгасне. В тъмния мрак без проблем намирам пътя си, трясвам вратата като с тревожна крачка тръгвам към Ася и нейния дом. Снега почти навсякъде си остава чист, освен че няма следи по - него е мега тихо, в далечината има разни индикации на работещи автомобилни двигатели ,,които само подчертават царящата самота, сякаш все още се намирам насред гората.
Това което ме довършва официално е горящия контейнер. От гърлото на поцинкованата грозна кофа се извиват плахи пламъци и стълб от миризлив пушек който се разстила наоколо потапяйки всичко в река от въздушен смрад. Вече всичко прилича на декор от филм, очаквам режисьора да кресне край на сцената, оператора вдигне главата от визьора на камерата, а някакъв тъп сценарист да излезе за да ми наговори куп глупости...
Ася за щастие не живее особено надалеч от стария квартал, е не е на пет минути пеш, но някак успявам да преодолея разстоянието до механото за десетина минути, и когато прекрачвам тъмния вход на високия осем етажа блок, вече зъзна от зверски студ. Безкрайно уморен се изкачвам с асансьора до петия и настискам натоварен със страшни съмнения нейния звънец. Имам дежа ву, как звъня и не ми отварят, вероятно защото доста звънене ми се събра тези дни. Съжалявам как не се сетих да погледна дали нещо свети горе, тропвам уж, подгряващо с крака, като така добре усещам всъщност колко съм вкочанен. Зачаквам... В момента който избирам да си тръгна, чувам спасителния звук на отваряща се врата, стъпки и превъртане на ключ.
Отваря ми Ася, имам куп кофти представи в, които тя любезно и няколко пати нелюбезно ми отказва подслон и в мига в който си отваря изненадано/усмихнато устата да каже нещо очаквам най - лошото:
- Радвам се да те видя.
- И аз също. - отговарям леко смутен от бодрият и вид, все пак сме 02:43 по - моя часовник. Облечена е в анцуг в зелен цвят на сини хоризонтални линии, изобщо изглежда някак много секси с излъчваната невинна сънливост която струи от нея.
********
Вероятно днес започва деня ми в който имам късмет. Ася се оказва тотално сама, без всякакви родители и любовници. Нахвърлям на две на три малко преиначената основна история, после си лягаме в нейното легло. То е двойно и доста точно широко за да спим и двамата на него. Лягаме говорим си за нещо, но аз съм толкова разбит, че заспивам веднага като прасе тихо промълвяйки лека нощ.
********
Събуждам се. В първите мигове имам чувството за моята обител в квартирата, но след мигове случилото се до момента нахлува в главата ми. Поглеждам на ляво –където е пусто. Ася трябва да е станала. Интересно колко ли е часа?В сравнително бедната и откъм из лични предмети стая липсват време измервателни уреди, затова след като ставам и се обличам нахълтвам в коридора. Там голям стенен часовник с махало показва 11:30. От кухнята долита шум на готвене, който съчетан с мириса на нещо пържено докарва водопад от лиги в устата ми.
********
В 15:34 излизам на студа след като си казваме ,,Чао” с моята приятелка, целувам я по бузата, а тя ми казва да се пазя. Продължавам да си мисля за късмета който ме е споходил днес. Оказа се, че Ася има някакви приятели, които днес заминават за София, просто идеалния вариант. В столицата ще мога да потъна за известно време докато реша какво да правя по нататък. Докато се влача към езиковата от където трябва да ме вземат в 16:20 часа се сещам да си проверя пощата. Оглеждам се за клуб; такива не се срещат на тези географски дължини. Все пак след 150 метра и внимателно взиране откривам малко гаражче с предизвикателна табела ,,NET +” която говори много за простотията царяща вътре. Отварям вратата от алуминиева дограма, после влизам вътре. Седемте компа приятно топлят, разтривам ръце усмихвам се на някаква бабка и три минути се опитвам да и обясня, че ми трябва интернет. В един миг тя явно получава прозрение, казва ,, - А да това го имаме!”, сякаш интернета е патладжан, че да го има. Изважда един тефтер записва началния час и ми предоставя една бракма с издъхнала мишка и клавиатура изтрита на W, A, S, D. Нета е очаквано бавен, интересното в случая е, че тук използват браузъра на Mozilla, който е леко по - странен от Explorer, но не мога да кажа, че е нещо повече от него. Първото нещо което правя е да си проверя пощата...
В миговете, които се търкалят край мен докато чакам, сайта да възприеме името и паролата ми, доста мисли преминават през малката ми главичка. Основната е за надписа ,,Нямате не прочетени писма”. Другата е за...
Имате 3 непрочетени писма.
Страхотно. Щраквам върху кутия и след седем агонизиращи секунди съм вътре...
Първите две писма са ясен от откровен спам, обаче последното е това което чаках.

hot_kiss@abv. bg RE: ei kades si?!

1. 
2.  
3. Mnogo si ymen nali???! Kato si tolkova ymen, mislia che i sam moje da si otgovorish na vaprosite.
P. S. Samo shte go spomena kato vazmojnost
Metallica imat koncert v Harvatska sled mesec i polovina, smqtam che shte ydarjish na dymata si i shte mi kypish billet.
Celyvki.
Е ми да, резултата е на лице.
Плясвам с ръце, покланям се пред монитора като мислено давам личната си награда, първото място в сърцето ми... . давам го на най - мръсната, гадна, подла кучка която съм познавал някога изобщо. Браво на нея. Наистина не съм очаквал чак такова коварство и притворство, вероятно преценката ми за жените с красиви лица, слаби тела и големи цици е била тотално погрешна. Чак съм възхитен от нея.
Известно време стоя безизразен пред монитора. Яркостта му е доста увеличена затова разгадавам за бързо системата му, намалявайки я до 78%.
Браво на момичето. Направо ме прекара с вълшебните гащи - анално.
Отчаян разбъзиквам пощата си преглеждайки старите послания. Повечето са от разни бегли познати, разни девойки, които съм зарибявал неизвестно кога и... и... писмо от Маймуна. Носи апокрифна дата отпреди година и нещо. Да бе мисля си, аз Маймуна не съм му се обаждал, нито съм му писал от толкова много време...
Съмнявам се да проверява тази поща, но всъщност защо да не му драсна нещо. Отивам на отговори като започвам да натраквам на клавиатурата следния текст:
Maimyn, eba mi se majkata brat4e. Po to4no mi q ebaha I to edna tapa jenska swar6i tazi neleka zada4a. Sityaciqta mi e podobna na towqta predi da zamine6, s malkiq I priqten fakt 4e imam malko pari w sebe si. Sega mislq 4e trqbwa da poema po twoq pat, ako moje po nqkakaw na4in da mi pomogne6 sas sawet nikak nqma da ti se razsardq .
Dnes zaminawam za Sofia I neznam dokoga 6te sam tam. .
Towa e ot men.
Ina4e ti kak si???

Извадих 40 ст. платих на лелката отново излязох на студа като сега реших да се насоча към един хранителен магазин. В него купувам доста сок, малко вафли и някакъв утраскъп сандвич с топено сирене. Тъй като съм съвсем наблизо до мястото на срещата, а не е полезно да се развявам посред бял ден из центъра, сядам в някаква къща със синя дограма и готин меден покрив която се намира точно срещу училището. След едно кафе и осем изгубени минути в 16:14, тръгвам надолу по улицата, за да достигна в 16:18 до паркинга от долната страна на езиковата. Край едното капанче където се продават закуски има солидна тълпичка ученици, които гризат закуски, пият разни кафета и главно пушат говорейки високо. Скривам се из тях, изчаквайки идването на волвото с което трябва да стигна до столицата. В 16:22 то още липсва, за сметка на това преравям с любопитство китайската раница откривайки с много голяма изненада тефтер с написани телефонни номера в него.
Аааа, да това е тефтера с телефоните, който един път предвидливо закупих, попълних с важна информация и после забравих/зарязах в раницата. Точно решавам да го прегледам обстойно когато една мръсно синя шведска кола отговаряща на описанието на Ася, спира пред бариерата. Бързо отивам до нея. Шофьора млад образ ме оглежда преценяващо, а когато отварям вратата вече усмихнат пита:
- Значи ти си приятеля на Ася. ?
- Точна аз съм човека.
- Влизай, тогава. - казва жизнерадостно младата, леко пълна мацка на предната седалка като за да подкрепи думите си с дела, ми махва с ръка. На главата си носи странна плетена шапка с която прилича на Аланис Мориссет от клипа на Иронично.
Двамата са готини пичове, които имат някаква тайнствена работа в София за която не намират за нужно да споделят с мен. Това естествено няма никакво значение. Когато преминаваме табелата оказваща края на Стара Загора мислено въздъхвам и продължавам разговора компове който сме започнали. Всъщност водим шантав спор коя програма е по добра за слушане на музика WinAmp или Media Player.
- Все пак е много готино като си пусна Media Player да ми изкара заглавието и обложката на албума. - казва Лилия, жената на шофьора наричащ себе си Пешо, със странно самоковско произношение което прави името да изглежда така ,,пешО” с мега ударение на О - то.
- Ако нямаш нет малко трудно ще да я видиш тази обложка. - контрирам аз, като поддържам WinAmp главно за това, че ме мързи да разуча плеъра.
Лилия ме поглежда сякаш няма начин да имаш компютър и да нямаш достъп до интернет, явно живее милата в един доста по - добър свят от моя, нищо че сме от една страна.

- Е да, но аз имам си ги слушам само на моя компютър...
- И ако нямаш колони нищо няма да чуеш. - захилен на остроумието си добавя пешО. - Трудно ще стане батка...
- Е да, обаче на мен редовно ми се случва да слушам музика без интернет. - уморено капитулирайки се предавам.
Те са доволни от победата си, аз се замислям за свои неща главно при кой и къде ще преспя в София. Естествено все още имам доста пари, няма да е проблем да се тръсна в някакъв хотел където не задават въпроси, но хмм парите няма да са вечни. Малко почвам да се чудя дали да не си купя някакъв телефон. В теле - тефтера срещам доста имена на, които мога да се обадя, просто за да чуя как са хората, които са ми ги дали, а готиното в случая е, че трима от тях са сега в София. В един прекрасен миг се сещам за храната, изяждам сандвича който не е лош за гладен човек, ама е малко. Черпя щедро с натурален сок и вафли. Волвото весело подминава Чирпан, като после се озоваваме в зимния ужас на магистралата. Започва да вали сняг, навън е ужасно мрачно, като снегът не се шегува никак натрупвайки се на пътното платно. Добре, че возилото е шведско и няма съществена опасност от занасяне. Фаровете на колите отпред ни осветяват с притъпена от валежа светлина, двамата ми спътници се заприказват за нещо свое, като аз тихо потъвам в седалката леееко стисвайки ръчичките си за да не изстиват.
Всичко в един миг сякаш се излива...
Имам усещането за ново начало, сега, тук на тази магистрала под падащия млечно - черен покров на мрака. Знам, че съм се измъкнал от Ст. З. куките и веселите дебеловрати момчета, които си дават мило и драго да ме докопат.
- Приблизително след колко време ще пристигнем. - питам шофьора.
- Ако не завали по - силно приблизително след 3, три и половина часа. - отговаря усмихнат той.
- Хмм Пешо не забравяй, че в самия град ще е някакъв ад. До центъра по цариградското ще ни се разкаже играта, там имаме само 45 минути. - се включва милата Лилия. - Тия софиянци не могат никога да се справят с каквото и да е природно бедствие...
- Е, че това бедствие ли бе?Един сняг?! - захилен отвръща Петър, понадува още малко парното, като за капак напсува някакъв тип който кара да дълги.
- Знаеш ги в София какви са, центъра сега ще е ад, особено на жълтите павета ще се пързаля изключително много. Освен това докато стигнем до Бъкстон... - продължава да нарежда тя.
- Е ако даде Бог ще се пристигнем живи и здрави. - философски заключва шофьора, усмихва се на своята жена, като поставя ръката си на нейното рамо. Аз се захилвам също изхождайки от мисълта за оставените с пръст в уста врагове... Малко ми е кофти за мръсницата която ме изигра, обаче и нейния ред ще дойде. Умората ме унася в неспокойна дрямка...
Сънувам някакви измислени смешни филми, които нямат всъщност нищо общо с мен, освен някой от главните действащи лица. Будя се като сънено питам къде сме...
- На 55 - 57 километра от табелата на София. - лаконично отговаря Пешо.
Заспивам отново и се събуждам в 22:34 насред Цариградско шосе което е изпълнено с коли, светофари и мега много светещи реклами като имам неопределеното усещане, че съм започнал нов ден. Въпроса къде искам да сляза точно, обявявам Орлов мост. Нямам нищо напротив малко да се пошматкам из центъра, от доста дълго време не съм бил тук и сега ми е интересно. Волвото заковава на спирката, сбогуваме се надве на три, после хоп стъпвам в дълбокия и честно да си кажа доста замръзнал сняг.
Громоленето на света около мен е познато, обаче предизвиква асоциации от предишното ми идване тук когато всичко ми се струваше странно забързано. Покрай мен прогърмява някакъв трамвай който спира на спирката, от него се изсипват куп хора, които са сменени от солидна част от чакащите. Замислено ритвам снега, като доста остава на маратонката. Тръсвам я като се оглеждам умно...

Всъщност знам къде се намирам, обаче за сметка на това не знам къде се намира нищо друго, не всъщност мога да намеря авто и жп гарите, но да се добера сега до НДК е пълен абсурд. Естествено мога да питам някой, вероятно ще ме насочат, ама сега ми е толкова спящо и уморено от пътуването... Решавам първо да намеря нещо за хапване. С тази свежа идея в главичката пресичам шантавото кръстовище, някакъв пич с алфа едва не ме смазва докато прави ляв на светофара. Смесен със забързаната тълпа се насочвам към вероятното вкусно и евтино капанче, всъщност може и да посетя някой ресторант където да отпразнувам идеята за добра вечеря, първата от седмица насам. Весело се тътря из шибания сняг, засега не вали, милото ми носле леко се оскрежава от студа което по личния ми термометър значи поне – 10 градуса;най - малко. Интересно има разни пешеходци - заблудени души като мен, които са избрали да походят в това отвратително и същевременно романтично време, но драги ми сър те са доста малко. Повечето са здраво увити чичковци със шлифери и разни забързани жени с някакви чанти. Облаци пара се извиват от устите им, не след дълго след като подминавам куп дърти, здрави сгради достигам една чиито първи етаж е някакъв ресторант. Хвърлям поглед на плебса вътре. Оказват някакви, които макар да не са видимо богати имат пари. Погледа на сервитьорите със спешъл униформи ме убеждава окончателно, тук няма да има храна за мен, тоест ще има, но след като платя сметката ще ми иде да я избълвам в лицето на келнера. Затова решавам да постъпя хуманно със себе си, взимам се в ръце и отивам да диря кльопачка другаде.
Вече усещам студеното, крачетата са ми оттекли, леко наболяват и никак не се радвам на това. Кофти е като не познаваш центъра на столицата. Вървя в снега, зяпам, естествено мога да попитам някой за посоката, ама не знам защо не искам да се занимавам точно с това. За мой култов късмет намирам някакъв широк подлез който се намира под някакво оживено кръстовище, лошото е, че тук е все център и изобщо не мога определя до коя масивна известна постройка се намирам. Слизам мъчейки се да не се претрепя, мраморните стъпала с, които някой урод е решил да си спести работа, плъзгат ужасно. Всички и тези, които се качват, особено тези, които слизат внимават адски много, една фенка на високи токчета ми доставя огромно удоволствие като с мъка, вкопчена в единия парапет на стълбището набира трътлестото си туловище нагоре. Когато стъпвам в мръсната локва разтопен сняг се оказвам в един леко по - топъл свят в който хамбургераджийниците и съмнителните магазинчета за конфекция и трикотаж не са затворени. Разигравам кратък конкурс между трите конкуриращи се капанчета за бързо хранене, печели нещо което предлага джобове с много не толкова стари на външен вид салати.
Младеж с фирмена бейзболна шапка ми приготвя джоб с четири салати, които след внимателен подбор са следните: млечна салата, домати, лук, мексиканска салата. Всичко това получавам в едър издут джоб срещу скромните лев и двадесет. Доволен като прасе, похапвам замислен на масичката, като компания ми прави някакво неугледно куче на което хвърлям парченце. То дълго и безкрайно продължително го обдушва накрая взима решение, захапва го, обръща се, после изчезва в неизвестна посока.
След като свършвам с яденето изненадващо решавам да се мобилизирам, не възнамерявам да преспивам на хотел, искам да намеря отново някой при който да се приютя тази вечер. Тъй като София за разлика от Ст. Загора е доста голяма стигам до гениалното умозаключение да си извадя фонокартата като зазвъня наред на своите познати. Преди това се нуждая от апарат на Булфон. Интересното е, че тук явно ги садят един до друг, имам богат избор между синя и оранжева машина, триста импусловата карта намира своето място, зарежда се като на екрана се появяват следните данни.
292 импулса
ОК. Изваждам с лека мъка тефтеря от раницата, разгръщам кафявите му корици като започвам да се чудя кой е тук в Сф. - на кой може да се обадя...

******
Зла съдба. Уцелвам две гласови пощи, един път се оказва, че абоната ще бъде известен за обаждането, а когато Стоян ми вдига с кеф протича следния диалог:
- Здрасти Стоянчо...
- Ало, здравей. Кой си ти?
- Твоят среднощен кошмар, трънчето в петата ти, инкасатора на вратата, бъга в софтуера, човека с резачката зад твоя гръб...
- Стига ме занимава с глупости!От кога не съм те чувал!От къде ми се обаждаш? - пита вече леко живнал той. От слушалката чувам мляскане, сумтене и звука на някаква система която може да е надалеч, но дъни здраво. Започвам да подозирам за наличието на купон в близост до моя леко позабравен приятел.
- Ами всъщност се намирам някъде в центъра на София, до един оранжев телефон. - отвръщам с лека надежда, надявам се все пак да получа подслон от смотаняка поне за тази нощ. - Общо взето си търся къде да преспя.
/Ако в слушалката не се чуваше шума от дишането и вече по - лекото мляскане, бих се заклел, че връзката се е разпаднала. /
- Е ще кажеш ли нещо, все пак, а? - решавам да съм нагъл, все пак не ми е супер важно да спя при капута. За разлика от друг път имам избор.
- Да, да слушам те... . Ами виж сега в момента съм в Банско, така че и да искам няма да мога ти помогна. Съжалявам за което. - смутолевя той. Въздъхвам.
- Нямаш грижи man. Happy days. Като се върнеш ми пиши едно писмо на електронната поща...
- Ами, аз май я нямам. - жизнерадостно допълва Стоян. В този миг някаква се доближава до него и алкохолен глас се провиква.
- Hey Stanley, come on here…
Не възнамерявам да провеждам безсмислени разговори затова прости си поставям слушалката на място, като с интерес мислено отбелязвам новото ниво на импулсите: 271
Решавам да потърся хотел.

22. Как се завъртат нещата
Хотел в София. Мислено се смея на остроумието, свое. Имам естествено достатъчно пари за да прекося един - два площада, да подмина вратата на ЦУМ и лесно да се шмугна в Шератон, където ще изкарам пачката. Ще плястна пари на рецепцията, ще джумоля на енгилизки, ще твърдя, че съм албанец и изобщо нищо, ама нищо не ме интересува. Да, искам стая, глупако. Да сега, не всъщност по - добре веднага, да да. Естествено, че може да си извикаш началника.
Явно започвам да изкуфявам здраво, щом си фантазирам подобни дивотии докато чакам някакъв рейс в посока ,,надалеч от центъра”. Хората около мен са някак съвсем обикновени, отляво стои девойка със mp3 player с грамадни слушалки плюс някаква ултра странна раница, до нея са вечните двама капута пременени в якета запълнени с пух, естествено тримата пенсии и двете лелки с отрудени лица са също част от пейзажа. Да мисля си, ако бях художник бих нарисувал тази картина, огромно платно с маслени бои което ще стои в страхотна рамка от невероятна дърворезба...
В далечината със светнати ярки почти дискотечни светлини идва автобус, газейки снега който си стои бял, което означава, че наистина е доста студеничко... бррр. Номерът му е 290 има някаква любопитна табела тип електронна на която пише СТУД ГРАД. Доста време ми трябва за да се усетя, че става дума за прословутия Студентски град. Когато машината отваря своите врати и от тях се изсипват няколко забързани човека трябва да спешно да реша какво да правя... ?
Ок. Качвам се.
Доволен сядам на някаква детски малка пластмасова седалка която изглежда така сякаш е създадена за първокласници. Вратите се затварят със мощната подкрепа на компресора, двигателя изревава на дизел после бавно, цялото това нещо потегля към Студград.
,,Мамка му нямам билет, а тук не мога да си ги купя от контрольорката. ’’
Какво ли ми пука всъщност, не е като да нямам пари да си платя глобата.
Разполагам се възможно най - удобно като се опитвам да различа част от пейзажа навън през запотеното стъкло. Виждат се разни паркирани коли, понякога мантинела и улични лампи, понякога ако светлината е много силна на линията на моята видимост се различава силует на блок. Минава доста време, наистина много, а аз не мога да определя къде по - дяволите се намирам, затова ставам и несигурно заради друсането се насочвам към някаква жена със старо палто. Тя стои на три седалки от мен и на пръв поглед е симпатична, макар леко да е пълна в лице, на очите се намират чифт златни обеци с интересна форма като целия и външен вид е доминиран от изражение на порочност съчетана с егоизъм. Вежливо питам, докато ме гледа как се доближавам към нея:
- Извинете след колко спирки е Студентски град?.
Тя се замисля промърморва нещо за някакви месни ориентири, после смело изрича:
- След три спирки може да слезете до 27 блок.
- Благодаря... - сядам си на вече позатоплената седалчица, кръстосвам крака, започвам да броя спирките, после светлините от фаровете на колите, като в един момент забравям броя на спирките. Определено се чувства умора в моето тяло. И студ, и студ. Брррр. Потръпвам. Отново спираме на някаква спирка, жената на която зададох своя въпрос става и услужливо споменава, че следващата спирка е в студентски град. Толкова е любезна, вероятно вече започвам и да правя съвсем погрешни изводи за хората... Ха,ха,ха. Всъщност след фиаското с Надя, трябва да нося една от онези островръхи шапчици като в американските филми на, които ясно и видимо за всички заинтересовани пише ,,Глупак”.
Неусетно идва избраната спирка, в рейса не се е качвал някой който да претендира за контрольор, от което естествено не съм никак разтроен. Изтрополтявам върху стълбите, скачам на снега който точно на това място неизвестно, защо е мега мръсен и се озовавам пред позната гледка която, обаче последно видях преди три години по - време на летния сезон като сега има само бегла прилика с жегата, която вече имам чувството е нещо от легендите и никога няма да дойде. Наоколо сякаш няма сто хиляди души, естествено нормално е всички да са се скрили някъде от студа на зимата, но все пак в София не може да е чак такова мъртвило...
А да, една - две коли преминават на дълги, разни забързани силуети се мотаят в далечния мрак около греещите прозорци без пердета на блоковете като претендират да са човешки, изобщо наоколо е пълна Антарктика. Докато придърпвам дръжките на милата раница, се усещам, че сега не знам на къде да отида. После се сещам за единствените хора, които знаят къде се намира каквото ида е в този град, са от София или най - малкото са живели поне две години тук. Това са портиерите на студентските общежития. Докато вървя се опитвам да определя което е възможно оптимално близкото за мен, се доближавам до някакви катерушки, учуден наблюдавам графитите, които красят стената на блока, някой са готини, други изобщо не разбирам, а трети са дело на пълни аматьори. Има дори някакъв графит който изобразява знака ЮЙ, като под него е написан и адрес на някакъв сайт. Еба си шоуто. Множество прозорци светят, разни хора се разкарват, не виждам нещо голо, обаче съм уверен, че тук е воайорския рай в републиката. Както и да е все някъде трябва да спя тази нощ, драги ми Софронийе иначе спокойно може изживея на живо някой от северните разкази на Джек Лондон.

Добирам се до някакъв вход, преминавам преддверието, изкачвам някакви стъпълца като след тях пред мен се изправя метална решетка. Зад нея кротко стои плешив образ на възраст и акуратно решава кръстословица. Металната врата за студентските общежития стои отворена, той е бдителен, хвърля ми поглед и след като не ме разпознава, пита:
- Къде отивате?
- Добър вечер. - вежливо с усмивка поздравявам, прекарвам ръка през косата си която стопява малките снежинки, които не са се разтопили още по нея, като оставя за спомен мокра и дъхава на сняг влага. - Имам към вас един въпрос?.
Портиерът си намества очилата, леко явно се предразполага от отношението ми към него.
- Да кажете?.
- Може ли да ме упътите към хотел някъде наблизо в Студентски град. ?
Известно време той ме гледа, някаква двойка девойки преминава покрай мен нарамена с торбички пълни с покупки, портиерът натиска прекъсвача. Звън. Момичетата влизат навътре приказвайки си за нещо свое. Вече си мисля, че въпросът ми остава неразбран, точно се каня да го задам отново, когато изненадващо получавам следния отговор.
- Момче, защо ще търсиш хотел като може да спиш и тук. Нямаш ли някакви познати? - с доста дружелюбна и разбираща физиономия пита портиера. Леко съм изненадан тъй като съм свикнал на много подозрителност съчетана с недоверие към мен. Явно съм попаднал на точен човек, замислям се, отговарям, като казвам следното:
- Всичките ми познати са някъде, но не и тук за съжаление...
- Няма проблем да намеря домакинката, тя може да те настани в стая срещу минимална цена.
- Наистина? - с немалка изненада питам, ако е така нещата ми се подреждат доста добре. Изненадващо след като разбирам, че съвсем скоро ще мога да се просна някъде и да заспя умората решава да ме превземе целия... Едвам се задържам на своите крака. - Ще съм ви много благодарен ако го направите.
- Добре, ей сега ще я потърсим, жената. - казва той, става от стола, кани ме да вляза вътре в явно защитената територия на общежитието,като после ме повежда по познатите от други подобни места коридори. Не след дълго достигаме една стая която той безапелационно отваря, вътре има две легла бюро, култовите рекламни - календари на разни фирми и доста дебела лелка която кротко чете най - новото от Синди Шелдън.
- Кажи бе майсторе?Кой ми водиш тука? - заинтересована пита тя, като сваля своите очила с не малък диоптър. В интерес на истината в стаята явно има ароматизатор, защото не мирише на традиционните зимни миризми, може би пък и тук след като всичко е на парно, а не на ел. печки има съществено значение което спомага за нормалното дишане. Това няма особено значение, но неизвестно защо ми прави приятно впечатление като ме предразполага към тези непознати хора. Изведнъж и двамата ми стават доста приятни.
- Това момче си търси къде преспи. - обявява водачът ми.
- Че те кандидат студентските изпити завършиха още през октомври или сега пък са наместили някакъв по туй време? - заявява заинтересувана с професионална насоченост лелката след като скоква от леглото с добре заучено движение. Оставя книгата си много внимателно на бюрото, после се доближава към мен с явното намерение да ме огледа по - добре.
- Той не е студент, търсел да преспи нейде. - вметва портиера, кофтито е, че вече им зная края на разговора, обаче самите те не го знаят и сега ще съм принуден да присъствам на цялото това представление. Около пет минути съм принуден да търпя диалогът им, като от време на време вметвам очакваните от моята скромна особа положителни или отрицателни отговори. Така е човече, някой неща са неизбежни като нещастието. Когато всичко свършва се оказва следната ситуация.
Да, стая ще имам.
Срещу четири лева и тридесет стотинки на вечер.
Няма да съм сам.
И една малка подробност да си дам данните от личната карта.
Е няма къде да ходя, чинно си предадох данните. Всичко беше записано в една голяма тетрадка която надявам се никой който се интересува от мен да не прочете в близките пет дни, иначе много щe се смея на себе си.
Домакинката ми нарежда да я последвам, леко авторитарно с дозата майчинско самолюбие, тя извиква асансьора като натиска бутона за 5 - тия етаж.

Тези коридори са интересно странни. Приличат на лабиринта на Минотавър, интересното е, че стените са абсолютно бели. Нетипично е да няма графити и драсканици върху цокъла, дори повечето врати са скучно бели. Наоколо няма абсолютно никой, чехлите на лелката трополят пред мен изведнъж тя рязко се спира пред една врата с решетка, която се оказва не заключена. Почуква на вратата и след като отвътре се чува едно колебливо ,,Кой е?’’ без да се изчака и секунда отвътре вратата се отваря от сънено момиче с очила.
- Йорданка, това момче трябва да преспи тук тази вечер. Тъй като само ти си сама в квартира ще го сложа при теб. То е културно и няма да създава проблеми. - при последното предположение получавам поглед който разтълкувам безпогрешно.
- Не няма да има никакви проблеми. - тези слова още повече объркват Йорданка, която явно е правила нещо съвсем друго и още не може да се прехвърли на нашата вълна. Около пет секунди я наблюдаваме очаквателно/мълчаливо в един миг тя зацепва, отдръпва се от вратата, аз казвам ,,Довиждане”, обаче домакинката е старо куче и си иска парите предварително. Изваждам пет лева връчвам ги, като споделям, че може да не ми връща. Тя го приема леко лично за извърта се и ми връща до стотинка, тъй като съм бил хубаво момче. Ок. Няма проблеми. Влизам вътре в стаята къде вервайте ми е супер топло, готино пр. . Няма търпение да умра на леглото. Разменям си няколко думи с Йорданка от сорта на, от къде си, в каква специалност си, защо си сама в квартирата; като от нея получавам доста кратки и смутени отговори. Адски е забита. Решавам да не се самоизмъчвам повече. Доближавам се до легълцето, свалям якето като решавам да го използвам като завивка, и ... . умирам за сън...
В интерес на истината не спя добре...
Събуждам се на три пъти.
Първия път се оказва, че тук в София, Рога на изобилието разпръсква обилно топло за 4 лева и 30 стотинки на вечер като никак, ама никак не се скъпи. Това води до хвърляне на якето на пода и много, ама много мързеливо, сънено, изобщо мъчително сваляне на чорапи (миризливи) и дънки. После пак си умирам...
Втория път шантавата нимфа от Пазарджик става и отива в кенефа, като никак не е безшумна. Там ясно чувам как пикае, после много време адски тихо прави нещо друго и в един миг когато ми иде да стана, да взема един молив и да и го забода в окото, тя захаросаната сладурана пуска водата. Проска се като прасе върху сламеник и ... заспива както и аз.
На видело някой гад поне пет минути бибитка, не направо свири с някаква шибана бибитка от тъпата си таратайка... Не знам сещам се за Леон и сцената в която Натали Портман стреля през прозореца с пистолета целейки се на пусия. Нямам пистолет затова си затрайвам, обръщам се на другата страна, отново заспивам.
Сънувам.
Стоя пред магазин и чакам някой... Докато гледам гълъбите, които кълват пшеница по площада пред паметника на Левски в Ст. З. минава Анита. С нея водим смотан разговор за домашни, после тя разтроена си тръгва. Аз. Съм. Доволен. После телефонът ми звъни, вдигам го. Той е много готин малък, много футуристичен, модел на Адидас.
- Да. ?
- Къде отиде бре пезвенк... Мозъчето ти ще изпия, костичките ти ще изгриза, мамичката ти ще разплача... ! - занарежда гласа на Динко Джака, старшината ми от кашимерията в Казанлък. Трябва да тръгвам, а има още цели четири месеца, толкова ми става тъжно. Ехх така ми натежава на сърцето... толкова много, толкова много.
Събуждам се с натежало сърце. Съквартирантката ми я няма. Интересно. Значи съм имал здравословен сутрешен сън. Браво. Ахх колко ме задъха този кошмар. Пак се сетих за силуета на Бузлуджа и паметника отгоре, който ту се скрива, тук се открива от облаците, снегът вали, а все пак тъпите кубинки пак са мокри и кални, много кални... Бррр.
Сега имам пари, не съм вече там!Пари. Те са в джоба на якето, което понастоящем се намира на земята. Скачам. Онази може да ме е пребъркала, нищо, че е толкова умряла, ще е намерила парите и сега може да е хванала чартъра за Пазарджик.

Трескаво атакувам вътрешния джоб, всичко е там!Там ли. ?Ако е взела само една - две банкноти?!Офф, сега трябва да броя!Параноята крепи империите, затова не получавам прошка, сам като скот започвам да чета банкнотите. Интересното е, че нямам и най - малка представа колко трябва да са, имам само приблизителна такава. В крайна сметка изкарвам наличните финансови ресурси на 4 652 лева. Глупаво и доста непрофесионално е от моя страна да не си броя парите. Както и да е. Смятам засега поне не съм станал жертва на крупна измама. В тон с тези мисли се усещам, че не мога да остана тук повече от един - два дни. Спешно трябва да си намеря подслон. Окрилен от тези идеи отивам на смел поход в кенефа вместо да светна-загасял лампата. Все забрявам постулата ,,Държавата плаща. ”. Светвам изваждам го, започвам да пикая дълго, мъчително като постепенно започва да ми става все по - добре. После разбирам още нещо, ще се наложи да освободя къртицата която също се събужда. Докато клеча и скучая, погледа ми е привлечен от една самотна тетрадка. Разгръщам я като с интерес отбелязвам простотията която се съдържа вътре, всъщност попадам на списък със покупки. Вероятно, Йорданка не може да прави сметката. Не срещам думите презерватив или контрацептив, това означава, че се чука без подобни подробности, лесбийка или съвсем просто не го прави с никой, което смятам за най - вероятния вариант. После обаче попадам на истински депресантски шедьовър, освен за сметки тази тетрадка е използвана и за стихове. Какви стихове драги ми Фройд. Велики са.
Самотна птичка е моята душа,
сред борове грамадни се крие
,тя...
Имам чувството, че когато е писала тези неща ножа или онези 200 таблетки диазепам са стояли на ръка разстояние, чакайки да бъдат използвани. Както се пееше в една песен на Милена ,,Колко много лудост има тук, нали?!”.
През деня Студград е доста приемлив. Разни хора вървят на групички, коли&автобуси преминават парадно по булеварда, безсмислието е превзело неусетно всичко. Поне на мен ми се струва така докато разритвам снега и търся компютърен клуб. Питам двама, които се оказва естествено, че не са от тук и нищо не знаят. Някаква симпатична девойка с плетена шапка, големи цици и венчална халка ме упътва към някакво място което изобщо не намирам. Най - накрая питам някакъв пълен загубеняк който бяга с немската си овчарка с крайно съсредоточен вид, горкото куче. Той само посочва с ръка сградата до мен, точно ще го псувам когато виждам английския надпис ,,Inferno games&net”.
Влизам с намерението да си проверя набързо пощата, като след това ще потърся или познат или ще си наема квартира, ако ще и за 500 лева. Всъщност никаква квартира не мога да си наема, защото трябва да сключа договор, а за договор трябват данни.
В компютърния клуб обстановката е от мизерния тип озаглавен ,,Компютъра и аз”. Отивам при явно недоспалата операторка като казвам следното:
- Пусни ми някой свободен за половин час.
- Кой точно. - отговаря с умряло лице.
- Който си избереш. - не и оставам длъжен аз. Дори пъхвам ръка в джоба си за да си пооправя мадурите, които нещо са се разместили доста не комфортно. Всъщност като се замисля нямаше да е никак зле да взема един душ в стаята, все пак нямам кърпа, а тази sweetheart от Пазарджик надали би приела добре идеята да се обърша с нейната. Операторката се втренчва в редиците машини, почти чувам как се настройва на фокус оптиката в кухата и глава:

- Седнете на двадесет и шести.
Тръгвам натам обаче съм спрян със следното култово изречение.
- Върнете си за да си вземете бона.
- Какво?А,а касовата бележка не ми трябва може да си я запазиш за спомен. - принципно не съм толкова злобен ама тази започва да ми ходи по нервите със подкованите си фашистки обувки. Патката придобива изтормозено омерзен вид от типа на ,,Пак някакъв от провинцията” мозъка и пуска play на стария запис който вероятно е изговорила един милион и тринайсет пъти.
- На този касов бон има код. Само с него може да се стартира програмата на компютъра която отчита време.
Правя доста учудена физиономия, уж се съгласявам, но давам ясно да се разбере, че тук в София някой е, най - вероятно е сошла с ума. Грабвам бона намирам 26 който разбира се оказва до 25, а на 25 стои един дребен чикияр с неприятен вид който чати и докато чака отговор гледа порно. Порното е повече от линковете което говори за доста неща, едно от тях май е за честотата на секса който тялото му извършва с жена. Лично аз смятам явление за рядкост, тъй като неговата порода се отличава с някаква мега култова тъпота, която жените не могат да траят и секунда освен ако не са в розовата граница на седемдесет килограма или отвъд нея.
Пиша тоя ми ти смотан код, греша го на три пъти. Вече ми иде да стана да довлека онази мъртателка от бара после лично да я накарам да ги натрака тия цифри и букви. Сякаш съм на работа във форт Нокс. От четвъртия път съм в нета. Евала. Първо си натраквам пощата за да проверя дали най случайно онази долна твар Надя ми е написала нещичко.
Не би.
Обаче за сметка на това имам писмо не от кой да е, а култовия ъндърграунд герой на съпротивата, феноменалния човек без нито една татуировка, моя скъп приятел Маймуна. Не, не вярвах изобщо да си проверява тази поща. Очаквам три реда, за моя изненада пред мен грейва доста обемисто писмо, което е озаглавено.
Da zdraswuet wseh devo4ki 

Man, ne o4akwah pismo ot teb. Prawo da ti kaja dori sawsem te bqh pozabrawil. No ne se pritesnqwaj, 6te te izmakna ot lajnata w koito si se zabrkal, samo trqbwa da prawi6 towa koeto 6te ti napi6a sega.
1. Ako ne si w Sofia, otidi tam,
2. Ako we4e si waw we4niq selski grad trqbwa da se swarji6 s edin moj 4owek, az 6te my se obadq da my kaja da ti pomogne. Telefonat my e 0898853585 obajda6 my se, sre6atete se I sre6ty malko pari, toj moje da ti izdade fal6iwi dokymenti.
3. Da znae6 4e prqkora my ,,6mekera” ne my e postawen sly4ajno, wnimawaj s nego. Obe6taniqta koeto gi dawa ne winagi se izpalnqwat w srok, ako izob6to se izpalnqt, no ina4e e to4en.
4. Ne e problem da dojde6 pri men w US, oba4e trqbwa da kacne6 w Mexico, w Tihuana imam hora za koito nqma da e problem _ ate prekarat prez granicata.
5. Tyk wsi4ki sa mnogo tapi I dower4iwi, ne e diva6tina kato w BG oba4e pak za smetka na towa e mnogo spokojno. Nqma problem da ti namerq rabota, samo ela tyk.
p. s. Abe kak to4no ti dopysna nqkakwa tapa sliva da te izmenti?Mnogo se radwah za teb da znae6, naprawo ne moga da powqrwam… wsa6tnost ne si napisal kak e stanalo, a da znae6 4e mi e mnogo interesno, no 6tom polojenieto e podobno na moeto zna4i si nagazil baq dalboko w bataka.
Zna4i kato otide6 w Sofia I my se obadi6 na 6mekera mi napi6i edno pismo za da mikaje6 kakwo se e sly4ilo.

Писмо от Маймуна. Дълго писмо от човека който мислех за безследно зачезнал, дори мислено започвам да се упреквам, защо не съм му писал по - честичко. Не очаквах от него нещо повече от едно ,,Абе какво направи пак бе мушмул... ” или ,,Казах ти да не тръгваш по - моите стъпки, ама като не ме слушаш... ”. Толкова съм изкефен, че дори плясвам с ръка върху масата. Идеята да си извадя фалшив паспорт с който да напусна тази куца страна като избера Америка, там където плащат 9,30$ на час за нищо и никаква работа докарва малкото ми мозъче до ендрифнова смърт. Веднага не разфокусираните дъги на мислите ми се съсредоточават към някаква определена цел. Усещам как, започвам да мисля точка по - точка.
1. В София съм.
2. Имам пари.
3. Сега трябва да отида и да се обадя по телефон с 300 импусовата ми карта.
4. Да направя така, че да не ме прекарат.
5. Просто да го направя.
Надъхан ставам. Излизам на студа като дори не удостоявам със злобен поглед онази смехорана на бара. С бодра крачка се насочвам към първите редици бараки от дограма и стъкло където се продават сандвичи, дюнери и моя избор за днес -вкусни джобове. След като изяждам нещо със три вида не толкова добри салати успявам да намеря нужния апарат за моята мила карта. Пъхвам я. Два пъти ми се появява Грешка 512. На третия всичко е успешно. Пиук един път, пиук втори път, пиук трети път:
- Ало, да! - ми вдига глас със пресипнал шопски акцент, около него има значителна доза какафония от звуци наподобяващи оргия и тежка катастрофа в разгара на масова битка.
- Обажда се един приятел на Маймуна, той трябва да Ви се е обадил, за мен... - започвам стройното си представяне.
- Каква Маймуна?Абе диване, кой търсиш, че ми звъниш на телефона? - крайно изнервен, недочул и повече от явно не до разбрал пита гласът. Усещам, очаква ме дълъг и мъчителен разговор. Никак няма да ми е лесно.
- Вижте един мой приятел ми даде вашия телефон...
- Абе я говори по - високо... Как се казва твоя приятел?!От къде ми знае телефона. - с още по - голяма доза подозрение пита гласа от отсрещната страна. - Какъв е тоя Маймуна?
Решавам да не се обяснявам повече, ще действам направо. Вероятно съм попаднал на човек - идиот, може естествено да е някакъв супер подозрителен тип, който съм набарал в разсеян момент или съвсем просто Маймуна не му се е обадил все още, което всъщност ми се струва доста странно. Напълно съм сигурен, че не съм сгрешил телефона... :
- Слушай ме внимателно! - доста надъхан леееко повишавам тон в слушалката, като карам няколко преминаващи студенти да се обърнат. - Ако МАЙМУНА от Стара Загора ти се е обаждал, Аз съм неговия човек!
Около три секунди мълчание, яката музика, здравото крещене от там където се намира джиесема не намалява за миг, така че поне не ми е затворил.
- Аха значи за теб ми е говорил. - отговаря гласът на Шмекера. - Добре, значи трябва да се видим, брат. Може ли да дойдеш в Сполай на улица Малко Търново. - кратка пауза. - Това е в центъра, няма как да го сгрешиш. Чао.
Тоя ми затвори.
Явно няма да ми е лесно. Никак даже. Половин час да намеря нещо озаглавено Сполай на улица Малко Търново в центъра на София, град който не познавам добре, обаче знам, че до центъра му е доста повече от половин час. Отговора е ясно болезнен, такси. Примирен със своята съдба и безсмислената загуба на една десетолевка, изваждам своята карта, обръщам се към улицата и вдигам ръка като удавник на първото попаднало ми такси.
Като първото се оказват заети и останалите седем, които се източват за пет минути чакане в студа. Днес времето не е като вчера, облаците са доста ниски, леееека мъглица закрива всичко на стотина метра като от време на време подухва някакъв гадничък вятър. Един бакшиш с Опел Астра ми спира, отварям вратата, влизам на топлото и докато си намествам краката казвам:?

- Знаеш ли къде се намира Сполай в центъра на улица ,,Малко търново”?
- За дискотеката или за бара става дума? - пита безизразен бакшиша.
- Наблизо ли са една до едно до друго? - питам вече доста ошашавен аз.
- На петдесетина метра са, обаче до бара не мога да спирам... - доста омерзен от това, че е принуден да обяснява, поясняват той.
- Карай към дискотеката. - логиката е, че макар да е рано голяма част от мутрагените перат и печелят пари от дискотеки, така според моите умозаключения въпросния Шмекер трябва да е в дискотеката.
С мъка наблюдавам брояча докато чакаме на светофарите, в задръстването, докато се провираме мъчително бавно из смотаните ултра тесни улици на градът носещ непретенциозното име София. Ако не бях откраднал тези пари с много мъка щяха да ми се откъснат тези единадесет и двайсет, които давам на шофьора, какво щастие, че не съм ги изработвал. !Слизам на една типична улица, изобщо не знам къде се намирам, все пак съм упътен от бакшиша който ми показа в миг на състрадание невзрачната табела на която с неон който не свети е изписано Сполай. Всъщност там някога изглежда е имало някакъв тип магазин или библиотека, защото над въпросната дискотека има четири жилищни етажа,, които изглежда не са жилищни вече, за което съдя главно по табелите на адвокати, зъболекари, фирми за недвижими имоти и офиси на други странни формирования, които стърчат от всяка тераса. Наоколо е все така студено, минувачите са нормалните минувачи за един подобен смотан ден, а най - приятното е липсата на моя добър приятел свирепия вятър. Зад мен тежко изгромолтява трамвай, който изненадващо на спира десетина метра по надолу изсипвайки товара от пътници, които е държал скрити в своята утроба, осветени също от неон който за разлика от този на рекламата на Сполай, свети. Половин час е минал скъпа моя, си мисля аз докато вървя с нервна крачка към тази дискотека. Надявам се все пак човека да е там. Надявам се да не е толкова противен колкото беше по - телефона. Надявам се всичко да бъде много, много добре... Усещам, как мазен иголям ще го ям оттук нататък. Когато подминавам няколко магазина и един просяк без крака, се доближавам до първия ред прозорци, които са закрити от онези реклами на водка, цигари освен това някой се е опитал да докара някакъв приличен вид на боядисаните с черна боя стъкла, главно за да не си личи, че са боядисани с черна боя. Хитро бих казал аз. Отивам до входната врата която има сравнително месингово гъзарски вид и прибавя малко към незадоволителната ми оценка на това място. Естествено като пълен профан напъвам дългата тръба която служи за дръжка, тя не поддава, така лесно разбирам, че естествено съм сгрешил май, май мястото. Или са те пратили за Зелен хайвер. Добавя услужливо един глас вътре в мен. Опитам все пак да дърпам и към мен, тц не става. Значи наистина е заключено, с мрачни предчуствия се заемам да преодолея разтоянието до другото ,,нещо” озаглавено Сполай. Речено - сторено.
Търся и се въртя като гламава кокошка около петнадесетина минути из уличките като издирвам пустата табела/реклама на смотания бар, който естествено го няма никакъв. Не смея да питам никой, не вярвам някой от забързаните минаващи да има представа какво търся. В крайна сметка сядам адски измръзнал, изморен и доста гладен на едно мега студено дърво което расте в малка самотна и доста мръсна градинка която дори и снега не е успял да облагороди. Еба ти, тъпото. Адски ми става тъпо. Един смотан бар не мога да открия. Студено ми е. Гладен съм,а дори не ми се прави това дребно усилие, да стана, да си купя някаква гадост която да погълна. Ето дори и снега започва да вали отново...
,,Боже, боже колко мъка има на тоя свят, боже!” е казал Моканина според Йовков и наистина много мъка има по - тоя свят.
Това ми се открива като проникновение след като докато стоя на дървото и се взирам безцелно, забелязвам няколко нови бе ем ве - та, някаква врата във фасадата на стара кооперация и приятно малкия надпис, сътворен само за познавачи и ценители на мястото. Надпис на който мило, нежно, дори някак еротично пише ,,Сполай”, каквото и по - дяволите да значи това. Ставам, изтърсвам си задника от каквото там се е налепило върху него, после с геройско нахакана крачка тръгвам към новата част на невероятното приключение в което съм принуден да участвам. Мислено си отбелязвам, че никак ама никак не се радвам на миговете, които изживявам, в този момент искам да съм под завивките в квартирата, компютърса нежно да свири нещо, до мен да е сгушена жена, била тя дори и Надя.

Но, не би. Тежка е съдбата на гения. После вече съм пред входа, отварям вратата от алуминиева дограма и черно матирано стъкло. Озовам се в началото на не много мрачно стълбище което има странни чупки, които водят надолу. Доста хора с мокри крачета са слизали и то съвсем скоро, искрено се надявам да съм на правилното място. Когато изминавам десетина стъпала чувам музика, която се превръща във леко водопадче когато отварям друга врата в края на стълбите на която някой е поставил надпис ,,Бутни” и мотото на Грийнпийс.
Влизам в свят който е огряван от доста страни светлинни ефекти, населен от необикновени хора, като на пък на вродения ми скептицизъм се оказва, че всъщност този бар е направен наистина добре. В първите няколко секунди наистина не мога да повярвам, че такова място се намира в такава грозна и непретенциозна черупка. Става дума за невероятни светлини, наистина добри маси, тапицирани столове, бар със дебел стъклен плот покрит със рисунки нанесени с фосфорецираща боя. Посетителите са малко, сервитьорките за сметка на това са наистина хубави облечени в къси поли, чоропогащници и тесни бодита, които преливат от наистина добри цици. Явно цялото това място е разделено на няколко помещения, тръгвам към бара. Изкачвам няколко свтещи стъпала, изравнявам на една височина с бармана който в този момент е много съсредоточен и най - внимателно пише sms в своя доста едър телефон. Нямам намерение да го лигавя много, затова си питам:
- Търся Шмекера.
- Чесно?. - той дори не отделя поглед от дисплея.
- Напълно съм сериозен. - с малко рязък глас му отговарям. Тук той вече ми отделя необходимото внимание, оглеждаме отгоре до долу, вероятно си мисли нещо за дришльо и гащник, както чета в неговите очи.
- Слушай ме внимателно. - започва да говори със доста мръсен глас. - Щом не познаваш Шмекера значи нямаш работа с него, ясно?!
- Виж сега имам... - започвам да отговарям доста изнервен аз.
- Ясно!? - още по - неваздържано изкрещява той. Това ми е повече от достатъчно. Подсркежен от толкова много простотии, немога да понеса някакъв смотан барман да ми се прави на отворко особено ако си мисли, че знае всичко, а не знае нищо. Хващам го за яката, вдигам ръка да му вкарам един, когато за моя голяма изненада някой много як ми хваща ръчицата с която ще замахвам, извива я зад гъба ми, а някакъв глас отстрани се включва насмешливо.
- Маймуна, винаги си избира много нервни приятели. Това което се канеше да направиш е доста непристойно, ако беше някакъв случаен парцалко, щях да ти изнеса безплатен урок за това - онова. - успявам да си извъртя главицата в посока на гласа. Говорителя представлява едър, висок към 1,85 см мъж, с лъщяща от гел коса, червена риза, черни панталони, които сякаш от два километра крещят, че са плочка. Върху него се намира приблизително половин килограм бяло и жълто злато във вид на ланци, синджири и обеци. Миризмата на неговия парфюм доста ми надява тази на Исеймияки, вероятно защото е също толкова силна. Позата му е доста предизвикателна, личи си, че изрода се чуства като тиран сред верни роби, като тук нищо и никой не го заплашва. Този който ме е хванал стиска доста здраво. Като хватката му издава доста резерви на сила у него, затова не възнамерявам да правя нещо глупаво или предизвикателно.
- Приятно ми е. - намирам сили да смутолевя аз. Това обаче се оказва достатъчно за бармана който шумно се разхилва и веднага отговаря при условие, че думите ми не се отнасят за него:
- На мен също ми е много приятно. - в този момент идва една доста изумена сервитьорка която изстрелва някаква поръчка, която бармана се спуска да изпълнява.
- Виждам, че си и забавен. - тук нахаканото копеле кимва към този който ме държи, от което последва най - хубавото нещо. Пуснат съм на свобода. Изведнъж усещам кръвта от някаква прескрипана вена потича нормално която сърцето ми започва да се изпомпва със сила, значи все пак сероизоно съм бил прилещен. Успявам да хвърля само един бърз поглед на едрото добиче в прилепнало яке на Puma което изпълнява ролята на бияч. В този тънък момент ми е зададен въпрос на който ми трябва известно време за да измисля какво да отговоря.
- От кога познаваш Маймуна?
Логично съм на 300% процента уверен, този въпрос не е случаен. Имам цели два възможни отговора... С него се познаваме от деца. Ама всъщност приятелството ни реално започна преди около осем години. Явно съм попаднал на разпознавателен въпрос, на който за съжаление не знам отговора в подробности. Все пак пробвам със следния:
- От деца.
- А така ли. - промълвява онзи. После загадъчно се усмихва на една преминаваща сервитьорка, дори я хваща за ръка като доколкото дочувам си уговаря среща. Това не ме учудва много, всеки може да се държи като луд в неговото заведение, но сега съм нервен. Нямам идея дали съм отговорил правилно. После мафиота се обръща към мен, допълва, че е съм попаднал на човека, да той е Шмекера кани ме да се кача на втория етаж, тип тераса за да поговорим вече сериозно. Качвам се с него, якия тип модел ,,Берковица ‘85” и една от сервитьорките. Стълбите са осветени със онези светещи маркучи, тези по - специално светят в синьо. Вероятно това някога е било нещо като бункер или някаква друга военна измишльотина, защото не мога да си обясня кой би напрвил такова мега мазе, дори и в град като София. На въпросната ,,тераса” няма никой, но се намира втори естествено по - малък бар.

- Събуди Съби. - казва Шмекера на сервитьорката, тя бесловесно кимва и отива зад бара. Ние сядаме на една ъглова маса заобиколена от наловина от диван. Всички наизваждат цигари, щракат запалки. Горилата се сеща сама да подаде един масивен зелен пепелник с надпис на Haineken в който вече може да тръскат своята пепел. Миризмата на Шмекеровите цигари е уникална, май са от онзи сорт, тип пурета Ориент експрес, то ме удря като подъл ъперкът в белите дробове. Мисля, че пак се забърквам в лайната, добре поне, че е зима и сега поне не мирише. После се сещам. Всъщност това за лайната си е жива метафора, така, че все едно дали миришат. Ухилвам се. В този миг бодигарда и Шмекера избухват в смях, аз съм застанал малко настрани от бара и трябва да се извъртя за да видя следната гледка. Някакав адски рошав тип, с бяла кожа, странни рейвърски дрехи и вид на наркоман - вишист от института по Наркология се изправя несигурно, оглежда всички сякаш ги вижда за пръв път и пита:
- Каква е тая музика?! - сервитьорката която стои до него също се ухилва, той я поглежда ядно от което същата тази усмивка угасва като стопен светодиод. - Шефе да пуснем нещо яко, а?
- Още не си станал не дей дрънкаляви глупости. - захилен казва Шмекера, махва към сервитьорката която идва при него и, й заповядва:
- Тоя кретен нема да се оправи скоро, слез при Диян и вземи една бутилка Чивас с три чаши. - Ей Съби, тикво проклета, какво си правил пак снощи бе?
Тук мутрагена вдясно от мен не въздържа, обажда се и той:
- Пак си се нашмъркал като яре... - в първия миг си представям нашмъкано яре, това ме замисля дълбоко дали не съм уцелил родното му място подсъзнателно. Всъщност Перущица и Панагюрище, заедно с култовото село Панагюрски колони може да са му родни места, все още не съм напълно сигурен, ама не ми и пука особено.
- Да нямаш грижа за нищо, шеф. Бацнах три доставки, от на Талибана,нямаш грижи, после да ти дам парите... - докато говори погледът му постоянно блуждае, после в миг на откровение, Съби си сипва половин литър портокалов сок Florina в халба за бира и го изглътва на един дъх.
- Няма аларма за сега, в петък те искам точен. И кажи на онези мишки, че им приключвам с авантите, които наричат кредит, да ходят в Хладилника на кредит. - добавя Шмекера, като в този момент поема бутилката уиски от момичето, раздава сам чашите, а леда е поставен в средата на масата. Изобщо не искам да пия точно сега, още по - малко нещо такова като уиски било то и марково. Сипва ми към 150 грама, препълва чашата на бодигарда си, чийто очички заблестяват като копчетата на смъртник пред връхлитащ нощен влак. Самия той не си слага лед, а си препълва стакана, като на една глътка я преполовява, измлясква и я чуква на масата в стил ,,Може вече да започнем разговора”.
- Ще им кажа, няма вече шано за тях. - се включва след близо минута Съби. - Шеф отивам до хамбургерите да хапна.
Никой не му обръща внимание докато тази странна за мен птица слиза витата стълба и се губи от погледите ни. Точно в този миг музиката се сменя, от хауса изплува мелодията на The Black Eyedpeas - Don’t phunk wiht my heart. Почна се.
- Значи виж за какво става дума, аз и ако греша да ме поправиш, за да няма после неразбрах... Няма да се ебаваш, трябва да ми вярваш, иначе няма да мога да направя нищо за теб.

Смятам тук се очаква да кимна с глава и да изразя явно съгласие, което и правя, но все пак съм с особено мнение относно доверяването.
- Обажда ми се един приятел, пита ме как съм, що съм. После ми изтърсва, че трябва да помогна на някакъв негов друг супер добър прител. Нема лошо. Човештинка е. Каза ми, че имаш пари с, които ще си купиш документ от мен... - тук известно време стоим с него и се гледаме. Аз се съсредоточвам върху носът му, опитвам се да видя в тази светлина дали шмърка кока, не съм напълно уверен, когато разбирам, че от мен се е очаквало да направя нещо:
- Покаи ги тия пари... - вметва доста възмутено мутрагена до мен. Гаврътва цялото колчество уиски, като много внимателно поставя чашата си.
ОК. Няма проблеми да им покажа парите, лошото е друго. Ако видят цялата сума с която разполагам ще си направят правилните изводи, а те са елементарни ,,Той отива някъде, където и да е, парите му остават за нас. ”
Хубавото, хубаво ама се усещам как цялата пачка ми е джоба. Бръквам в него, опитвам се с два пръста да разделя банкнотите на половина като се моля да не извадя повече или по - малко. Всъщност вадя на белия свят около два бона в петдесетолевки. Чак на мен ми става хубаво като ги гледам сега, едни такива нови лъщящи, после ме хваща яд на онази мръсница Надя. Можеше да не ме ебе така тъпо...
- Добре, имаш ги. - тук Шмекера долива на всеки уиски, поглежда ми осъдително чашата и заключва. - Не пиеш много.
Отпивам една яка глътка която ми ебава майката, хем влиза много лека, хем някаква ултра жега се разлива из крайниците ми. Прибирам парите, а домакинът ми се захилва много доволно.
- Бързаш. - обърсва нещо от носа си, смигва ми, после продължава. - Виж мога да ти направя фалшив международен паспорт и лична карта до петнадесет дни срещу хиляда и петстотин лева, като приятел на Маймуна.
- Много ще се радвам. - опитвам се да вметна в разговора, но някак не се получава.
- Имаш ли къде да спиш?.
- Не. - ето точно този въпрос не го очаквах, някак не е в стила на такъв тип хора да се интересуват от подобни подробности, струва ми се, че може да иска да ме преебе нещо. Поне аз не виждам логока човек като него да иска да ми стори добро.
- Добре ще останеш тук. - Шмекера удря леко, о масата, после нарежда на бодигарда си. - Отиди и извикай Димито.
Докато онзи става доста елегантно на пук на тромавия му външен вид и заслиза надолу, аз отпивам още от уискито. Сега сме сами. Два глобуса на бара хвърлят хиляди слънчеви зайчета навсякъде, музиката продължава с нещо на Петдесет цента, човекът срещу мен пали втора цигара.
Никак не ми се нравят подобни елементи, винаги съм смятал, че на организираната престъпност, чийто ярък представител стои пред мен, парадира прекалено много. Начина им на обличане, стесненият им светоглед, медотите им са ми били винаги противни. За голямо мое съжаление сега съм принуден да контактувам с подобни типове. Този например си личи, че има мозък в черепната кутия, за сметка на това явно го използва изключително успешно за да бъде неприятен. В интерес на истината, сега точно в този момент изпитвам дълбоко, дори болезнено съмнение за благоприятен край на моята лична драма драма. Маймуна си познава хората не би ме пратил при някой катил, обаче на този тип хора винаги им има нещо в главата, от тях за съжаление може да очакваш всякаква мерзост. Още по интересно ми става, къде ще спя тук?
- Къде точно ще спя тук. - питам аз използвайки момента когато сме сами и малко или много маските падат. Неговата явно не пада, защото получавам следния отговор.
- Съби спи тук зад бара, иначе имаме съблекални в, които има някакви матраци. Абе не се притеснявай, за десетина дена ще те подслоня. - казва го така сякаш съм му пряко задължен за услугата. Това до такавам степен ми намирисва, че решавам да го питам дали случайно няма да ми иска пари. Знам въпросът ми няма да му се хареса особено, обаче ще го задам...
- Дори няма да ти искам пари, но ще трябва да се храниш другаде и ще си плащаш пиенето. - как копелето разбра за какво си мисля, си остава загадка за мен. Само успявам да кимна, а погледът му отново става стъклено - замислен. В този момент бармана на който исках да набия юмрук се качва, а мутрата върви зад него като овчарско куче което е подкарало стадото си от една овца.
- Значи Дими това момче тук остава за няколко дни, погрижи се да има каде да спи. Храната и пиенето си ги плаща. Ясно?!
- Ясно! - отговаря бармана като когато казва ,,ясно” поглежда доста недвусмислено към мен.
- Хареса ми как се държа преди малко. Ще си получиш награда, но не искам проблеми с него. - той посочва с пръст на който има странен сребърен пръстен, подобен на рибя кост завъртяна в кръг. - Не искам никакви проблеми, ако някой или той има взимане даване с когото и да било искам да знам. Ясно?!
- Ясно. - отново отговаря Димито, предполагам, че първата дума която е изрекъл е била ,,Яшно?!”. - Искам да питам нещо, шеф?
- Кажи. - отговаря Шмекера, налива още пиене на своята горила, като дори му слага лед. Предполагам, че ако този на който сега слага лед го издъни някъде ще му свети маслото с подобно безпристрастие и лека загриженост към детайла.

- Като Венета и Яна тръгнаха за навън, останах с две сервитьорки и една миячка, може ли да наема нови или ще ми пратиш някакви. - просто останах изненадан от уникално дългото изречение, явно има хляб в тоя барман.
- Ше ти пратя, не няма да ти пратя!... - за две секунди Шмекера играе от плюса в минуса, после решава и отсича. - Абе оправяй се сам, иляди пъти съм ти казвал да не ме занимаваш с глупости.
- Добре, шеф. - едва не отдава чест, култовия Дими. После отива до бара взима някакви бутилки, мърмори ещо недоволен относно Съби, нарамва един черен чувал за боклук и тръгва да слиза надолу.
- Ей Дими, я чекай малко. - в пристъп на вдъхновение, изрича Шмекера.
- Да?! - колебливо отвръща Димито.
- Не го съди Събчо, че не си чисти момчето, знаеш че отдавна е над тези неща. ! - в края на изречението Шмекера буквално се залива от смях, бодигарда му също подема, бармана се захилва, дори и аз който нищо не разбирам от ставащото се ухилвам.
Неприятната част в която трябва да пия с човека неречен Шмекер, с бодигарда и странния тип, Съби който се присъединява към нас след десетина минути се проточва близо час.
Накрая аз усещам как, аз този който пи най - малко от всички съм вече леееко омагьосан. Докато се мъча да участвам в някакъв безмислен разговор в който никой не говори с мен, всички са много доволни, Шмекера провежда три бързи разговора, махва на своята вярна горила и довлно заповядва ,,Съби и ти отговаряш за него. ”.
Честито се поздравям, вадя супер късмет, идота който не знае къде се намира също отговаря за мен, не ми стига, че другия ми пряк отговорник е смотания барман на който щях да вкарам един тупаник за здрасти.
- Искаш ли кламер? - пита Съби докато прокарва едрите си пръсти обкичени с няколко пръстена през леко мазната си и сплъстена коса.
- Не. - смятам звуча достатъчно конкретно.
- Добре, аз един път зарибявам за без пара. - това го развеселява, той отива зад бара, прави нещо цели двадесет минути, после излиза доста накефен. Нарича ,,путка” една от сервитьорките която в момента обслужва една от малкото маси, които са седнали тук. Просва се пред мен като мъдро заключва:
- Тия не се научиха да ми пускат хубава музика. - това явно го навежда на някаква идея, става отива до парапета който е точно над долния бар и се провиква не много силно.
- Ей катил, пусни ми кубинското.
Отдолу се чува доста нелюбезен отговор.
- Не ме интересува, ако искаш да сляза и да ти набия канчето, просто не я пускай...
Смятам жертва на, Съби е идиота на бара който ме посрещна, в този миг съм доста развеселен от ситуацията, наблюдавам с интерес. Следва нова порция реплики от долния бар...
- Никак не ме ебе, смотан!
Изведнъж хауса свършва, след секунди тишина всичко се изпълва с нещо кубинско... . не е лошо, поне не е хаус. Доволен като прасе, вероятно доста нашмъркан или надрусан, Съби се проска с явна немощ, оглежда ме така сякаш ме вижда за първи път:
- Ей сега започва работния ден... Оня глупак долу няма да го ебаваш, той е син на който - трябва и затова не съм го смелил... - чудно ми става как този тип срещу мен може да смели който ида е. Тежи не повече от 50 килограма, ужасно е блед, дори жълт, изпит, изглеждащ доста нездраво. Вероятно има други скрити заложби, като тонфа, електрошок или си носи патлак. Нямам представа, вероятно в този миг ми говори глупости на килограм. - Май си гладен?
Вярно гладен съм, спи ми се като на пес, но с оглед мега странното място в което съм попаднал засега не ми се прави каквото и да е, затова съм пас, до този миг поне.
- Да гладен съм.
- Много добре, вземи тия пари. - той бърка в джоба си изважда към тридесетина лева в петолевки, тиква ми ги в ръцете и започва бързо да изрежда. - Отиваш отсреща, взимаш два джоба със сирене, лютеница, зеле и лук, купуваш ми една голяма кола... Купуваш си и на теб, останалото ми го връщаш. Чао.
Винаги е приятно да разбереш, че има и по - завършени олигофрени от самия теб. Взимам парите, опитвам се да запомня всичко което ми поръча, изкачвам се и излизам на белия свят.

*********
Белия свят е, свят на нощта. Наоколо почти няма никой, нощ е, представа си нямам колко е часа. Отсреща се оказва някаква малка бутка за бързо хранене, където лошо облечен, решаващ кръстословица продавач ми изпълнява поръчката. За мен си взимам един хамбургер с кюфте на скара и някакви салати, отново ми става студено... Когато излизам на улицата отново, забелязвам как небето е осеяно със звезди. Бързо слизам отново долу, където тълпата от клиети е пооредяла, качвам се на втория етаж където, Съби е насъбрал разни доста кофти изглеждащи типове, които теглят нещо на везна. Работата е ясна. Без да ми обърне каквото и внимание, той взима храната, парите, колата и ме поглежда казвайки ми без думи ,,Чупка”.
Това и правя. Петимата идиота около него изглеждат извадени от гангстерски филм, якетата им са толкова нови и обемисти, че под тях навярно се крие цял аресенал, главите им са обръснати, а шапките им са черни, като интересното е че всички са на Орландо Меджик. Тъй като не се понасям много с хора с подобен брутален вид, доста шашардисан от ставащото в последните три дни, отивам при смотания барман долу и го питам следното:
- Шмекера каза, че тук някъде мога да спя?!
Той дори не ми обръща внимание, извиква на една сервитьорка и, й казва:
- Покажи му вашата съблекалня, шефа каза, че ще спи там.
Сервитьорката е червеноскоса на плитки, с пиърсинг на веждата и не много приятен фейс, за сметка на това поне не прилича на рецидивист, като тия отгоре:
- Добре, Дими. Ела.
Тръгвам след нея. Тя отваря една врата която е доста скрита от силуета едно сепаре и ме повежда из доста тесни и семпло изглеждащи коридори. До мен долитат шумове на миещи се чиний, тракане на лъжици, разни други звуци. Дебел готвач ме изглежда дълго, после вижда сервитьорката казва ,,Ани той е с теб?. ”. Ани му кимва за потвърждение, докарва ме пред една врата, отключва я и святка една гола крушка.
- Ами виж, за тук трябва ключ... Аз ще ти дам, но да знаеш, че ако нещо изчезне... - благодаря Ани, и да ти го начукам, мислено изтрелвам аз. Тя отива до едно табло на което висят ключове, подава ми един. После ми показва какво се намира зад трите редици метални сиви шкавчета. Там има два матрака без нищо, освен едно доста препатило одеало. Пълна мизерия, ама така ми се спи...
- Колко ти е часа?
- Три и петнадесет. - отвръща сервитьорката след като се консултира със своя телефон. - Остават ми още три часа, до края на смяната. - тук дори се усмихва врътва се, и когато си мисля, че е вече излязла пита от вратата:
- Да загася ли лампата?
- Гаси... - е краткия ми отговор. Гаси да му еба майката!... .

23. Скука
Кофти нощ. Гадно спане. Точно когато заспах някакви патки влязоха в задушната съблекалня, преобличаха се поне половин час, обсъждаха някакви абсолютни простотии. После си тръгнаха, а след не си знам колко време дойдоха някакви други ,,които дори изпаднаха в кратко въпросо - задаване една на друго при вида на проснатото ми тяло. Поне пет пъти си повториха въпроса ,,Ама този какво прави тука?”. Решиха да питат някой и ме оставиха да спя блажено.
Като спиш с дрехи, на смотано непознато, задушно място, завит с гадно одеало сънуваш много отвратителни сънища. Нямам конкретен спомен от сънуваното когато се свестих, обаче ми беше оставило гаден вкус в душата. Още със ставането успях да се блъсна пет пъти в гадните шкафове докато намеря къде е ключа за лампата...
В специално тази женска съблекалня има огледало на което ме посреща една, много брадясала, рошава и сънена муцуна. Моята муцуна; пооправям се както мога, отварям врата, тръгвам из коридорчетата, за да премина през една врата и от един свят да попадна в друг.
Нещо на тъпия Ъпсурт забива на тонколоните, което още повече ми скапва настроението. Това ме хвърля в размисъл, как може да ми е кофти след като уж всичко се движи по ноти. Явно трябва да го осмисля задълбочено...
- Ей, яла тука. ! - позаповядва противния барман с който вчера имах конфликт. Еба си, за тоя няма ли смени?Доближавам се до него, той полира чаша, за щастие почти няма клиенти, така не ми се налага като снощи да си пробивам път в тълпата.
- За теб няма ли смени... Кажи. - започвам доста прегракнало диалога. Той се ухилва закача чашата на релсата горе, хвърля кърпата за полиране върху кафе машината, обляга се на бара, почти навира лицето си в моето и казва:
- Има. Шефа те търсеше, никой не знае къде си. Каза да го намериш...
- Ей, аз през цялото време бях долу в женската съблекалня и спях... - явно атаката е най - добрата защита, докато усетя, как съм преминал в защита от нападение, копелето вече отбеляза точка.
- Че кой знае това? - пита накефен с иронична усмивка идиота срещу мен. Ей така между другото хвърлям един поглед на бутилката с джин до мен, марката е Силвър клуб на Savoy, мисля, че пряко попадение с нея в тъпата гейска мутра срещу мен ще ме задоволи душевността ми за поне 15 минути. Отказвам се все пак, вече получих жълт картон.
- Навярно Съби от горния бар знае това... ! - е унищожителният ми отговор. Той довежда до залп от смях.
- Тоя те е забравил вече... - при тези думи разговорът ни тип спречкване, приключва след като копелето отива в другия край на бара и демонстративно започва да сменя кег с бира. Оставям го да се мъчи, качвам се стъпвай по култовите светещи стъпала, и отивам при Съби.
Съби го няма. Поне бара е празен, няма жива душа наоколо, все пак решавам да надникна отзад. Съби е там, кротко спи потънал в наркоманският си сън. В дясната си ръка държи нещо, поглеждам давайки малко zoom като се попривеждам леко и виждам, как става дума за портфейл тъпкан с пари. В един ужасен миг се размърдва, изгъргорва нещо и продължава да спи, като захърква с немалка сила. От него навярно няма да получа помощ. Изправям се от бара и...
- Ей, какво търсиш тук?! - въпроса ми е зададен от доста секси облечена сервитьорка, с големи цици, не от сорта, които обичам, но едни от най - добрите чифтове, които съм виждал скоро. В интерес на истината питането и, е доста приятелско, като заедно с усмивката и, ми създава приятно впечатление.
- Търся ... Шмекера. - още ми е странно да го наричам на прякор. Това явно не прави впечатление, защото получавам следния отговор.
- Добре, според теб зад бара ли се намира?
- Не определено. Зад бара е Съби, който мисля, че знае къде е шефа Ви. - гласи моя бърз отговор, който цели да отхвърли параноята и подозренията на момичето. Мразя да ме подозират в каквото и да е.
- Шмекера е долу на входа... Ей снощи като си свършвах смяната те видях да спиш долу... тук ли ще оставаш? - брей явно съм нещо интересен, с желание бих започнал разговор с нея, обаче се налага да побързам, току виж е издухал нанякъде, а не искам да имам пререкания с него.
- Ще ти обясня после... - и казвам на нея, тя прокарва ръка през гърдите ми, измърква ,,Ще чакам!’’. Това ме кара да се извърна поглеждайки я, леко очуден. Заради тази ,,нежност” успявам да се шибна в парапета, правейки случаен опит да полетя в кълбета по - стълбите, едвам се удържам и дочувам за награда смях. Тъпата сервитьорка се смее, имам няколко временни теорий на какво точно се смее, но не възнамерявам да ги разнищвам, сега. Слизам долу, мъча се да не куцам от свирепия удар, стигам до една маса на която са седнали три персони, Шмекера и две намазани путки.
- А!Точно ти ми трябваш! - казва моя меценат. Трогнат съм просто от проявеното внимание.
- Да? - е моя кротък отговор.
- Трябва да направиш едни неща. Изчакай малко на онази маса, дори си поръчай нещо на моята сметка, а след десет минути ще дойда да ти обясня. - хитрото мазно копеле изглежда доста спокоен, мил и дори някак дружелюбен, това ме докарва до тих ужас. Очаквам да ме преебе с нещо, никога, никой който е започвал да се държи по - този начин с мен не ми е пускал аванта, а в 90% от случаите съм бил и доста прецакан.
Сядам, една заблудена сервитьорка май онази от вчера която ми изглеждаше много изумена, взима моята поръчка за един натурален сок портокал, кола и кафе. Предварително казвам да го пише на сметката на Шмекера, като след като получава благосклонното му кимване се втурва да я изпълнява. Мамка ти, боклук.
Вече пия кафето, което ще рече, че десетте минути са се превърнали в половин час. Шмекера става от масата любезно изпраща всички до входа, целува едната курва, подава и някакво пакетче, доколкото разбирам потайно от всички други. Халал да му е, как мразя да чакам някой идиот, не повече мразя да завися от него и да го чакам заради това. Изглеждащ противно весел и свеж, Шмекера издърпва стола, обръща го наобратно и сяда така.
- Такаааа... - тук в паузата, настройва процесора, дава старт на някой основни програми в коварното си мозъче, подръпва червената си вратовръзка с която прилича на cappo di tutti capi на сутреньорите в София и започва:

- Засега работата с твоя паспорт се развива много добре, първо ще мога ти извадя личната карта, тя става доста по - лесно. Вероятно после ще трябва да ти правя международния паспорт, там работата е по - сложна. - явно съм се ухилил много доволен при последните му думи, защото получавам доста странна физиономия от него, кимвам сякаш всичко е наред и питам:
- Какво е сложното там?!
- Значи цената, става дума за цената. Международния ти паспорт може да е български, обаче мога да ти извадя и аржентински международен паспорт с лична карта за два бона, мога и да уредя нещо за шведски лични документи. Това ще ти даде доста добри възможности да заминеш, например на шведите не им трябва виза, за белите държави. - доста е съсредоточен, мисля, че ме работи, противното е, че сега съм много отслабен психически. Тоест нямам трезва мисъл, недоспан съм, скапан съм, мръсен, нямам самочувствие, затова вероятността да ме извози с още пари за нещо което няма да ми трябва е осезаемо голяма. Има и вариант този човек срещу мен, който ми се вижда доста черна душица наистина да ми предлага нещо хубаво, нещо което ме обърква допълнително.
- Може ли да поосмисля това няколко дни. - след тези мои слова върху лицето му лъсва усмивчица в стил ,,Не ми дрънкай глупости, не си на пет години”.
- Виж сега, това отнема доста време, ако искаш сега да ти направя такъв паспорт, трябва да ми кажеш сега в този, момент, иначе всичко се променя.
- Искам БГ паспорти... - после след като колебливо съм изрекъл тази фраза, се сещам, че всъщност аз няма да се правя много на луд, с българския паспорт ще ми трябва да стигна само до Мексико. Поуспокоявам се.
- Добре, както искаш. - това го заявява с такова лице сякаш не съм оправдал очакванията му. - Трябва да ми дадеш, мисла някакво капаро. Верно приятел си на Маймуна, обаче трябва да сме сигурни. Нали?
Кимвам капаро, виж може да дам.
- За тази работа искам към 50% от цената капаро, но от теб ще взема само 30% като на приятел. - винаги съм си мислел, че само в редки случай капарото е 30%, явно не съм прав, щом има и варианти за едно нещо да плащаш цели 50% капаро. Сега и задължен ли трябва да ти се чувствам, бе Шмекер?!Бъркам в джоба си хващам пари, отброявам 450 лева, които той обявавява за тридесет процента, после прибирам остатъка и когато вече мисля, как всичко гадно е свършено за днес, разбирам, че то едва сега започва...
- Трябва да ми направиш една услуга... - започва Шмекера. Известно време ме гледа изпитателно за някаква реакция от моя страна, такава липсва. Виждам как лицевите му мусколи се стягат, вероятно се готви да изрече нещо с което ще ме уязви. Контрирам с:
- Зависи за какво става въпрос. ? - брадичката му се отпуска, очите му, кефяви между другото, гледат все така хладно/ехидно.
- В момента имам някой проблеми и не ми достигат хора за някой неща. - прави кратка пауза за да запали една от ужасните си цигари Ориент Експрес. - Споко няма нищо страшно в цялото джамбуре. Трябва да занесеш едни неща, на едни хора, не са наркотици, не е нищо незаконно, обаче за това ми трябва, мой човек, а не някакви смотани куриери.
- Разбирам, а аз как ще разбера, че няма дрога в тях. ? - решавам да бъда нахален, докрай.
- Ей, брат. Колко пъти са те обискирали полицай докато си ходиш из улиците?. Освен това като ти казвам, че няма шано вътре значи, няма. Щом си толкова мнителен, ше ти покажа... - отвръща доста подскрежен Шмекера. Взима един сив металически куфар който е бил невидим досега под масата. Набира някакъв шифър на ключалката и изважда, един пакет в промазана хартия, връчва ми една дървена кутийка и добавя:
- Отвори ги, мой човек. Виж дали са сухо...
Разгъвам хартията. Нещо мазно, нещо бяло ? на тази светлина, с леко зърнеста структура, имам чувство че някъде съм виждал такова. Оставям го настрани на масата, обаче Шмекера го прибира веднага в куфара. Отварям кутийката и в главата ми светва лампа. Виждам двадесет дупки в дървено блокче, от тях са заети пет. Заети са с малки медни цилиндърчета, измъквам едно, пооглеждам го, правя се на тъп:
- Патрони ли са това?
- Такова, не са опасни. - да бе не са никак опасни, капсул детонаторите. Ако това са детонатори, а те са точно това, онова е четиристотин грама пресовка на тротил. Изтръпвам. В мен започва голямо двуомене. Усещам как пот избива по - тялото ми. Къде ще ходя да нося половин кило тротил с пет капсул детонатора?Защо по-дяволите точно, аз?
- Ето виждаш ли?!Няма нищо страшно, хващаш едно такси, отиваш в книжарница Орандж, качваш се на четвъртия етаж където е библиотеката, там е срещата. Просто предаваш раницата и се връщаш пак тук. - с много бодър тон, сякаш става дума за разходка край реката казва Шмекера, е тоя прякор си го заслужава. Решавам да не казвам, че ще знам какво пренасям...
- Освен това щом ще ми вършиш работа няма да останеш на сухо. Като свършиш всичко, качи се горе при Съби, и му кажи, че си на моя издръжка, ще може да ползваш всичко тука... - сякаш мед и мляко се леят от устата му, имам чувството, че ако откажа сега ще бъде много разочарован от мен, дотолкова разочарован, че виждам как съм изхвърлен на снега, а 450 лева капаро си остават за него. А дори сега не мога да мисля трезво. Никак даже. Хич ме няма. Решавам гаргата да е рошава, щом ще е гарга.
- Добре щом не е дрога няма никакъв проблем. - съгласявам се с голяма усмивка. - Ако нещо имам някакъв случаен проблем с полицията, да кажа ли на кой са тези неща?! - мисля, че доста успешно се правя на тъп, той навярно също получава подозрение, при такава мутра като неговата точно това е доста трудно за определяне. Обаче, мръсната усмивка която получавам като награда би спечелила има на художника който я пресъздаде.
- Виж сега, ченгета няма да те спират. - тук със злоба изгася своята цигара. Отпива от чашата пред него, поглеждаме явно стигнал до решение. - Ако имаш някакъв проблем не казвай абсолютно нищо, ама нищо. Аз ще се оправя. Разбра ли?
- Напълно. - колко е доволен само, колко ми се сви стомаха. Интересно, стомах не ми се беше свивал от шести клас. Изобщо ми липсва идея защо този иска, аз да предам този тротил?Иска да ме натопи?Не иска да виждат някои от неговите хора?Има друга причина?I don’t know. След пет минути тъп и не заангажиращ разговор ставам, взимам в ръка една торбичка от Метро, слагам вътре тротила и капсул детонаторите. Почти искам да изкрещя, че детонатори ниkога не се носят с взрива в една торба... Все пак си затрайвам, шанс да избухне детонатор в дървената кутия и да детонира тротила е едно на милион. Шмекера лично ми вика такси, казва, че шофьора е негов човек и не трябва да му давам пари. Качвам се горе където деня е ясен слънчев, а снега се топи на мръсна киша която колите разпръскват навсякъде. Таксито, нов опел Астра ме чака нетърпеливо, потегля веднага когато затръшвам вратата, и доста рошавия шофьор пита:
- Накъде да карам?
- Книжарница Орандж. - гласи краткият ми отговор.
- Добре.
Движим се наистина доста дълго, куп време чакаме на кръстовищата, на някой улици едва се разминаваме с насрещно идващите. Този град ми се струва доста мизерен, няма една широка свястна улица, като се изключат големите булеварди. След като толкова време съм бил на тъмно, а преди това не съм виждал слънце от около седмица имам светло чувство в мен. Радвам се като дете, дори за мигове забравям какво нося в онази Метро чанта. Винаги, обаче има някакво очарование в зимния град. Парата, хората, мокротата на топящият се сняг, идеята че цялото такси е опръскано от горе до долу в кал и киша, а аз съм сух, това някак ме стопля. В самата кола е чиста, топла, а музиката не лоша. Дори бакшиша не пуши, нещо рядко срещано, поне според мен. Не след дълго спираме пред една висока сграда на чиято стена виждам логото и няколкото светещи реклами на на Орандж.
Петия етаж?... С влизането си се озовавам в някаква книжарница където разни хора съсредоточено купуват, разни неща, които не съм съвсем уверен, че после ще им потрябват. След няколко мига колкото точно да разбера колко много всъщност цапат пода мокрите ми маратонки, намирам стълбите за нагоре и поемам по тях. Те се извиват до площадчицата на втория етаж, където се намира някаква сладкарница, третия е музикален магазин, а четвъртия е този който ми трябва. Влизам в сравнително много тиха и спокойна зала отрупана с книги. Според Шмекера, човека на който трябва да предам торбата представлява леко пълен кретен с черно кожено яке и шапка на която трябва да пише NY yankee. Такъв за сега интересно не се вижда, тръгвам между равтовете с книги, преглеждам заглавията на някои, отбелязвам, че тук продават изключително стара литература, а новата засяга много интересни/безинтересни, главно непознати аспекти на света в който живея. Продавачката ме гледа с любопитство, не досажда което е в плюс, усмихвам и се. Това е напълно достатъчно да изгуби всякакъв интерес към мен. Покрай мен има едва трима клиенти, които напълно не отговарят на описанието което получих, започвам да се чудя какво да правя оттук нататък. Докато се въртя, иззад една колона излиза един леко пълен тип, с кожено яке и шапка на NY yankee. Прилича на студент, доста е нервен, а дори не е обръснал рижата си брада. Кафявите му очи се забиват като свредели в мен, дясната му ръка нервно си играе с ключодържател на Opel.
- Как е?. - започвам, усещам, че на идиота срещу мен ще му е доста трудно да започне разговор.

- Ти си... Ти го носиш?! - казва той, надали е по - голям на години от мен, изглежда доста начетен в науките. Но защо от всички, които са начетени в науките поне едно 90% изглеждат като пълни кретени, ей това не знам.
- Да нося го. - той се поуспокоява, оглежда се наоколо доста тъпо сякаш размахва табела ,,Ей тука ако знаете какви ги вършим!”.
- Може ли да погледна? - пита той.
- Гледай, бързо. - почва да ме хваща шубе, защо пак не знам, същевременно ми е много много скучно. Разтварям торбата, той колебливо размества хартията, оглежда пресовката, отваря кутията с детонаторите, усмихва се.
- Добре, много добре... Да се надяваме азота да е в границата... Нали не е стар. ?
- Не знам, нямам никаква представа... - отвръщам аз.
- Като я сглобя трябва да я предам на Велизар, нали? - мдаа това ще да е въпроса загадка на деня, предавам уличаващата чанта в ръцете му; пъхвам с наслада и двете си ръце в джобовете, свивам рамене отвръщам.
- Не знам, на мен ми казаха само да ти дам торбата...
- Добре. - гласи неговия отговор.
Бързо заслизам по - стълбите, почти изхвърчвам от книжарницата. Отвънка е София, през зимата. Тъй като не съм много ориентиран хващам пътя за нанякъде, вървя почти двадесет минути, те са ми напълно достатъчни да ми се намокрят маратонките, това ме подсеща, колко са стари и мърляви. Развеселен започвам да търся магазин на Адидас, за да си купя нови. Естесвено когато нещо ти трябва, то никога не е наблизо. Накрая съм принуден да попитам няколко минувачи, никой не знае, дори този който има маратонки адидас. Казва, че е от Пазарджик. Нормално.
Все пак намирам един магазин къде не знам – някъде из столицата просто. Адски ми е тъпо, че тук всичко е мега непозанато. Отварям вратата от масивно стъкло, навлизам в един доста топъл свят. На въпроса ,,С какво мога да Ви помогна” който прозвучава с тон ,,Ей мърляв, как само мърсиш магазина. ” от устата на млада курвенски изглеждаща продавачка, отговарям така:
- Ще си купувам маратонки...
Тя ме гледа умно, отговаря само когато я попитам за някой чифт. Интересно е, тази сякаш ме ебава, всеки модел който ми хареса се оказва с номер който го нямат на склад. Дори я поглеждам накриво. В крайна сметка без да ме е еня за парите си избирам много готини, спортни маратонки за 164 лева. Изпробвам ги показвайки мега миризливите си чорапи, гадно ли ви е?
Не споделят, обаче съм уверен как всички са отвратени от моята личност. Взимам кутията с новите ми, супер готини адидаси, нахлузвам старите и смело разритвам кишата.
********
След като си хапвам mellba в една сладкарница, сменям няколко рейса, купувам си пет чифта чорапи, още един трамвай смяна, вече съм пред Сполай. Слизам долу където Шмекера ме потупва, пита дали съм се справил, обяснявам всико най - подробно, той недоволства нещо от този който получи пратката, иначе е видимо доволен. Казва ми да отида да се почерпя при Съби, а личната ми карта щяла да бъде готова след два дни.
Скуката продиктувана от безсмисленото според мен чакане, главно липсата на приятел, доверено лице с който да си говоря, ме убива. Качвам се на горния бар, където Съби прави нещо съмнително зад бара, отивам при него и си изпявам за наградата, той не изглежда много доволен, после се ухилва и любезно, някак пресилено пита:
- Какво да е?Избирай крек, спийд, амфет, херо, екс, кока и ако искаш хаш на бучка. - тук той се доближава към мен смигва много вулгарно, а лошят му дъх обръсва брадата ми. - Имам и царя мой човек, малко хора го разбират... Искаш ли ЛСД. ?
- Секунда да си помисля? - предлагам му докато посочвам натуралния сок, портокал на БББ. - Ще ми дадеш ли една кутия. ?
Съби ме оглежда отгоре до долу цъква с език, плясва о плота с длан:
- Не’аш грижи... Сок?Портокал?Добре. - взима две кутии натурален сок тиква ми ги в ръцете, подава ми две сламки и неизвестно защо една бъркалка. –Чаша?Олд фешън?Взимай онази на кола! - докато се радвам на изригналия поток думи от устата си бармана - дилър той ми подхвърля една чаша за кола която едва хващам миг преди да се разбие в пода.
- Забележителни рефлекси мой... Майка ти да не е била гимнастичка?. - поглеждам го сурово, той се прави че не го забелязва, смигва и продължава:
- На екс със Beck’s. На всеки го се случва, емоционално ме отпушва... - после изважда нещо из зад бара, то представлява един малък пакет, разгъва го като изважда една малка бучка захар.
- Няма да има Лошо Подхлъзване, днес виждам си в настроение, пък ако хванеш Гадния влак ще усетиш екстрийма такъв какъвто трябва да е... Е?
- Това е? - с интерес питам аз. Досега не съм виждал наркотик на бучка захар.
- Според теб? - пита Съби, вижда обаче че няма да му дам задоволителен отговор. - ЛСД. Ако искаш разбира се. ?Нали е на аванта...
- Добре дай го. - взимам бучката на която май не е съвсем бяла и тъпо питам. - Как се взима?
- Орално. Аз поне не знам друг начин за употреба. - отговаря той, смигва и с сяда на един стол. Заема се да пакетира нещо в разни самозатварящи се найлончета, като използва малка везна за отмерване на грамажа на цялата тази дейност.
Аз глътвам на един дъх захарта, изпивам солидно количество сок и се проскам леко безпомощен на едно кресло... С краен интерес и любопитство очаквам измененията, които ще настъпят в тялото ми. Минават няколко минути през, които изглежда не се случва нищо интересно, знам че ЛСД халюциоген, обаче някак не вярвам да има особено силен ефект над мен...
... . . За пръв път хауса който звучи около мен започва да придобива някакъв смисъл... Не знам да ли от е от наркотика, но започвам да виждам стрели от светлина за ниските и дебели червени точки за басовете ,,които се появяват наоколо... Всъщност всичко прилича на онези анимации в, които участват и истински актьори нещо от рода на Заека Роджър или ТитанАЕ 2. Поглеждам към Съби който продължава да си върши работата като ми хвърля насмешливи погледи от време на време... не знам защо, но на моменти виждам как свръх ясно как той се променя в луд учен който прави зловреден експеримент... Всичко се разстила... Да точно се разстила някак тавана хвръква дааалеч нагоре, пода за момент се залюлява, после се кротва. Пия от сока кой се стича с такт в гърдите ми... . Тоолкова е реален този сок... . Не наистина толкова странен портокалов сок не съм пил досега. Докато оставям сока на масата която не знам защо се оказва необичайно надалеч, виждам как червените и черните линий започват да се кълбят като сноп змии... Замирам, подръпвам ръкавите си, чудейки се в каква наркотична веселба съм се забъркал. Разсъждавам умислено за този наркотик, ако не знаех какво съм взел вероятно щях да си мисля, че полудявам. Интересно, всъщност колко е, интересно, чувал съм теории според, които наркотиците отварят чакрите и така духа на човек може да се откъсне и да тръгне по неземни пътеки, за съжаление точно слабите духом взимат най - често наркотици и това ги пречупва допълнително... Все пак истинските мистици надали биха взели точно ЛСД, доколкото знам биха предпочели листа от кока, а може би лулата на мира ще задими пълна с лепкави глави индийски коноп. Как става мазно като петмез, въздуха се кълби като кобра около пръста ми... !Супер гот, а не това май е дим от цигарата на Съби който ме тупка с дългата си като крак, ръка и пита ,,Как е?!’.
- Добре е. Някак е меко... - промърморвам отпъжайки го с ръка която така бавно тръгва към него, явно времето пак си е дало почивка. Отпивам от сока, той се стича векове в гърлото ми, музиката се сменя със Шаде. Това ме довършва напълно, призовани от песента на бял свят излизат тържествено духовете държани в моето подсъзнание...
В ляво съм аз, доста по - млад с дълга коса и замислено въртя метъл пръстен докато разсъждавам за мен си в света и какъв ще стана след време. Искам да кажа на духът да млъкне, но трудно – изглежда не мога. Колко е ужасно трудно...
Разбързано. Звук тръбен като Йерихонска тръба, сякаш Бегемот се уригва сладко... Сещам се за Евангелието на Матей... Печатите, войнството, Агнеца.
Чаша, кръв, гора...
Седя на крелсото, а всичко това се върти като водовъртеж около мен. Каквото да помисля каквото и да усетя; се материализира за да доизкаже и своято мнение. Ставам, нямам намерение след като изпих сока повече търпя този карнавал около мен. Подминавам изречения с насмешка въпрос ,,Къде тръгна пък сега?!’ от тъпия барман - дилър.
Слизам със самотверженост, стъпвайки върху стъпала от течен пламък, около мен е пълно с хора, а дебели нимфи коит танцуват като русалки на изпятата от финни наяди песен. Намирам входа/процепа, не след дълго преминавайки километри се спускам към леглото което стои там на онова място наречено съблекалня...

24. I don’t wanna fight…
Стоя сам, пия мокачино и гледам снежинките как падат въртейки се. Приятната топлина на ресторанта съотвества на тишината която се създава от равнището на цените. Музиката е доста ненатрапчива от нея лъха идеята, че някой нарочно я е подбрал. Всичко отвън на дебелото стъкло е бяло, гладко изпълнено с хора, голяма част от тях в шлифери, чадъри и онези противни шапки, които носеше дядо ми.
Още сякаш усещам шемет от ЛСД - то което ми представи своето сюреалистично действие снощи. Толкоз глупости не бяха минавали през бедната моя глава от доста време. За сметка на това днес се чувствам свободен и необременен. Облечен съм добре, пия нещо вкусно...
- Заповядайте. - поемам тортичката, рязвам си едно парченце от нея, опитвам сметната посипана с настъргани орехчета. Вкуса е добър, някак се съчетава успешно с цвета навън, мислите вътре в мен и общия интериор и външния екстериор. Всичко засега което ми се случва изглжеда невероятно на общия фон който всъщност определя живота на хората. Човеците всъщност сме носители на една своя идея, която за съжаление рядко успяваме да изявим. Лично аз уважавам повече истинските класици, които са заслужили всенародното презрение и омерзение. Например истинските крадци които крадат, защото това ги кара да се чустват живи са доста по - стойностни като хора, от тези, които живеят така както някой ги е излъгал, че трябва да живеят. Друг е въпроса, защо тези, които крадат не са си намерили нещо което е по - стойностно от кражбата. Сега в този момент копнея да имам до себе си някой верен приятел с който мога да споделям възгледи, да обсъждам гледни точки, просто дълго да си говоря.
Не мога да разбера защо сега съм така неуверен. Така наречения Шмекер е приятел на Маймуна. Това всъщност не значи, че е мой приятел, което означава, че в тези среди, а и изобщо в тази страна в която живея вероятноста да бъда продаден, прекаран, измамен или дори пребит нараства главоломно. Не ми стана ясно за какво е тази бомба която предадох на онзи мушмул, важното е успения опит в който бях използван.
Това ме кара да се съмнявам изключително много в приятеля на Маймуна, обаче няма как да не му се доверя след като съм решил да следвам точно този план... Ето това е лошото на сегашното положение, пред мен са само идеите родени в дебрите на моето съзнание. А ако има с кой да обсъждам всичко това нерядко дори такива завършени идиоти като Косъма са ми давали готини, кадърни съвети, които доста добре са ми влизали в работа.
Изяждам тортата, изпивам мокачиното, плащам а после отивам да се разходя ей така из големия, хаотичен град. Качвам се в на някакъв тролей, за да е по ретро, продупчвам културно билетчето, сядам на гадната, твърда пласмасова седалка и ей така зяпам през прозореца.
Зяпам и разсъждавам върху възможностите. Философията никога не е била някоя от силните ми страни особено на мен, човека която жизнена нагласа е ,,Речено – сторено. ”. Гадното в този момент се оказва ситуацията в която се вкарах, през цялото време не знам какво ще се случи утре, как ще развият нещата. Всичко ми се струва доста изнервящо заради царящата несгурност, самата мисъл да завися от други хора ми дейста съсипващо. В крайна сметка след осем спирки и наблюдаването на куп обикновени хора разбирам следното, то е толкова просто, долкова дзен, че даже ми се доплаква.
Стига ми толкова тръскане за днес.
Това е. След като слизам на непознато място до някаква църква и разни стари централни сгради, тръгвам да вървя във веселата блъсканица на тротоара зарит със посолен сняг в мен се формира жестоката реалност. До толкова не ми се занимава сега с някакво мислене, чак съм готов да легна в снега на някоя градинка и да заспя. Ей така, на майтап, ама нищо не ми се прави. Мъча се да се морализирам, обаче тия пари в джоба ме деморализират. Наяден, наспан без кой знае какви настоящи проблеми се усещам доста ленив и уверен в себе си. Неоправданата увереност, забелязъл съм винаги струва скъпо.
В такива моменти знам е полезно да се отиде на кино, като разчитам на някоя нова идея от големия екран да изкочи и да ми влезе в главата. Като погеждам заглавията на разлепените афиши се разкъндардисвам на мига представяйки си как освен, че гледам някой тъп филм трябва да изтърпявам още един бюлюк смотаняци, които ще хрупат пуканки. Отказъл се от това, навеждам глава оглеждам снега, после поглеждам нагоре... От небето пада сняг, някой от снежинките се разтапят директно на ретината ми карайки ме да мижам против моята воля.
Ето какво би ме разведрило, мога да отида да изчукам някоя проститука!. . Всъщност въпреки сексулания ми опит досега не съм си плащал да за се чукам, като естествено се изключат обичайните размотавания и черпения.
Всъщност дори последно правих секс с онази гадна предателка. Никак няма да е лошо, да поразпусна с това древно упражнение. Всъщност като се замисля може да се напрегна повече като няма да се изморя физически, а психически. Може да се окаже тъпо, дори глупаво, никога не съм правил секс с жена която всъщност не иска да го направи. От друга страна какво ми пука какво иска?. Идеята тук като се замисля е доста добра, без всички превземки и преструвки ще и го натегля. Хахахаа.

Ухилвам се. Дори се смея от идеята да го направя. Това ме зарежда с нова сила, набързо грабвам за петдесетина стотинки противно огромен вестник АЛО. Изхвърлям в един кош всички обяви и лайнарии, оставям само шейсета страница.
Май са две страници с мръснишки обяви, на тях има поне стотина обяви коя от коя по - апетитни и забележи поне едно 70% са нещо рода на адвокатка търси жребец; добро заплащане. Магаре и космос. Балъците, които решат да направят бързи пари и се обадят на телефон който започва с единичка след нулите се въвличат в здравата българска импулсо - смукателница. Тези обяви, които са без нулата са интересни, но и там става дума за заплащане, някак при тях работата ми изглежда доста неорганизирана, затова ще предпочета някоя агенция за компаньонки. Такива има доста, нормално за град като София, лошо според мен е следното. От всяка обява ме наблюдава някаква мадама извадена от пентахаус или плейбой, нещо което сигурен съм не може да се намери в татковината.
Ръцете ми поизмръзват, снега си вали което ме подсеща да отида някъде където е топло и да си дочета обявите. Пооглеждам се наоколо, естествено намират се няколко кафенета дори някой приличат на заведения, струва ми се някак тъпо да се курдисам там и да зачета точно тия страници от вестника. Повървявам още стотина метра когато съзирам Мак Доналдс. Решавам, че точно това е мястото за мен, отивам там сядам на една маса вътре и започвам да чета.
Някакъв неприятно изглеждащ образ се доближава към мен награбил една стирка и две кофи в ръце и любезно ми разяснява невъзможноста ми да стоя тук без да консумирам нещо. Спокойно му предлагам да изтича до касата и да ми купи един ягодов кейк с мой пари като великодушно му предлагам ресто. Погледа който получавам говори много за менталното състояние в което според него се намирам в този момент. Свивам рамене, взимам си страницата, нареждам се на опашка и получавам един смотан, доста противно топъл кейк. Сядам си пак на столчето, смигвам на една мадама която е към 1,80, два пъти по едра от мен, облечена в пълната бойна черна униформа на Макдоналдс. Тя е ме оглежда напълно безизрастно, после пък се ухилва изведнъж и ми се изплезва като добре виждам показалия пиърсинг на езика и. Решавам да се абстрахирам от гледката, разстилам станицата на масата и започвам да чета съсредоточено.
Скоро разбирам как трябва да отида до най близкия оранжев атвомат за фонокарти за да проведа два - три разговора с разни агенции, които носят следните тъпи имена от рода на Месалина, Венера или Ерос. Изглежда един и същи човек измисля всички имена като става дума за ебане. Вероятно затова ще си останем будали, дори тъпите чехи успяват да сложат добре звучащо чехундерско име на всяко едно нещо, да не говорим за клубове за проститутки. Въздъхвам.
Не очаквах да е толкова подтискащо сложно, тоест някак не виждам класа сред общия безпорядък за да мога да кажа ,,Ете тва е. ”. Поклащам глава, изяждам пая. После си излизам навън. Намирам оранжев телефон, въздъхвам отново – духвам си в шепичката, вкарвам картичката. Набирам номера на първия клуб.
- ... (чува се невъобразим шум, сякаш има събрание на младежката комсомолска организация) - Клуб Месалина?. ! - казва някаква маруля в слушалката.
- Добър ден - поздравявам мило, после отивам направо на главния въпрос. - Какви са тарифите?
- Нормален секс за половин час е тридесет лева, нестандартен петдесет лева за половин час.
- А къде мога да Ви намеря? - питам след като мъдро отбелязвам, че няма написан адрес.
- Квартал Стрелбище, улица Балатон номер десет, апартамент три. - изчуруликва проституката, затварям бързо.
Поглеждам на картата. Първо намирам къде съм аз, после определям маршрута който ми се струва малко дълъг за едно платено ебане, което затвърждава намерението ми да звънна пак. Така и правя.
Този път като ми вдигат наличието на тишина ми прави приятно впечатление от презподнята с която се свързах преди малко.
- Интер клуб Галя, какво ще обичате? - тук гласът е доста женствен и звучи примамливо.
- Може ли да ми обясните за ... цените? - питам съвесем забравил как се обърнах към тази от първия клуб.
- Значи имаме елитни компаньонки, които струват от сто лева нагоре, другите момичета са за по тридесет лева на час за стандартен секс и петдесет за нестандартен. Също така предлагаме и друг тип услуги...
- Добре благодаря. Вие сте на улица Калиакра номер 36, апартамент 2?
- Точно така. - отвъща тя все с този плътен глас.
- Довиждане. - отговарям, затварям бързо телефона. Поглеждам останалите обяви, отказвам се да звъня на повече, няма смисъл щом на двете места цените са едни и същи, означава че няма да има разлика. Конкуренция сред проститутки и накротици не вирее дълго. Няма какво да му умувам, преглеждам картата на София, преценявам какво и къде трябва да взема, купувам си даже едновдневана карта от една будка. После докато чакам nа ветровитата спирка, множеството хора минават и заминават край мен се усещам, колко тъпо би било да отида при проститука/ки със близо 4000 лева в джоба. Тази мисъл ме докарва до идеята, че наистина няма къде да оставя парите... това никак не ми харесва. Решавам да си рискувам все пак. Няма да ги държа в джоб... всъщност не знам нали дрехите ще бъдат при мен? Шантаво. Все пак си оставям триста лева за джобни, главната пачка си я прибирам във вътрешния джоб на якето. В този миг идва рейса който чака досадно дълго за да направи завой по - малката тясна централна уличка - има нещо много сбъркано в този град. Навярно само много взрив може да оправи нещата със смахнатата градска архитектура. Сега започвам да проумявам защо столицата на Бразилия е Бразилия, а не Рио, дори читаците са решили да помилват всички и са окопали правителството си в Анкара. Качвам се в рейса, чийто под е според мен доста мокър и лъщящ от мръсната киша. Сядам на една топла седалка, до мен се настанява една дебела бабка, а на следващата спирка се намъкват още поне двадесет човека, които превръщат всичко на консерва със сафрид, липсва само червения доматен сос. После с погнуса се досещам, че ако има дами в мензис и той е на лице, но в ограничени, да не кажа бутикови количества. Отказвам се да развивам огромната карта в претъпкания автобус, питам дебелото нещо до мен кога ще достигна хмм Евлоги Георгиев. Тя се оказва изнанедаващо любезна. Дълго ме разпитва къде искам да отида като се мъчи да ми обясни за какво става дума. Накрая стига до заключението, че този номер автобус продължава нагоре по булеварда, а аз най добре да сляза и да повървя триста метра до моя адрес, защото до него няма автобуси ни тролей. Когато разбирам за какво става на идея, доволен искрено благодаря, за вниманието.
След пет спирки слизам на булеварда. Оглеждам се за подлез, след като намирам такъв; пресичам и се озовавам отново на горния мъглив, студен свят. Вече е 16:34 часа, а е толкова тъмно сякаш всеки момент енегргото е решило да спира тока на слънцето за неплатени сметки. Разгъвам пак смотаната карта която вече се научих да преглеждам максимално сгъната. Определям посоката в морето от сняг, лед и киша казвам мислено ,,сет сейл кептън’’ - давам пълен напред на кораба към желаната цел. В интерес на истината, толкова близо до надявам се топла путка, члена ми се досеаща, че и за него съществува такова нещо като ерекция, заразмърдва се застрашително и не след дълго трябва да бръкна за да го наместя. Започвам да си представям секс сцени, които приличат на сценарий на много лош и много стар немски филм, ама като не съм чукал скоро е така. В момента дори най - баналната порнография ме докарва до нови висоти на собствената простотия. Мисля си за всякакви пози, после ми става интересно какъв ли избор на месо ще има, надявам се да е крехко - тлъсто и старо не бих приел, по - скоро не бих платил. Оглеждам пак противното небе на доста мрачното и студено Софийско поле, замечтавам се за райски карибски остров и се насочвам към избрания адрес.

Докато го търся забелязвам нещо много готино и свежо. Явно тук в столицата всички са се наговорили да отмъкнат табелите на улиците – пък за номера на адреси и думичка не може да става. Намират се все пак фирми, които изглежда не са офшорки дори желаят да бъдат намерени. Те любезно са поставили табелки с номера, а неколцина са надминали дори някой от кооперациите в провинциите като са поставили и указание кой вход е даже.
Десет минути, почти колкото е половината път до тук с рейс ми отнема да намеря номер 29, като разбирам, че сто и петдесет метра по нагоре е номер 39. Някак ми е тъпо да попита къде е търсения от мен номер, а и смятам, че тъй като кореняците Софиянци са рядкост няма да попадна на нужния човек. Хмм. Въртя се още близо, пет минути когато съзирам в започналия да пада мрак една малка табелка от татово време. На нея има някакво име което обаче не се чете никак, вероятно защото това парче метал има вече антикварна стойност, но пък за сметка на това някой е повторил с блажна боя номера който ми трябва. Дори за един миг си представям как млад напет сутеньор боядисва с четчица и блажна боя табелата, за да му върви повече бизнеса, щото дееба никой не може да намери курвите. Еба си ташака е тук. Сякаш през цялото време играя роля в някакъв смотан филм където всичко не функционира както трябва. Често черното става бяло, а самото бяло не може да се открие никъде. Не се колебая много отварям вратата която се затръшва със раздираща сила дръпната силно от някаква зла пружина. Изкачвам стъпалата до първите апартаменти, намирам вярната врата, която никак не изглежда като двер на бардак. Тоест не е червена и с надпис ,,курви” или нещо от сорта, като се замисля, това пък от друга страна би активизирало месните старци на битка с порока. Зазвънявам натискайки новия, явно прясно сменен звънец. Звъна му е подобен на този от оръжейната в казармата. Това ме замисля дълбоко за тревоги в 3:15 сутринта и онази задушевна мълчалива гмеж от 70 човека която се блъска на 20 квадрата за да се въоръжи...
Очаквам някой бързо и сервилно да ми отвори, но не би. Интересно какви ги върши онази с която говорих по - телефона... Когато вече решавам да се обърна и да си тръгна, чувам някакви стъпки, щракане на резета, след което пред мен се изправя една жена на която не успявам да обърна внимание на лицето защото е завита през гърдите с една кърпа, която покрива пубиса и не особено големите и гърди. След като поглеждам нагоре, вече са изминали около 0,2 секунди тя ме гледа усмихнато, даже дружелюбно и казва следното:
- Здрасти... ти ли се обади преди час?
- Ако се е обадил само един човек преди час, значи аз съм се обадил... - опитвам се да философствам, но съм порязън от физиономията която се изписва върху лицето на мърсъка срещу мен. - Аз съм, да.
- Добре. - отговаря тя след кратък размисъл. - Сега всички момичета са заети ела ако можеш след четиридесет минути. - поглежда ме въпросително.
Само си кимвам, тя ми затваря вратата, прещракват резета. Оставам брутално изкефен... днес даже смотаните курви ме накараха да се разкарам, мъча се да осмисля този факт пред затворената врата на бардака, в пустия вход. Решавам, че е крайно тъпо да стоя като паметник, давам тази мисъл на stand by, излизам си.
След известно време прекарано в промъкване сред паркираните безразборно автомобили, намирам барче озаглавено ,,Komfort 99”, където ми трябва само комфорта на топлината.
Той не липсва вътре затова оставам, поръчвам си една торта и двойно мляко с какао. След като малолетната сервитьорка ми изпълнява поръчката и си поисква парите предварително, баш по курвенски тертип, нещо което също ме навежда на някой мисли. Аз си позволявам да остана насаме с моите си мисли, справедливото възмущение което е гарнирано с ячка доза недоумение.
Пийвам мляко, хапвам торта която на пук на скептиците се оказва вкусна и дори прясна... Облягам се назад, мъча се да се абстрахирам от музиката, цигарения дим и грозния вид на заведението... Замислям се...
Значи оказва се, че в милата родина наистина сме си ебали майката... Вероятно не всички проститутки са така навсякъде, може би дори някъде има професионалисти, макар да съм забелязал, че професионализма тук върви с ръка за ръка с доброто заплащане. Интересното е следното. В тъпия живот който водя съзнателно винаги избирам да отбягвам - мръсотията му, гнусните и мазни части от него, които са ми противни до изнемога; това са шибаните опашки и чакания, лицемерието, бюрокрацията и не на последно място едно от могъщите оръжия на ентропията, а именно ограничеността която проявяват повечето мой съграждани.
До преди време си мислих, че след като ортодоксалната, католическата и всички останали църкви са прогнили отвътре, а проядените правителства коват мъртвородени закони с глави на химери е невъзможно навсякъде, всички да са същите мърсоли... обаче се оказва възможно! Ето преди малко една проститутка ми каза да изчакам за нещо което се води за едно от гига противните падения за един мъж, да е дотолкова закъсал че да си плати за путка, а самата путка му казва да изчака. Въх!
Не ми пука особено, че сега ще чакам някой да напомпа мръсниците, а след това аз да се... Не! Печалното е в самата идея за чакането в целия ми шибан живот. Щом вече и за курви се чака - значи нещо тук има много гнило.
Надя като ме прееба даже може да се каже, че постъпи напълно, дори в реда на нещата. Щом за тъпите проститутки се чака... Ужас! Поклащам глава гледайки как се носят и кълбят гъстите облаци цигарен дим около мътната 30W на светителите. Покварата е плъзнала навсякъде. Тази мисъл ме примирява донякъде, успявам да изтрая четиридесет минути, като на всеки две се консултирам с големия евтин часовник притежаващ дълги златни стрелки който предизвикателно виси на северната стена.
Излизам отново навън в снега. В крайна сметка като се замисля трагедията не е чак толкова универсална в този случай. Изглежда вече започвам да спекулирам със всичко което е гадно и изкарвам другите виновни, че толкова могат. Ако се замисля добре ще разбера - човещинка е. Няма за какво реално да недоволствам, освен за изгубената ерекция която смятам, че ще успея да събудя с отново.
Този път вратата ми се отваря от друга мацка, тази е с големи леееко увиснали цици, не много готино лице, обаче пениса ми е доста скромен след дългия пост на който бе подложен и още при вида и започва да надига глава.
- Здрасти... - казвам, защото нищо друго не ми идва на ум, не всъщност ми идва, обаче е доста глупаво, затова предпочитам да си затрая.
- Ти ли звъня преди малко? - пита оглеждайки ме с вял интерес.
Кимвам. Тя се отмества и ме кани да вляза. Коридорът е гол, покрит с плочки, следвайки проститутката влизаме в малка стаичка, вероятно предишна кухня в която в оскъдни одежди се мотая още две марули. Едната е тази която ме посрещна, другата не съм я виждал. Тази която ме доведе сяда на масата незаангажиращо пали цигара, дръпва си дълбоко, после без да бърза ме поглежда. Решавам, че като съм в Рим ще се държа като римляните, затова си затрайвам и не казвам нищо, за да им е тъпо. На онази която ми отвори първа изглeжда и е през путката. Тя изчаква известно време, гаси цигарата и пита ухилена:
- Е ще се гледаме ли?