Мъгла, дим и пари. Роман.

First topic message reminder :

Мъгла, дим и пари
1. УКВ - waves

Обичам да се събуждам така.
Забравил какви съм ги вършил нощес. Преизпълнен с някаква нелепа оптимистична вяра в бъдещето и новия ден. Всъщност снощи беше адска тъпня, на което пряк свидетел са маратонките ми - мърляви, опличкани с кал, а онова бледо червеникаво петно е или кръв или кетчуп. Подпрени на стената, една върху друга, чорапите са се оплезили от тях като кучешки езици. Изваждам ръка изпод завивката, натискам PLAY и стария ми касетофон Panasonic който засвирва нискокачествен запис на ,,Въжен" от Хиподил - целия изпълнен с шибано пращене, драскане и тук-таме провлачване на китарата. Тежкият ритъм и безумни вокали събуждат престъпната ми мисъл по-бързо и от тройно кафе. Изпъвам се в кревата и започвам да филмирам наум различни комбинации,, които биха ме довели до крайната ми цел - бързо и лесно забогатяване.
Винаги съм се чудел дали в главите на другите става същото или просто аз съм някакво изперкало копеле което са пропуснали да опандизят.

СЦЕНА 1
Място: Където бачкат тъпи путки (магазини за нещо, рекламни къщи, фризьорски салони, може банки и т. н. )
Действащи лица: Аз, Тъпа Путка, Куки
Въоръжение: Юмрук

Отварям спокойно гъзарската врата на предполагаемия магазин. Отсреща ме гледа кравешки тъпа перхидролка.
-Мога ли да ви помогна?-пита с едно пренебрежение, което трябва да ми подскаже, че съм не на място там.
-Мммммм, всъщност мога да си помогна и сам - казвам спокойно докато се приближавам с бавни крачки към нея.
Вглеждам се в празния и поглед скрит зад синьо-сивите и контактни лещи. И тогава, БАААААМ! юмрук в без това и кривия и нос. Тя полита назад и се приземява върху някакви рафтчета и етажерки. Дръпвам и чантата PRADA (менте естествено, колкото и свирки да извъртиш кучко, 900 евро за чанта няма да спестиш), отвътре се разлитат всякакви евтини и ненужни боклуци – сенки, кърпички, тампони, кондоми... Поне телефона и е скъп, а и портмонето и е заредено с няколко петдесетачки.
Излизам навън изкефен с подут до пръсване мозък от адреналиновата инжекция. Ловко разглабям телефона, изхвърлям СИМ картата, а батерията прибирам в джоба, за да избегна проследяването.
Естествено после си представям куките, мръсната Лада, шибания арест, палките в мазето и въпросите,, които ти задава някакъв следовател, задължително облечен в овехтяло пилотско якенце от изкуствена кожа.
„Знаеш ли, че за грабеж дават 5 годинки, моето момче?”
„Момичето иска да заведе дело за средна телесна повреда, знаеш ли, че това са още 3 годинки?”
„Ако зависеше от мен боклуци като тебе нямаше да излизат от затвора?!”
„Абе еееей, пикльо, мангалите ше ти разцепят пропката от шибане, ей!”
Винаги си представям куките в края на всеки сценарий. Може би това ми спасява задника засега.
После идва втората сцена.

СЦЕНА 2
Място: Улица
Действащи лица: Аз, Путка с БМВ, Куките естествено, къде без тях
Въоръжение: Пистолет, любимата ми марка е „Хеклер & Кох”

БМВ-то е спряло на червено на светофара. Вътре дъни някакъв противен хаус, путката си клати главата в ритъм, след като амфетът е разял и без това малко останалия и мозък. Отварям врата, улавям ръката и с едно рязко дръпване тя се озовава на паважа. Сядам в колата, тя подскача и почва да крещи, аз само и показвам патлака и тя млъква. Газ... гумите свистят.
Подкарвам като луд из улиците, поглеждам километража – 100, 120, 140, 160. Ето ви и вас най-накрая, копелета. Една бяла Астра зад мен пуска светлините и тръгва да ме гони. Малко трудно ще ме хване. След минута-две астрите са вече три на брой. Точно така, момчета. Сега вече е интересно.
Забивам машината в някое дърво, превръщайки един куп пари в сплав от ненужна пластмаса и усукана ламарина. Срязвам еърбега с чекията, измъквам се през натрошения прозорец и откривам стрелба с патлака по тъпите копелета целейки се в главите им.
Ха, куките ще ме застрелят с особено удоволствие, после заглавията по вестниците ,,Луд бандит загина в престрелка". Сто процента ще напишат, че съм бил под влиянието на наркотици, въпреки, че аз никога не съм ползвал. Просто трябва да се оправдаят пред обществото, че видите ли полицаите вършат някаква работа изпълнена с риск.
Мога да цитирам статията дума по дума, дори ако някога реша да правя нещо такова, ще го напиша предварително на mail-а ми и ще им го пратя.
След това ще има Metallica и ,,Seek&Destroy".

Мамка му! Мразя да стоя потънал в безумно мисли без да правя нищо. Сещам се за леля ми, която обича да казва „Трябва да се яде” . Винаги са ме радвали подобни неоспорими безсмислици, особено когато тези, които ги изговарят ги комбинират с поглед тип от „Ти записа ли се доброволец?!”.
Рипвам бързо от кревата нахвърляйки се на студа, който одеялото до този момент не пропускаше. Пускам духалката „Philips”, вентилаторът раздвижва праха в стаята, докато токът бързо нажежава нагревателите . Стоплям си дрехите, после ги обличам продължавайки да се топля, мъчейки се да изстържа калта от левия крачол на анцуга.
Тату запяват от касетофона „Я сошла с ума”, подходящо оформление за подобен зимен ден като сегашния. А може би и като снощния, от който нямам много спомени. Изяждам половин суха вафла „Фокус”, слагам си часовника, пускам бокса в джоба, скривайки добре металната кутийка “Fisherman’s friend”, в която има три грама от тревата на Общия. Надявам се да я продам днеска на лапетата дето се събират в гимназията.
Стана ми весело като си спомних какво видях снощи. Минавах покарай Строителния и гледам, идиотите играят на баскет под оранжевата светлина на лампите слушайки долнопробен рап имитирайки смотаните мангали на Америка, чернилките. Гледам Коцето и той се мъчи да дриблира, имитирайки съсредоточено ония генетични отклонения от NBA. Ебаси ташака вчера с техните правиха лютеницата. Гледах го през прозореца как за пет часа ми обели поне 10 кила чушки, а сега е голям тежкар. Хе,хе рапери сте ве, рапери както казваха ония харманлийски цигани в казармата.
Излизам в коридора като пич знаейки, че хазайката се е изнесла към градската градина още в седем сутринта да организира пенсиите на въоръжена борба срещу чумата на свободата, капитализма. Отключвам,заключвам и се заемам да направя първия ми коварен план за деня да монтирам УКВ предавателите под масите в ,,Италианската". Там мястото е просто идеално за големи бръмбари, шибаната им несизнам колко волтова батерия заедно с малката платка никак не са малки, а масите там са с удобен плот. Като лепнеш черното тиксо през средата им, шанса някой да те усети е 0. Проверявам дали малкото радио е в джоба ми, където е по - принцип мястото му. Сутринта асансьора за моя приятна изненада работи така, че пътя от деветия етаж до партера е лек. Вътре мирише яко на разгонена путка може би Paco Raban или XS. Мисля че даже знам коя е, гаджето на плейбоя на четвъртия, който всеки ден води различна патка от ,,манджата'' да я шиба докато майка му е работа. Слагам слушалките Sony в ушите си, които не харесвам, ама не се виждат от страни. Скоро бърчейки физиономия от чалгите на, които попадам намирам пиратската станция на Стефан - Шайбата чийто предавател е мое дело и е свързан директно с компютъра на тавана. От там разпръсква мр3 - ките на shifle.

Край. Завъртам се на дъската, снега ме посипва целия; пистата е свършила! Краката ми греят от топлата кръв вътре в тях, когато поглеждам нагоре виждам двете самотни фигури размахали средни пръсти. Бордовете, които сме взели са три, сега двамата мамули се качват на техните и бавно нямайки и частица от моето майсторство се хлъзват надолу.
Тук няма лифт, всъщност има влек, но е адски скъп. Пътя нагоре обещава да бъде труден с дъската под наем на рамо. За мое съжаление никой не пада и съм лишен от удоволствието да видя набитата му със сняг физиономия. Двамата спират рязко до мен нарочно обливайки ме със замръзнал сняг:
- Перфектни сме копеле!
- Пълни изроди! - добавя още по екзалтиран Косъма.
- Щом казваш. - добавям аз ухилвайки се широко. - Айде, чака ни дълъг път обратно.
Спускаме се общо три пъти като лично на мен изкачването ми ебава майката, но и самото то прави вкуса от спускането по сладък. Накрая след като грохваме съвсем, връщаме бордовете, копелето ни дава личните карти и отиваме към бунгалото да се наспим като мърши.

************
Мигът на истината наближава. Всички сме спокойни като глутница актьори, които с интерес наблюдават женорята преди да започнат да снимат генг – бенг порно филм.
Избираме един не много скъп и не много тъп ресторант за place. Може би поради факта, че пред този хотел Самоков (на паркинга зад него) се намират доволно добри скъпи коли, които обещават богата жътва. Заемаме едно сепаре което гледа към вратата и същевременно от него може да наглеждаме всичко случващо се наоколо.
Сепаретата определено ги бива. След умората през деня е идеално удобно да потъна в креслото за да галя с ръка на ценител естествената кожа. Масата пред нас е дървена с някаква култова синя покривка избродирана с името на хотела (вероятно някой да не си я хареса). Винаги когато искам да усетя дали в ресторанта в който сядам е качествен поглеждам оцетника и оливника. Тези определено ми допадат. Направени са с една класа която издава творчество и идеята, че няма да се олееш целия с мазнотия докато си овкусяваш салатката. Някой дълго ги е търсил - вероятно дори не са купувани от любимата ми татковина. Това ме навежда на мисълта как капиталистите ще го духат тая нощ. Силно се надявам да не го духам аз. Млада проститутка на свободна практика предрешена като сервитьорка пресилено усмихната се доближава до нас за да подпита:
- Какво ще поръчате?
Иде ми да изръся нещо тъпо, но си премълчавам; аз ще черпя маймуните затова предварително съм им казал какво ще пожелаят. Не съм стиснат, но не горя от желание да ми се насвяткат с уиски и после да оплескаме работата за кой ли пореден път...
Възнамерявам да се спра на нещо което се нарича Телешко рагу по планински. Уверен съм, че след близо век поръчката ще бъде изпълнена, затова поглеждам Косъма и му прошепвам следното:
- Кой ще си харесаме изроде?
- Ебеш ли му майката, който се нареже най - много. – уврено климайки с глава ми предлага олигопода.
- Все пак посочи ми някой; ама да не е явно! - додявам аз.
- Ми онези тримата в ъгъла като гледам скоро ще се омотаят яката, а пък май имат бая пари. - започва да разсъждава той, споделяйки повече отколкото му е позволено от доктора. Сред стотиците гости забелязвам тези за, които той ми приказва. На масата им има празни три бутилки вино и разни други чаши от уиски, май.
- Не знам дали не си разбрал, обаче възнамерявам да се съсредоточим върху някой хилав тип и неговата голяма любов. - саркастично подмятам поглеждайки за подкрепа, Иван който мъдро кима.
- Абе я там си ги избирай ти. - след кратък размисъл добавя. - За мен остави кютека, за това най ме бива. - важно завършва Косъма. Двамата с Иван се пръскаме от смях при това смело изказване, нещо което не се нрави много на другаря ни който си затрайва.
Наистина кой ще бъде щастливеца от лотарията?
Оглеждам внимателно всички ресторанта. Той е почти е пълен и явно няма да има нови клиенти. Всички калинки и гугутки са пред алчния ми преценяващ поглед за да бъдат проучени и класифицирани...

*******
Етооо имаме три двойки щастливци, които преминават първия кръг успешно и се класират автоматично за втори, който ще определи финалиста в трети.
Млад представителен с малка челюст и очилца гледа любовно подобна цайсата крава с дълга права коса в невероятен тоалет. Синята и курвенска рокля така ефектно разкрива хармоничния неин гръб, който вероятно има такъв страхотен тен само от солариум. От препечената гледка ми се надървя патока. Важното е бая дебелото златно синджирче съчетано с гривната на дясната ръка. Изглеждат като пълни мръсници, които се спукват от секс и пачки, чудейки се къде да си ги заврат; почти желая да им разкажа колко безмилостно жестока е борбата...
А, ей този пич, обаче вервайте ми посещава фитнеса поне на два дни. Вратлето му е като биче като с изпъкналите надочни дъги и плешивото теме прилича на орангутан. Все пак телефона по - който вече се обяснява за трети път е последен модел Sony – Ericsson, а също така притежава нещо златно, нещо масивно което прилича на счупена пранга отколкото на гривна. Путката срещу него е малка и фина като статуетка, мяза на анорексичка с тази руса къса коса. Не знам, ама като ги гледам стилът им издава пари. Дебеловратото говедо ще усети бокса. Той ще е до там, като го накачулим тримата с шутове в главата! Тези май са пийнали, погледите им са някак светнали и прекалено щастливи за да е само от ,,зарибяването” им един с друг...
Мацките са две, едната веднага я кръщавам Брунхилде, защото прилича на голямата лоша скандинавска валкирия. Едра, руса с големи почти подтискащи психиката ми цици. Тази с която запива валкирията е по - малка със вероятно боядисана в черно коса и по възрасна на вид – спокойно може да я нарека Вилхемина. Тя докосва ръката на Брунхилде по - начин от който си вадя заключение, че не са тръгнали за лов на мъже из Балканите. Като всички лесбийки пътешественички тези имат пари, за което говорят така мило обеците им ( май перлени ) и малките им секси брошки, доколкото виждам сребърни пеперуди посипани щедро с диаманти или някви други бляскави камъчета цирконоподобни произведения.
След като умислено хапвам от телешкото решавам, че за да е демократично вината, ако стане нещо издънка, да бъде обща, затова предлагам двойките за гласуване. Косъма и Иван, но не и аз се спират на чичката орангутан и младата му спътница. Някак лично съм по навит на цайсатите или лесбийките ама е на, мамка му изродите искат да действат на сигурно (не ги упреквам) и златото по клиентите ни говори силно в тяхна полза.
Хапваме и пийваме умерено стараейки се да не гледаме в тяхна посока за да не ни се засичат предизвикателно погледите. Имаме разбира се един - два пропуска в засичането на лъчите от очите ни, но се надяваме да не ни обърнат внимание. Влюбените гугутки страстно започват да се целуват с мазните си устни отказвайки да спазват всякакво елементарно благоприличие;вероятно затова са дошли в България. Пият някакво ултра скъпо вино за радост на келнера, от чиято уста капят лиги очаквайки тлъст бакшиш. Затова подобно на добре обучена мастия се увърта чинно около тяхната маса. Вече започвам да докосвам актуално бокса през материята на дънките когато нашите хора прекалено се разгорещяват хвърлят някаква пачка на келнера и излизат...
Като песове сме! Гледаме ги адски съсредоточено, а гадните копелета ни правят номер! Вместо културно да излязат навън в мрака където да бъдат отръскани те се качват по шибаното гнусно извито мраморно стълбище нагоре... нагоре копеле към стаята им в хотела!
Споглеждаме се и за ШИБАН ужас виждам как цайсатите също са станали и вече излизат през голямата входна врата изпратени от собствения им келнер.
Умирам. Нищо не мога да видя през прозореца, защото е тъмно мамицата му! Вече ще хвърлям париците си на масата, когато отвън святкат дълги светлини за миг, после стават къси и рев на мощен двигател траурно известява как и вторите ни финалисти се изплъзват от наградата си...
Косъма се ухилва адската, което не е на добре и изрича:
- Еба си, останаха ни само лесбийките.
Това ме изкефва още повече и вече решавам, че и през тази вечер Закона на Мърфи ще действа безотказно. Пак ще сме преебани, дори без да сме се преебали сами. Рааауууу. Озлобен съм адската. Довършвам бързата яденото, хвърлям 56 лева и 36 стотинки на масата ( 1,50 бакшиш ) давам сигнал с глава на Иван и Косъма да стават и без обяснения ги изкарвам отвън.
Сякаш попадам в друг свят.
Студ, сняг, мъгла и миризма на боров дим.
Лампите светят в оранжево, малките интересни снежинки падат весело и вятъра духа колкото да отчете дейност. В главата ми започва да се върти последната песен която звучеше в ресторанта. Guns N’Roses ,,Knockin’On Heavens Door”. Песента звучи леко и успокояващо до момента в който Иван пита:
- И какво правим сега?!
- Ако и тия шибани лесбийки ще спят в хотела или имат кола прав им път! Може да са от друг хотел. Тогава е много добре да ги придебнем навън -отколкото да се разплащаме първо вътре и после да ги гоним. - аргументирам се аз наблюдавайки внимателно обезкуражените лица на приятелите ми.
- Не мислиш ли, че вътре беше с четиридесет градуса по - топло??! - пита Косъма докато духа зиморничаво в своите голи шепи. В този момент мамка му изглеждаме някак жалки и преебани. През главата ми преминава мисълта да им кажа - ,,Ми като е топло връщай се там!” и да се чупя. Естествено това са простотии затова ги оглеждам и процеждам:

- В казармата също беше топло, що не се върнеш?!
- Добре де, само питам. - отвръща той.
- Дайте да се скрием между боровете. - след кратък размисъл добавям. - Ако някой се интересува, занимаваме се с наши си гейски работи.
Двамата ме изглеждат странно ама, аз съм сериозен тоя път. Навлизаме сред тъмните борове снега се ръси отгоре ни заставаме един до друг като зачакваме нервно:
- Еби му пич, ама тука се смръзнах. - казва след десет минути Иван.
Гадните кучки ги виждаме много ясно през шантавите гъзарски щори, как сладко си бъбрят и кълват като кокошки салатките пред тях. Иван е прав. И аз се смръзнах, копеле. Косъма не говори това значи, че и на него ептем му се е ебала майката. Студ...
А онези гадни лесбийки си бъбрят най - спокойно. Ще ги счупя, ще ги съсипя! Да мръзна, да ми звучат Guns ‘N Roses в главата,а онези мастии, мурви спокойно да си хапват на топло... Топла ще е кръвта им по снега. Топла! Усещам, че и тримата сме бесни. Лицата ни са каменни треперим, вкуса в устата ми е на телешко рагу по планински, това никак, ама никак не ми харесва. Поглеждам илюминатора на електронния часовник. Тридесет и три минути при минус двадесет градуса. Смърт...
Когато стават за да се оправят със сметката вече си мисля, че ще прекарат цялата нощ там вътре. Келнера разбира се ги изпраща до вратата и от тридесет метра от мястото където сме се спотаили го чувам да казва нещо на немски.
- Пита ги дали искат такси. - превежда тихо Иван.
Ако имам нещо което стреля, наистина веднага бих изпразнил един пълнител по мерзката гад. Еба си копеленцето! Обаче моята голяма лоша валкирия Брунхилде казва:
- Ми май са наблизо в хотел ,,Рила”. - отново превежда Иван. Кучките тръгват не много пияни, но са сами, сами. Споглеждаме се...

12. Шоутайм
Не вървят в нашата посока. Това не е проблем. Изскачаме от боровете за да ги последваме. Изненадан установявам, че целия ми врат е пълен с гаден топящ се, леден сняг. Леко забързани тръгваме след тях наблюдавайки да не ни усетят. Двете мадами вървят веселяшки дори шумно мърморят на немски. Наоколо няма пукнат човек. Адреналина се покачва. Приятна топлина се разлива из изтръпналите ми мускули от което започвам да треперя; от студ или напрежение не мога да определя. Двамата изрода до мен пристъпват като вълци надушили плячка с погледи вперени в гърбовете на жертвите.
Настига ме ги бавно... Напук на многото позатворили заведения наоколо няма жива душа.
Те се качват по някакви стълби, когато ги наближаваме съвсем...
По - стълбите няма сняг или лед... .
Чернокоската Вилхемина се обръща към нас... .
Брунхилде също ни поглежда... .
Виждам как ги плашим... .
- I can taste your fears! - това са думите на Warden - а от Warcraft 3 и те неканени изникват в мозъка ми. Бих искал да им направя Shadow Strike…
Чернокосата казва нещо; двете спират и ни поглеждат нерешително, но с онази увереност, че са от страна където тези неща неприятни рядко стават и където хората имат вяра на полицията и държава от чието име тя пази и служи. Нямат идея колко много са сбъркали страната...
Вървим сякаш ще ги задминем на стълбите, виждам как се отпускат...
Винаги когато нанесеш първия удар, всичко започва да се развива като на култов филм... Обикновени неща - стават забавени и заприличват на специални ефекти...

Валкирията получава такъв бокс в физиономията, че пада като кукла назад, изтрясква си злобно главата и замира в урагана на болката. Чернокосата започва да пищи... Остава си със започването. Косъма е брутален, забива и юмрук в корема, проска я на стълбите - като грубо запушва нейната уста.
Валкирията е цялата в кръв. Очите и ме гледат, но в тях виждам само болка и никакъв разум. Бързам. Измъквам чантата от ръцете и свалям една гривна и два пръстена, третия ще да е бая отдавна, защото отказва се изхлузи от пръста и. В левия джоб на сакото и е нейния JSM готина Nokia, прибирам и нея хвърляйки поглед на Иван и Косъма. Иван държи опитващата се да се съпротивлява германка, докато Косъма сваля делово всичко ценно от нея.
- Shaize. - тихо процежда германката, когато Иван си маха ръката от устата и. Шутът ми се забива в нейния корем. От нея се чува само ,,хръъ” и започва да се бори за въздух. Позната ми е тази борба. Сега няма да пищи. Валкирята е започнала да се съвзема, съратниците ми вече бягат когато решавам, че не съм направил всичко както трябва. Затова се навеждам към нея, вдъхвам аромата на парфюма и в ледения въздух, като обобщавам:
- Du rusht, so gut!
Побягвам след тях придържайки чантата с ръка. Оглеждам се, никой не ни е видял. Не мога да повярвам. За сега всичко е толкова е лесно!
- Ей, копелета я чакайте! - мъчейки се да го докарам тихо се провиквам.
Двамата забавят, изчакват ме, кимвам с глава. Тръгваме надолу към нашата отдалечена хижа. Веднага слагаме чантите под якетата за не ни се зарадва някой. Гадната чанта макар и малка - убива ужасно, а якето ми се размества и ледения въздух започва да ближе моите меса.
Става ми тъжно. Двете кучки не бяха лоши ставаха за един, два пъти. Гадно е като пребиваш по такъв начин нещо така хубаво/красиво, но и това има своето очарование. Така е в живота, нищо лично просто бизнес. Сега поне те преживяха нещо разтърсващо и обединяващо духовно в съвместния си живот; няма нищо така сближаващо като общото нещастие. Не говорим разбира се, а би трябвало. Изглеждаме адски подозрително, ама просто не може да приказваме в тази ситуация оставяме само снега да хрущи.
По пътя ни задминават коли осветявайки ни с фаровете си. Едно копеле дори нарочно пуска дълги и ни обработва ослепително подлучвайки куп псувни докато ни отминава. Времето изведнъж е започнало да тече бавно.
Докато идвахме имах чувството, че сме взели разстоянието за 5 минути, а сега се влачим поне десет. Нещо ми подсказва обаче, че бунгалата не са толкова близо колкото ми се иска. Естествено не дойдохме с колата заради разбираеми причини - сега започвам да съжалявам. Краката ми милите са лед до колената, имам чувството, че ходя върху сиромашки протези...
Последен завой преди бунгалата. Иван и Косъма ще отидат да се лигавят при хижаря опитвайки се да създадат някакво алиби (например, че не сме пристигнали в 23 и 43, а в 22 и 25) аз уж съм спял. Естествено, обаче ще се заема с нещо благородно и ще оставя съня за после. Двамата отиват на топло за което им завиждам, мен ме чака път сред дървесата и гадния сняг където ще крия имането.
Мисля дълго, но няма да правя повече цирк, ужасно ми е студено затова ще прикрия всичко на не повече от петдесет метра от бунгалото. Имам дори късмет оказва се, че нашата квартирка е най - последна в редичката дървени къщички. Никой не е тъпкал девствения сняг преди мен което е проблем, защото следите ми ще останат за бъдните поколения и гадните куки. Обаче се изхитрям от гледането на много каубойски филми като малък, чупя една борова клонка и след като мина от някъде разрошвам малкото сняг под дърветата. Дори намирам и мястото което ми трябва, пряспа навята от вятъра с неправилна форма скатана до някаква скала. Слагам си ръкавиците на измръзналите и вкочанени ръце. Разравям сочния сняг - изваждам чантата после я слагам вътре като първо изтривам цялата и повърхност за мои отпечатъци. Златната гривна заедно с двата пръстена заравям близо до нея в случай, че на някой му излезе късмета с чантето. Джиесема ми е проблем затова вадя отново чантата като направо ебавам правилната форма на пряспата. Поставям отново вътре като вадя картата оставяйки ги изключен. Запомням всички нишани наоколо; повалени дървета, странни камъни и прочие простотии, после се ухилвам при вида на падащия сняг който ще прикрие свинщините ми, осъзнавам колко е студено и замазвайки следите си поемам към бунгалото. Хвърлям клонката в мрака безцелно. Утре пазача определено ще е озадачен от къде се е появила. Дреме ми!

**************
Взимам си брутално горещ душ. Поне този разкош не ми липсва. Мислите ми са разбъркани като макарони, оплитат се като влюбени тении докато разтърквам кожата си със сапун. Някаква страшна умора подобна на тази след страхотен секс шества из моето тяло карайки ме да се движа подобно на ударен самолет. След като се изсушавам порядъчно влизам в стаята. Строполтявам се на леглото, завивам се добре - обръщайки лицето си нагоре се опитвам да мисля, но си оставам само с опитването...
Събуждам се леко, когато двамата кретени се прибират и желаят да се осведомят къде е имането. Казвам, че всичко е тип - топ - добявям да не ме занимават, щото ми се спи. Те ме оставят на мира и продължавам да сънувам някакъв сън в който гоня някакъв странно излеждаш образ. Настигам го, поваляки безобразника на земята, започвам да го ритам навсякъде. Той се опитва да стане, ама аз не му давам. Накрая цялата му глава е кръв той ме поглежда втренчено. В очите му не виждам ярост, гняв или омраза единствено тъжна печал. Чувството е така шибано дълбоко, че ме събужда. Мамка му мразя подобни кошмари... Ужасни са! Като малък често сънувах следния сън.
Пустинна планета може би нашата земя далеч в бъдещето. Само пустини, пясък и слънце и аз. Имам тяло и реално съм човек, последния. Всички други май са станали някакви черни кубове през, които може да виждаш. Когато исках да поговоря с някой той ми минаваше през главата тъй като бе нематериален и така си обменяхме мисли. Говорим си за някакви неща, които съм ги забравил, но важното е, че бяха безсмислено - мъдри. И в един момент идва някакво малко кубче, което ми минавайки през моята глава и казва, че става нещо с майка му.
Докато всеки куб ми преминава през главата в зависимост от големината му ми ставаше тъжно/мъчно. И майката на малкото кубче дойде... Почна да минава през главата като ми закри слънцето стана тъмно и тя каза: - Аз съм безкрайна! Безкрайна тъга копеле, без слънце... Без край, завинаги. Толкова печално, толкова тъжно и угнетяващо.
Когато се събудя след тоя кошмар гърдите ми са стегнати в менгеме. Толкова е тъжно сякаш петте ми деца са загинали днес злощастно.
Разсънен размишлявам за сънища и как всичко наоколо е тихо дори тайнствено. В един миг имам чувството, че пак съм онова малко момче на 8 години. Пак си мисля за света. Колко наивен и романтичен съм бил! Как виждах света и тъмнината. Бях друг може би доста мек и доверчив.
Всъщност главното е, че не ме бяха били, лъгали, гъбаркали и подигравали толкова колкото сега. Мислих си какво ли ще е като стана 21, та това са поне два мой живота ( когато си на 8 са много ). Какъв ще съм? Ще успея ли да бъда ... готин.
Усмихвам се в мрака. Иска ми се да се върна в миналото да се почерпя със сладолед, да си поговоря с моето малко ,аз и да го погаля главата. Да си дам кураж, че ще съм пич и няма лошите копелета повече да ми разкървавяват носа или да ми взимат топката, щото ще им строша черепите от засада с бухалка. Ебати глупостите дето си ги мисля! Май тия грабежи ми дойдоха в повече. Завивам се добре за да се унеса отново.

*****************
Събуждаме дъха на Косъма. После за ужас се намесва и тихия му хъхрещ утринен глас.
- Къде скри плячката?
- В една пряспа! И не се навеждай над мен толкова, щото в устата ти е умряло нещо. - той се отръпва доста възмутен и тихо, но със стаен ужас казва:
- Как в пряспа бе!Ти луд ли си, някой мангал може да ги вземе!
- Ще вземе хуя ти! Мангалите са тръгнали да ровят вече в преспите! - контрирам глупостите му с досада.
Косъма обаче е толкова възмутен, че събужда Иван, който след като го изслушва внимателно отговаря, че Косъма е луд и, че съм постъпил правилно. В случай, че куките ни набарат ще стържем наровете поне 7 години и половина.
- Ма как в пряспа бе човек. Кажи ми къде е! – омерзен мрънколясва щракайки нервно с пръсти.
- Абе я си трай днеска тръгваме, преди това отравяме чантата. Няма за какво да се безпокоиш! - добавя моя милост.
- Днеска ли тръгваме? Нали щяхме да поостанем още един ден.
- Не ми се стои, искам да се върна в Стара Загора. Имам и друга работа за вършене. - завявам аз. Той се ухилва сякаш ме е хванал за топките и добавя:
- Нещо те е бъз. Нещо си нацапал снощи а?
Поглеждам го дълго и съсредоточено. Мисля.
- Косъм ако стана ей сега... И се бием само с ръце и крака без боксове и подобни... Колко време ще ми издължиш? - той ме гледа адски учуден като пита. - К’во казах бе човек?
- Много дрънкаш и бъркаш предпазливостта с бъзливоста. Разграничавай малко тия две понятия. Ще ти бъде лесно в живота така.
Ставам. Измивам си лицето. Поглеждам се мокър в огледалото. Моята мутра - харесвам си я. Ухилвам се, стържа с нокът жълтото от зъбите за да не мисля нищо.

13. Разпределянето на плячката
Бързо и експедитивно отравям/изравям всичко. Очаквано то си е на мястото. В чантата поставям един скрежасал камък. Тя тежко полита в парабола към преспите в дъното на малка пропаст, която се намира на десетина метра зад бунгалото ни. Прав и път - куките не могат я откри до пролетта. Колата е с запален двигател дори ме чака нетърпеливо.
Иван ме гледа съсредоточен докато Косъма блее нанякъде. Парите от двете портмонета са в джобовете ми. Телефона на едната валкирия лежи без картата ми левия вътрешен джоб на якето тъй мега уличаващите кредитни карти съм скрил в специален тайник в пришитата емблема на якето. Влизам в колата доволен, сядам на задната седалка казвайки:
- Ако ни спрат катаджиите заради шантавото каране на шофьора... - Иван ме поглежда с неприязън. - Не се панирайте, не заеквайте и не вършете глупости.
- Значи няма да ги делим ся?! - пита уязвeн Косъма с трудно прикрита алчност в гласа.
- Ние присъдите ще си ги поделим олигофрен такъв, това е сигурно. Парите след като спрем пред нас ви ги раздавам и се разделяме по живо по - здраво. - след кратък размисъл шеговито добавям. - Ако изобщо стигнем. - двамата ми съратници ме поглеждат осъдително. Иван дава газ и риейки снега потегляме към родния град.

**************
Пътя е красив. Учуден съм на идване как не съм обърнал внимание на подобна красота. Величието на планината из чийто върхове се разбиват пухкави облаци и шеметните бездни на покритите със сняг пропасти карат всичко в мен да тръпне. Разпалено обяснявам и говоря за красотата на родината. Двамата марули отпред са изпаднали в тих ужас като вяло се опитват да ме накарат да млъкна.
НЕ! Те не могат да угасят пламъка в душата на поета! Започвам да редя стихове в, които участват планини, облаци и рима.
Изкефен съм. Имам пари; адреналина ми е бил вдигнат до максимум само преди 14 часа, освен това възнамерявам съвсем скоро като се завърна да направя триумфиращ секс с който да ознаменувам победата! Колко му трябва на човек да е щастлив.? Е бих казал - ,,Повече”, но и това което имам ми допада. Усещам се подобно на престъпник, но чувствам се като победител. После когато изпадам в депресия или моментно разкайвайки се за своите постъпки ще ми е гадно за тези скучай, но важното е тук и сега какво изпитвам.
Е, сега съм добре. I fell so good! Имаше такава американска песен. Само за това се сещам от нея... в един миг си припомням и припева. Започвам за ужас на околните да си припявам от нея. Колата е като стрела. Иван майсторски изпреварва тировете по - магистралата ловко задминава опръсканите с кал и мръсен лед опели, като също изкефен бибитка при всяко изпреварване. Съветвам го да кара леко, защото знаем добре куките и те трябва деца да хранят. Естествено общата спогодба за прецакването на всички катаджии действа безотказно, когато има пост – шофьорите от насрещното се спукват да мигат с фарове. По измъчения касетофон на колата се върти ,,Marilyn Manson - Tainted love” като яко ме надъхва. Показвам знака на метълите като го завирам в устата на отвратения Косъм. Той ми отвръща със свой среден пръст. Организираме бързо сбиване като пръчове въпреки клетвите на Иван. Накрая се кротваме след като лично шофьора заплашва да ни изхвърли от возилото. Значително сериозно както личи от неговото лице. Аз да бях щях да постъпя по подобен начин. Все пак си беше простотия да се душим с предпазните колани.
Стара Загора се вижда през прозорците. Градът е сив и унил през зимата, а клоните на хилядите дървета са голи и пусти. Мислено си представям лятото дори потръпвам от кеф. Оглеждам самотните блокове сред нивята,, които се водят студентски град . Това е; няма да ме хванат – толкова сме близо вече!
Една мъдрост сподели един ефрейтор след три дни прекарани в казармата. Три дни в които той бе отговарял на един куп малоумни въпроси. Накрая след като му писна заяви:
- Тук всичко е разрешено! – след което ни погледна лукаво за да завърши мъдро. - Стига само да не Ви хванат!
Куките няма да ме докопат. Някак съм сигурен, че не сме се издънили! Няма кой да ни е видял. Няма как да попаднат по следите ни! Завръщам се триумфално. 
Задминаваме жълтата грамада на Billa после задминаваме един рейс, стар Мерседес пълен с угнетени пътници. Някакъв бял микробус отминава в ляво, а зад него се вижда изненадваща патрулка с куки...
Ченгетата ни махват да спрем. Усещам как напрежението в колата се покачва.
Иван ме поглежда с ням въпрос дали да спира. Само кимвам. Макар и отрезнял още не мисля, че ни е изпята песента. В касетофона отново звучи Khia пеейки песента с която тръгнахме оттук. Виждам парата която се изпарява от предния капак. Отбиваме в страни - спираме. Ченгето пътен полицай с шкембе идва бавно въртейки стоп - палката си. Иван отваря стъклото със скърцане. Ченгето казва:
- Моля документи за проверка. Сержант Симеонов.
Мамицата ти кука! Кажи какво искаш или си еби майката, само не ни занимавай! Изнервям се. Иван му подава всички документи. Паспорти, книжка, талони и всякакви там застраховки и квитанции удостоверяващи шибаните удостоверения. Ченгето ги гледа, гледа нас. Касетофона набива. Още повече се нервирам:
- Номерът Ви е зацапан. Изтрийте го, иначе ще Ви глобят. Довиждане!
Туш. Иван тръгва. Олеква ми като на абортирала курва. Не ни подозират наистина!
- Размина ни се копеле! - промълвява умислено Косъма гледайки ме. Протяга ръката си стисва моята после сензационно изригва. - Ти си страшна гад, винаги ще съм с теб!
Ей това е истинско признание щом урод като него прословут със суетността си, зачитането само на своето мнение ми казва такива думи значи наистина съм гад. Без повече инциденти освен ако не се броят задминалите ни три пищящи линейки стигаме пред нас. Иван паркира колата пред блока. Изключва двигателя, двамата ме поглеждат очаквателно:
- Знаете, че вас няма да ви излъжа. - това е твърдение на което те вярват, ама си го казвам по навик. - Това е всичко. - започвам да вадя плячката и я поставям на задната седалка до мен. Златна гривна, два пръстена, телефон, златно синджирче (скъсано) парите от двете портмонета триста седемдесет и осем евро и трийсетина цента има дори двадесет и четири български лева. Не е много.
- Откривам аукциона за ценни вещи от пребити скандинавски туристки. - поглеждам Косъма и го питам. - Ако оценя златото на 120 евро някакви протести? - кимва отрицателно с глава. - Бих казал, че пръстените са към 60 евро и двата. А за синджирчето никой не би дал повече от десет кинта в евро. - спирам за миг и събирам сумите. - Петстотин и седемдесет евро. - оглеждам и двамата за протести такива няма... всъщност Иван още не ги е сметнал, но не смятам да има проблеми. - Значи по сто и деветдесет евро на всеки. Аз съм си харесал едно от златата, но ще оставя вие да си изберете първи.
- Един пръстен и 160 евро. - заявява Иван. Поглеждам към Косъма който няма възражения, подавам на човека 160 евро. Той си избира пръстена с два преплетени златни делфина, които според мен са по - грозни от другия пръстен с блестящия малък скъпоценен (циркониев на 100%) камък. - А телефона?

За телефона съм изключил напълно. Поглеждам го оттук, оттам нямам си представа колко струва. Питам специалиста по тези работи:
- Ей Косъм колко струва тази Nokiа? - той я взема от ръката ми оглежда я от всички страни и отсича. - В заложна къща биха дали не повече от 140 лева.
- ОК!Тогава да направим следното вие двамцата я продавате или се разбирате нещо за нея , а аз взимам като бос 100 евро и гривната. - добавям аз.
Двамата ме гледат дълго после се споглеждат, но вече съм разбрал, че нямат особени възражения. Взимам си парите и гривната, оглеждам я добре. Печата и е на мястото. Както виждам е 19 карата, не съм се прекарал. Отварям вратата казвам и, че скоро ще им се обадя. Излизам оставяйки ги да се разправят за двадесет и четирите лева.
Въртя златото из ръката си чудейки се дали да го подаря на Надя. Естествено тя веднага ще се досети от къде съм я свалил и мисля, че ще ме замери нея. Пък и от друга страна тя е жена, а за съм се зарекъл подаръци като пръстенчета, синджирчета и гривнички на жена повече да не правя, никога! Може да си я скатая някъде, но тя все пак ме свързва с двете валкирии.
Страста на Надя към златото е подобна като на всяка една жена, дам го в нейните ръчички сигурен съм няма да видя как ми го връща.
Качвам се в асансьора скърцайки потеглям към своя етаж. Той спира, отварям металната му врата като от съседната врата ме поглежда некролога на симпатичната 14 годишна, Ивелина самоубила се няколко години преди да се пренеса да живея тук. Има приятно лице от тези, които лично аз харесвам и винаги тази загуба ми се е струвала тежка, неприятно е когато умират готини тела. Отварям входната врата и докато се събувам хазяйката се възправя до мен.
- Притесних се за теб момче. От два - три дена не те чувам и те мисля. - промълвява бабишкела. Тя е едра трудно подвижна 82 килограмова вдовица на която съм направил извънредно добро впечатление, а и аз да си призная много се радвах, че бабката говореше винаги рядко с мен. Дори не ме занимаваше много с простотиите си.
- Не се притеснявай. Три дни бях на екскурзия. Забравих да те предупредя.
- Ми добре, момче. - помълчава известно време, после продължава. - Никой не те е търсил... - тя се обръща, обаче и виквам да спре. - Бабе ето ти 120 лева за наема и тока, давам ти ги по рано, защото ми останаха малко от екскурзията.
- Ама ако нямаш не ми давай. - доста по доволна, жизнена от плячката ми отвръща тя.
- Не, не задръж ги. - натиквам и ги в ръцете. Влизам в старото стайче. Пускам/включвам компа и набирам нейния номер на телефона. През това време разпилявам парите си на леглото - диван започвайки да ги броя усърдно.
- Ало? Семейство Таневи... - гласа на майка и, бас давам бащата не говори подобни семейни простотии като вдига телефона.
- Може ли Надя? - питам любезно.
- Няма я в момента. Да предам нещо. ? - все така любезно казва майката.
- Ще я потърся пак. - затварям. Моята кучка си има и jsm, но не възнамерявам да се набутвам, а пък и секса може да почака. Подредени на две купчета парите са 242 евро и 24 цента + прословутата гривна. Значи за пътя до Боровец и обратно заедно с спането и яденето бях похарчил точно 264 лева и сега като се замисля съм рискувал кожата и съм мръзнал за някакви си има - няма 400 лева. Ебати. Става ми тъпо, дори ми се доспива. За някакви си четиристотин нещастни лева можеха да ме опандизят за 7 - 8 години. Ако някоя от двете овци онази нощ е обърнала петалата + 5 години бонус. Четиристотин кинта и в залог моята кожа.
Нищо! Може пък да не сме имали късмет или просто май, май не е това обира дето си го мисля. Скривам парите в бас тялото на компа. Лягам на леглото, стартирам win amp. Зареждам музика.
Отново Guano Apes и Scratch the Pitch, завивам се. Става ми самотно така сам в тъмната, зимна стая под светлината на монитора и тази страхотна песен. Представям си как ме хващат. Следователите. Затвора. Миризмата. Бетона... и шибаните копелета там вътре.
Не пич, трябва друга идея. Утре е ден мисля си аз, и утре е ден. Започва Quietly което приспива тотално.

***************’
Телефона звъни. Протягам се сънен и леко вдигам слушалката:
- Кой... - изхъхрям в нея.
- Аз съм. - гласа на Надя. - Разбрах, че си се върнал.
- Откъде бе. Кой ме предаде?
- Утре ще имам малко работа до обяд. - пауза за известен размисъл. - Ще мога ли да те намеря в 15:00 у вас?
- Тук съм. - отвръщам и добавяйки. - Сложи си онези зли червени бикини и онзи повдигач за цици.
- Ще си помисля. - после добавя сериозно. - Някакви проблеми?
- Не и няма да има. - затварям и заспивам пак.

****************
Преди обяд решавам да се разкарам из града почти без цел. Естествено минавам през ,,Аскента” и по напазарувам главно шоколади и половин килограм салата ,,Ризото”. Петър е супер изкефен след като му показвам днешния брой на ,,Труд” където в една малка графа пише и за моите подвизи.

Немски туристки пребити и обрани
в курорта Боровец през малките часове на нощта. К. Й. и Б. М. са били нападнати от трима млади мъже, които са им нанесли жесток побой . Едната туристка има фрактура на черепа, но състоянието и се стабилизира в Самоковската болница. Отнети са няколко пръстена, мобилен телефон и всички пари и кредитни карти на жените. Полицията издирва по - тяхно описание нападателите.

- Куро ще издирят копеле! - смело заявявам аз. Размахвайки вестника под носа му докато той ми се хили зад колбасите. Оглеждам несметните количества меса, пооблизвам се като го карам да ми претегли 800 грама луканка вместо 500 грама. За това малко се поопъва, но накрая прави необходимото. Взимам торбичката, смело преминавам с цялата плячка през касата.
Качвам се в квартирата където си хапвам доволно стабилно. След което зареждам прословутата трева в кутийката ,,Fishesman friend" и тръгвам към компютърния клуб наречен Empire където се мотае един основен заподозрян купувач на треволяк стария тревоман MaX. Всъщност докато преминавам покрай гимназия ,,Христо Ботев” се сещам, че дори не му знам името, познаваме се само по nick - овете ни от компютърните зали. Всъщност знаем се от близо 5 години, обаче МаХ наскоро взе да навлиза в нещата, сега ще се мъча да му продам тревата, а и евентуално да го зарибя за повече. Горивото при него е, че го изключиха от всички средно образователни училища, които посещаваше, сега е частен ученик и главната му щаб квартира е точно тоя компютърен клуб. Подминавам големия плакат на Лара Крофт с два патлака и съмнителна усмивка, отварям вратата и влизам в топлия вонящ на адски много цигари зеленикав сумрак.
Той е там. Разпльокал се е на едно многото жълти диванчета заобиколен подобни седемнайсет - осемнайсет годишни марули. Пуши цигара и си лафи нещо с тях. Заставам зад гърба му като зад мен остава редицата компове. Первам го по големите уши и изкефен наблюдавам стреснатото му лице, мдааа много паранои има това момче.
- Как е бе батка?! - хилейки се ми казва той.
- Бива. Поне засега е добре, но знаеш нещата никога не е късно да се осерат. - отвръщам аз. Това мое изказване докарва голяма блестяща усмивка върху лицето му, кимвам и предлагам:
- Дай да слезем долу.
Долу се слиза по едни извити стълбички прикривани от бутафорен метален парапет. На 10 компа разни разщъкват нет и новата версия тъп контър сртайк, има около десетина празни стола повечето качени и обърнати на обратно върху някакви маси. Свалям два посочвам му къде да седне. Никой не ни наблюдава. Вадя кутийката и, той не знам как се ухилва още по широко.
- Имам три грама култова ганджа която никога не е била къпана... . Очаквам в тоя момент да имаш пари и желание... ?
- Имам батка, ама вчера всички събрахме по пет кинта и си купихме тридесет грама. Направо се отказахме от живота! - най - нагло ми заявява той.
- Добре, добре. Все пак вземи поне един грам да опиташ, щото повярвай ми срамота е да изтървеш такава стока.
МаХ оглеждайки се страхливо взима малко между пръстите си помирисва я обявява ,,Добра е!” после вади някакво приспособление направено от залепени едва за друга фонокарти по, които има адски много смола от канабис, разхвърля материала и бързо свива цигара.
- За после.
- Това ми е ясно дори и ти не си такова прасе да я изпушиш тук. - отвръщам докато протягам краката си докъдето мога и замислено си бъркам в ухото.
- Батка имам само един кинт.
- На мен пък ми трябват 1. 50.
- Ей ся като отидем горе ще взема още 50ст. .
- Ми добре, то няма лошо.
- Някаква далавера при теб?! - питам ей така просто от скука.
- Има нещо. - изненадващо ми отговаря МаХ.
- Аре бе?!Да не е някаква лейматронска проява?Куките да ви набутат всички в панделата, опсс в Детска педагогическа стая.
- Аз точно затова ти го казвам батка. Знам, че имаш опит в тия работи.
- Има нещо вярно, е казвай? - заинтересова ме що за простотия е родила главата му.

- Виж сега батка има един дядка осемдесет годишен дето е фрашкан с мангизи. Двамата му синове работят в Германия и му пращат яката кинти. Решили сме да го ограбим... - млъква след като вдигам пръст. Обстановката в залата е гангстерска, тъмна и подземна именно затова съм извънредно изкефен и решавам наистина да му обърна внимание:
- Първо каква му е вратата?Второ къде си държи парите.
- Врата му е някаква смотана батка. Аз съм бил у тях. Може да му вземем ключа...
- ??? И как ще стане това. - учуден питам аз.
- Той всяка сутрин хвърля ключа на сестра ми да отиде да му купи хляб. Мислим батка да го извадим при ключар, така да влезем в тях. - казва брилянтния си план моето момче.
- Голям си шаран! Изобщо не знаеш как действат куките, след половин час ще са у вас. - заявявам аз видял огромните пукнатини в плана.
- Затова искам да говоря с теб батка, искаш ли да се включиш в работата? Ще делим, ти може само да ни кажеш как да го направим.
Тук се замислям. Наистина. Естествено мога да избутам много пари, ако всичко това което казва е истина, макар досега да не ми е дал причини да го смятам за лъжец. Обаче. Има две кофти причини;никога не съм работил с него;той ще иска да дейстава с още един куп хора, които със сигурност ще издънят работата. Например Косъма и Иван ги познавам от 6 години като много добре зная какво да очаквам от тях. Знам, че няма да ме прекарат (да действат против мен) освен това могат да си държат езиците зад зъбите. Това е най- ама, най - важното когато човек прави нещо което може да го изпрати за 5 или повече години зад решетките.
- Виж пич не те познавам достатъчно за да движа с тебе. Обаче проявявам професионален интерес и ще ви дам съвет. - МаХ се усмихва... Хмм, дали е доволен, че няма да дели, а пък ще получи професионален съвет или може би се радва, че все пак ще му помагам. Не знам. - Добре виждам, че си оставаш доволен. Сега ми кажи как възнамеряваш да направиш цялата простотия и после ще разбереш как да направиш цялата работа.
- Ми батка, мисля да вземем ключа и да го извадим. Обаче вече си мислиме дали да не го rush - нем дядката, ще влезем с газовия и с качулки...
- И ще пукне след като му се пръсне сърцето... или хммм чел ли си ,,Портокал с механизъм”? - задавам му въпрос който ще го обърка, просто не въздържах.
- Ь? Не не съм го чел. - отговаря МаХ.
- Там има един дядка дето идват свръх сили и пречуква един с бастуна...
- Абе батка той дядката едва ходи, ще го съборим и няма да има никакви проблеми. Парите си ги държи разделени на две места; на едното има към 1500 лева, а на другото към 6000 - 7000 хиляди. - прекъсвам го клатейки глава.
- Цялата работа ми е ясна. Спри. Сега ще ти кажа как ще ви хванат. - кръстосвам си краката на стола, предстои ми дълъг монолог. - Значи куките като разследват обир или убийство започват да проверяват първо от най - близките роднини, съседите и прочее. Във вашия случай искаш да използваш ключ до който достъп има сестра ти. Знаеш и приблизително къде стоят парите? - той ми кимва. Много е съсредоточен. - Значи куките ще дойдат ще поразпитат дядката ще разберат естествено, че парите са намерени без много търсене и хоп имаме го нашия вътрешен човек тоест сестра ти. После сигурно ще сложите парите у вас?
- Ами къде да оставим. ? - пита той.
- Виж сега и запомни крадени неща никога не стоят при теб. Намираш някой твой човек или ги криеш на Аязмото, но никога не стоят при теб, у вас в гаража или пък на село. - поглеждам го дълго, продължително и гадно. Разбрал е. - Сега виж как е най - добре да стане, първо е влизането. Сестра ти може да се ебе в гъза, тя е улика. - тука се ухилвам.
Сестра му е брутална виждал сам я няколко пъти мога да каже, че ако я нямаше Надя веднага бих и се залепил. Цици един път,а задника и е перфектен, но за съжаление си затри естествения полурус цвят на своята коса като я боядиса, черна и после червена. - Предай и много поздрави.
- Ще и предам. - кура му ще предадеш си мисля, но не се задълбочавам прекалено; такива сме ние хората.
- Та имали начин да влезем през терасата? Той на кой етаж е?
- На втория. - казва МаХ.
- Супер може да се влезе от там. - набързо му разправям как един път отворих една врата на четвъртия етаж за да може собственика (мой приятел) да си влезе. Качих до четвъртия етаж преминах през недобре затворената врата на терасата за да отворя отвътре. - Тези врати на терасите са мега лесни просто взимаш един лост. Напъваш, направо се троши гадния бор и вратата се отваря с ключалката. Неприятното е, че ще вдигне малко шум, но като минава рейс - кой ли ти и чува. Може пък да направите следното, ще напънете входната врата на дядката с лост ще я изкъртите и готово... Е ще се вдигне шум, но няма да събудите подозрения.
- Не е ли много рисковано? Някой съсед може да ни чуе. - пита МаХ съмнявайки се. - Няма ли да е по-добре да звъннем и той да отвори... .
- Чак толкова ли е прост? - питам очуден.
- Може да го излъжем нещо, той не вижда и добре к’во ще види през шпионката? - започва да развива планове МаХ.
- Слушай внимателно как се прави обир. - вдигам показалец. - Първо ти имаш информация за обекта, нали така?.
- Да имам.
- Значи не се правиш на интересен. Трябва да прилича на нормален обир. Тъй като явно вратата на дядката не е нищо особено няма логика крадците да напънат само нея. С лост може да оставите и следи по вратата на съседите стига да ги няма, после сте се оказали уж, че сте чули нещо. Така ченгетата ще по отхвърлят първоначалната версия, че е действено по информация.
- Не е ли рисковано. - задава ми угрижен въпроса той, когато към нас се приближава някакъв мушмол на неговата възраст. Двамата си пляскат ръцете като сменят поне три захвата. МаХ ме поглежда извинително после двамата се отдалечават на няколко крачки и започват да си говорят за нещо с тих глас.
Свалям си краката от стола, разсеян гледам някаква млада ,,направена’’ кучка как кротко пише писмо роман в аbv. bg. Тъй като виждам добре прочитам два - три реда от, които разбирам, че тя е пълна патка. Вниманието ми се прехвъля на някакво лапе cheater което кротко реди команди в конзолата CS. Двамата марули явно постигат взаимно съгласие, МаХ се обръща и сяда до мен ухилен и доволен. Шляпва по стола ми казвайки:
- Продължавай батка.
Изглеждам го преценяващо колкото да му падне усмивката. Тя се стопява естествено. Продължавам:
- Всичко е рисковано, самото ти ставане сутрин от леглото е рисковано...
- Знам, знам, но... - ме прекъсва МаХ.
- Избягвай да ме прекъсваш! - на свой ред го посичам аз. Той леко навежда глава сякаш приел думите ми, но уверен съм реди на ум псувни към мен.
- Та бяхме стигнали до момента в който му разбивате вратата на дядката с лост за да не ви усетят куките и да не отидете в панделата. - правя кратка пауза за да разбера дали е осмислил всичко. Да кимва той, явно му е станало ясно. - После влизате вътре с качулки на главите те може да се направят от зимни шапки за три лева, само трябва да им изрежете дупки. Дядката според теб бил слаботелесен, значи взимате тиксо поваляте го на един стол и го овързвате с него. Не стягате много, защото може да му изсъхнат и гангренясат ръцете или краката. - при тези слова лицето на събеседника ми се сгърчва отвратено. - Устата му я запушвате само ако вика много и то само за момента на обира, после му я отпушвате... - тук МаХ иска да протестира, обаче аз му давам знак да мълчи. - Може да вика после, дори е добре някой да го чуе. Иначе трябва да се обаждате от уличен телефон на полицията за да го намерят. Ако дядката ви умре в ръцете пак си е убийство. - тук се замислям за миг. - Може да го откарате непредумишлено и тъй като не сте пълнолетни ще ви се размине с три - четири годинки, но вярвай никак, ама никак не са малко.
- Добре де батка що не искаш да участваш? - почти отчаян пита той. Разбрал е колко малко знае и разбира нещата.
- Защото сте леймари, глупави noobs и като нищо ще ме издъните. Дори и част от плячката няма ти искам. Просто ще се радвам да се откажеш и да се заемеш с нещо малко рисковано. Продавай си там тревицата. Ако ти се правят пари знай, че винаги трябва да се увътриш яката и да нагазиш в лайната до шия. - решавам да се разкарам, изведнъж не ми се слуша повече. - Просто запомни нищо от откраднатото не трябва да е във вас.
Пляснахме си ръцете с него. Той каза, че ще си помисли. Излизам от задушливия, Empire жадно поемайки си въздух. Интересно ми е какво ще излезе от цялата тази простотия. Знам, че MaX е достатъчно отчаян и оглупял за да направи подобно престъпление - където издънката те преследва на всяка крачка, обаче знам /виждам в очите му/ той ми вярва. Може и в крайна сметка да се вслуша в думите ми...

*************
Часът е 13:32 има още доста време до срещата ми в три. Колите на ,,Ген. Столетов” стоят на червен светофар. Пред погледа ми той светва жълто и всички потеглят с рев. В този миг докато се чудя какво да правя се сещам, че съвсем скоро ще се изграят реваншите за четвърт финалите от шампионската лига. Евро - футбол!
Пак ще се увътря. На хазарт никога, на каквито и да е игри нямам късмет, но от яд ще пусна фиш. Все пак играят Ман. Юнайтед и шибания Реал Мадрид. Няма начин да не заложа срещу любимия си отбор!
Пътя ми е предопределен. Право надолу към Центъра по ,,Хаджи Димитър” където малко след главната е букмейкарския пункт.

14. 100% адреналин
Отминавам поредния търговски център. Всички са весело забързани. Уродите, оскотелите старци заедно с надъханите пубертети са смесени като текила сънраиз весело джуркайки се във филма на живота. Дори аз спирам за момент неподвижен задавайки си сакралния въпрос - ,,Мамицата му толкова ли е важно да залагам?”.
Е отговора е един и гласи горе долу следното - ,,Ако не сложиш пари - мача няма да е интересен приятел.. Различно е когато не се разиграват десетина лева. Ти не опищяваш орталъка, отчаян от развоя на терена. ”.
Вероятно съм прав. Все пак си струва. Като футболен фен заразил се от маниите на Маймуна за ,,Червените Отбори” - препатил и нанизал се с повече от сто кинта си създадох култовия неразбираем за повечето хора навик да залагам срещу моя отбор. Когато преди залагах за моите хора, те хем падаха, фем губих и пари. Сега бе по - просто, ако паднеха получавах парична компенсация, ако пък не дай си ... спечелеха, никаква парична загуба не можеше да пречупи готинито ми полу-безумно настроение.
Преди две години така се бях навил да разкатая шибания Еврофутбол, че по цял ден мислих адските системи съчетани с всякакви смахнати комбинации. Дори след доста напъни сътворих и перфектната система която естествено се оказа леко неприложима. Ставаше дума за проклетия хокей. При него имаше разни весели резултати като например 4 на 5 или може би 7 на 3 се срещаха по един, два пъти на цял фиш. Става дума за поне 30 - 40 хокейни мача. Е та решението бе идеално за човек като мен с малко пари, по 10 стотинки на фиш правят не повече от 4 - 5 кинта, а коефициента за резултат 4 на 6 е 100, нещо което ме правеше богат при малка доза късмет с около 15 - 20 лева на кръг. Обаче някой естествено си бе помислил за това преди мен и срещайки учудения поглед на чичката букмейкър преживял не или две футболни драми който каза ,,Само за футбол може да се прогнозира точния резултат. ”Макар това да тогава да ми бе най - добре издържаната идея имаше един друг номер който също се оказа не много надежден. Например взимаме шибания гаден Арсенал. Този мизерен от обор чат пат правеше победи с 2:0, а два на нула е най - често срещания резултат за него коефициента е, хмм зависи от отбора, но специално за шибаните копелата, Арсенал е от 4 до 6. Правеше се следния номер. Намираха се 120 лева и започваше да се слагат първо 1 лев и естествено той се губеше. После обаче се слагаше още 1 и ставаха два. Пак се губи и се удвоява. Така например след около 4 - 5 мача все може човек да уцели 2:0 победа за артилеристите. Тогава вече от удвоявания залога е станал към 64 лева, които се умножават по 5 например и се взимаха 320 кинта, които изплащаха залога и предишните загуби като чисто оставаше една съувсем прилична сума. Тук, обаче се проявяваше закона на Мърфи с пълната своя сила & власт. Винаги се оказваше, че шестия ти мач е този с 2:0. Може даже две поредни победи с 2:0... Стига да не си заложил на този резултат той се получава. Сложа ли пара, спокойно се нагледвах на 4:1; 3:3; 1:0; 0:1...
След като загубих не малко пари по този начин се насочих към системите, но се отрекох от тях след като твърдите ми мачове винаги се оказваха с кашкавалени крака. Накрая отчаян пуснах десет фиша с по десет стотинки за да видя ще изкарам ли нещо.
Мърфи моя добър приятел ме обезкуражи ебавайки ми майката след като се оказа, че все някъде нещо ме дъни. Това бе голям удар. И естествено след като трите ми печалби по 10 - 15 лева не възвръщаха нищо от инвестираното заебах цялата далавера и вече играех само за удоволствие. Отминавам ред малки съмнителни магазинчета, почти подминавам букмейкърски пункт – така добре са го прикрили.
Интересно защо винаги букмейкърските пунктове изглеждат някак мизерни? Това, че стъклата не са мити от поставянето им + отвратителното рекламно човече наметнало червена шапка съчетано с три археологични пласта мръсотия не бе основната краска която създаваше това чувство. Вероятно хората, които виждам след като отварям вратата създават култовото подтискащо настроение. Половината са стари кримки с якета на поне десет години, които задълбочено обсъждат системи и коментират как някакъв тип преди три дни е уцелил 1427 лева и 50 стотинки след като си е заложил джобните за ракия на фиш с осем мача и коефициент към 1200.
Да бе такива ги има. Уж де. Ама, аз не съм ги срещал за да им измъкна паричките с два шута в главата. Другите играчи представляват някакви надъхани ученици, които изкефени са забучили глави в един брой на малоумния вестник Еврофутбол като драскат отчаяни върху полето с химикал. Измъквам си един фиш като дори не си правя труда да си взема програма, просто поглеждам една от тринайсетте червени срещи и откривам номера на моята. Двеста четиридесет и шест. Взимам един от най - убитите химикали в мулти вселената, които се срещаха главно през периода 1982 – 1989.Той естествено не ме разочарова отказвайки да пропише. Взимам друг с получовешки вид който изкарва все пак някакво мастило.
Задрасквам срещата. Давам символичните пет лева на някакъв дребен марул с изключително неприятна физиономия, който вкарва попълнената бланка в странната машина позволила на, Черепа да ни преебава все по - добре и ми връчва малкото листче с залога. Оглеждам го критично като всеки път когато взема такова в ръката си се питам, мамка му как мога да прееба системата и да го фалшифицирам. Ужасно е, че за сега не ми е хрумвал начин. Всъщност единственото което ми хрумна беше да го дублирам. След което двама човека с два еднакви фиша отиват в два различни пункта като в рамките на секунди преди уж системата да е отчела се регистира печалба. Бая ме съмнява да се получи – затова не съм се опитал дори.
В малката стаичка на букмейкърския пункт е топло и приятно. Когато излизам навън обаче разбирам жестоката истина, още поне три месеца ще е адска зима. Духвам си в изстудените ръце, оглеждам всички подозрително. Прибирам фиша във вътрешния джоб на якето, насочвам се към нас.

**********
15:24. Едно от нещата, които ме побъркват е някой да ми закъснява. Аз винаги съм точен даже коректен, когато чакам някое тъпо мекотело, а то ме ебава карайки ме да чакам като мърсолко; просто побеснявам. Още не съм стигал до бой, но като гледам как яката се изнервям напоследък - това може да бъде осъществено. Все пак това е Надя! На нея ще и пусна малко гювеч главно поради факта, че съм си у нас и гледам филм на компа който дори още не е свършил.
Всъщност ,,Ghost in the shell” е извънредно стара манга. Самия, аз обаче си падам по добрите стари неща, които са ме изкефвали в не много дългия мой живот. Самия факт, че играя Unreal Touranment, а не последния излязъл Unreal значи много. Друг е въпроса за видеото и рама на компа които вече не са цвете за мирисане.
Музиката на тази върховна анимация ме разбива отвсякъде. Лека и нежна. Японска. Як екшън бейби. Любимата ми сцена!
Жената андроид се съблича гола като включва термокамуфлажа. Хоп. Стреля и се хвърля към злия танк - робот. Еба ти как е надраскано всичко! Как се вдига водата, когато стреля и бяга. Качва му се отгоре, а музиката ме съсипва. Като ступор съм на дивана. Не мърдам изкефен от факта колко ми е топло, че гледам една от най - яките манги, а скоро ще пръсна сливата на Надя.
Гадната робокучка, главната героиня майор Кусанаги хваща някакъв люк на гърба на роботанка и напъва... Изведнъж всичките и мускули по гърба се сгърчват от върховното усилие и блаффф. Мръвки съчетани с метални кости щръкват навсякъде. Танка се извърта бързо и тя пада. Хваща я с механичната ръка - започва да мачка стискайки металната и киборгска глава. Аха да я счупи и онова лудо копеле с бялата коса Бату, ебава бащата заедно със всичките роднини на роботанка посредством култовата автоматична базука. В тоя критичен момент на вратата се звънва бързо два пъти. Това е Тя. Поне звъни според уговорения сигнал. Скоквам – бързешком отварям. Заедно с нея влиза непоканената, но неизбежна вълна студ. Вдъхвам нейната завладаваща миризма. Харесва ми. Надя винаги използва мъжки парфюми освен това никога не си пръска онези омайни педалски аромати, които ми отравят живота. Импулсивно я хващам за задника притегляйки я към мен, после вплитам устни в нейните потъвайки в някакво чувство за взаимна емпатия докато готините и цици са опрени в мен.
- Чакай поне да вляза вътре.
Оставям я намира, любувайки се на самата нея, докато небрежно освобождава от своите крака зимните си обувки с множество връзки и закопчалки. Влизаме в стаята, аз се просвам на дивана. Тя застава срещу мен леко, но забележимо се изпъчва напред като всяка жена с големи цици и казва:
- Какви ги върши?
Не ми остава много - разказвам всичко. Знам, че няма да ме издъни, ако някога се намразим с нея. Не че разбира се тя няма да иска да ме предаде, сега просто сменям някой факти и преиначавам други. Няма да и кажа къде крия гривната, всъщност по - добре да не знае за нея. Разправям и всичко. Когато и говоря обичам да навлизам в подробности. Тя е достатъчно интелигентна и разбира хумора който използвам. Описвам какви чувства са изригвали в мен при действията ми в планината и още по - интересно разказвам и какво ги е породило. По този начин винаги когато и говоря за нещо в което има кръв, насилие, лудост и участвам, аз отвратеното и лице не е чак толкова крайно в преценката си и вниква в думите ми макар като всяка патка и тя отказва да ги приеме. Описвам и как съм се кефил на разбитото лице на германката и после как ми е било тъжно за него. Дълго и говоря защо не съм доброто момче което тя и майка ми искат да бъда. Стоим на дивана - легло и аз говоря ли, говоря. Обичам да си приказвам с някой който е настроен на моята вълна. Тя от време на време също добавя по нещо в диалога, макар повече да ме слуша. Виждам как лицето и се променя. Обичам да манипулирам. Лицето и е елфско и перверзно. Може да се каже, че в буквалния смисъл ме побърква от кеф когато го съзерцавам, ако можех да рисувам задоволително, бих го пресъздал с пастел.
Надя е брутална кучка. Псува, пие и прави хиляди простотии, в душата си обаче остава малко момиченце което обича приказките за принцове, белите им коне, които говорят и милите девствени принцеси; истории в каквито тя никога не е имала шанс да участва. Никога не съм имал смелост да и го кажа. Не защото може да се окаже лъжа просто знам, уверен съм тя ще отрече, ще ме направи на глупак и ще трябва да и разбия елфската физиономийка за да и дам безплатен урок. Урок който не бих искал да и дам. Затова си трая. По лицето и виждам как не одобрява нещата, които върша макар да знам, че само заради това тръгна с мен. Тя обича лошите момчета. Обича край нея да има интрига, да се прави нещо. Добричките батковци са скучни като стари галоши. Имат план програма за следващите десет години в която повече от половината е секс, ядене, къркане и празно бъбрене.

Тя иска/мечтае да я чука някой като мен. Изнервен на ръба на скандала, но и достатъчно умен за да я омагьосва с мечти, какъв добър принц съм можел да бъда ако съм се родил в замъка Уиндзор и архиепископа ме е кръстил във вода от Темза. Кучката обича да манипулира просто за спорта. Естествено се мъчи да ме насочи към светлото и проспериращо, но за сметка на това честно бъдеще в което всички ще сме средна класа. Очаквам товага да сме така оядени и затлъстели, че едва ли ще се движим.
Кучка. Знам макар тя да не знае, защо ме агитира - да не съм такова копеле. Просто иска да променя някой. Да се изкара по - умна от него и така след като той се вслуша в думите и егото и което не е кой знае колко високо ще се вдигне. Някой да я слуша. Не още по добре видите ли вчера, оня дето граби, пребива и подлярства се поосъзнал и започнал работа като ,,роб” влизайки в кривия път на тежкия не отплащащ се с нищо труд. Затова мразя да ми говори за работа и всякави други уж легални начини за добър живот в който адреналина е заменен с холестерол. Докато и говоря се смея вътрешно.

Винаги хората са ми били смешни. Някой им разправя история. Те вярват или не вярват на нея. Не е това важното, важното е как се интерпретира истината. Веднъж четох една наистина добра книга която ме открехна за езика и истината. Беше на някакъв италианец и преводачите бяха извършили магии в превода, но общо взето показваше как някаква случка в един трамвай може да се предаде по 44 разбираеми начина, естествено всички тези начини съществуваха в литературата като това не я правеше хаховска и безполезна, а гениална. Интересно ми е ако по някакъв начин и разкажа моята грабителска история по 44 различни начина как, Тя ще ми реагира всеки път. Ако и се представя като жертва, като тартор, като наблюдател или участник, като идеолог или прост изпълнител, като велик или мизерник, като глупав или прост, като пич или говедо. Как ще ме гледа при след разказа, дали действията ще и са същите или ще съм успял да предизвикам различно отношение към мен разправяйки и разказ в който тя не участва и изобщо не я засяга.
За такива неща си мисля докато и говоря. Изобщо винаги съм обичал да говоря пред някой за да мога да си подредя мислите за да избистря идеологията с която ще започна утрешния ден. Надя и всички останали преди нея си мислиха, че им споделям разбираш ли, че им оказвам нещо висше доверие като изказвам най - съкровеното си пред тях.
Ха, ха, ха. Никога не могат да си представят какво се крие в главата ми. Самия аз се изненадвам с мислите, които ми хрумват понякога. Например съвсем скоро докато гледах една кучка с брутално големи цици и корема ми стържеше от глад си представих гърдите и отрязани. Обработени с подправки отлежали в саламура, после изпържени в чуден млечен сос (още по - добре неин) поднесени ми в китайски порцелан за да ги изям. Друг път си представям, незнайно как ставам владетел на България и правя най - добрите неща за хората. Референдуми и свобода. Свобода да ходят голи, да говорят каквото си искат, да се друсат и да се чукат където пожелаят, но всички закони да се спазват и никой няма да се меси в живота на другия. Няма да има насилие, информацията ще се разпространява чрез специални инфотерминали подобни на тези в епохалната ,,Мисия Земя” и най - важното тя ще бъде достъпна за всеки без да се плаща за нея. Как ще направя болници и както в библията ще отрия всяка сълза от очите на българите... Еба ти имам невероятно изчанчено въображение. Никога никой дори, аз самия не знам какво ще направя. Въпреки това не следвам конкретна цел. Напротив. Просто не знам дали ще забия на някой юмрук или ще го оставя на мира. Дали ще взема всички пари на пищящия и кълнящ просяк или ще му дам слушайки благословиите му.
Главата и лежи в скута ми, часовника на компа показва 21:24. Музиката на Nirvana свърши отдавна и сега съм пуснал невероятния sound на играта ,,Age of Wonders”. Тя е прекрасна до такава степен, че сега в мрака осветяван само от екрана на монитора. Мога да си представя как двамата с нея се намираме в кула подобна на могъщия нуменорски Ортанк гледайки чуден палантир. Вдъхвам миризмата и, кръвта ми е нежно топла там където плътта ни е допряна. Целувам я бавно и много нежно по меката като кадифе кожа на врата и бъркам в пазвата и обхващайки топлото, пухкаво полукълбо на дясната и гърда. Усещам устните и, които търсят устата ми, намирайки я.
Започва ,,March of halfings” и двамата се потапяме в мелодията на арфите вплетени заедно с трелите на китарите...

**************
Събуждам се. Рано сутринта или късно след обяд не мога да разбера. Бялата зимна светлина ме бърка тотално. Надя спи като бебе от вътрешната страна на дивана и диша леко като гугутка. Сега лицето и е отпуснато в някаква гримаса на мир и вътрешно спокойствие. Явно само докато е в света на сънищата вътрешното напрежение от битката с личните и демони изчезва. Двете и цици са опрени от дясната ми страна и топлят като акумулиращи печки, дългото и бедро на което така често прави кола маска за да е винаги гладко, се е вклинило по особено мил начин меджу краката ми и дава началото на една болезнена ерекция. Нямам настроение за това, искам само да разбера колко е часа. JSM - и е оставен на пода полускрит от червена прашка. Отмествам я с палец и започвам да натискам безразборно копчетата. Екрана светва и ми показва някаква малоумна усмихната жаба с червена коледна шапчица. Полагам не малки услия да я разкарам намирайки часовника който сочи недвусмисленото 8:34 часа. Надя се размърдва бърборейки нещо насън, аз бързо скривам, под топлата завивка, започналата да се изстудява моя ръка като изкефен притискам еректиралия си член към нахалното и бедро.
*********
Гадния и телефон изпищява пронизително в 10:00. Тя обявява, че има среща с някаква учителка за някакви глупави теми по - български, набързо си стопля дрехите на печката и изчезвайки от мизерната ми квартира със скороста на метеор. Е естествено определи някаква дива среща в 20:00 пред тях с цел да се размотаваме из баровете. Ако имам настроение ще отида. Първо искам да се наспя като пич в освободеното легло. Ебати колко е готино като не ти се пречка никой.
Събуждам се към един и след закуската сериозно се замислям какъв ще е плана за деня. Вероятно ще направя един ,,Аскент” поради факта, че ми се е приял нещо много шоколад. Може да намина край компютърния клуб и после да навия Косъма, Иван и който там иска да гледаме някъде мача. Ставам с някакъв особен и определено неприятен мързел, обличам се почти половин част като се чудя дали не съм в ред или просто наистина гадината снощи ми е изсмукала силиците. Все пак напълно екипиран, въоръжен с червен маркер който грабвам в последния момент се спускам с анасьора към първия етаж. Докато летя надолу със скърцане и виене на озлобен електромотор решавам да оставя някаква умна мисъл на стената на асансьора. Тъй като всички простотии, които зная дружно си вземат час при зъболекаря, а първия етаж е съвсем близо надрасквам само ,,Няма съдба!”. Това е мотото на Терминатор 1 и 2 (без 3) едни от най - добрите филми сътворявани някога и една от най - мъдрите мисли набили се в съзнанието ми когато гледах запръв път филма на 10 години. Съмнява ме някой да ме разбере, но много често съм срещал графити и надписи с невероятно култово съдържание, които са ме изкъртвали отвсякъде.
Асансьора спира. Отварям с шут вратата и с два скока съм извън входа. Тръгвам нагоре по малката уличка и след петдесетина метра заобикалям контейнерите за боклук инспектирани от някакъв чичка с нездрав вид стиснал много кашон под ръка и вечното патронче с безцветна течност. Мислено му пожелавам късмет и поминавайки рампата на Аскента, заобикалям блока влизайки вътре в царството на безплатните стоки.
Вътре е яка тъпканица. Имам чувството, че всички идиоти сме се наговорили точно сега да пазарим. Е ,,туй не вреди” е казал Лъчо от Хиподил, още по - добре, в тъпканицата крадеца на дребно е цар. Тръгвам да търся Пешо, но някаква нимфа със светло син грим ме уведомява, че няма да ме огрее, защото моя човек е втора смяна. Тъпо ми е, а пари за глупости не давам. Много добре знам кои са цивилните охранители затова след като доближавам до касите с един болшой хляб в дясната ми ръчулица грабва два Линдора, и без да ме види никой излизам през автоматичните врати със страшната параноична мисъл, че всеки един момент ще бъда разкрит. Тогава онзи орангутан на грила наречен галено Слави ще се хвърли върху мен като бултериер и измъкването ми ще е поставено на прецакана карта. После няма да мога да крада на спокойствие, а Пешо ще ореве орталъка как съм го изложил и прочее...
Е рядко ме хващат и не ми е писано този път да се издъня. Захапвам безплатния шоколад, който незнайно защо ми е най - вкусен когато съм го откраднал.

Мляскайки шумно съм се запътил към прословутия и пропадащ компютърен клуб ,,Зодиак” връчвам хляба на ровещия дядка за което получавам похвала лично от него. Мдааа хубаво е човек да чуе колко благородни млади хора има, а това с порасването на пишката няма как да стане, но ще му го отбележа като плюс за следващия път. След 50 метра преминавам през тунела на блока, който някой неизвестен ентусиаст мие и мете редовно. Сега старите са плочки са блаженно мокри, сякаш бадна рокери се е изпикала групово на стената, а ценните в миналото цигарени кутий от victory и karelia slims липсват. Подминавам блока на Буркана и Наркомана за кратко Данчо и Дончо или наречени от самия Веньо Мак Дък, Данкиса и Донкиса. Двамата олигофрени са на 15 - 16 години и прекарват сумати време цъкайки на долнопробни игри слушайки кофти музика която им подхожда идеално. Запознах се с двамата изстърсаци скоро след като се преместих да живея тук. Свободното си време го прекарваха в омирисания клуб заедно още десет главока и пълнеха касичката на най - стиснатия ,,шеф” в историята на гейминга изобщо. Хубаво е човек да познава много хора, това ми е лична филосовия. Например като потрябва нещо като трева, твърдо, музика, филми, порно или просто крадени неща питам наляво, надясно и все се оказва, че някой има интереси сходни с мойте. По умни от мен са го казали, именно шибания лейтенант в Белене който самодоволно обяви ,,С питане и какво отзад... се стига и до Цариград!”. Тъпо омотано копеле, но се оказа дяволски прав с питане много се постига стига да има кой да питаш и да знаеш как да го направиш. Завивам зад блока където не мият никога, но за сметка на това винаги пикаят. Преминавам близо до редица еднотипни гаражи край, които няма жива душа и серозно се замислям, защо след като клуба е толкова западнал го посещавам така често. Отговора идва на секундата. Просто след като влезеш вътре човек вижда някакви 10 кирливи компове с лапета и вероятно чернобялата котка Шуши която спи на произволно избран стол. Истината е след като отвориш една малка дървена врата, преминеш през една ужасно мизерна стаичка, да попаднеш в съседния гараж където се намират още 10 компа умело укрити от данъчни куки. Реално редовните клиенти си знаят, и винаги маниаците сядат в скритата ,,зала”, а разните му там случайни елементи остават в първия гараж и не ти се месят. Мога да викам и крещя колкото си искам играейки на Warcraft 3 в мрежа. В дългата си практика съм виждал само един по маниашки и западнал клуб който, обаче приличаше на изваден от филм на Тарантино. Забравил съм как се нарича, но се намира в култовия ундърграунд квартал ,,Зора” където всички бели и черни орки те гледат изключително злобно ако си непознат...
Влизам през вратата от алуминиева дограма сподирян от радостните приветствени викове на Буркана, който незнайно защо винаги твърди, че nick - а му е Бикан, а не Буркан. Както и да е питам го дали ще цъкаме двамата, но получавам отрицателен отговор. Сега играел на Диабло и точно бил набарал някакъв Махал дефер (каквото и да значи това) заедно с прословутата Гул руна. Няма да му се меся. Поразпитвам познатите физиономий за Иван и Косъма, които както и очаквам се намират в другата скрита зала. Отварям мърлявата бяла дървена селска врата, преминавам през някакъв коридор, влизам в малката ужсно мизерна стаичка където някаква чернокоса путка с вид на настъпано желе пуши омирисвайки всичко наоколо си заедно с дребния дебел плазмодий наричащ се себе си Hobgoblin.
- О, кой идва само! - изкефен обявява марула. - Скоро не съм те виждал да ми падаш на Ларкрафт и ЦС.
- Глей само да не го налапаш уродлив пишкодръп такъв. - путката като всяка путка се засмива и това още повече вбесява Hobgoblin - а.
- На майка ти в устата...
- Ако я намериш давай, ще ми е индересна гледката! - прекъсвам го аз. Лицето на Hobgoblin се изкривява в отвращение и той заявява. - Ти си извратен бе!Еба ти изрода!
Винаги са ме радвали хора с, които може да се ебаваш, а те да не ти налитат на бой. Естествено самия Hobgoblin нямаше повече от 16 и добре съзнава, че ако ми се нахвърли прави най - голямата си грешка за следващите три месеца. Шутирам вратата, тя се отваря с трясък карайки, Косъма да изригне да бесен от тази долна проява готов да накаже сурово смутителя на своето спокойствие.
- Как е бе изроде?! - питам аз сбръчвайки поглед от силния звук на слушалките му, които бълват вълни с рап.
- Бивам. С Ванката дойдохме да джитнем ЦС. - отговаря той сваляйки мърлявите слушалки по, които личи тежка работа с поялник. - Ще седяш ли с нас. ?
- Знаеш, че боклуци от рода тъпия Counter - Strike не играя от години. Възнамерявам да джитна в нета Ларкрафт 3, стига да няма много lag.
- Ми май няма ей сега играха и не се оплакваха. - казва Иван намесвайки се от прословутия 21 комп. - Нали никой още не се е набутал в нета да разцъква порно сайтовете с бабки, кучета и бременни. - Иван много се изнервяше от подобни ,,непристойни” гледки, а особено ако от това страдаше играта му ставаше направо неудържим. Тогава ставаше и изключваше компютъра на гадните хлапета от контакта презивиквайки истеричната реакция на Веньо който ореваваше орталъка как комповете му се били съсипвали.
- Тази вечер къде ще гледаме мача?! - питам изненадващо самия аз след като се сещам за какво съм дошъл. Косъма е яката задълбал в музиката си не ме чува, но Иван предлага да отидем у тях където нямало никой. Родителското тяло се било изнесло за село, сестра му отишла да се чука някъде и немного големия телевизор SONY самo чакал Манчестърци да разбият шибаните мадритчани.

Няма по добри предложения затова се спираме на неговото.
Стартирам Ларкрафта и изкефен поглеждам статистиката си на FFA. Свобода за всички, това е мотото на раздела в който играя и там повярвай шоуто е пълно. Всички гадни номерца, които съм натрупал през годините като играч и леймър се отплащат стократно. Все пак обаче загубите ми са повече от победите, но на FFA не съм срещал някой с 73 победи. Избирам се със злите оркове, които за да няма расова дискриминация от Близард са ги направили зелени, така мангалите могат да бъдат спокойни, че оригиналните им цветове няма да бъдат използвани без тяхно съгласие. Правя все стандартни неща докато в един момент след като ми свършва крийпа се окопавам като гъс и построявам 3 бестиалита. Батрайдърите са цяла дванайска и изкефват някакъв ъндетковец който ми се дърви с Ледените си червей и масата гаргойли. Втората дванайска направо му издухва базата и тъпото копеле ме обявява за нооб. Питам го от къде и манафа отговаря:
Player 4: from greese fackin noob. i send this to my shaman.
Да го духаш изрод. Минава още половин час и вече съм притиснал шибания последен оцелял human когато някой неговата кожа влиза в нета. Връзката се сдухва точно по средата на Bladestorm - a, бедния Тоджара е на 500 - 600 кръв. Рева като коч въпреки протестите на Косъма и Иван. Хуквам в другата зала и виждам как някакъв тъп непознат нещо бъзика две страници на Летиция Каста и междувременно за ташак си проверява пощата. Доближавам се до противното копеле с желанието да го изпъна с нещо зад врата:
- Извинете може ли да позатворите някоя друга страница, защото играя игра в Battlenet и ми сече ужасно.
Копелето представлява някакъв 30 - 35 годишен мамул който след учтивата ми молба ме изглежда толкова странно сякаш току що съм слязъл с асансьора от Марс. Продължава да ме гледа и изрича:
- Какво точно искаш?
- Да си затвориш поне единия прозорец. - със сташно нетърпения казвам, аз полагайки кански усилия да не го изритам в главата. Вече сигурно остават 20 - 30 секунди преди да ме дропи.
- Я изчезвай, бе гащурко! - изрича той.
Ей това направо ме удря в главата. Всички леймари, геймари и друго подрастваща паплач ме гледа с интерес. Млъквам си. Ако се сбием тук ще потрошим комповете, а всички ще ме посочат като човека който преби чичкото. Смотаняка се обръща и отваря още един прозорец. За да не експлодирам от яд лееко се завъртам и нежно отивам в другата зала. Там естествено ме чака веселия надпис.
You are the
Disconect
Oтивам до Косъма бутам го кротко по рамото представяйки си с радост натрошената глава на мръсника в другата зала:
- К’во бе?
- Трябва да пребиеш един. - казвам тихо аз гледайки трите дребосъка на 17, 22 и 14 компютър - да не слухтят много.
- Т’ва пък от къде ти хрумна!? - тук вече старото копеле се заинтересува и оставя слушалките настрана макар да продължава да стреля с М - 16. След като го приковават със снайпер става, двамата отиваме в малката стаичка - пушилня къде му разказвам всичко започвайки с...
- Един чичка нещо се дърви в другата зала...

14. Kill all enemies. Destroy all buldings.
Адреналин. Затова не пия, не пуша и не се дрогирам. Просто не ми трябва. Роден съм естествено високи нива и не ме е страх да ги използвам.
Чакаме нещастника да си покажа носа от залата. Няма начин все ще излезе, само да не е след като започне мача. Кефя се на напрежението което ме изпълва и с интерес наблюдавам Иван. Знам го, че мрази тези мероприятия. Още от малък ако можеше избягваше тупалката. И аз изповядвам същата източна философия, но това е прекалено лично. Да направя такава игра, а оня марул да се подиграе по - подобен начин с мен. Еба си пича. Ще му строша главата както казват гадните шопи. Стоим под козирката на терасите на първия етаж на блока и сме се облегнали на някакъв изпушил трабант. Студено е. Адреналина, обаче иска своето.
Когато Косъма изпушва третата си цигара Давидоф чичката излиза. Тръгва нагоре право срещу нас гледайки ни предизвикателно. Има мръсна леко брадясала мутра на изпечен мерзавец работил 16 години от 35 годишния си живот някаква скатана работа. Мерзка гадна подла твар. Може обаче да има патлак, или още по-лошо може да е кука.
Друг път обикновено внимавам и не бих го пребил така близо до мястото където живея. Всъщност изобщо нямаше да го бия. Адски е явно. Ще му строшим главата и после ще ни ебат майката. А може да му подпалиш вратата, да му залeя колата с киселина, да му залепя бравата със секундно лепило. Всички тези мисли минават през моята глава докато гледам тромавата му селяндурска фигура която крачи срещу нас. Изненадващо в самия мен се надига някакъв адски океан от злоба. Хуквам срещу него готов сам да нокаутирам мръсното прасе. Онзи се замисля за миг и явно видял връхлитащите ми съратници се обръща и хуква да бяга. Няма да му е така лесно. Яката съм набрал и го погвам като лисик - кокошкар...
Маратонките ми барабанят по асфалта и с удоволствие слушам как песъчинките изхвърчат изпод тях. Застигам го след 30 метра дръпвайки го за якето. Копелдака ме перва с ръка свита в полуюмрук по брадичката и това ме вбесява още повече. Успявам да го ритна в левия крак. Тогава Косъма ме настига и с невероятния си стил забива два юмрука, горе в него. Онзи се поулюлява и сякаш не прави нищо. Изритвам го в корема, а Иван го блъска на земята...
... Всичко става на забавен кадър. Чичката пада за ужас на някаква минаваща лелка която надава вой. Докато се търкаля вади патлак и с едно некадърно движение го зарежа. Благодарение на простотията му успявам да дам на заден когато шибаняка стреля. В първия миг съм толкова паникьосан, че само гледам да се прикрия някъде. Изстрела е толкова силен, че съм почти уверен... Тъпака ни подпука с истински патлак.
Бягам по улицата като комета. Косъма и Иван също гледат да не изостават.
Къщите ни отминават, а зад нас се разнасят още два изстрела. Минава ми през главата абсурдната мисъл, че ако ме застреля ще се върна и ще го убия. Все пак се обръщам докато препускам и с облекчение виждам облака газ. Желанието ми за бой се е изпарило напълно пред мисълта, че можеше да умра, ей така за нищо. Еба си тъпия нет. Адски съм прост да върша подобни простотии посред бял ден... Да ме застрелят за един нет!!!
- Размина ни се този път! - силно замислен казва Косъма докато се носим покрай Руската гимназия.
- Имахме късмет тоя път Косъм за следващия не се знае. - язвително отговаря Иван.
- Аз съм виновен. Не трябваше да го погваме тоя. Ебати в тая държава вече всеки е с патлак. - заявявам докато внимателно се оглеждам назад да не би онзи да е решил да ни проследи. Няма го.
- Носят ги за такива като нас. Трябваше да го изработим, а не да го нападаме като мангали. - продължава Иван.
- И кой щеше да го проследи? - пита Косъма.
- Ти например. - промърморвам замислен.
- Я, фак бе!Нали го погнахме бруталната заради мача, а и имаме още 20 минути преди края на последната малоумна реклама. - ме контрира Косъма.
- Добре де стига сте каканизали, давайте да си купим бира и да го гледаме най - накрая тоя мач. - след кратка пауза добавям. - Аз ще черпя.
- Е това цял ден съм те чакал да го кажеш. - казва Иван. Е това е където думите не помагат помага почерпката.

*********
Мога да кажа само едно. Бирата да бъде ,,Stella Artois”. Атакуваме мини - супер маркетчето разположено под блока на Иван. Едвам се побираме вътре гледайки злобно някаква проста дебела и млада плебейка която купува двеста стоки от сорта на ,,А ми дай 200 грама от, ей този салам” и ,,А получи ли от сиренето на Млечен път?Ми добре тогава ми отрежи 400 грама. ”Адски дълго и бавно брои някакви стотинки даде изкраните си с робски труд левчета и ни отърва от присъствието си. След стрелбата днес сме тихи и спокойни затова само се гледаме един друг и се хилим на факта, че няма какво да си кажем. Продавачката е някаква мини малка путка с къса черна коса и странна обеца на дясното ухо с формата на слонче. Иван и се ухилва и започва:
- Как си, Тинче?
- Чакам да ми свърши смяната. - отговаря тя усмихвайки му се измъчено. Боклук. Тук се намесвам, аз тъй като не ми се слуша измъчения и предизвестен диалог.
- Имаш ли Стела Артоа? - тя извръща главата си от Иван и ми мигайки на два пъти докато обработи информацията отговаря:
- Да имаме.
- Добре дай ми десет бутилки, два пакета бирен фъстък и един чипс на Чио от 2. 30 лева. Да бъдее с камба. - когато чува камба тя се ухилва поглежда отново моя приятел - неин съсед, игнорирайки напълно Косъма от вселената си, а после отива да изпълни поръчката.
Връща се от ,,склада” понесла бирения фъстък и чипса, а за мен остава да и опразня хладилника от бирата. Взимам две торби и двамата с Косъма започваме да ги тъпчем с плячката докато тя прави сметката.
- ... значи дотук 16. 65 лева. Обаче за тази бира или се връщат бутилки или се плащат. ?
- Плащат се, после Ванката ще удари кьоравото. - Иван прави много кисела физиономия за идеята, че ще връща бутилките срещу пари и прибира в кеш два лева. Може пък и под кьоравото да е разбрал продавачката... кой знае. Със сигурност Тинка не е разбрала второто, защото се засмива много мило и ни връчва торбите изказвайки съжаление, че и тя не може да гледа мача. При това изказване и отвръщам докато излизам през вратата:
- Слагай катанеца и идвай с нас.
Представям си последния съдийски сигнал, трите ни кура, а така наречената Тинка ни прави яки свирки... Вероятно това си го представя и тя отказвайки ни с предлога, че трябвало да се отчита лично на шефа. Както и да е не съм очаквал друго!
Блока на моя приятел е малка кооперациика от татово време пълна с неизвестно защо мега много млади семейства и малките им сополиви деца, които в момента се дърлят за нещо пред входа. Когато влизаме в партера ме облъхва онази миризма на блок тип ,,Стара кооперация”. Поне е топло, а налепените двайсет некролога говорят обширно, защо в блока има толкова много млади семейства. Приказвайки за футбол и древни резултати спорейки кой е по - голяма легенда в Ман Юнайтет, Ерик Кантона или Рой Кийн се закатерваме по - стълбите. Естествено Косъма защитава безумната теза, че след като червените дяволи не са направили нищо кой знае какво с Кантона в Европа, то значи Кийн е по голяма легенда от него, което си е пълна глупост. Играч като Кантона изгради червените като отбор и начин на игра, а просто прекрати (според мен преждевременно) кариерата си и не успя да вземе КЕШ или така наречената купа на Шампионската лига. Спора секва когато Иван отваря металната врата в черен цвят. След като нахълтваме вътре ни нарежда да събуем обувките си на входа. Не след дълго сме пред телевизора щасливи, че сме изтървали само две минути от мача в, които не е станало нищо особено. Господарски се изпъвам на дивана, Косъма намира отварачка и отварям първата Стела. Отпивам, гребвам от чипса и хрускайки го се замислям колко готино е, че съм жив... Онзи смотан педераст като нищо можеше да ме прикове завинаги... Вкуса на чипса... Вкуса на бирата... Топлината...

**************
Два паса. Центриране. Топката е в Дерветката! Финт. Всички сме на крака и ревем. Тъпия вратар плонжира, топката се лизва в пръстите му и се насочва нагоре. Удря се в гредата и влиза вътре... Няма засада, няма нарушение. Екстаз - има гооол!Един парцал във вратата на Вечния Враг шибания Реал Мадрид!
Имам дълга прегръдка с Косъма комбинирана след това с пляскане на ръцете с Иван. Как се кефя. Сега може да издрапаме до равен... Винаги си мисля така когато моя отбор поведе особено срещу противник от класа на Реал. Често отборите за, които викам губят, още по - често когато повеждат така с един гол.
Шибания коментатор на тъпото Бтв е естествено за Реал с кратки тихи думи описва гола, не пропуска да спомене, че има още 68 минути ,,белия балет” да обърне мача. Мри говедо!
Интересното е, че мамка му съм лош пророк. Гадните фашаги напънаха манчестърци, които нещо се прибраха в половината си. Оставаха само още шест минути до официалния край на полувремето когато онази мерзка твар центъра на Реал се просна като гъз пред наказателното поле. Съдията някакъв корумпиран швед наду свирката мега и некадърното и грозно говедо левия защитник застана пред стената с топката. Намества я дълго сякаш имаше значение, докато съотборниците му се мъчеха да разбутат стената. Засили се най - накрая шутира, а смотаната топка се прасна в протегнатия крак на дясното крило за да се завърти в ръцете на нашия вратар. Той говедото му просто я изпусна - изби и естествено отникъде изникна, лявото крило който ни довърши с един парцал в мрежата. Оператора се съсредоточи дълго в мутрата на централния защитник който се хили като жертва на доктор Менгеле като весело пляска с късите си ръчички. Мамка ви тъпи копелета! Ако имах снайпер с удоволствие щях да тегля куршума на дребното човече заедно със останалия ,,галактически” състав от пълни аматьори.
През полувремето оставихме рекламите да зарибяват някой друг балък. Лично аз превключих на евронюз и после на руския първи канал надявайки се да гледам някакви новини... Иван и Косъма, обаче единодушно решиха да се гледа тъпото Ем Ти Ви където се въртеше поредната еднообразна песен на Ву - тенг клан. Естествено никой не ти и слушаше парчето, а заедно - вкупом спорим за мача като на моменти почти си крещим. Докато обяснявах за това как шибаните съдии си затварят очите за явни нарушения на мадридчани на вратата се зазвъня злобно. Тъй като не ме интересуваше кой търси моя домакин продължих философския спор с гранитната глава на Косъма. Когато обаче до слуха ни достигнаха обиди и проклятия двамата един през друг се втурнахме към коридора където заварихме следната миловидна сцена:
- Момче това вече не се трае вашето!Събрали сте се в делник да думтите на целия вход, аз това няма да го трая повече! И с родителите ти говорих и полицията съм викала, но тези ваши оргии вече не се издържат!!! - всичко това успя да излезе от устата на поне 65 годишна запенена бабка която с омерзение гледаше Иван сочейки го с пръст. Гледах го как с мъка се сдържаше да не я замлати с дългата метална обувалка по главата, но някак намери сили дълбоко вътре в себе си за да успее да изрече:
- Часът е 22 и 35, има още едно полувреме не може ли да си гледаш ,,Отдаденост” или там каквото правиш. Не вдигай аларма поне този път.
Това дойде в повече на бабишкела тя почервеня, разтрепери се, замушка въздуха с пръст:
- Аз ще извикам милицията!Така да знаеш... няма да се разправям с хулигани като тебе, още от малък ми трошеше прозорците на мазето, а сега и хоро ми играеш на главата!
- ДА ТИ ЕБА МАЙКА, ДЪРТОФЕЛНИК ТАКЪВ! - изригна Иван сграбчи обувалката, разтвори вратата и погна бабката. Двамата с Косъма си бяхме напатили достатъчно за един ден затова се втурнахме към изрода да го удържим. Добре че сам се спря когато настигна дъртата харпия по - стълбите , но не пропусна да я тупне по задника. Бабишкела така изврещя на умряло, че вдигна блока на главата си:
- ТОООНЧОООО МАЙКА ТИ УБИХА!!!ТОНЧООООО!
Разни съседи започнаха да си отварят вратите за да ни гледат с любопитство, дали най - накрая някой наистина е видял сметката на противното същество. Тъй като то явно не агонизираше се задоволиха само с коментари от рода на ,,Иване бива ли такова нещо!” и ,,Абе не ти ли писна с тая да се разправяш!”.
Когато се прибрахме и седнахме пред телевизора топката се намираше във тъч и някой от манчестърци весело я подритваше докато ехидно наблюдаваше гърчещия се на тревата царист.
- Тая е луда! - констатира Иван.
- Това и аз го видях. - додаде Косъма.
- Да ама ще извика куките!И друг път е правила щуротии...
В този миг ми хрумна пъклен план. Хвърлих се на телефона набрах 122. Казах на оператора да ме прехвърли към куките. Изкефен зачаках гласът на оператора да каже ,,Министерство на Вътрешните работи”.
- Полицията. Слушам! - каза дебел мъжки глас който ми уби удоволствието наполовина. Иван и Косъма ме наблюдаваха крайно съсредоточено, защото им направих физиономия да мълчат като със знаци им обясних къде съм се обадил. Иван яката се пищиса, но си затрая тъй като знаеше, че си има работа с по луд от него.
- Извинете обажда се един гражданин който преди малко беше нападнат от една пенсионерка. Става дума за улица ,,Васил Левски” номер 47. Гледахме си мача с моите гости и наистина малко шумно спорихме, но тази съседка постоянно звънеше на вратата. Когато и отворих тя се нахвърли върху мен сипейки заплахи и закани и ме удари леко в гърдите. Аз я изблъсках - тя ревна, че ще вика милиция и разни такава работи. - завърших дългия си съвсем импровизиран монолог.

- Как се казва тази жена? - попита гласът.
- Секунда да питам. - захлюпих слушалката, а Иван ми показа с пръст как се прерязва гърло.
- Казва се Божана Димова, тъп олигофрен такъв... Как може да направиш такава простотия... Показах му да мълчи с пръст и продължих прекъснатия разговор.
- Божана Димова. Просто искам ако може да пратите свободни хора да поговорят с нея. Просто неудържима и съм сигурен, че пак ще идва да звъни. - изпях финалната си арийка.
- Откъде се обаждате точно. - попита куката.
- Васил Левски 45 вход А четвърти етаж. Госпожата се намира на втория.
- Знаем къде намира госпожата. - ми отвърна нагло ченгето.
- Довиждане и приятна вечер. - праснах слушалката на мястото без да чуя ответния отговор, ако имаше такъв и показах среден пръст на всички около мен.
- Ми може и да стане... Еба си ташака. Лудия насъска куките по дъртофелника. - измрънка замислен Косъма докато се наместваше с купата чипс на дивана. Иван обаче не притежаваше неговото спокойствие и дълго мрънка. Как съм го бил излагал, нямало ли начин да не върша подобни простотии и прочие. Мрън - мрън - мръъъъън.
- Добре де копеле. Еба си ти я погна се обувалката и я плясна по задника. - след като чу това Косъма щеше да се задави с чипса от смях. - Толкова години те ебава, а дори и един път не си и сложил в ключалката секундно лепило. Всеки става кротък след като два - три пъти разбива врата и сменя патрон. Това, че на моменти не ти се занимава не те оправдава.
- Добре изроде, прав си. - ми отвърна Иван. - Обаче сега като надроби супата с ченгетата искам ти да си я сърбаш.
- С най - голямо удоволствие...

**********
Мача вече бе стигнал до седемдесет и втората минута като играта се развиваше основно в средата на терена. Двата отбора се мъчеха играят на контри и тъй като не се получаваше опитваха разни малоумни много ходови комбинации. Както обаче сам съм забелязал често от приспивното темпо на редуващи се атаки отплесва, защитата на един от двата отбора който бива неприятно изненадан. Изродите от Манчестър разцъкваха незангажирано, после номер седми шутира топката през целия център. Тя като по магия се тупна точно в гърдите на нашето център - нападателче. Копелето се извъртя, финтира мега грозния защитник и стреля към вратаря на Реал. Испанеца я докосна едва с върха на пръстите; това все пак се оказа достатъчно коженото кълбо да излезе в корнер.
Ми кво да ви кажа след като топката се изсипа в наказателното на Реал нашето момче златната резерва на Ман. Юнайтед прасна кълбото с рошавата си глава и хоп. ДВА НА ЕДИН! Рев братя, рев! Шибаните мадридчани го духат, язък ми за парите! В момента на триумфа звънеца пак тревожно зазвъня. Иван ме изгледа така сякаш щеше да ме транжира на пържоли след две минути.
- Оправяй се сега малоумнико! - каза той и тримата отидохме да отворим оставяйки мадридчани да подновят играта. Зад нея се водеше забързан и нервен диалог в който ясно разпознах граченето на пенсията от втория етаж. Отворих вратата и си придадох на мига сериозен и делови вид:
- Добър вечер господин полицай. - казах чинно на сержанта пред мен, като след секунда фиксирах и пагоните на редовата кука до него, които бяха по - новобрански празни.
- Обади ли сте се, че възрастната жена буйства. - отвърна поглеждайки към бабишкела който едвам се сдържаше на едно място и само култовия и респект към ,,милиционерите” я възпираше да развърти латерната. Еба ти как го каза сякаш съм излъгал, разбираш ли. Обичайния номер на Ушев мъчи се да те паникьоса; ако си шушумига да гипсираш.
- Вижте какво се случи. Аз тук съм на гости затова мога да бъда най - обективен. - е как ги изиграх не е истина, сега дъртофелника не може да мрънка че не съм собственика на апартамента. - Гледахме мача без да увеличаваме повече от това. - посочих се глава навътре където коментатора ги редеше някакви. - И тази жена дойде почна да блъска по вратата, да ни обижда след като я отворих ме и да ни напада... .
- Не е вярно!Не е вярно! - разфуча се Божана. - Тези хулигани вдигат целия блок на главата си задно с тоя хубостник ИВАН който ме удари с метален прът!Лъжци с лъжци, гадове убийци... - каканижеше скрипята, но куката я поряза.
- Успокойте се госпожо.
- Вижте тя твърди, че сме я ударили с метален прът и прочее глупости. Сами знаете, че ако беше така нямаше да е сега тук. Гледаме си мача тихо и спокойно, ако има нещо кажете. Иначе искаме да си го догледаме.
- Вижте господине сега по принцип трябва да ви заведем в районното за да дадете всички показания...
- Ама вижте нека госпожата която има нещо против нас да даде показания, а ние може да се защитим и в съда ако се наложи. - отговарям аз.
- В съда, да в съда ще отидете хулигани такива! - додаде пенсията.
- Добре покажете си личните карти да ви запишем данните. - отвърна куката. Косъма и Иван вече ме изгледаха така злобно, че чак ме хвана яд. Не разбираха ли, че нито бабката или куките може да направят нещо, еба си държах ги топките. Дадохме си картите, а за кеф на нас и за ужас на ченгетата Божана реши трябва да отиде с тях за да даде показания. Затворих вратата, а Иван почна тирадата:
- Копеле тъпо как можа да...
- ... пас, номер 12 овладява подава късо на деветката, която стреля... топката е във вратата... . Засада изглежда няма... - мърмори прискърбно телевизора.
Забравяме моментално за изцепките и се втурваме да отбележим разгрома на най - омразния тим който има на планетата конкуриран само от шибания национален отбор на Мангалия (Бразилия).
Пиенето свърши, а мезето отшумя всички виждахме неясно папагала във тава, папагала във тава... Винаги когато се получи по - горното положение започвам да припявам песничката на Хиподил ,,Море от алкохол”. Мача свърши с победа. Паричките ми изгоряха. Естествено бях повече от доволен. Сбогувахме се с Иван повървяхме донякъде с Косъма из тъмните, тихи зимни улици. Свих надолу и останах сам сред мрака изпълнен с мъртви автомобили...
Мечтая си за стаята. Ужасно ми е студено. Вятър има на леки повей точно толкова колкото да покаже, че може и да е доста зле. И изведнъж ми става някак ужасно тихо, сякаш звуците са излезли в почивка. Само някое жълто спаружено листо подмятано от вятъра като 13 годишна проститутка преминава край мен. Вървя и започвам да мисля... .
Понякога докато се развъртят колелцата се нуждая от време. До вкъщи има десет минути, които преминавам като в транс може би заради многото бира. Тихото Status Quo на входа ме отшеметява и докато летя нагоре с асансьора чета собствения си надпис ,,Няма съдба”. Адски съм бил прав...
Когато отключвам вратата, влизам вътре прозрението ме осеннва...
Разбирам, че всъщност съм много прост.

15. Мисли с вкус на канела

Понякога има моменти в живота на човека когато той си дава горчива равносметка. След като види резултата пред себе си той прави един куп неща, но най - честите четири са следните:
1. Продължава да живее, така като си намира някаква мания.
2. Самоубива се.
3. Става стар рецидивист.
4. Взима големия стар нож на дяда и хуква да коли душманите.

Докато чакам милия Уиндолс да зареди, пооправям леглото си, изпъвам крака удобно се в него. Накрая дори се завивам с одеалото. Още ми е топло, няма да включвам печката. Когато стартирам уиннапа избирам личния си playlist наречен Тъ пест в памет на едноименния албум на Хиподил. Първото нещо което зазвучава е Alien Antfarm - Smooth Criminal. Под звуците на култовия кавър се пресягам с мъка за да щракна ключа на лампата, после изгасям монитора.
Сам. Като малък обичах да напъхам целия в някой стар пуловер и да стоя така гледайки от 5 см на фона на тъмната загадъчна светлина. Представях си, че това е моя свят в който не се случва нищо. Има само едно готино нещо. Нещо което другите хора не ценят, но аз обожавам, нарича се само с една дума и тя е ,,Уют”.
Та за какво ме прасна мисловно кроше докато се връщах от Иван?
Много просто е. Аз съм пълен мизерник! На някой са нужни години докато го осъзнаят. Дори се изкефвам, че ми е хрумнало когато съм едва на двадесет и една.
Всъщност аз съм шибан тарикат на дребно. Правил съм какви ли не глупости от, които са падали пари - куките благодарение на незнайните пътища на Силата не са ме хващали досега. Единствената далавера е, че не блъскам по осем часа на ден. Много гот ще кажат някой - май са прави. Но, копеле това реално никога не ми е било мечта! Винаги съм искал рано сутринта да изтопуркам с чехлите пред внушителната си камина, да погъдилкам с пета песа, който още спи. Да си пия фреша от портокал сърцезавайки гледката през невероятния прозорец мислейки си как и къде да отида днес.
Обаче какво съм направил за това? Нищо!
Когато преминах една мисловна граница и станах от хлапе - мъж, лесно се захванах с невъзможната в миналото задача. Да изпълнявам мечтите си. Къде с труд, къде с късмет и къде с доста бой направих 90 % процента от нещата, които винаги съм искал. Говняното в цялата работа се оказа, че тези мечти са въжделения отпреди 10 години когато съм бил пълен профан. Сега реално макар да живея в Рая за който съм мечтал. Аз не се чувствам щастлив. Всъщност се чувствам адски тъпо – скучновато!
Хората правят луди пари около мен. Наистина няма лъжа, няма измама. Умните и най - вече хубави путки, които познавах сега дондуркат по едно хлапе, карат коли за които цял живот да работят няма да изкарат пари. Други олигофрени получиха място от татенцето и се чудят как да прекарат пребоядисаните лични метреси като весело човъркат новия вид player. Някой разбира се отидоха в затвора, разбира се има и такива като Маймуна. Весело си бачка в US като на всяка година има посещение шест месеца в Тайланд и Китай. Там шиба до безобразие жълтите момиченца напивайки се подобно на свиня докато те го масажират.

Еба си. Какво ли не опитах за да се махна оттук!
Да почна с простотиите на Надя за студентски бригади....
Искат весела сума предварително която, аз не притежавам. Така или иначе наистина нямам пари за да отида в Америка. А ако съвсем случайно подам документи милото посолство на най - шибаната неофашиска демокрация в света, тя може ме резне за виза, защото братя батко ви го раздаваше сапьор в казармата; или просто съм двадесет и една годишен в безизходица; - паричките ми тихичко изгарят.
Всички обяви за работа. Търсим спешно за чужбина! Да, бе! Търсите кой да ви даде пари, които после ако евентуално стане… Хахаха. В тези истинските, пичовете искат 5 - 6 - 7 години стаж по специалността, отлично познаване на джнагатайски и данни за тройно салто с вързани ръце като всичко трябва да бъде заснето с камера, а по - неразбираемите моменти да бъдат обозначени със субтитри от лицензирана агенция.
Ах, как ненавиждам хората в тази страна!
Те тъпите мижитурки, те са виновни за всички мои нещастия! Те са готови и кон да им го завира! Надигат глас само ако някой ги сочи с пръст каква жалка гледка са. Тъпия англичанин с когото говорих на морето работеше някаква малоумна работа в някакъв театър някакъде си, хмм нещо от рода на Блякблаусмеатеншеар. Там милия получавал към 2000 лири, които за Britan му били някак малко, ама е на тука виж му идавали добре. Аххх. Тъпи копелета! Някакъв смотан, смешен тип с квадратна глава и лунички взима цяло състояние за нищо работа!
Тъпи комунисти. Защо не са прочели 1984, когато е трябвало и не са си извадили поука от нея? Оруел е прав в повечето неща. Животинската ферма, няма продължение какво се случва след като се разпадне задругата на прасетата... Няма от какво да се поуча. Въпроса, обаче е как ще се развие моя филм?
Ето на вчера се срещнах с Бат Христо като си говорихме за марихуаната. Готино. Ако си гледаш сам, прибираш около 10 - 15 кила листна маса, които много дълго време продаваш. Вариант е и да си купиш килограм от Петрич за 4000 - 5000 лева. Лошото е, че освен конкуренцията която иска да те пребие или да те подхвърли на куките, трябва да се разправяш с глупавите клиенти. Повярвай ми брате тия дето си купуват ганджа са мега олигофрени. Освен, че ги тресе нещо друго през повечето от времето, мушиците имат следните претенций:
тревата нямала семена в нея; тревата имала семена в нея; цигарата била слимка; сигурен ли съм че е яка, неможело ли да ми дадат парите утре, сега имали за само за една, щели да вземат още ама след две седмици;

Смрад. Аз да не съм благотворителна организация? Трябва да продадеш 300 - 400 масура, а всеки иска да те бройне. Първо не може да ги продаваш на непознати. Ще те предат на истинските играчи, които ще те карат да работиш на процент за тях. Второ тези, които познаваш само преди седмица ти триеха пачки под носа и виеха за масур сега са бедни като мишоци. Затова си взимат само по пет - шест колкото да не умреш от глад. А ти мон амур имаш някъде торба с кило трева полепена само с твой отпечатъци, щото вече така ти е писнало да се занимаваш с глупости и ръкавици, поради факта, че по - десет пъти на ден бърникаш в торбата за да вадиш някакви трошици.
Когато куките те приберат с полу - позволените дозички ще обдушат бърлогата ти с прокуроско постановление - тъй като ти няма наистина къде другаде са скриеш плячката си, се появяваш на последната страница на ,,Труд”. Стопроцентово в статията ще има думи като ,,листна маса” и ,,дилъра”. Нещо от рода на ,,Задържания дилър е съхранявал листната маса в специален тайник под леглото си”.
Че пич те доматите са по три лева. На пролет спокойно мога да отида на село да се развихря с мотиката. Ще да правя по - добри пари отколкото с тревата! Поне ще се главоболя по малко и няма да ме лъжат толкова. Къде ли ще го продам чудя се с насмешка. Колко странно мислите ми се въртят в някакви порочни кръго за да стигна до главното... Винаги до главното.
Главното е, че няма пари! Не, те не са важни, но са SOURCE за всичко което искам. Тука се изправям пред бетонни стени, които нямат събаряне! Тъпите лесбийки, които пребихме имаха пари... Колкото един човек да си каже ,,Е добър удар направих”. Хехехе, a ние бяхме трима така разделено помежду ни остават трохи. Истината е в бруталния подход към живота, обаче при него ситото е малко. Малко минават, повече остават и то в панделата, място където със сигурност не искам да попадна никога.
В този момент ставам и хващам главата си с ръце. Еба си. Как може да живея толкова мизерен живот?!
Заслушвам се в Lady Gaga – Poker Face; в този сакрален миг си припомням за онази невероятна книга която прочетох преди месец. Беше от Джек Лондон - автор когото истински уважавам макар от него да съм прочел само три книги. Та докато скучаех един ден се вдигнах и отидох до окръжната библиотека. Там е като на детска игра да свиеш нещо затова си харесах ,,Мартин Идън” и някакви разкази на Шекли. Накатах ги под блузата - после си излязох съвсем спокойно. Първо прочетох Шекли, но истинското откровение дойде с Мартин Идън. В началото ставаше дума за някакъв пич който бе олицетворение на писателя. След като се върна от някакво мега дълго презокеанско пътешествие, главния герой Мартишко залюби някаква слива. За да спечели пари реши да пише. Тъпо някак си ми прозвуча тогава, но Джек мамка му със сигурност е черпел факти от самия живот. На пича му се разказа играта от работа, глад и пълна мизерия. Никой не го издаваше, но той вярваше в себе си и знаеше, че е добър. Накрая и неговата му би шута като направо му отне желанието за живот. Обаче в следствие на някакви култови и изключително случайни обстоятелства всички решиха да го издават. Неговите творби предизвикаха фурор. Адски много кинти, ненормално много. Обаче на моя човек вече не му се живееше. Сега всички го канеха да обядва у тях, а когато беше мишка дори и не го поздравяваха. Накрая дори онази овца неговата му дойде на крака, ама той я изхвърли като мръсно коте, купи си билет за Соломоновите острови като по - пътя се самоудави...
Много тъжно ми стана тогава за него. Мега готин човек, а заради другите дрисльовци да му се размъти мозъка като с пасатор. Да се самоубие от изтъпяване! Милия!
Същото е и с мен копеле, същото е и с мен...
Винаги съм бил повече от другите, но не съм бил подвижен хард диск, а това забелязах се цени повече от всичко. Вива мнемоникс! Заради шибаната система която ме тъпче специално създадена за такива като мен да не оцелеят.
Затова живея на квартира като се прехранвам с далавери. Мамка му, не ми се работи като зидар в Испания! Защото ще бъда адски САМ. Сам заобиколен от олигофрени, сексуални маниаци, профани и всякаква изпаднала паплач. Ще трябва да се съобразявам с някакви началници на, които със задоволствено удоволствие бих пръснал мозъка връз асфалта. Не искам да работя за простотии, защото този живот ми харесва докато съм млад и искам да му се наслаждавам...
Спирам компа. Оставам без неговото ритмично въртене на вентилатора. Завивам се добре събличайки под завивките горните се дрехи, мятайки ги навън. Утре излизам с Надя някъде, защото вече ще полудея...

Утро. Ставам, както винаги действам почти без да мисля. Пускам си печката, обличам се, дори слагам нови чорапи. После се сещам за какви глупости съм си мислил снощи, макар сега да ми изглеждат някак далечни. Мнението ми никак не се е променило. Но какво да се прави, живота продължава. Налага се да съществувам заради хубавите моменти в него. Нямам определена план програма за днес. Всъщност ми се въртят две - три места, които трябва да посетя.
Грабвам стария бръмбар/подслушвател като предвидливо проверявам дали работи по радиото от bassтялото на компа. Е, работи гадината. Накатавам го в металната му кутийка от часовник. Озъртам се за другата метална кутийка тази на ,,Fishesman friend". Вътре все още има количество което, ако го продам насипно мога да изкарам двадесетина лева.
Докато щъпукам из стайчето се сещам, че няма да е лошо да си пооправя прическата, да джасна една четка на зъбите след като ще се срещам с Надя и разни други отрепки.
Речено - сторено.
Лошото в цялата ситуация е, че бабето си отоплява само около нея си. За злощастния коридор не остава почти нищо. Чудя се как крана в банята не е замръзнал, вероятно го крепи Силата защото водата си потича необезпокоявана и режещо студена. Мамка на ледено - студената свежест! Винаги съм си обичал лятото. Да е топло, мадамите да се разхвърлят, аз да съм по къси гащи смело пъчейки се с някоя провиснала тениска. Еххх мечти имам чувството, че никога няма да видя лятото с неговите знойни лъчи които те изпотяват за броени секунди...
Сякаш зимата е вечна; пратена специално за мен, да me мъчи и тормози с кишата и вятъра. Забрави. Връщам се със измити зъби и ракъвавени венци, a с езика си обирам кръвта, размишлявайки дали е вкусна или не. Забрави. Опаковам се добре с оглед времето навън което днес е такова сякаш, ей сега ще се изсипе тон - два сняг. Финално си слагам черното яке чувствайки се като, Нео. Излизам навън пренебрегвайки асансьора, взимайки по няколко стъпала на веднъж.
Е като за начало ще се поотбия в Аскента за да разбера дали Пешо иска да се зариби с Мери Джейн. На автопилот изминавам стоте метра през пустата улица гледайки на кръв котките, да се мотаят около коша за боклук.
Преминавам през сензорните врати, които след известно закъснение разбират, че съм пред тях. Нахълтвам вътре оглеждайки се навсякъде за него. Очаквам да е на Месото. Е не е там, питам някаква руса слива, къде вероятно може да се намира. Тя ме известява, че сега зареждал някакви вафли. Плъзгайки се между зомбираните ботове подминавам ловко няколко редици чипс. Излизам в гръб на гадината. Копелето чете надписа за невероятни награди на фафлите ,,Мура”.
- Нищо няма да спечелиш гугушке! - заявявам аз.
Той се обръща поглежда ме, после невъзмутимо си свършва четивото и след като го поставя на мястото му, изблъсква количката казвайки:
- Ще ,,пазариш” ли днес?
- Не идвам да те питам нещо друго. - отговарям прокарвайки пръст върху някакви бисквити със шоколад. Ядат ли ми се бисквити със шоколад???Не. - Искаш ли треволяк?
- От хубавия, онзи който пуших последния път? - пита той почесвайки се, о наболата брада.
- От същия. - утвърдително потвърждавам.
- Не. Не искам. Още имам от него и не съм го свършил.
- Ми да ти еба майката тогава. - не му оставам длъжен аз.
- Piece! - ми пожелава Пешо.
- Piece! - тръгвайки си, правя хипарския знак отвръщайки със същата мъдрост.

*************
Да им го туря на всички тревомани и крадци на коли... Винаги когато ти трябва някой от тях за да им продадеш нещо са хипер задоволени.
Вървя разсъждавайки къде да спечеля малко пари, които ще ми трябват за излизането снощи. Сещам се!
С бодра стъпка подритвайки разни цигарени кутии се запътвам към шибания компютърен клуб Емпайър. Влизам вътре където може да е топло, но както винаги остава вмирисано на долнопробни цигари. Отивам на бара оглеждайки всички келеши със злоба на която те не обръщат и грам внимание. Путката с приятна черна коса издокарана с леко перверзна физиономия обяснява нещо на някакъв олигофрен третокласник, който само и вика ,, ... Шефке туй, Шефке онуй. ”. Накрая се разбират тя ме поглежда и аз я питам:
- Нещо за МаХ чува ли се?
- Какво да се чува? - леко с подозрение ми връща топката тя. Сменям диалога от normal на easy и пробвам пак.
- Да е тука някъде. ?
- Долу е. - зацепила отговаря девойката. Не е виновна тя просто са я родили такава трябва да се изруси за да предупреждава от воле.
Слизам по стълбичките като оглеждам за него. Немирам го да разцъква ,,Heroes 3 SoD” в мрежа. Поставям ръка на рамото му:
- О, как е бе батка. !
- Нося. Трева. Купуваш! - старая се да съм точен и ясен, защото не ми се води диалог с него. Естествено както винаги става това го обърква повече.
- Ама каква е?
- Афганистанска. Еба си имам за пет слимки! Искам ти шейсет лева. На далавера си отсякъде. Просто я продаваш на марулите с,които движиш. - пауза. - Е ще купуваш ли в край на краищата?
- Сега имам само двадесет лева. - отговаря леко стъписан.
- Давай ги. После ще ми дадеш другите. - изваждам кутийката пресипвам му главите ганджа в неговата торбичка и си излизам набързо. Еба ти рискувам за някакви 20 лева!
***********
Надя посещава училище, но когато има свободен час кисне заедно с разни други ботове във дупката наречена ,,Корал". Отивам чак до там и както очаквам, я виждам вътре заобиколена от три - четири професионални съученички смеейки се на глупостите им. Наблюдавам я известно време, ей така за кеф отлагайки досегат със смрадта от цигари омесена във вонята на простотия. Докато си наблюдавам зорко - някакви трима зализани педала влизат в заведението дори нагло тръгват към масата с моята слива. Сядат на дивана, като пуктите с видимо удоволствие им правят място.
Гадния изрусен травестит който беспорно е най - противен от всички сяда до Надя, като започва да шепти нещо на ушенце усмихвайки се като мазен котак. Бих му строшил главата! Сега е момента да нахълтам с взлом.
Отварям вратата отбягвам омотаната келнерка привижвам се до масата бързешком заставайки прав зад гърба и. Една от нейните съученички ме познава като кимва с глава към Надя за да се обърне. Естествено изрусения чуркодръп си върти кифоча като ме оглежда съвсем безсрамно. Старая се да бъда добър ,затова само му отправям един предупредителен поглед докато съм оглеждан/преценяван с явно недоброжелание от всички на масата - освен тези, които изобщо не обръщат внимание на ставащото около тях.
Моята муза се усмихва невероятно чаровно след като ме съзира, разкарва марула до нея с една фраза. Става оправяйки презрамки, паднали дънки и коси. Загася си предвидливо цигарата, хваща ме подръка - излизаме навън:
- Здрасти. - започвам аз. Тя не казва нищо само се ухилва още по - широко. След като се отдалечаваме на десетина метра от заведението Надя спира, обръща се, дори нетипично весела за този час изрича:
- Нали искаш пари?!
Тъпа путко всеки иска пари, съгурен съм, че ще ми предложиш някаква страшна простотия нещо от рода на побой срещу пари или по - вероятния вариант за без пари. Зареждам мислено една батерия от 5600 мили - амперчаса с търпение, хващам топличката, мъничка ръчичка и тихо с глас на стар педагог питам:
- В какво си се забъркала?!
- Ще се... - тя поставя лявата си ръка върху рамото ми, навежда се към ухото ми, прошепвайки тихо.
,,Може да направим много пари, но е рисковано. Искаш ли да ми помогнеш или не?!"
- Чакай първо искам да ми обясниш за какво става на въпрос? Чак тогава може да ме питаш дали съм решен да се замесвам. - отговарям поглеждайки я осъдително. Тя явно не се трогва, навежда се отново и продължава:
,,Аз не предлагам обяснение. Само избор. Избери red pull or blue pull, Нео!?"
- Никога не сме си говорили за пари пиле, как очакваш да избера... - отговарям аз леко изнервен от прекаленото преиграване.
- Не ми ли вярваш?! - отвръща Надя мега нацупена. Вече почтисъм убден, че се е разсърдила. - Не става дума за хлапашки истории, става дума за 20 - 30 бона глупако! - изсъсква финално приличайки цялото ми налично внимание след като споменава размера на сумата. Вярвам и до там - знам със сигурност, че за такива пари няма да ме баламосва, защото знае с какъв човек си има работа!
- Ако не е някаква тъпа шега искам да се видим тази вечер у нас. - повдигам въпросително своите рошави вежди, които Надя така ненавижда, а тя на своя глава кимва потвърждаващо. После сякаш сме обсъждали засяването на есенниците, започва да ми говори за обичайните свои взаимоотношения със нейните приятелки, приятели и всякакви други елементи, които присъстват в нейния живот съвсем обикновено и банално.
На няколко пъти искам да я прекъсна или поне да я накарам да не ми дрънка простотии, но всеки път когато се опитвам да го направя тя се ухилва широко и докато каканиже ми дава знак с малкия си показалец завършващ с лакиран в черно нокът да мълча. Това ме прави весел, обаче след десетина минути взе да ми писва. Навеждам се към нея хванах, малкото дупе, зарових глава в ароматните дълги коси промълвявайки:
,,Трябва да тръгвам. Тази вечер ела в осем, ще те чакам. "