Мъгла, дим и пари. Роман.

First topic message reminder :

Мъгла, дим и пари
1. УКВ - waves

Обичам да се събуждам така.
Забравил какви съм ги вършил нощес. Преизпълнен с някаква нелепа оптимистична вяра в бъдещето и новия ден. Всъщност снощи беше адска тъпня, на което пряк свидетел са маратонките ми - мърляви, опличкани с кал, а онова бледо червеникаво петно е или кръв или кетчуп. Подпрени на стената, една върху друга, чорапите са се оплезили от тях като кучешки езици. Изваждам ръка изпод завивката, натискам PLAY и стария ми касетофон Panasonic който засвирва нискокачествен запис на ,,Въжен" от Хиподил - целия изпълнен с шибано пращене, драскане и тук-таме провлачване на китарата. Тежкият ритъм и безумни вокали събуждат престъпната ми мисъл по-бързо и от тройно кафе. Изпъвам се в кревата и започвам да филмирам наум различни комбинации,, които биха ме довели до крайната ми цел - бързо и лесно забогатяване.
Винаги съм се чудел дали в главите на другите става същото или просто аз съм някакво изперкало копеле което са пропуснали да опандизят.

СЦЕНА 1
Място: Където бачкат тъпи путки (магазини за нещо, рекламни къщи, фризьорски салони, може банки и т. н. )
Действащи лица: Аз, Тъпа Путка, Куки
Въоръжение: Юмрук

Отварям спокойно гъзарската врата на предполагаемия магазин. Отсреща ме гледа кравешки тъпа перхидролка.
-Мога ли да ви помогна?-пита с едно пренебрежение, което трябва да ми подскаже, че съм не на място там.
-Мммммм, всъщност мога да си помогна и сам - казвам спокойно докато се приближавам с бавни крачки към нея.
Вглеждам се в празния и поглед скрит зад синьо-сивите и контактни лещи. И тогава, БАААААМ! юмрук в без това и кривия и нос. Тя полита назад и се приземява върху някакви рафтчета и етажерки. Дръпвам и чантата PRADA (менте естествено, колкото и свирки да извъртиш кучко, 900 евро за чанта няма да спестиш), отвътре се разлитат всякакви евтини и ненужни боклуци – сенки, кърпички, тампони, кондоми... Поне телефона и е скъп, а и портмонето и е заредено с няколко петдесетачки.
Излизам навън изкефен с подут до пръсване мозък от адреналиновата инжекция. Ловко разглабям телефона, изхвърлям СИМ картата, а батерията прибирам в джоба, за да избегна проследяването.
Естествено после си представям куките, мръсната Лада, шибания арест, палките в мазето и въпросите,, които ти задава някакъв следовател, задължително облечен в овехтяло пилотско якенце от изкуствена кожа.
„Знаеш ли, че за грабеж дават 5 годинки, моето момче?”
„Момичето иска да заведе дело за средна телесна повреда, знаеш ли, че това са още 3 годинки?”
„Ако зависеше от мен боклуци като тебе нямаше да излизат от затвора?!”
„Абе еееей, пикльо, мангалите ше ти разцепят пропката от шибане, ей!”
Винаги си представям куките в края на всеки сценарий. Може би това ми спасява задника засега.
После идва втората сцена.

СЦЕНА 2
Място: Улица
Действащи лица: Аз, Путка с БМВ, Куките естествено, къде без тях
Въоръжение: Пистолет, любимата ми марка е „Хеклер & Кох”

БМВ-то е спряло на червено на светофара. Вътре дъни някакъв противен хаус, путката си клати главата в ритъм, след като амфетът е разял и без това малко останалия и мозък. Отварям врата, улавям ръката и с едно рязко дръпване тя се озовава на паважа. Сядам в колата, тя подскача и почва да крещи, аз само и показвам патлака и тя млъква. Газ... гумите свистят.
Подкарвам като луд из улиците, поглеждам километража – 100, 120, 140, 160. Ето ви и вас най-накрая, копелета. Една бяла Астра зад мен пуска светлините и тръгва да ме гони. Малко трудно ще ме хване. След минута-две астрите са вече три на брой. Точно така, момчета. Сега вече е интересно.
Забивам машината в някое дърво, превръщайки един куп пари в сплав от ненужна пластмаса и усукана ламарина. Срязвам еърбега с чекията, измъквам се през натрошения прозорец и откривам стрелба с патлака по тъпите копелета целейки се в главите им.
Ха, куките ще ме застрелят с особено удоволствие, после заглавията по вестниците ,,Луд бандит загина в престрелка". Сто процента ще напишат, че съм бил под влиянието на наркотици, въпреки, че аз никога не съм ползвал. Просто трябва да се оправдаят пред обществото, че видите ли полицаите вършат някаква работа изпълнена с риск.
Мога да цитирам статията дума по дума, дори ако някога реша да правя нещо такова, ще го напиша предварително на mail-а ми и ще им го пратя.
След това ще има Metallica и ,,Seek&Destroy".

Мамка му! Мразя да стоя потънал в безумно мисли без да правя нищо. Сещам се за леля ми, която обича да казва „Трябва да се яде” . Винаги са ме радвали подобни неоспорими безсмислици, особено когато тези, които ги изговарят ги комбинират с поглед тип от „Ти записа ли се доброволец?!”.
Рипвам бързо от кревата нахвърляйки се на студа, който одеялото до този момент не пропускаше. Пускам духалката „Philips”, вентилаторът раздвижва праха в стаята, докато токът бързо нажежава нагревателите . Стоплям си дрехите, после ги обличам продължавайки да се топля, мъчейки се да изстържа калта от левия крачол на анцуга.
Тату запяват от касетофона „Я сошла с ума”, подходящо оформление за подобен зимен ден като сегашния. А може би и като снощния, от който нямам много спомени. Изяждам половин суха вафла „Фокус”, слагам си часовника, пускам бокса в джоба, скривайки добре металната кутийка “Fisherman’s friend”, в която има три грама от тревата на Общия. Надявам се да я продам днеска на лапетата дето се събират в гимназията.
Стана ми весело като си спомних какво видях снощи. Минавах покарай Строителния и гледам, идиотите играят на баскет под оранжевата светлина на лампите слушайки долнопробен рап имитирайки смотаните мангали на Америка, чернилките. Гледам Коцето и той се мъчи да дриблира, имитирайки съсредоточено ония генетични отклонения от NBA. Ебаси ташака вчера с техните правиха лютеницата. Гледах го през прозореца как за пет часа ми обели поне 10 кила чушки, а сега е голям тежкар. Хе,хе рапери сте ве, рапери както казваха ония харманлийски цигани в казармата.
Излизам в коридора като пич знаейки, че хазайката се е изнесла към градската градина още в седем сутринта да организира пенсиите на въоръжена борба срещу чумата на свободата, капитализма. Отключвам,заключвам и се заемам да направя първия ми коварен план за деня да монтирам УКВ предавателите под масите в ,,Италианската". Там мястото е просто идеално за големи бръмбари, шибаната им несизнам колко волтова батерия заедно с малката платка никак не са малки, а масите там са с удобен плот. Като лепнеш черното тиксо през средата им, шанса някой да те усети е 0. Проверявам дали малкото радио е в джоба ми, където е по - принцип мястото му. Сутринта асансьора за моя приятна изненада работи така, че пътя от деветия етаж до партера е лек. Вътре мирише яко на разгонена путка може би Paco Raban или XS. Мисля че даже знам коя е, гаджето на плейбоя на четвъртия, който всеки ден води различна патка от ,,манджата'' да я шиба докато майка му е работа. Слагам слушалките Sony в ушите си, които не харесвам, ама не се виждат от страни. Скоро бърчейки физиономия от чалгите на, които попадам намирам пиратската станция на Стефан - Шайбата чийто предавател е мое дело и е свързан директно с компютъра на тавана. От там разпръсква мр3 - ките на shifle.

- Стига бе?! Тия са изроди! Ама, защо са те мислили за съучастник? – направо недоумявам в първите моменти, защо ченгетата са я напънали така.
- Този да не си мислиш, че беше случен ,,играч”. Бяха им убили ментора и куките трябваше да се оправдават пред другите си шефове. Проверяваха всички варианти, а аз бях госпожица никоя. Да не мислиш, че сутеньорите ми които, иначе са велики и с връзки от най – високо ниво направиха нещо за мен? Тц. Покриха се като мишоци. А пък аз стоях на една дъска в ареста широка точно 20 см, и на всеки два часа ме разпитват отново. ,,За кой работиш курво? Кой те прави? Кои са ти сутеньорите? Ще ти повдигнем обвинение в съучастие, ще стоиш в ареста шест месеца!” Ей такива хубави неща ми говореха. Мръсни изроди. Стоях три дни в шибаният им арест, със същите дрехи с кръвта и всичката му гадост. Не казах нищичко, мамичката му! – тук тя се разплаква, почва да хлипа. Прегръщам я, докато се успокои питам я дали иска да яде нещо (аз съм вече бая гладен), но тя кима отрицателно с глава:
- Искам да довърша сега! – сами кимвам с глава. - Нищо не им казах, нито кой ми е шеф, нито неговия шеф. Обаче бях решила! Край! Имах достатъчно пари към 15 000 хиляди лева, които държах в апартамента и в една банка. Край с курвалъка за пари. От сега нататък само за удоволствие! Казах им го... на моите началници. А те ми рекоха, че са много доволни от мен и нямат намерение да се отказват от услугите ми, заради някакъв ,,инцидент”. Пратиха ме на почивка, но вече не сама. С мен прикрепиха една гъзла, която имаше за цел да ме пази. Разбира се бяхме в техния хотел на морето, навсякъде имаше техни мутри, уж бях свободна, но около мен имаше невидим обръч. След като се върнах ме накараха да обслужа нов клиент. Разбери на такива хора е трудно да се откаже...
- Знам, имам представа. – сигурен съм че и е било доста неприятно да се занимава с подобни брутални типове.
- Отидох на адреса, влязох вътре. Онзи беше някакъв черен негър, футболист който въпреки, че действа културно - бях тотално препарирана. Все пак правихме някакъв секс, по скоро той прави... След това явно се е оплакал на сутеньора ми. Последва първия ми бой... Тъпото копеле не ме удряше по лицето. Гледаше да удря в корема и в бъбреците... Отказваше да разбере, че като се сетя за секс, ми се струва как чувам пукота на стъклото, вкуса на онези малки стъкълца които ти влизат в устата след като се пръсне прозореца, мириса на опърлено и кръв. Уфф. – видимо Валя изживява спомена, лицето и се сгърчва. Тя отмята одеалата, отива до печката, след това се обръща към мен:
- После ще купиш за ядене нали? Аз ще ти дам пари, не мога да дойда с теб за да не ме видят, даже ме е страх да отскоро до тоалетната.
- Няма бе, как! Аз ще купя храна, ама за тоалетната аз ще видя дали има някой... – предлагам мислейки как би било добре да стане.
- И ако някой се намъкне докато съм там. Уфф, както и да е. Един път се мре, хайде да отида, след това ще ти доразкажа. – обещава тя.
- Добре, Шехерезада. – сигурно е глупаво да се бъзикам сега, ама ей на момента е шантав колкото си искаш. За щастие гостенката ми се разсмива пак, като клатейки глава ме заклеймява.
- Не ме разсмивай с тези устни. Като се разпънат болиии.
- Добре, няма повече! – леко весел проверявам дали между поклащащото се пране в салона има някой след това прошепвам:
- Шшшт, чисто еее. – тя минава покрай мен и хлътва в тоалетната. След три минути се завръща успешно, леко усмихната. А на светлината от капандурите ясно виждам, колко е насинено лицето и. Всичко е станало мораво – жълто с доста грозни оттенъци на черно и зеленикаво. Потръпвам тия които са я наредили така си заслужават куршума. Бих ги разстрелял стига да мога да го направя. Мръсни свини, недоумявам как може да я мъчат толкова. Поне за мен е честно и добро същество - момиче всъщност.
Тя сяда на леглото, кръстосва крака продължавайки разказа си:
- До къде бях стигнала? А, да! Значи, аз наистина не исках да правя секс. Никакъв, нито за при, нито за кеф... Онзи миндил явно го разбра. Каза ми да му давам 20 000 дето ме бил вкарал в занаята и да му се махам от глава.
- Ама тоя е изрод бе! Иска ти пари дето те е пращал да се ебеш?- направо недоумявам сложните сутеньорски отношения.
- Виж аз не бях някаква волнонаемна курва, която плаща наем на клуб докато приятеля и си мисли, че работи нощна смяна някъде, или си спи сама в стаичката. Не, приятелче. При мен бяха лъскавите коли, богатите мъже, казах ти. Тука го няма куцото и сакато в буквалния смисъл да ходи да ми дава сто лева и да ме ебе както си иска. – със намръщено от погнуса лице, тя описва. - Знаеш ли какви съм чувала да идват, разни инвалиди, изкривени, мангали вмирисани дето трябва да ги къпеш преди да ги оправиш. Отврат – пълна. Не, аз бях помазана. – тук тя се засмива тихо и горчиво. – Както и да е казах му, че толкова пари няма да види, щото ги нямам. Той каза ,,няма проблеми, ще си ги изработиш”. Казах, няма да стане и пак стана бой. Ама ме би ей така, този път, защото можеше да ме бие. За кеф.
- Изрод. – възмущавам се пак аз.
- Казаха ми давай тогава веднага 10 000 лева и ще си free. Колкото и да знам, че ще ме излъжат все пак това беше надежда да бъда свободна. При това съвсем реална, доста мацки след 3-4 години яка работа се откупваха така, купуваха си апартаменти, дори се омъжваха за някой тих, кротък младеж... – някак не мога да си представя долен курвалък за четири години, а след това БАМ! с магическата пръчка и тя става на ,,вярна майка, съпруга и домакиня”. – Събрах пари, останаха ми към три хиляди и триста някъде. Не беше лоша сумата, ама ме беше много яд, че ще дам 10 000 които си бях изкарала по гръб, на оня коч никой не му е пръхтял в ухото докато го ебе, а щеше да се наяде за моя сметка. Взеха ги, казаха ми да се измитам... – тук хваща главата си с ръце, като с глух глас до разправя. – Мина време, убиха този - онзи. – това ми звучи доста познато, в главата ми изниква тялото на Шмекера, проснато, кървящо в снега. – Получи се някаква рокада, нов началник на проститутките - копелето, ме мразеше...
- Да не е онзи смотаняк дето ти говори на вратата? – питам воден от любопитство.
- Не, той няма да си цапа ръцете с мен. Прати си ,,копоите”. А, да казвах ти... Тоя ме мразеше, реши да си измисли някакви пет хиляди които съм му дължала още, те не били пет, а три – две хиляди съм имала лихва. Лихвата не текла повече, поради фактът, че ме харесвал. Смях! Представяш ли си?
- Може да ти е хвърлил око, щом не ще да се отървава от теб... – предлагам шеговито.
- Да бе, да. Някой друг път точно. Просто е от типа хора които не искат да се минат никога, при каквито и да е обстоятелства.
- Много често точно такива хора си навличат повече проблеми. – я подкрепям аз.
- Идея нямаш колко си прав! – с злоба, която за пръв път съзирам у нея изрича Валя. – Намислих му такъв номер, че свят ще му се завие и няма да знае от къде му е дошло! А мен ще остави на мира...
- Е какъв е планът? – питам след като, тя явно не възнамерява да поясни повече върху това. Поглежда ме съсредоточено, замислено докосва долната си устна пръст като отвръща следното:
- Ще ти кажа, ако искаш да ми помогнеш... Чакай! – спира положителното ми кимане с глава. – Не става дума за нещо лесно или безопасно, спокойно няма да убием никой, обаче може да ти коства живота ако те хванат!
Тук се замислям сериозно. От една страна няма за какво да и помагам, няма смисъл да рискувам, за някаква с която нямам нищо общо въпреки, че ми допада физически и като характер. От друга страна тя е приятна, точна, а някой който се мисли за недосегаем, за голяма работа, за страшна мутра си прави каквото иска. Винаги съм бил на мнение, че истинския триумф се постига когато по слабия победи силния. Точно в този момент нямам никакви конкретни планове, обаче самата идея да прееба мощно някой гаден тип ме изпълва с енергия и желание за действие!
- С теб съм! Казвай сега! – нейната усмивка е от този род усмивки с които Вагнеровите валкрии наблюдават клането на дивите варвари. В нея има много мъст, намек за бъдещите големи страдания на мъчителите и. Някак от краткото ми познанство с нея съм останал с впечатление, че е от миролюбивите хора, доколкото разбирам никак не е така.
- Ще ти разкажа, хайде да стане и да я хапнем нещо навън искаш ли? – на краткото ми замисляне къде да ядем, тя добавя. – Спок, аз черпя! – разсмиваме се и двамата.

31. Въведение в Алхимията
Валя разбира си сложи някаква черна шапка която покрива доста прилично нейната глава. Отказа да слага слънчевите очила за да не изглежда нелепо, но за сметка на това пусна ушите на шапката и ги върза. Общо взето прилича на съкратена от работа през зимата колхозничка. Сменя якето с някаква странна червена полу шуба за която казва:
- Купих си я скоро, дори не съм я носила.
Аз излизам първи, оглеждам се добре навсякъде. Не виждам да има някой. От друга страна съм на мнение, че ако някой реши да ме дебне няма как пък да го видя с едно обикновено оглеждане. В крайна сметка не го споделям с нея, за да не я панирам повече.
Слънцето грее ярко, от снега има само леки следи. Навсякъде е влажно, от капчуците се стича още вода която ромоли върху разбитите плочки на тротоара, стига до асфалта където е превръщана в черен бъркоч от стотиците автомобили. Валя не казва нищо. Усещам колко е напрегната всъщност, затова се опитвам да я успокоя:
- Мислиш ли, че някой ще наблюдава това място?
- Уфф, че си. Сигурно никой не ни следи, просто ме е страх от всичко. Може някой който ме познава да минава в някоя от тези коли, може да ме търсят все пак. – изглежда доста изнервена под шапката. Хващам я, ръка ми се увива около кръста и, тя се обляга на мен. Тръгваме като една обичайна двойка из тесните софийски улици. На пук на всички минувачи които се провират между колите вървим един до друг и се бутаме грубо в тях. След двеста метра осъзнавам как просто на никой не му пука колко се бута в нас. Все пак не се отказваме. Валя предлага да ядем италианска пица, за която била сигурна, че в нея няма да има хора които могат да я познаят. Успяваме да се доберем до нея.
Мястото е видимо ново, изпълнено е с млади хора които лакомо хапват тлъста пица, чийто кашкавал се разпъва надълго. Устата ми се изпълва със слюнки, които се отделят от страхотния аромат на пица. Сядаме възможно на най – забутаното място, Валя поръчва две големи пици, два шейка – единия от банан, другия от киви, като безкомпромисно заявява как ще опита и от двата.
Докато чакаме шейковете, тя ме поглежда съсредоточено, вдига учите на шапката, не я сваля разбира се, а после пита:
- Уверен ли си, че искаш да ми помогнеш?
- Да. Все пак кажи какво трябва да направя? – питам с интерес, тя е толкова сериозна, сякаш ще ме праща под тежък картечен обстрел.
- Първо трябва да ми купиш някой неща, това е лесно. След това трябва да ме потърпиш 3-4 дни докато направя два килограма тротил, а след това ще ти поискам да заложиш бомби на две различни места. – след това изказване стоя като препариран няколко секунди, дори изсвирвам тихо, за което съм скастрен. С примирено изражение, тя заключва. – Ето виждаш ли? Струва ти се ужасно трудно, не се притеснявай ако трябва ще ги заложа, аз.
- Хахахах. Просто ти ме разби напълно, тотално и безвъзвратно! – не мога да повярвам, как това момиче което преди няколко дни ми говори за отнесена миролюбива философия иска сега да заложи не една, а цели две бомби. – Чакай първо някой ще умира ли от тези бомби? – млъкваме за десетина секунди докато къдравата сервитьорка ни оставя шейковете. Избирам този с кивито, Валя се заиграва с парченцето банан на ръба на чашата, глътва го. След това леко, замечтано усмихнато отговаря:
- Абсолютно никой няма да умира, не се тревожи! Виж много мислих как да прекарам този урунгел, така да го нанижа, че повече да не се сети за мен. А пък съм решила да не убивам никого! – нейните думи определено звучат така, сякаш тя наистина знае и може да очисти някого. Този път наистина съм впечатлен.
- Как ще стане?
- Може да не се получи, обаче... – на вдигнатите ми въпросително вежди, получавам следното пояснение. – Просто имам идея как да скарам двама катила, които доколкото ги познавам ще се хванат гуша за гуша и сами ще си строшат главата. Единия е този дето не е прежалил парите които му докарвах, а другия е бившият му съдружник, който сега го мрази и в червата. Прекарала съм достатъчно време с него, за да знам от колко малко избухва. Мислих да поставим едно кило взрив пред ресторанта на бившия ми шеф. После след два дни да вдигнем във въздуха и игралната му зала. Тъй като няма кой друг да прави тези неща, освен съдружника му най – вероятно ще започнат да се разстрелват из града. – прави знак с ръце от типа на ,,Виж колко е лесно само.” Получавам очаквателна физиономия.
- Ами добре, като цяло може. – замислям се какво имам да губя реално. - Да ще го направя. Но не мога да разбера каква ще е гаранцията, че теб ще те оставят на мира и дали изобщо имат някакви проблеми помежду си. – наистина не мога още да схвана логиката и.
- Дори да не се сджавкат, онова животно ще претърпи щети за 20 бона. Самата идея, че някой го прецаква ще повлече голямо търсене на злосторника му, така всичките му хора ще са заети. Никой няма да го е еня за една бивша курва, с извинение. – тя ми смигва, отпива от шейка усмихвайки се на сервитьорката която ни оставя пиците. Започваме да ги режем на парчета, аз дори се опитвам да загриза крайчето на едната, която се оказва прекалено гореща за съжаление.
- Слушай сега, уверявам те, че ако ми помогнеш ще се наема да ти помогна и аз. Просто искам да приключа с тези проблеми един път завинаги и след това ще се свържа с един човек, който би трябвало да ни помогне.
- На мен и на теб ли? – питам с любопитство, дали и моя милост е включена в сделката.
- И на двамата, няма за какво да се тревожиш. Бон апети. – пожелава Валя, поръсва с шарена мерудия парчето пица, захапва го с желание започвайки да лапа. До края на хапването не обелваме нито дума, прекалено сме заети да се тъпчем с кеф.
- Ей какво ръмжиш бе? – ме пита с насмешлив тон тя.
- Ъъъ? – отвръщам изненадан.
- Нещо ръмжиш, като мъркане е. Май си много доволен?
- Определено. – заключвам, докато пресушавам шейка до дъно, обърсвам си мазните ръце в салфетката...
*******
Прибираме се без никой да ни забележи. Навън слънцето все още грее, усеща се някакъв полъх на пролет за който споделям с Валентина. Тя отрича, като казва, че автомобилните газове са ми дошли в повече. Под нейния патронаж подреждам донякъде квартирата, дори с неудоволствие отварям прозореца. Тя разопакова някой от своите багажи, изважда си блузи, бикини и анцуг като съвсем безсрамно ме кара да се обърна като след това се преоблича. След като правим всички тези неща, тя започва да мрънка:
- Мамка му, забравих за смотаната рецепта! Трябва да се сетя къде си оставих бележника! – изричайки тези слова, тя се заравя сред всичкия багаж който ми е оставила, разхвърля го върху цялото легло, на мен дава книгата ,,Мъжът и жената интимно”, заклева да си трая и да чета, продължавайки все така да рови.
- Ухаа е най – после де! – доволна тя размахва един бая тлъст тефтер с кожена подвързия. – Вече си мислих, че не е тук. – доволна от себе си, го разтваря, след което дразнещо започва да изброява, имена на рецепти за баница, туршия нещо споменава за маски за лице, след това намира някакви сайтове, разправя ми вица за извънземното автостопаджия и този за починали DooM маниак който попаднал в ада...
- Ето, ето намерих го!
- Какво намери този път, хороскопа си за миналата година ли? – питам обезкуражен докато въртя книгата четейки някаква теория как никога няма да се разберем с жените.
- Намерих рецептата! – видимо доволно обобщава тя, още не мога да зацепя каква е точно тази рецепта. Пък и ми струва доста патологично да иска да сготви нещо точно сега, особено след като нямам дори и котлон на който да стори това.
- И какво ще направиш с нея?! – питам с явна ирония, на свой ред Валя ме оглежда добре отвръщайки ми.
- Ще направим тротил, детонатор за тротила... Ей, такива неща.
- Чатнах, този път. Няма да ми правиш баница. – някак тъжно обобщавам ситуацията.
- Друг път, дай да направим сега тротила. Така слушай ме сега внимателно, всъщност записвай си. Ако забравиш нещо ще трябва после да се връщаш да го купуваш пак! – търся доста дълго химикал, намирам го моля за лист от бележника и, който тя къса с доста лош поглед. Подлагам си ,,Мъжът и жената интимно” приготвяйки се да записвам.
- Една бутилка азотна киселина, един килограм карбамид...
- Чакай малко, тази киселина продава ли се свободно по магазините??? – питам аз след като се сещам от къде по – дяволите ще търся подобни алхимични съставки.
- Разбира се, че се продава. Дори е евтина. Може да потърсиш в някоя железария или някъде където продават разни препарати. – предлага ми Валя, погледам я в очите, там виждам само сериозност затова питам отново.
- Карбамид къде да намеря? Мисля, че не го продават в магазините, това всъщност на гърмеше ли като влезе в досега с вода?
- Може да се намери в агроаптеките мисля, не е чак толкова трудно де. Виж, това което ще направим не е точно тротил, подобно е. В смисъл тротила се прави доста по – трудно тук е доста съкратена процедурата, за сметка на това е евтина, бърза и определено ефективна. – разгръща една страница, продължавайки да изброява вещества. – Искам и ацетон половин литър, перхидрол 30% от аптека да купиш, солна киселина също ще ми е необходима.
- Чакай де, всичко това ще ти трябва за ,,тротила”? – учуден питам, докато още записвам с разкривения мой почерк Солна киселина.
- Това ще ми трябва за детонатора. Нали нещо ще ми трябва за да взривя тротила? – ухилена ми налива акъл тя. Решавам да я притисна с въпрос.
- А, добре де момиче. Ами всъщност уверена ли си в получаването на това вещество? Има и друг начин за получаването му? – тя не отвръща нищо, просто ми подава бележника, посочва с пръст една изрезка от принтиран текст.

Тротил
1. 28%HNO3 + 56%H2SO4 + 16%H2O. 1580 г от киселинната смес се изливат бавно в 650 г толуол при непрекъснато размесване и температура 40 С. След това се нагрява в течение на 30 минути до 60 С и се слива до монотринитротолуол при охлаждане. Мононитротолуола е светло жълтеникава течност с температура на втвърдяване минус 5 С.
2. 32%HNO3 + 61%H2SO4 + 7%H2O. Мононитротолуола се прибавя бавно към киселинната смес при температура 40 С, след това разбърквайки се нагрява до 90 С и се държи така половин час. Получения динитротолуола изплува на повърхността. Динитротолуола са кристали с жълт цвят и температура на втвърдяване 50-54 С.
3. 24%HNO3 + 80%(със съдържание на SO3)H2SO4. Динитротолуола се прелива разбърквайки се в киселинната смес при 72 С (при повишаване на температурата до 140 С настъпва взрив), след това бавно се загрява до 96 С и се държи 2 часа. След това полученият тротил се промива внимателно с вода.
- Ако можеш да го направиш действай. Аз ще направя това в което съм участвала и което знам как гърми... Не ми се рискува с точка трета където ако объркам нещо следва взрив...
- Уфф, признавам те за авторитет в тази част. – кимвам с глава, преглеждам листа дали не съм изпуснал нищо. Не съм изпуснал, Валя е доволна - изглежда определено странно с всичките тези синини върху нея. – Кога да ги купя тези неща?
- Колкото по – бързо толкова, по - добре нали? – отвръщам с поредно кимване на риторичния въпрос. Взимам тридесет лева които мисля да ми стигнат за всичките неща които трябва да купя.
*********
В главата ми е весело празно. Просто знам какво трябва да направя и го правя. Не ми се мисли за нищо, нито за същността на живота, нито за трудността му, нито за какво ще се случи нататък в тъмното бъдеще което ме е обгърнало в сивите си криле. Вървя избягвайки локвите, слънцето се скрива зад блоковете, духа неприятен студен ветрец нормален за зимното време, а аз търся железария.
Питам разни хора, които се оказват мили дори отзивчиви. Нямам представа ама спирам само жени които логично не знаят нищо за железария. За сметка на това първия дядо пенсионер с радост ми обяснява от къде да мина, подробно ме пита какво ще си купя и ми казва още две места където продават от азотната киселина. Бързо и благополучно намирам киселината, с нея купувам и солната киселина, перхидрол 30% и половин литър ацетон. Натоварен вече с две торби успявам да разпитам осем минувача, преди една яка червендалеста баба да ме упъти към агро магазина. Разбира се в 16:35 е затворено, сумрака започва да пада, студа захапва ръцете, които неразумно оголени държа дръжките на торбите, затова ги прибирам в ръкавите с тях хващам торбите и се качвам на тролей който пътува в моята посока. Преминавам четири спирки, няма пукнат контрольор за моя радост. Слизам на едно що годе познато място, още не съм свикнал с това колко голяма и хаотична е София, затова се оказва, че е можело да пътувам още една спирка преди да сляза, ама нейсе. Добирам се до старата кооперация, за нещастие срещам хазяина, който решава да проведе с мен дълбокомислен разговор за международното положение и политиката. Накрая ме изпраща със следните слова ,,Добре е, че си купуваш толкова за хапване моето момче, трябва да се яде.”. С мъка се сдържам да не се разсмея, това което се намира в торбичките определено не е за ядене. Оставям го в небрежно незнание, почуквам на вратата:
- Аз съм. – тя ми отваря вратата леко, влизам вътре, като малко след това показвам какви продукти съм купил. Оставям ги на масата, Валя е видимо доволна от това което съм взел, ама си помърморва за липсата на карбамида.
- Е в крайна сметка не е фатално, ще започна да правя първо детонатора. За това действие ще ми трябва... А, ти нямаш ни леген, ни канче?
- Нямам. – потвърждавам с кимване на глава.
- Как се переш тогава? – пита с искрена изненада, докато наднича изпод леглото търсейки някакъв подобен съд.
- Е сега подробности. Купувам си направо нещо ново, а тия мръсните дрехи ги държа в един чувал и се каня да ги изпера на един път в някоя частна пералня. – като става дума за това отивам до черния чувал и с ръка претеглям колко е тежък. Има – няма към пет килограма, още е малко като станат поне десет ще отида някъде да го изпера целия.
- Ще се наложи да купиш и два легена и едно канче сега. – с молеща усмивка предлага Валя. Какво да я правя, щом съм се хванал на хорото ще тръскам ръченица. Кимвам пак с глава, обръщам се и излизам.
***********
Легените са с крещящо розов и убито зелен цвят, канчето е определено от моята спътница като червено, аз си настоявам за кафяво.
- По вкус и по цвят няма приятели! – обобщава нещата с руската поговорка, след което смесва около 100 милитра ацетон (които измерва с една пластмасова чашка от 200 милитра) със същото количесто перхидрол. Разбърква сместа с лъжица, след това слага четири пълни капачки (от бутилката на киселината) солна киселина в сместа. Разбърква внимателно отново, промълвява:
- Това е доста нестабилно вещество, трябва да е на студено. - затова отваря прозореца за да постави канчето на перваза му. Чакаме две минути да се проветри от парите на ацетона и перхидрола, които си миришат доста силничко. Питам я:
- Само това ли е нужно? – тя ме фиксира в очите, явно мисли след което плясва ръка, о челото си.
- Прав си! Утре освен карбамида ще трябва да купиш и две ракети от някой магазин за фойерверки. Ще им вземем шнуровете с които ги палят, и така тях ще взривим самия детонатор! А да, ще ми трябва бутилка от кола един литър, за да има къде да натъпчем всичко. Най – добре я намери пълна с кола, че ми се припи нещо. – двамата се усмихваме, този път изглежда сякаш всичко което я е гонило се е махнало от съзнанието и. Сега тя е ловеца, а тези които са я били са плячката. Въздъхвам на ум мислейки си ,,Добре, че не го знаят.”. Вечерта прекарваме в разговори за разни случки от живота на двама ни. Аз разправям как съм изкарал казарма, за първите опити да си вадя хляба честно, за първите реални опити в кражбите. Тя ми разказва какво е да си момиче което се чука за пари. Говори колко са странни и себични хората, смее се докато ми разправя, че има хора които имат бали с пари, но са по угрижени и притеснени от нас. Аз се мъча да я оборя, ама тя е упорита. Разправя ми как опазването и увеличаването на капитала често отнема почти цялото свободно време на богаташа, а всяка загуба на пари отнема и почти целия му сън. След това си говорим за секса и лежим един до друг. После се прегръщаме, събличаме се, лягаме под юргана и така миришейки не лошата телесна миризма на другарчето ми заспивам кротко, подобно на брат и сестра. Последната ми мисъл преди да отлетя в света на сънищата е учудване от подобно нещо, което съм смятал за невъзможно преди.
******
- Знаеш ли сещам за един филм, български филм. – казвам ни в клин, ни в ръкав докато наблюдавам как Валентина измъква с една лъжица бялата утайка на полу готовия детонатор от дъното на канчето.
- За кой български филм се сещаш. – пита не без известна ирония тя.
- За Мила от Марс, нали там, знаеш... главната героиня ми прилича някак на теб. – опитвам се да изкажа заплетената своя в мисъл в резултат на което не успявам да изрека нищо.
- Ха, ха! Не ме разсмивай като правя това де! – лъжицата забележимо трепери и от част от бялата силно миришеща утайка пада отново в канчето. – С тази нямам нищо общо. Филма не е лош, обаче мой човек аз се различавам толкова много от онази кифла, че няма и накъде повече. Хаха, най – малкото съм израснала в семейство, е баща ми не беше стока, ама не съм била в дом. Хахаха, онези баби в онова село бяха върха, не бих ги изтраяла и ден.
- Не знам, някак ми заприлича не физически на нея, не като интелект, а някак като излъчване. – мъча се да поясня всъщност какво имам в предвид. В резултат на това получавам дълбокомислен поглед от типа на ,,Май не знаеш и ти какво имаш в предвид.”
- Виж сега, за разлика от многото проститутки които населяват тази държава, аз взимах пари за нещо което ми харесваше. В смисъл, не съм имала много неприятни клиенти, не съм имала много работа, не са ме били дори, просто в един момент реших, че не е това живота който искам да водя. Знаеш ли като ми заговори за филми се сещам за Брат 2. Това е един руски филм където главния герой пита един ,,И като спечели много пари те направиха ли те по – силен? Не! Защото силата е в правдата.” Е не съм сигурна, че го цитирам точно. Важната е идеята, която ти не искаш да разбереш. Правенето на много пари наистина не е меродавно за човешкото щастие. – вече цялата утайка се намира в една паница, мирише изключително силно въпреки отворения прозорец. Облякъл съм якето, а алхимичката до мен наметната с един тънък анорак за да не и пречи дрехата при манипулациите.
- Разбирам, ама за да го разбереш напълно нали трябва да имаш пари, така може да оцениш пълноценно това което казваш. – давам един сравнително мъдър и защитен от оборване отговор.
- Не ставай смешен! – тя изсипва утайката в един чист памучен парцал, който при внимателно вглеждане прилича на част от мъжки потник. – Я ми полей с вода и таман ще ти обясня къде бъркаш.
- Къде да ти полея.? – питам с недоумяващ вид.
- Върху утайката, бе! – леко раздразнена отвръща тя.
- Ама тя нали току що се утаи, няма ли да се разтече, и за какво е тая вода?.. – наистина напълно недоумявам, защо е решила да промие с вода утайката, смятам, че така ще се прецака всичко, просто е лишено от всякаква логика.
- Виж сега, аз това съм гледала как се прави, ти не си. Просто ми полей с вода и кротувай, става ли? – пита с доста сериозен глас, който ме поотрезнява. Подсмръквам, взимам шишето от изпитата по рано кола, започвам да поливам с вода, която се събира в утайката, след което започва да тече/капе през него в легена под нея.
- Гледай сега. Ако си глупав човек и не разбираш от дума, навярно ще ти се дадат пари, за да разбереш тяхната пълна ненужност. – започва философската си пледоария тя.
- Чакай. – прекъсвам аз. – Ами ако имам пари и пак не разбера, че не са нужни?
- Явно си много тъп – извода е лесен, нали? – захилена казва Валя, кимва ми да спра с поливането, изхвърля водата в улука зад прозореца, затваря го.
- Не пускай печката веднага! – ме сецва тя, точно когато съм включил реотаните на електричката. – Страх ме е от ацетоновите пари, да не пламнат.
- Пишката ми ще пламне! - непреклонен съм. Печката загрява добре, а Валентина въздъхва.
- Та, да се върнем на въпроса с парите. Това което ти казвам, за даването не е почерпена информация от Брат 2 или друг филм. Това е самата истина, тази истина се знае от хора, които са имали достъп до голямо знание, и от такива които не знаят почти нищо. Просто трябва да приемеш или да се опиташ сам да разбереш, че това което ти казвам е вярно. Парите не трябва да са ти самоцел, не трябва да са ти мечта и символ верую. Превърнеш ли ги в нещо такова им ставаш роб, започваш да живееш напълно заблуден живот и ставаш за смях на врабчетата!
- Чак пък на врабчетата! – протестирам против тази явна несправедливост.
- Те имат ли нужда от пари? Тц, по цял ден чирчирикат, пеят своите песни чакайки някоя вкусна закуска да се озове на земята. – иронизира ме доста успешно.
- Не можеш да живееш съвсем без пари. – решавам да проведа контра атака. – Например аз и ти искаме да спим на меко легло с чисти чаршафи, за да бъдат чисти пък е хубаво да имаш покрив над главата, за да ти е топло ще ти потрябват прозорци и ток, който да плащаш...
- Ясен си ми! Спри. Гледай сега, всичко това е незаменима част от нашия живот, както едно бебе не може да оцелее само в света, така и ние все още се нуждаем от всичко което ти изброи. Тук си напълно прав.
- Обаче? – продължавам вместо нея.

- Обаче, ти не ме разбираш точно какво искам да ти кажа. Ти или аз дори да имаме покрив над главата заедно с всички тези нормални неща, трябва да не бъдем роби на парите. Защото винаги има по-меки чаршафи, винаги има по-хубаво легло, винаги има нови компютри, музикални системи и прочее. Ако искаш да живееш добре, като постоянно купуваш нещо ново ти ставаш роб на системата. Тази система е очевадна в целия свят на капитализма! Трябва да работиш страшно много за да имаш нещо ново и по хубаво от старото. Всички телевизии, филми, голяма част от книгите акцентират върху това. Ето например във филма ,,Боен клуб” бях възторжена когато Едуарт Нортън си запали целия апартамент заедно с шведските му мебели! Той просто беше разбрал някак изкривено, но вярно, че тези неща го поробват!
- Всъщност ги взриви май. – отвръщам, сещайки се за сцената с пускането на газта в края на филма...
- Важна е идеята, не е толкова значимо дали е било взривено или изгорено. – вдигам рамене в стил ,,Ти печелиш.” Просто не ми се спори, пък и как така ще се откажа от парите?! От идеята да съм човека с мангизите, да имам всичко, да бъда над другите бедни глупави смотани твари... Поглеждам през прозореца, мислейки си дали тя наистина е права, дали има някъде човек който се чувства пълен, доволен и съвършен, а си няма нищо на този свят, освен може би една гола любов към жена, куче, книга или идея. Любовта е безценна, но не е вечна, не се яде, не се спи на нея, не те вози...
Любовта е огън всепогарящ. Къде ли бях чувал тази фраза? Нямам идея, защо ми се яви изведнъж в съзнанието.
Все пак навярно никога не съм, обичал. Усещам как мислите ми се лутат, мъчат се доразвият идеята на Валентина, която вече разстила върху един вестник взривната субстанция да се суши/изсъхва. Уверен съм, тази миризма ще ме преследва най – малко два месеца. Няма значение, всъщност много се радвам на едно, а именно наличието на Валентина.
Това - имането на близък човек, с който да се чувствам сигурен и близък е голяма работа. С нея мисля еднакво въпреки, че ме привлича леко нямам някакво непреодолимо желание да правя секс с нея. Независимо от предателството на Надя и така присъщото ми недоверие, в мен сега се е зародил един особен вид непукизъм. Смятам, че ако човек в крайна сметка винаги се държи на високо ниво гледайки да не се прекара никога, увеличава своя шанс да го прецакат. Нямам някакви особени наблюдения или опит върху това, обаче имам другото важно – а именно вътрешната вяра, която според мен няма да ме подведе. Затова когато съм с, Валя не мисля за коварство или нещо от друго от нейна странамакар, че като се замисля точно нея има да я подозирам за много неща... Навярно има някаква разлика между Валя и Надя. Валя ми вдъхва някакви първично доверие, някаква оптимистична вяра в доброто, което оцелява дори в най – страшния ураган, докато около Надя винаги имаше една аура на неудовлетвореност.
*********
Към обяд отивам да купувам карбамида. Този път магазинчето е отворено, има дори и карбамид в найлонова опаковка от един, три и пет килограма. За да е по сигурно взимам торбата от пет килограма. Плащам, прибирам рестото на десетте лева без да си правя трудна смятам.
След някакви сто метра до спирката, мислено мърморя на себе си. Можеше да взема доста по – леката торба от три килограма, вече е късно разбира се. Отхвърлям идеята да изсипя две кила от сместа в кошчето на спирката, решавам да си нося кръста, смятам, че няма да не се прекъсна в кръста ако видя малко зор. Когато идва подходящият рейс се качвам в него, успявам дори да седна на едно място по чудо останало незаето в блъсканицата. На десетина минути пред блока се сещам и за ракетите, които трябва да купя. Търся някое хлапе което да ме насочи към подобен магазин, обаче вече е започнало да се смрачава леко и дребни идиотчета не се срещат. Въздъхвам тежко, тъй като ме е домързяло, подухва противен ветрец, решавам да постъпя разумно като се прибера в квартирата, и да попитам самата, Валя от къде да ги купя тези ракети.
Когато запъхтян преминавам от третия към четвъртия етаж се засичам с рошавия Пешо, който видимо одухотворен (или напушен с амфет) слиза с желание надолу.
- Е, как я караш мой човек? – пита изключително зарадван от моя вид. Не му се радвам, ама ще изтърпя целия безумен разговор от началото до края му, какво да се прави не мога да го застрелям.
- Ами връщам се да си полегна. – надявам се с този отговор да туширам всичко, обаче не ми е било драснато така.
- Я каква е тая торба. – той свежда поглед като успява да прочете във вече доста плътния сумрак сричайки надписа.
- Кар – ба –мид. – на устните му веднага грейва лека цинична усмивка. – Аха, азотен торец, интересно какво ще ториш с него?
- Ами, за баба ми на село... Помоли ме да и го купя. – веднага измислям някаква правдопобна лъжа.
- Бре, аз все си мисля, че у селата има карбамид на камари, ама щом и там се е взел да се свършва лошо, приятелю. Стагнация голяма настава! – не мирясва Пешо.
- Тя баба ми за лозето го иска... – успявам да допълня.
- Мдам, хитро. А ти не си ли земеделец? – въпроса е зададен с такова върло смигване, че няма как да не зацепя за какво става дума.
- Не ми се занимава със садене на треви, ако имаш туй в предвид. А пък и взе да ми дотежава, затова ти казвам до нови срещи. – без да чакам реакция тръгвам нагоре.
- И да внимаваш, да не те хванат. – ми пожелава изрода. Мамка му мръсна, ако някой от всичките хазяи е подслушал разговора ще каже на ченгетата... нищо чудно, всички пенсионери ги е страх от всичко затова гледат да издънят за всяка нередно да не би случайно да ги обвинят и тях. От друга страна все пак става дума за карбамид, а пък на всеки е ясно, че няма да правя плантация на тавана. Нали милия ми хазяин, Жоро все гледа да надникне и види какви ги върша. За щастие не се вясвал от пет дни, вероятно поради мрънкането ми за липсата на праг на вратата и зле уплътнения прозорец. Той обеща в най – скоро време да направи нещо, това забелязал винаги се превежда ,,няма да ме видиш скоро”. Почуквам с уговорения сигнал, Валя бързо отваря вратата, грабва чувала след това пита:
- Е къде са ракетите, драги?
- Не намерих магазин. Ако знаеш някакъв ще ми го кажеш и утре ще отида да ги купя. Не е фатално, все пак фитилите са най – накрая. – казвайки това смигвам с око.
- Както и да е. – махва с неопределен жест тя. След това посочва към една кибритена кутийка, която е облепена солидно с тиксо. – Ето това е готовия детонатор, натъпках го добре, гледай да не го направиш нещо, особено внимавай да не се нагрее. – след това се просва на леглото, протяга се подобно на сит котарак, опипва с ръка отминаващите синини на лицето си.
- Искаш ли да излезем тази вечер? – питам, след като разхвърлям хартиите на масата, подреждам всичкия сволоч (боклук) на едно с намерението да зарадвам някое котешко семейство утре.
- Страх ме е от тия идиоти... – замислена промърморва тя. – Все пак в живота човек не трябва да се оставя на страха да го владее, командва и сковава. Ще излезем, само да не е на някое място където е известно.
- Няма, не се притеснявай. Имам предложение да хванем едно такси...
- Не в никакъв случай такси! Бакшишите работят с тия галфони, е не всичко, но достатъчен процент от тях. Може да попадна на някой, който ме познава както става винаги след като мога да се мина. – усмихва се, оправя си косата. – Косата ми е мръсна мамка му.
- Ако искаш ще вземем градския транспорт и ще отидем в някоя сауна. Мисля, че работят до 19?
- Отиваме в Спартак...- обявява тя. – Аз имам кърпа някъде тук, ти имаш ли? – на този въпрос показвам само малкия ми пешкир. Валя намира от багажа си една видимо стара и леко оръфана, връчва ми я безмълвно, след това изважда един черен ефектен бански, оглежда го с критика.
- Аз нямам и бански.
- Уфф тия там не им вървят номера с боксерки. – след малък размисъл, захилена тя вдига победосно пръст. – Ще ти купим от някой магазин за един лев или в някой хипер маркет.
Таксито спира пред комплекса, аз плащам. След като влизаме в комплекса ни посреща познатата миризма на хлор, влага като наоколо ни се създава онази жизнерадостна джапанкова атмосфера която могат да направя само десетки хора с джапанки. Заглеждам мадамите с впити бански, те минават край мен полюшвайки се нарочно за да разклащат гърдите си. Има дори групички яки мускулести момчета, които пристъпят гордо криейки малките си пениси зад своите маркови бански гащета. Валя се заглежда, в един рус красавец, който успява да се усмихне чаровно на ...мен. Интересното е, че тя е по – омерзена от това.
- Валя, имаме проблем. – казвам когато виждам надписа ,,Носенето на бански и джапанки е задължително за всички!”. – Нямам джапанки, ти имаш ли?
- Уфф, аз имам ама ти... Трябва да ти намерим! – видимо оживено казва тя. Повдигам недоверчиво вежди, като се чудя какво ли ще измисли сега. Тя ми махва да изчакам след това отива при някаква групичка петнадесет годишни хлапета говори с тях минутка, като в резултат на това те вдиган ръце и гледат стреснато. След тях, се насочва към някакъв доста брутално изглеждащ тип, той прилича на бачкатор от най – висш клас, който използва точно като нас басейна за баня. След тридесет секунден разговор, той изважда едни чехли на вид безмерно евтини, отказва трите лева на моята спътница и видимо доволен излиза.
- Ей ти чехли, мой човек.
- Мда, това се казва да имаш подход с хората. – не без възхищение от наглостта/разсъдливостта и отвръщам.
След като плащаме по пет лева, взимаме душ в различни съблекални, след това се срещаме на олимпийския басейн.
- Я дай да те видя колко може да плуваш. – с предизвикателна усмивка предлага Валя, като оставя летните си чехлички на ръба на басейна. За пръв път откакто я познавам мога да огледам подробно тялото и. Банския очертава доста стегнати гърди, талия е тънка, задника е малко голям, но не надминава златната среда. Макар да не обръщам внимание на крака, нейните определено привличат окото. Мислено се подсмихвам, когато си представям как мога да имам сексуален контакт с нея, защото просто нещо не се получава. Навярно наистина я възприемам повече като приятел, отколкото като жена.
Сините от побоя са станали морави, обаче на гърбът и има богато находище от тях, явно като се е свила са млатили главно там. Докосвам една която е зловещо червено – жълта питайки:
- Боли ли те?
- Хич! Айде не ме опипвай, а дай да уговорим правилата на състезанието! – енергично, дишайки учестено мърмори Валентина.
- Каква игра пък сега? Какво може да правим? – доста тъпо недоумявам какво иска от мен.
- Много е лесно, гмуркаме се до дъното, след това плуваме по него и изплуваме отгоре. Който е по – напред от другия печели. – след това предупредително вдига показалец. – Да ти е ясно от сега! Изсилвания завършващи с давене водят до автоматична деквалификация!
- От къде ще скачаме от трамплините ли? – посочвам бетонните стъпала на един, който се намира на пет метра от нас, като шест са наредени в редичка.
- От къде предлагаш да скачаме? – пита тя, въртейки очи с явна ирония с оглед въпроса зададен от мен.
- До сега не съм скачал от такава височина, страх ме е да не си падна на главата или на корема... – признавам все пак това което ме притеснява в това изпитание на тялото и волята.

- Виж кореми ти е издут. – тук тя ме шляпва изненадващо карайки ме да се превия уплашено. – Ама не разбирам, защо се страхуваш да се гмурнеш с глава напред, освен това драги, ако не падне с главата напред не виждам как може да се гмурнеш другояче.
- Скачам с краката напред! – настоявам, докато се приближаваме към трамплините. Наоколо се чува постоянно боботене от ехото на басейна което е създадено от шума на десетките плувци, хлапета и разни ентусиасти, които скачат във водата, но не от трамплините разпличквайки я.
- Скачай с краката напред! – отвръща с моите слова Валя. – Обаче, трябва да се обърнеш после и да плуваш към дъното. Аз скачам надолу с главата, правила съм го доста пъти и наистина не те съветвам да го опитваш, ако ти е за пръв път.
- Уф стига сме философствали! Давай да те видя колко струваш! – приемам предизвикателството от нейна страна, ще и покажа аз на нея. Нито ми има мускулите, нито дробовете, ще я размажа направо!
Събувам си джапанки, след това двамата се изкачваме на трамплините, споглеждаме се и... Тя скача първа, мига когато тялото и лети надолу с главата към синята ,,бездна”, аз също скачам. Чувам някакво разгневено ,,Ей що скачате бе!”, но не мисля да се отнася за нас двамата.
Не знам, защо обаче винаги когато се гмурна в басейн гнусната подправена с химически коктейл вода ми влиза в носа. С морската не е така, с тази обаче не мога да се разбера... Сега не ми е до това, защото съм прекалено зает да се обръщам, да плувам надолу, да мятам ръце и крачка в точен ритъм. Виждам как Валентина е набрала около метър и нещо преднина, определено се ожесточавам, заплувам с все сили мъчейки се да я настигна.
Колкото надолу слизам, толкова повече ушите ми писват, а гнусната вода в носа ми прави гадно. Леко издишам, но ефекта не може да се нарече благоприятен, продължавам да плувам усещайки, как когато достигам дъното белите ми дробове се свиват, а жаждата за свеж въздух ме изяжда. Валентина е явно пред мен, на около метър, мъча се да я настигна, правя отчаяни опити, в момента в който задуха ми става нетърпим, се изтласквам с крака от дъното.
Няколкото метра до спасението преминават в мълчалива агония (ако можех бих ръмжал), сещайки се затова леко изръмжава виждайки как серия мехурчета политат нагоре...
Поемам жадно дъх, а след цели десетина секунди главата на Валентина се показва отгоре при това победоносно ухилена. Докато плуваме към десния край на басейна към нас се отправя една жена в червен бански и нищожен бюст.
- Защо скачате от трамплините? – пита тя, както личи нейния тон, скачането от трамплина в басейна нарушава сериозно порядъка във Вселената.
- Забранено ли е? – пита Валя преди да успея да запитам точно същото.
- Да! Не виждате ли надписа? – отвръща тя, обръща се показвайки скромна табела, на която с червени букви пиша.
,, Скоковете в басейна от трамплините са разрешени само по – време на състезание!
За нарушителите глоба 10 лева.”
- Не сме я забелязали, доста е скрита. – защитавам двама ни, докато плувам към стълбичката, а спасителката нервно крачи над мен разминавайки се с пищящи деца. Изчаквам трима човека да се изкачат по нея, след това аз излизам от водата. В интерес на истината е доста студена, затова се мъча да изглеждам мъжествен като не треперя. Валя кротко се пличка гледайки с интерес към нас.
- Добре сега глоба ли трябва да платим? – заявявам с тон предвещаващ много мърморене съчетано с мощна доза философия, ако случайно бъдем заставени да платим някаква глоба.
- Не, просто искам да не скачате повече от там! – замислена с какво да ме закопае, тъй като явно това и се струва малко тя допълва. – А ти можеш ли да плуваш?
- Мисля, че не пропусна момента в, който се намирах под водата и изплувах сам... – подмятам иронично.
- Не с този тон... За малко да не изплуваш сам, гледай да не се налага да те спасявам! – заплашва тя, врътка се тръгвайки да тормози други несретници.
,, - И на теб да ти еба майката!” завършвам мислено аз диалога. Бих го изрекъл на глас, но тази ми изглежда достатъчно луда да се занимава с мен. Нямам желание да завършвам басейна и банята със смотан скандал. Въздъхвам, тръгвам по перваза, а Валя още по ухилена плува небрежно отдолу.
- Победих те! Аз съм по – добрата плувкиня! – с видимо задоволство оповестява тя.
- Комплекси ли избиваш сега? Просто това обръщане, ме забави много ако искаш, може да се състезаваме на половин дължина!
- Става! Като те бия, обаче ще си загубиш всичкия престиж на плувец, ако си имал такъв някога изобщо. – с кискане отвръща тя. След това се обръща по – гръб, като се изплезва доста нахално. Шляпам намръщен, махайки заканително с пръст, като така намеквам, че ще види тя.
Слизам във водата, като потръпвам силно. Докато бях навън таман се бях затоплил. Хващам се за металната пръчка под единия трамплин, Валентина прави абсолютно същото. Опираме крака, аз казвам:
- Готовиии!
- Напред! – това напред ме поизненадва, определено очаквам старт, затова се оттласквам цели мигове по – късно. Плувам с ожесточение, което граничи с пълно отрязване на съзнание, тяло и воля. Финиширам с глава и половина пред нея, като дори не мога да си поема малко въздух за да тържествувам. Момичето, едва дишайки се усмихва от косата и която сега види на тънки висулки от главата и се стичат струйки вода, а зърната на нейните гърди са настръхнали. Това не ми прави никакво сексуално впечатление, нещо което ме радва.
- Честита победа, значи си можел да плуваш! – ме подиграва, ухилени леко тръпнещи от студ предлагам да излезем за малко извън водата. Както и очаквам тя се съгласява без протести. Стига ме до една стълба от неръждаема стомана, първи се изкачвам аз. Подавам ръка, тя я приема и...
В лято от нас има двама марула, като всички плувачи дошли в този студен ден да се попличкат не им обръщам внимание досега. Започват да ми стават интересни, когато очите на Валентина се разширяват видимо, след като тя впива поглед в десния мъжки елекземпляр. Той е нисъчък, набит с някакви измислени боксерки бански, които са с някакъв ужасен жълт цвят покрит с щампи на листа от канабис в червено. Притежава леко стъклени сини очи, които гледат цинично в стил ,,удари ме силно”, изобщо цялото му излъчване е на завършен тъпанар. Този до него е жив бот, често такива като него се прикрепят в сянката на разни отворковци за да черпят подкрепа и акъл, а от своя страна предоставят така необходимия фон на който ментора им да изпъкне за да не изглежда смешен. Докато и аз оглеждам двамата, хвърлям по едно око на Валя, която забива поглед в земята, преминава крайно срамежливо (нещо незабелязано досега у нея) край тях, след което се обръща, като стреснато гледа хем мен, хем те как цопват един след друг във водата. Когато онзи я оглежда още един път тя се извръща и ми махва да дойда. Доста съм смутен, никак не разбирам какво става всъщност.
- Какво ти става? Какви са тези?! – питам след като я хващам за рамото за да я отведа настрани, тя се освобождава от моята ръка, поглежда пак към онези двамата, които вече имат явен интерес към нея, тъй като и те ни проследяват с поглед. Отдалечаваме се на десетина метра, точно колкото десетина човека да се пречкат на зрителното поле между нас и тях.
- Много съм проста ей! – с яд на самата себе си дава определение тя.
- Що бе?
- Щото съм много проста! Ако не го бях загледала като патка този, какъвто е завеян нямаше да се усети никога. – усмихва се със самоирония. – А пък, аз гледам вече! Уфф. Слушай сега... Май може да загазим...
- Как може да загазим? Тези може да са двама, ама мисля, че мога да им скъсам главите без някакъв проблем. – давам своята диагноза относно физическите им данни.
- Не става дума за бой, ако ще се бием по – добре да избягаме. – погледът и е повече от сериозен, нещо което ме кара да се усетя, че наистина не става дума за игра, не съм на седемнадесет, когато боя си беше просто бой, а не обаждане на полицията (която ме търси) или на мутрите (някой от които също ме търсят). Бързо събирам две и две. Ухилвам се. Имам план!
- Хайде да си тръгваме.
- Това е лесното, много ясно че ще си тръгнем. Искам да го видя какво ще направи точно. – тя вече уж по – спокойна надзърта дискретно в посока на двамата марули.
- Ей, кайсио не мога да те разбера. Хем, те е страх от тия, хем не си тръгваш, хем не искаш да се бием? Що? – наистина нещо не ми е ясна тази жена.
- Слушай сега внимателно, каква е работата любопитко...
- Е, ако човек няма информация не може да взаимодейства продуктивно с останалия свят и... – тя ме тупва в рамото, гледайки лошо.
- Не е точно сега момента да ми показваш колко си начетен! Чуй ме просто!
- Добре, дее. – съгласявам се докато с интерес наблюдавам как капки капят от дънцето на моя бански върху сините плочки.
- Ей тоя малък кретен е на седемнадесет. – въздъхвам при тези думи, тоя не отговаря за възрастта си, явно е зобал/хапвал доста химия. – Брат е на един, който е охрана на едни малко обществено известни мутри, но с голямо състояние и обществено значние...
- А може ли да посъкратиш приказката към основната част? – иронично подмятам сложните и обяснения.
- Добре. Значи брат му, ходи да чука там където работих аз...
- Чакай, чакай! Брата на този те е чукал? – не мога да вдяна аз.
- Не бе! Ха! – предизвиквам презрително – надменната и усмивка с това прекъсване. – Аз не бях за масова консумация, вече ти казах. Аз и още две ,,миски” стояхме в съвсем отделна стая. За такива като него имаше паплач, разни волнонаемни повлекани, които си лъжеха мъжете, че работят някъде нощна смяна, по – стегнати и приятни циганки, главно момичета от селата. Никога нямаше да го видя, обаче имаше случай в, които шефовете идваха ни строяваха в коридора.
- Как една до друга голи? – с кретенско размечтана физиономия питам, представяйки си двадесет високи гърдати момичета наредени до стената с изпъчени цици и прибрани пубиси.

- Много ясно, че не. Това го пишат само по – вестниците и списанията, е в пропадналите бардаци може да е така, ама там където бях аз не беше. – тук тя вече видимо поуспокоена от привидното бездействие на марула в нелепите жълти бански заобяснява подробно. – Когато някой с много пари идваше да избира влизаше с охраната. Тогава се явявахме и ние също нямаше начин. Охраната не се занимаваше с нас, а оглеждаше кучетата...
- Е добре, тоя дребосък какво е правил с големите шефове? – нещо не ми се навързват нещата, някак. Как така уж голям шеф, а с него ще се мъкне и седемнадесет годишния брат на единия ми бодигард.
- Виж сега, не им знам врътките, обаче една охрана на бос не само го охранява, а и контролира сума ти неща като побой, пренасяне на стоки, бомби, всякакви такива неща. Може да е взел брат си просто за да го вкара в занаята, в това поприще се печели към десетина бона на месец, а за много хора си заслужава заради страха, който създават наоколо и така величаят ниското си его.
- Е, добре де от един път как пък го запомни точно?
- Така се случи, че началника му хареса мен и Диляна, викаше ни често. Този дребния е бил два-три пъти в колата която ни караше, стоеше отпред до шофьора, отваряше ни вратата и ни гледаше в огледалото. Ако можеше сигурно щеше да мастурбира... – злорадо гледайки обобщава ситуацията. – Уфф, като го гледам няма да ме е разпознал! Ох... супер.
- Е ако те беше познал, какво знае за теб? В смисъл нали той не знае, че те търсят и прочее? От къде ще му е ясно всичко това? – клякам в ниското, защото се уморявам да стоя прав, някакво хлапе скача до мен във водата и ме опръсква целия. Не е проблем, няма да се разтопя.
- Мда. Гледай сега, в един бардак всичко се знае. Има събрани двадесет жени, които работят на две смени през нощта плюс три травестита и една инвалидка... – изброява на пръсти тя преди да я прекъсна с възклицание.
- Каква инвалидка бе?
- Е, че млада и хубава каква очакваш? – след това зацепва, какво всъщност я питам. – Е нямаше много клиенти ама заради това, че нямаше два крака под коленете взимаше по триста кинта за едно ебане, иначе съвсем добре си ходеше с патерица и две протези. Беше доста готина, след като я блъснал някакъв не можела вече да работи. Държавата шедро давала феноменалните двеста лева за инвалидност. Какво очакваш да живее до живот у тях, и да бели краставици и картофили?
- Не, просто досега не съм очаквал, че може да има жена инвалид проститутка, при това която го прави доброволно... – продължавам да недоумявам.
- Да не мислиш, че от хубаво си даваше путката? Мъжа и е бил с нея в колата, като ги блъснало едно пияно говедо тя си изгубила краката, а мъжа и имал фрактура на черепа и не може да вижда... Имаха две деца... Сигурно, ако ги нямаше щеше да си стои у тях. Виж сега, тя е готина пичка, това че е без крака до някъде не значи, че трябва да я гледаш като на някакво хленчещо същество, което е недъгаво някакво.
- Ей, чакай, чакай не казвам такова нещо. Просто идеята за мен е нова. Не мога да си го представя, просто това. – опитвам се да обясня.
- Винаги си виждал инвалидите, приковани. Като бях малка нямаха инвалидни колички, мъжете тогава имаха едни колички, които караха като въртяха с ръце, продаваха билетчета от лотарията. Жените какво ли са превили? Стоели са някъде скрити... Както и да е. – тук Валя смекчава тона, обобщавайки теорията си инвалидността завършва. – Беше готина, това че нямаше крака не я правеше по – малко човек от мен или от теб. Иначе щях да ти обяснявам за слуховете и сплетните.
- Да. - отвръщам аз, защото точно това очаква от мен да кажа.
- Мъжете, понякога обичат да говорят. Разпитват, питат те как си почнала, защо се ебеш за пари, изпитваш ли удоволствие и прочее. Каквото им хрумне, разпитват и за другите, понякога ако някой клиент е изпробвал повечето курви иска да ги обсъдите и така няма как, трябва да обсъждам... Не, че ми пука, казвала съм това което е. Коя е проста, коя готина, научвала съм много смешни неща. Как някоя викала мръсотии докато я ебат, а след това не помнела какво е казала, ей такива весели неща. Разправяли са ми и всякакви шантави истории...
- Какви шантави истории, де. – питам след като се изправям, предлагам да се топнем в противоположния край на басейна, в плиткото при дечурлигата където ония двамата няма да се подвизават. Валя приема.
- Е такива случки. Чакай да се сетя. – мисли известно време. – А, да сетих се за една много шантава, хахаха. Тъй. Имаше една, казваше се Михаела. Михаела така и не разбрах, защо беше станала такава. Беше типична зубърка, с някакви влудяващо еснафско чувство за благоприличие. – на неразбиращият ми поглед, Валя дообяснява. – Гледай сега, едни двама искат да я чукат заедно на сандвич. Дават и сто лева отгоре. Гъза на Мишата е прострелян бая отдавна, така че няма какво да стиска. Взима парите и ги изчуква и двамата...
- Еба си. – казвам това, защото наистина съм леко шокиран, какви ги вършат хората по – таз греховна земя, хем от студа на водата в, която започвам да се потапям. – А ти правила ли си го на сандвич?
- Ха. Искаха един път, но не дадоха достатъчно пари, циганиха се и им отказах. – явно правя пак някаква муцуна, защо Валентина ме пръска с вода, навежда се над ухото ми, хем да я чуя сред врявата, хем хлапетата до мен да не се просветлят от малки. – Ако ти дават 800 лева за сандвич, бих ги взела, защото така няма да се чукам с трима за да ги изкарам. Коефициент на полезно действие, май бой (my boy) така се управлява света сега. Права ли съм?
- Права си. – наистина е права, аз ако бях на нейното навярно също бих го направил.
- Така. Бях стигнала до изпълнението на Мишата. Имаше един мутраген, май го гръмнаха. Та Коцата, така му викаха, обичаше да се прави на екстравагантен. Слушаше Менсън, обличаше някакъв безумен марков кожен шлифер досущ като този на Морефеус от Матрицата, винаги държеше секса му да е някакви запомнящо се изживяване, което всеки път да е различно. И тъй като беше тъп, защото секса си е вътре - вън технически нищо повече, Коцата реши да прави бондаж.
- Бондаж? – пита аз, имам някакъв мътен спомен, като съм гледал порно, ама аз се спирах главно върху MILF (Mother I Like to Fuck).
- Всъщност, той си го разбираше това. Казал на Миша, че това е бондаж, коя е тя, че да тръгва да му казва, че не е, а? – и двамата избухваме в смях, някакво хлапе с очила ни гледа безизразно, шкембето му е доста голямо, чудя се за миг що за уроди трябва да са родителите му, за да го оставят да подпухне така.
- Един ден дойде, избра си точно нея. – тих тя продължава да смее, явно е било голямо весело в бардака, след като пострадалата си е разправила историята. – Той винаги я подминаваше, дори не я гледаше. За него беше тапет. Като цяло харесваше, някоя по мургава висока едро гърда българка, като Силвия или Тони. А този път идва иска Михаела. Смях. Михаела, е нисичка, носи едни тънки очилца, беличка е. Има едни малки доста хубави цици, ама нямат и за една шепа, всички се чудят що избира точно нея. А той разбрал за милото чувство за благоприличие, на моята колежка и решил да се изгаври. Завел я у тях, накрал я да се съблече гола, дал и да облече някакви латексови простотии. Закачил и щипки за пране за зърната на циците, след това извикал охраната. Хахаха. – смеха на Валя продължава, аз също се захилвам, ако тази е била толкова ,,чесна” явно добре са изцентрили. – Двама яки сто и трийсет килограмови шопара пристигнали с едно дебело 11 милиметрово стъкло дълго един около метър. Коцата легнал под него, Миша се качила отгоре на него. Коцата и казъл:
- Айде сега, маценце, казвай се горе и искам да се изакаш като птичка. Искам да видя всичко как става!
Михаела, хич не щяла, ама аман – заман седнала отгоре. Дигналия ония и застанали мирно, направо замръзнали, Михаела в латекса надупена, а отдолу през стъклото оня се пули. Хубаво ама, то Михаела беше от онези жени дето ходят до тоалетна един път на седмица. И последно ходила ,,само” преди два дни. Никакъв ищах, нямала да се изхожда, освен това съм сигурна, че била навита всички да я чукат във всички дупки, само да не се налага да сере, по – този начин.
- Е, пък от какво може да се срамува? Не е ли по – добре да се изсере, и да я пуснат да си ходи, вместо да я чукат трима – четирима. – питам с явен интерес, винаги съм смятал, че ебането е най – неприятното нещо, което може да се случи на една проститутка.
- Гледай, не е така. Секса, като такъв е ясен. Правиш го и толкова. След това го забравяш, ама представи си една природно срамежлива проститутка, която е обличаш в някакви безумни дрехи, след това викаш двама да я качат на стъкло, да я държат във въздуха, а един леко брадясал изрод да се кокори отдолу и... Хахаха. Няма го този филм с лесното там, мой човек. Повярвай!
- Е така обяснено, определено си права. – казвайки това се потапям до гърдите във водата, Валя прави същото. Заставаме пред тръбата от която в басейна се вкарва топла вода и блажено замръзваме от удоволствие.
- Пънала се Миша, пънала се, ама нищо не излязло, само каза, че от зор напишкала малко стъклото, а Коцата ревнал отдолу.
- Казах ти да се сереш, а не да ме пикаеш тука!
След тая забележка, лайното и май съвсем се дръпнало. Миша, рекла че не може. Коцата отсякъл, охо ще можеш и още как моето момиче. Накарал мутрите да я свалят, на земята, а тя тогава искала ако е било възможно да потъне в дън земя и да не се покаже никога повече. Мутрата изпратил един да купи най – мощното разслабително и едни предпазни очила, да не го била пръскало по лицето, ако се стекло по – стъклото!
- Ама предвидлив е бил тоя да ти кажа. – продължаваме да се смеем на това мое вмъкване.
- След известно време мутрата се върнала, ама не намерила предпазна маска. Очистителното пък след десет минути направо разказало играта на Михаела. Едвам сдържала ,,къртицата”, когато Коцата наредил пак да я качат на стъклото, и така... Под погледите на трима човека, моята колежка пуснала такава зловонна струя лайна, че обляла и стъклото и всичко наоколо, включително ръцете на мутрите, които от зор смръщили муцуни. От многото напрежение Миша, се разплакала, а Коцата се издърпал отдолу, поизчистил се с някаква кърпа и взел да я успокоява.
- Справи се идеално мацко. Такова изкензване досега не съм виждал никога! След тази случка като разбереше, че Коцата идва, Михаела се криеше в служебната баня и отказваше да излиза независимо от заплахите. – завършва историята тя.
- Тоя, обаче не те разпозна май. – вметвам аз.
- Явно не съм негов тип щом не ме е запомнил. – отвръща Валя, след което се гмурка преплува шест метра хората, решавам да се държа над водата докато я следвам. Забавляваме се още около пет минути, когато обявявам решително:
- Стана ми много студено, хайде да излизаме?
- Какво си бебе само! – отвръща тя, като след това тръгва към стълбичката за да излезе. За всеки случай търся прощално с поглед онзи елемент от който Валя се притесни така много. След известно цъклене в тълпата го намирам и това, което виждам никак не ми харесва... Хващам Валя за рамото, която точно ще се изкачва, на въпросителния поглед на зелените и очи просто посочвам в тяхна посока.
- Мамка му. – до двамата кретени, е застанал едър мускулест мъж, който с интерес слуша какво му казва марула с жълтия бански, който след това посочва в наша посока като двамата започват да ни търсят с поглед.
- Това е брат му, не очаквах да дойде, уф да си бяхме тръгнали веднага! Давай да се измъкваме преди да са ме видели. – излизаме, тя си намира чехлите, аз моите не. Това няма значение, един до друг бързешком тръгваме към вратите на съблекалните. За зла участ онези ни съзират, върху мутрата на онзи цъфва цинична усмивка, той веднага тръгва с бърза крачка към нас. Няма как явно ще се засечем точно пред съблекалните, мисля си дали няма да е добре да побегнем, обаче се сещам, че при евентуално бягство ще трябва да влезем в различни съблекални, и така ще я оставя сама и беззащитна, защото този момчурляк надали ще се поколебае да нахлуе в женската съблекалня. Всичко става точно както очаквах...
Мъжът е висок метър и деветдесет, торса му е много добре развит, особено раменете и гърдите. Главата му е бръсната, притежава златен гердан - типа ланец, който му стои добре на врата, на дясното му рамо има татус на дракон и мадама, които или се чукат или се прегръщат. Изобщо изглежда от хората с които е добре да си имаш работа, ако притежаваш пистолет като го държиш на мушка, със свален предпазител.
- Здрасти, Валентина къде се губиш. – поздравявайки той препречва пътя ни.
- Ами на басейнче. – отвръща с доста чаровна усмивка и съвсем друг глас като интонация, моята спътница.
- На басейнче е добре, и аз ходя. – явно нищо по – умно не му хрумна. – Знаеш ли, че липсата ти се усеща, началника преди седмица те търси. Казаха, че те няма.
- Е случва се човек да излезе в почивка малко, все пак зима е. Стига съм работила. – продължава да кокетничи тя, като леко се мъчи да тръгне в посока към съблекалнята.

- Май лятото е повече за почивки... Ама ти не знаеш май, че Кендела те мисли за изгубена. Сподели ми, че пуснал обява... – много доволен бръщолеви той, цялото му присъствие акцентира върху това, че е много силен и може да направи всичко каквото си иска. Жалко нямам нож, интересно щеше да бъде каква изразителна муцуна ще придобие, ако му го забия до дръжката в корема разпорвайки червата.
- Бре, много странно. Какво гласяла тази обява? – пита с пресилен интерес другарчето.
- Изгубена курва, който я намери ще получи награда. – усмивката му става широка, даже виждам кои от задните му зъби липсват.
- Супер, значи ако се самонамеря ще получа аз наградата така ли? – прави опит да иронизира Валентина, като вече се мъчи да се скрие в съблекалнята. Мутрата я хваща, за рамото изричайки с злобна заплаха.
- Никъде няма да се самонамираш, тръгвай с мене сега!
- Ей я, я пусни веднага! – с леко висок тон казвам аз. До този момент съм напълно игнориран от вселената на едрия кретен, сега получавам цялото му внимание.
- Ако не я пусна какво ще направиш палячо? Прошляк трай си там, ако не искаш да ти скъсам кофата!
- Просто я пусни. – пробвам пак с думи аз.
- По-полека да си не застъпиш мъденцата! – отвръща той, след което ме блъсва силно в гърдите с цел да не му се пречкам повече. Отстъпвам две крачки назад, няколко мига не предприемам нищо. Мутрата стисва за рамото Валентина, като заповядва:
- Идвай сега и кротко. – при което тя силно изкрещява.
- Пусне ме мръсно животно! – двамата се задърпват, Валя към женската мистър Страшен тип към мъжката такава.
Така. Няма да се проявявам като путка, Валентина не ми е нито гадже, нито голям приятел, но определено държа на нея и не бих преживял, ако я оставя някакъв кретен (макар и як) да я отмъкне в сексуална робия. Ще се бия!
Макар за мен да става катарзис, макар Валя да я дърпат, а тя да вика и да щипе, макар оня смотания да я заплашва с грозни слова, от общата врява и крясък едва пет – шест човека около нас гледат с интерес на кибици разигралата се сцена без да предприемат или кажат нещо. Псувам ги на ум – никой няма да помогне. Е, поне пък няма полиция. Отърсвам се от занимаващи мисли, втурвам се напред, настигам ги. Удрям три юмрука в бъбреците му преди онзи да пусне Валя... Да се обърне доста бързо за да се озовем лице в лице...
Защо ли ми минава руската фраза през главата ,,Блицом в клицу.” .... сигурно защото звучи тъпо...
Вдигам ръка/юмрук за да го ударя в главата...
Поглеждат ме с много голяма злоба, врагът прибира ръцете към себе си...
Юмрукът ми лети към неговото око...
Бам* Пляс**
Всичко става весело бързо, така както се развива времето когато се биеш. На зрителите винаги изглежда така сякаш, че сте двама тромави кретени, които се налагат ужасно бавно в сравнение със скоростта на бой от някой китайски кунг – фу филм. Все пак когато си във вихъра на двубоя виждаш как времето хем е насечено на филийки, хем лети като птица понесена от торнадо...
Този ми отклонява юмрука с мълниеносно движение на дясната си ръка, с лявата ми нанася къс прав в челюстта, инкасира един мой юмрук в корема, който се явява само – ей така за спорта, защото не му причинява нищо.
Финализира ме с удар на длан в носа. Отстъпвам две крачи назад в шемета, който е дошъл докато кръвта ми бушува в смазаното ми лице... Онзи се ухилва весело, прави някакъв гнусен каратиски удар, който аз съм се опитвам да правя преди време, ама винаги безуспешно. Ритникът му ме блъска странично в ребрата, аз залитам две крачи в дясно, три...
За третата крачка нямам земя... Имам празно пространство, сигурно съм отворил комично уста, след което падам в басейна, като май прасвам някой по главата с гъза ми. Поне съм го ударил леко, е последната мисъл преди многострадалната ми глава да посрещне с ,,бууф” студената вода...
Чувството на топла размазваща болка в носа и ледената прегръдка на студената вода е несравнимо странно. Това усещане съм уверен е засилено от удара в главата. Отварям очи, виждам мехурчетата, съзирам май и виеща се кръв, която сигурно се е лее от моя нос. Плясвам с ръце и крака за да изплувам. След като си поемам въздух, осъзнавам колко добре ми е било под водата, отгоре носа ме боли отвратително много, соления вкус на кръвта която изтича и химията на мръсната вода ми докарват ужасна погнуса в устата. Стълбичката е доста надалеч, а не съм в настроение да плувам. Затова се доближавам до ръба, и започвам да се изтеглям с ръце, за да се изкача отгоре. От усилието, кръвта от носа ми шурва с все сила. Докато се издърпвам си прави мини гнусна локвичка на плочките пред мен. Не ми пука! Искам да видя какво става. Около мен се е възцарила силна тишина, доста хора ни гледат стреснато, дори съзирам във водата една лелка, която разтрива своето рамо върху което съм се стоварил докато падах. Някаква жена крещи, по – гласа съдя, това определено не е Валентина. Обръщам се да видя какво става.
Валя, моя враг и спасителката която ни се скара да не скачаме от трамплина стоят един до друг и викат. Валентина нарежда мутрата, нарича го изрод долен, гадина и моли всички да я отърват, защото този искал да я пребие.
От своя страна този който ме преби е стиснал здраво Валя за рамото, и провежда крайно интересен диалог със спасителката. Почти половината басейн слуша скандала, резила е пълен.
- От къде се взе ти бе, че идваш тука да биеш хората и да ги отвличаш? Я веднага я пускай! – крещи крайно изнервена спасителката, като за респект държи ръцете си на кръста. Докато вика братът на нападателя, с жълтия бански и другия ,,тапет” пристигат за да по наблизо, явно ако вземе да стане нещо сериозно.
- Какво искаш, имам си вземане – даване с тая! Ти ма какво се месиш, искаш и с теб ли да се разправям? А? – пита той, като доста успешно прави злобна и тъпа гримаса.
- А искаш ли да извикам полицията!? – в някаква нервна истерия изрича спасителката. Виждам как трепери от напрежение и нервно сочи с ръка към гърдите на изрода.
Как ми се иска да му изтръгна главата барабар с гръбначния стълб както правеше Fatality негъра боксьор Jackson Briggs от Mortal Combat . Жалко прекалено съм слаботелесен за да го направя това. Eх ако имах пистолет, автомат или поне един мощен нож щях да му покажа, че никой не е безсмъртен, дори да има 100 кг мускули.
- Изчезвай, пускай ме да мина. – властно казва онзи, след това небрежно отстранява с ръка спасителката. Тя изфучава яростно, врътка се, като с подскачаща от ярост крачка тръгва към една врата от служебните.
Валя, се свлича нарочно като чувал с картофи на земята. Започва да вика ,,Помощ хора, помогнете ми!”, този зов за помощ е угасен с една цинична плесница, а от десетте мъже се обажда един, който нежно апелира:
- Пусни момичето бе! Ще извикат полиция. – не ми става ясно на чия страна е на нейна (наша) или на тази на врага тъй като го предупреждава за негативните последствия от побоя и отвличането.
- Трай там. – е напълно достатъчно към всички. Оказва се както винаги помиярите си знаят мястото пред големия вълк, ако имаха опашки щяха да са ги подвили и да им стърчат като пениси между краката. Правя няколко колебливи крачки напред, печалното е друго. Нямам идея какво да сторя. Вече изядох солидна порция бой. Кръвта продължава да шурти топла приятно лепкава с обичайния за нея противно нагарчащ вкус, стича между пръстите ми на лявата ръка с, която си придържам разбитата муцуна и капе върху плочките.

Валентина отказва да ходи доброволно дори след като е ритната със спомагателна цел, удряна в главата с настойчивост и обругана, че ще бъде бита и ебана като шебек. Това няма желания ефект, затова врагът хваща косата и в ръка, като започва да я влачи към женската съблекалня. Въртейки се от болка, Валя все пак прави някакви крачки за да не остане без скалп... Решавам да се намеся и аз, каквото ще да става. Оглеждам се твърд продълговат предмет с който да нанасям удари. За съжаление всичко е статично занитено, заварено и недвижимо. Псувам тихо и неразбираемо. Ще го шибна тоя пак...!
Този момент, точно преди да влязат в женската съблекалня и аз да направя нещо, спасителката блъска служебната врата влизайки в басейна тоя път зад нея пристъпят двама здравеняци, които доколкото съдя са били мобилизирани от съседния фитнес клуб.
- Ей, я чакай малко. – извиква мощничко човек, който е изразил мечтата на гръцки скулптор авангардист за оформени и релефни мускули. Моя мъчител се обръща, брат му се обръща, приятелят му изглежда несъзнателно заема поза така, че да бъде зад гърба на другаря си.
- Да? – пита онзи с една доста опасна въпросителна интонация, виждайки двамата ,,бодибилдери” нещо поомеква в погледа. Валентина се изправя, успява да ме види, логично не ми махва или заговорва, а започва да вика:
- Хора моля ви, помогнете! – сещам се за сцената от Петия елемент, където Лилу в ролята на кака Мила Йовович, умоляваше майора в ролята на бате Брус Уилис да не я предава на полицаите. Като психологически ефект на посланието и пиша 6! След това мислено се укорявам, как може да ми минават такива, били и те мимолетни мисли през главата ми.
- Пускай момичето и изчезвай! – продължава другия, който също не си е поплювал, ама за разлика от приятелчето си е заложил и на краката, като мускулите му там са значително количество. Спасителката първа стига до онзи, хваща го за ръката и започва да крещи:
- Пускай я бе, чуваш ли бе! Говедо такова! – виждам как тоя си свива очите. Сигурно ако не бяха двамата напомпани мъжаги щеше да и тегли един бой, но при тези обстоятелства, пуска Валентина без да каже и дума. Тъй като може да е арогантен, но определено не е тъп, той решава да си тръгне. Както ми хрумва почти на мига, за да ни причака навън. Пуска Валя, която се строполява на плочките, за да се изправи бързо. Нападателят ни, прави знак на брат си да си стои на мястото, а той тръгва към мъжката съблекалня. Валя притичва към мен, прегръща ме, поглежда ме с отчаяние в очите и пита:
- Сега какво ще правим, този ще ни чака отвън!
- Ще се измъкнем. – свалям ръка да ми види усмивката, но тъй като цялата ми уста е прогизнала от кръв, някак ефекта не е търсения.
Спасителката и двамата фитнес маняци, които се оказват инструктор и клиент ни обръщат много доброжелателно внимание. За пръв път в живота си оценявам както трябва качеството да си силен, все пак си имам едно на ум, че нямам никакво оръжие за подобни ситуации и за да не бъда бит така никога повече трябва да си намеря.
На мен ми дават една малка кърпа тип ,,пешкир” която съсипвам с моята кръв. Разпитват ни, защо иска да ни навреди, какво става. Валя обяснява, че според него му дължим пари, а той иска да я взема за проститутка да му ги избие. Едвам ги разубеждаваме да не викат полиция, тъй като лъжем, че на този му е изпята работата и скоро няма да ни закача повече. Спасителката, обаче е непреклонна за полицаите. Чак когато обяснявам как ще стои три часа в участъка за да пише показания, а след това може три – четири пъти да ходи на дело я отказвам от този ,,благороден” почин. Все пак най- любезно я молим за следното.
- Ако има някакъв вариант да не си тръгнем през главния вход и да ни извикате такси, цена няма да имате! – любезно и с много добро изричам аз.
- Ще направим нещо. – отвръща важно тя. Явно ще задейства системата. Поглеждам към брата на онзи, той сладко говори по своя джи ес им. Много добре знам с кой говори, но ще го прееба. Когато каже, че сме тръгнали неприятелят ще ни причака на главния вход, а ние ще се измъкнем през другия. Стисвам палци за това.
Валентина е доста разтроена. Явно през миговете докато я влачеха, се е видяла с вирнати крака на някакво изкорубено от ебан легло и сега още гледа доста ошашавено. Все пак ми казва:
- Благодаря ти, че се би за мен. – от това ми става драго и признателно. Кимвам с глава прошепвайки в отговор.
- Ти го заслужаваш като човек и като Жена. – прегръщаме се с онази човешка прегръдка с която се прегръщат хората когато не искат да се ебат, рядка прегръдка като цяло в тези времена.
След десет минути сме облечени. Косата ми е леко мокра, нямам шапка ама ще преживея някак гнусния студ, надявам се да не прихвана някой менингит, което би било иронична смърт. Двамата сме тихи, като са тихи хората които влизат в бой, все пак не знаем какво ще направи онзи. В такъв момент, врагът ти се струва мъдър, всемогъщ и много хитър. Този е почти такъв, но се мъча да не забравя, че е човек и не може да предвиди всичко. Уверен съм, че брат му е звъннал да му каже, че сме в съблекалните. Дано се подлъже по – това.
Когато излизаме в широкото фоайе за щастие този тип го няма, а там ни чака спасителката:
- От тук деца. – казва тя с мил тон. Последваме я, като преминаваме през една врата с обичайния надпис ,,Вход за външни лица забранен!”. След което се спускаме и изкачваме през серия от тесни коридори по чийто тавани преминават поне 5-6 тръби с различна големина и топлоизолация. Лампите се енергоспестяващи, миризмата е на задух и течността с която обезпаразитяват водата. Шляпаме с обувки като след минута сме пред една врата тип складова. Спасителката кара един учуден младеж да отключи, малката вратичка на персонала казва, че таксито ни чака, а ние сърдечно благодарим.
Секундите в които се качваме в колата и казваме на шофьора да кара към Студентски град са крайно критични. Очакваме онзи изверг да се яви и ни подгони. За щастие не се получава нищо такова, уличката зад комплекса е типично софийска – малка, мръсна с много паркирани коли, а главния вход на басейна се намира на широкия булевард. Мисля, че няма да му хрумне веднага за нас. Докато чакаме за завой на дясно, спътницата ми се свлича леко надолу, като само очите и остават да стърчат над рамката на вратата, гледа внимателно движението пред входа на Спартак и казва:
- Онзи джип Rexton е неговия, сигурно чака вътре.
Аз само въздъхвам, защото след като съм се успокоил усещам как в разбитият ми нос, започва да тупти едно второ сърце с ритъма на моето собствено, а това никак, ама никак не е приятно. Всъщност, джипът не се движи, а е спрял в разрез с всички правила за движение върху бус лентата на спирката от другата страна на булеварда. През стъклото виждам как онзи гледа съсредоточено входа, аз си обръщам лицето за да не ме познае, а Валя направо се свлича на пода. Шофьора, ни гледа с мрачно подозрение, но не казва нищо. И по – добре. Гледам известно време назад, дали джипът ще ни последва, но за щастие не го прави.
След като явно се измъкваме успешно, аз съм зает да следя развитието на болката в носа ми. Кръвта е поспряла, за сметка на това усещам как се е надуло-подул изключително неприятно. Самото мърдане с челюсти ме кара да изпитвам стягаща болка, а туптенето на кръвта в подутината е повече от досадно. Попипвам го, бих искал да определя напукана ли е костта или си е направо счупена. Нямам желание да изпитвам силна болка особено от своята неумела ръка, затова се въздържам от повече опипващи манипулации.
Валя ме докосва, след което гледайки ме с явно съчувствие и нежност заявява:
- Миличкият заради мен да пострадаш така. – почва да ме гали. – Толкова много съжалявам, че не те накарах да си тръгнем по – рано. Аз съм виновна изцяло. Само ако бях...
- Ей не се обвинявай. Това си беше мое решение, а както сама видя то не успя да постигне нищо, бях нокаутиран тотално. – с лека горчивина отвръщам, макар да се опитвам да я прикрия в думите ми.
- Не е точно така. Ако не те беше удрял, нямаше да се намеси спасителката. Тогава нямаше кой да ме отърве от Станката. – тупва ме доволно върху рамото тя. Явно за нея съм се справил доста добре, тъй като ме боли в момента ми е все тази дали е искрена или не.
- Така ли се казва? Всъщност що за прякор е това? – веднага се усещам, че родителите му може да са родили катил, ама надали са били такива катили, че да го кръстят в мъжкия еквивалент на името Станка.
- Фамилията му е Станков май, кретен е от класа. Доколкото знам е дошъл от Белене, сигурно и там е раздавал правосъдие както се опита днес, ама явно е забравил, че тук не е сам господар на квартала. – обяснява Валя, след това предплаща на шофьора и го кара да спре до един хипермаркет. Бакшиша с удоволствие ни оставя, а ние се шмугваме вътре.
- Защо спряхме тук? – питам учуден, все пак косата ми още не е изсъхнала добре, доста е мокра, а главата ми е студена. Валя дори е по зле от мен, нейната е дълга към двадесет сантиметра, не е мокра, но си личи как кичурите са слепнати. Гледайки лицето се захилвам на ум, докато минаваме през входа и ни облъхва топлата вълна на климатиците. Сега и двамата изглеждаме бити, като някаква двойка, която си спретва як италиански скандал всеки ден, замеряйки се с чинии, сражавайки се с разни подръчни средства.
Един охранител ни гледа с видим интерес, две касиерки също, за останалите явно сме безразлични. В приятно топлото помещение се разхождаме из рафтовете, от които Валя пълни една торба с разни хрупалки, натурален сок и шоколад. Когато стигаме на щанда с плодове и зеленчуци, оглеждам своето лице на големите огледала, които са над зарзавата.

Подсвирвам тихо. Този добре се е постарал, имам значителни отоци, а нежният ми нос е в шах и мат от удара. Представлява подута червена топка, като ясно виждам съсирената кръв върху космите в ноздрите ми. Поизчиствам с плюнка там където не съм избърсал преди кръвта, оглеждам се пак.
- Уфф, жал ми е да те гледам така. Искаш ли да ти купя една круша? – пита моята спътница докато разглежда любопитно една зелена и сочна представителка на този вид с вносител Аржентина.
Кимвам някак не ми се говори в този момент. Нямам идея, защо реших така нахъсано да я защитя, нямам идея какво ще правя оттук нататък... Всъщност замисляйки се точно върху това се сещам. Наистина имам идея! Заради някакъв тъпанар бях бит от друг кретен – вече нищо няма да ме спре да му гръмна бомбите както си трябва даже ще го направя с кеф! Нямам идея ама като ми влезе нещо такова деструктивно, разрушително в главата получавам крила. Усещам как силата се връща в мен, преставам да се чувствам жалък и набит. Време е да покажа, че не съм тоя оня и ще го докажа с ,,бомбен” замах!
Ухилвам се:
- Купувай я тая круша и давай да се връщаме! Имам да гърмя бомба...- после се усещам и добавям малко по тихо.- Бомби!
Валя повдига вежди, претегля крушата лепва и етикет, двамата тръгваме към касите. Виждам, че съм обект на силен интерес от страна на един от охраната. След като му се ухилвам, явно не му става весело, той се обръща и започва да гледа в друга посока. Навярно всички ни мислят за някакви наркомани, все пак пък какви трябва да бъдат прясно бити хора с мокри коси в такъв студен зимен ден?
Следващото нещо което правим е да намерим магазин за фойерверки. Защо в Била не продават такива винаги не знам, важното e друго. Валя добре помни какво и трябва за да направи бомбите, а освен всичко знае по-добре от мен как да намери ракети. Просто спира едно такси, плаща му директно 5 .лв да ни закара до първия магазин за фойерверки.
Бавим се точно две минути в магазина за партита от където излизаме като собственици на две ракети със среден обсег на действие които уж правели ,,Голямата сребърна звезда”. Съмняваме за 4,55 да направя нещо голямо, ама все пак няма да ги гърмим.
- Абе няма ли някакъв начин да ги изстреляме ракетките? – предлагам, докато бъзикам пластмасовите им стабилизатори с пръст.
- Че за какво са ти да ги изстрелваш? - учудена пита тя.
- Е, че да видя как ще гръмнат? – предлагам несигурно, погледа в стил ,,Не си в ред.” Ме отказва от идеята да настоявам да ги запалим.
Завръщането в квартирата ни поуспокоява. Много добре знам опасността никак не е отминала, ама все пак онова предателско чувство което се появява след като известно време не ти се случи нищо неприятно отмива страха и предпазливостта малко на заден план.
Лиценцето ме боли доста, подуто е цялото – всеки сантиметър от него ми напомня с болната си топлина за юмруците, които инкасирах на басейна. Гледам да не се дразня излишно, обаче сякаш няма как. Този постоянно ми се върти в главата, мисля си как може да има такива хора като него...
Нима няма такива, които да му пръснат гъза като попадне на грешния човек? За това дори не ми трябва мнението на Валя, която нещо се поядосва с тези шнурове – отговарям си сам.
Все ще се намери някой. Все пак доста като него са загинали докато са налагали техния си ред. Знам не една и две истории за разни яки бабаити, които в даден момент си намират майстора или майстора им намира тях. Дори лично се сещам за някой които съм познавал като малък, а сега са или в света на Хадес или в обятията на лудостта на Морфей – тоест напълно са изпаткали. Митьо Черния мъж планина, отличник още от малък, също така луд колкото си искаш не беше излизал от две години от стаята у тях след като за трети път го бяха били сикаджийте. Съседа му бай Милан му носеше храна за да не умре съвсем от глад... Всъщност може и вече да е погинал, не съм ходил на село от пет години някъде. Няма и да отида повече...
Размърдвам се, предлагам да помогна на Валя.
- Абе лежи там, само ще ми се пречкаш. – отвръща продължавайки да залепя плътно с кафяво китайско тиксо детонаторите и шнуровете, които после доколкото разбирам поставя в основната смес която също облепя много старателно. В стайчето мирише като хранилище по физика на някое училище. Няма какво да се направи за да подобрим качеството на въздуха, важното е, че се борим за справедлива кауза. Въздъхвам си пак, и пак, и пак. На третата дълбока въздишка (които правя само заради скуката) получавам поглед изпълнен с нежност. Момичето оставя недовършените бомби на пода, идва при мен, сяда оглежда лицето ми, после цъка съчувствено с език на подутините и казва:
- Вече от червени станаха сини, докато минат всички цветове на дъгата ще мине май седмица и нещо. Веднъж познавах един на който удар с юмрук в окото му личеше три седмици след него. Налагаше се да използва фон дю тен, за да не изглежда така зловещо. – захилвам се, представям си как се мацам като траверс преди да изляза, само и само някой да не разбере, как съм си изял боя. Защото винаги като някой види синина върху теб въпроса му е предизвикателно-подигравателен, именно следния ,, Къде те биха?/Кой те би?”.
- Ех. Мислила ли си наистина какво ще направим след като задействаме бомбите? – питам си, защото за разлика от нея моя милост няма и грам представа от плана, а винаги съм се ръководил от мъдростта ,, Знанието е сила”.
- Как да ти кажа... – тя се замисля след това явно поуморена ляга, протяга се, обръща се като ме поглежда косо в очите. – Значи ще се обадя на Вальо... – тук се разхилвам въпреки болката. Сходството в имената им е комично, в този миг направо ми се струва невероятно бай Вальо да откаже помощ на Валя след като са адаши. Валентина, обаче никак не ме разбира заради какво се хиля. Опитвам се да обясня, но нещо не ми идва и се получава доста по-тъпо отколкото е.
- Нещо на моменти не си у ред. Както казваше една циганска курва ,,фърлаш маслу в кърбуратура”. – иронизира начина ми на изразяване чрез смях.
- Много биле образовани тия циганки бре! Знаят какво е карбуратор! – възторжен възкликвам.
- Да бе, да! – отвръща с двойно положително отрицание тя. – Чула е лафа от някъде. Харесал е, и заради непознатата дума.
- Права си. – съгласявам се набързо. – Ама тоя бай Вальо какъв е? Някакъв виден мафиот?
- Уфф, не бе... Не точно всъщност. Бай ти Вальо е образ невероятен типаж... – опитва се да обясни явно необяснимото. – Трябва да го видиш. За разлика от повечето хора от него си блика неговия собствен характер. Има специфичен начин на изразяване, притежава собствено чувство за чест и достойнство, изобщо не прилича на повечето хора, които познаваме.
- Клиентка ли си му била? – питам с любопитство, все пак ми е интересно как се е запознала с него, чудно ми е дали може да се разчита на такъв човек.
- Два или не четири пъти в началото... – отговаря ми тя.
- Началото на какво? – настоявам докато търся нещо за ядене върху масата.
- Началото на познанството ни... Просто той е на възраст, още може ама не е така както е бил като млад. Вероятно заради алкохола и мазната храна – както и да е. Просто реши, че му е по кеф да си говори цяла вечер с мен вместо да ме чука. Сам той много пъти ми е предлагал да се грижи за мен...
- Защо пък не си приела??! – на нейно място аз не бих отказал определено, доста ми е чудно с какъв довод е отказала тя.
- Хах, интересен въпрос. Много пъти си го задавах. – тук правя муцуна на недоумение, Валя смигва продължавайки да говори. – Знам защо отказах, просто много време не бях сигурна струва ли си... Разбери на малко хора може да се вярва безрезервно, на него му вярвам така, обаче не искам да ставам зависима разбираш ли?
- Какво да бъдеш зависима пък? – отвръщам все още изпаднал под въздействието на въпросното недоумение. Намерил съм хляб и лютеница, мажа филия.
- Исках да постигна нещо в живота, но искам да го постигна сама. Не исках да получа едни пари които не съм заслужила с нищо освен с красотата си...
- Ехей! Я чакай малко. Ако човека е искал да даде пари с които да преживяваш определено е нямало да ти ги даде заради това! Замисли се момиче! Сама каза, той е искал да си приказва и споделя с теб вместо да те чука. Значи извода е следния ,,Всичко си спечелила с ума си.” – опонирам, размахвам пръст и соча наклонения напукан таван. Проследявайки посоката на стърчащият ми пръст Валентина става, взима парче вестник, след това започва да маха някакви паяжини.
- Ама какво правиш? – просто не вярвам на очите си. – Ти изобщо не ме слушаш?!
- Напротив, просто не ги бях видяла. Само ги махах, де. – казва го някак невинно, ама това странно действие ми дава отговора на въпроса, защо не е взела парите. Просто жени са си такива на моменти. Вместо да сграбят мръвката с ръка, да я лапнат и излапат, те се отказват от нея. Валя няма за какво да я чисти тази паяжина - скоро ще се махнем завинаги от тук, а на никой, дори на чичо Жоро няма да му пука колко къщички си имат паяците.
- Не ми обяснявай, май разбрах. – захилена тя ми грабва лютеницата, взима три филии от нарязаният хляб като започва щедро да ми маже, а след това поглъща с удоволствие. Докато лапа отвръща.
- Никога няма да разбереш... Просто нямаш този опит който притежавам аз.
- От една страна си права, но от друга... – свивам рамене, реално е все тази. Важното е му върна на оня дето ми наби канчето. Ох, как боли. Попипвам си челюстта, скулите и носа. Всичко весело боли, уверен съм няма да се оправи скоро, ще ме мъчи поне седмица – две.

30. Bombing run
Според Валентина най – безопасно ще е да излезем на свечеряване към 17:20. Нощта тепърва ще пада, няма да е съвсем тъмно. Мога да се ориентирам като трябва да намеря мястото отново, а лошите се надявам да не ни видят, засекат или усетят.
Към 14 часа решаваме да не се церемоним излишно. Все едно дали ще направим опит ги детонираме днес или утре. Избираме тя да ми покаже къде иска да заложа експлозивите. Съвсем лесно ще запаля фитилите и бързичко гледам да се измъкнем преди да е станало късно. На другия ден взривяваме втората бомба – внасяме смут в сърцето на противника. Заглавичкан с новите си ,,чудесни” проблеми никой не мисли за нас двамата. Надя се обажда на онзи чичо в който има такова нечовешко доверие (което при мен липсва) и чакаме развитие на нещата. Сиреч дали ще ни помогне с нещо каквото и да е то. За сега няма да мисля за него. Решен съм да помисля за него, след като свършим с Бомбения бяг... За него знам от един американски филм в които един виетнамец избран от своите с най – малката клечица, опасан с колан тротил хуква към камион, палатка, БМП (бойна машина на пехотата) и се взривява на мига. Е разбира се ако го застрелят малко преди това пак избухва, защото в ръката си е стиснал едно копче което ако се пусне затваря веригата на електродетонатора и той експлоадира.
Идеята на цялата работа с Бомбения бяг е, че ти ебава мамата от страх, защото може всеки да направи това във абсолютно всеки миг. Весело нали? Аз разбира се няма да се взривявам, обаче още от сега си представям как сърцето ми напъне гърдите ми да изскочи, докато паля фитила чакайки да чуя ,,шфттт’’.
Кимвам стисвайки и ръката, Валя ми сипва щедро пепси в пластмасовата чашка, долива в нейната, после се чукваме. Разбира се кощунство да се чукваш с пластмасови чашки, обаче нямаме други за съжаление. Изпивам на един дъх сладката балонеста течност, млясвам с уста. Иде ми де се уригна, сдържам се и не го правя.
**********
Говорим си макар и малко напрегнато за българските ханове, които Валя настоява да наричам канове. След известен спор се съгласявам с нея. Потапяйки се в дебрите на историята влизаме главно в спор за падането на България под турско робство. Аз твърдя, че за всичко са виновни болярските съсловия – докато Валя твърди, че факта за разделението на България не е значил нищо след като хората, които са се смятали за българи са се наричали така. После изместваме всичко към ролята на богомилите и техните учения. Тук тя ме утрепва с хипотези (всъщност за нея са истина, за мен са хипотези) в които ми пообяснява за учението на тези хора.
Доколкото успявам да разбера учението на тези хора никак не били невинно. В смисъл средновековните български сатрапи са имали наистина собствени лицемерни причини за да ги горят на кладите и хвърлят от скалите. Богомилите не признавали авторитет. Искали са освен самите те да не бъдат слепи да направят така, че и другите да прогледнат. Самата идея за хора, които не желаят да са крепостни селяни без права, хора които сами мислят и тълкуват светите писания явно е докарала до бяс тогавашните фарисей. Интересното според мен е наличието на почти същата социална структура в днешни дни. Отново има хора, които правят всичко възможно да живеем зле, да бъдем зависими от прогнилата система която ни лъже постоянно. Валя се съгласява ама казва:
- И в днешно време има множество хора, които работят за да просветлят всички останали.
- Искаш да кажеш за тези от сектите ли? – нещо не мога да я разбера, за какво могат да работят.
- Изобщо не искам да кажа това! – махва с ръка, след това вдига показалец в знак да слушам внимателно. – През десети век в България е създадено Богомилството, неговата цел е била да ни просвети, да покаже защо сме равни помежду си, как може да се живее без да те използват като добиче. Тъй като явно не сме били дорасли, изгорили сме тези хора на кладите. Наказанието ни отгоре е били турско робство за пет века.
- Ехей я чакай. Ами ако са били много умни, защо са ги изгорили? Има, ако не бъркам доста моменти в които хора със силата на езика са се спасявали от явна смърт като са убеждавали по – силния в своята правота. – опонирам аз.
- Когато един човек не е готов за едно нещо колкото да обясняваш не можеш да го убедиш. Виж ако си светец, вършиш чудеса и направиш нещо чутовно сигурно може да убеждаваш доста народ в това което смяташ за вярно.
- Е права си. Все така и не ми стана ясно в какво са вярвали тези хора. – вече съм легнал на леглото, завил съм се лекичко.
- Замислял ли си се че нашия свят е изграден върху внимателно планирани убийства. Тревата умира за да нахрани животните, те пък умират за да нахранят други животни и нас. Макар всичко да е съвършена хармония не е съвършено. На мен ми прилича на много добър автомобилен двигател. Целия направен, издокаран с възможно най – добрите клапани, бутала и системи. Всичко това, обаче служи за да закара някой до супермаркета...
- Кой, някой? – нещо пак не ми е ясно. Това момиче има някаква ужасна философия, дори лесен въпрос на който може да отвърне с две думи, тя го разтегля прекомерно. Въпреки всичко наистина обяснява добре.
- Сатаната или Сатанаил.
- Бре! Как така той? Демек дявола? – питам докато се сещам за играта на Близард – Диабло. Представям си някакъв мощен изрод да дебне в недрата на някоя планина, правейки негови си планове какво да направи като стигне до въображаемия супермаркет на Валентина.
- Дявола е създал Земята...
- Еее, стига бе! Бог е създал Земята, това съм го прочел дори в Битие. Там си пишеш как за шест дни... – Валя ме гледа нацупена задето съм я прекъснал.
- Млъкни де. Бог и Дявола са едно и също. Това една сила която има за цел да доведе всички нас до съвършенство, но като грешим ние трябва да бъдем наказвани. В случая макар Дявола да е против Бог, той се явява неговия най – верен помощник. Макар самия Дявол да ни използва за своите цели, ние хората също можем да използваме това което ни кара да правим, това в което ни въвлича за да станем чисти един ден. Бог помага на тези които се стремят да видят Истината. Останалите човеци които не могат да се откопчат от омагьосания кръг умират в този свят за да се преродят отново, за да опитат пак. Докато всички не прозрем кое е добро за нас, ще се прераждаме постоянно. – заключва тя. Такава информация трябва да бъде оборена разбира се решавам аз. След няколко мига размисъл разбирам, че няма да успея. Няма да успея да докажа, че не е права. Просто мога да се заям, но реално няма за какво. Валя може да изказва и правилни доводи ама на мен отвътре ми иде да опровергая всичко. Всъщност мислейки за всичко това стигам следния извод. Няма смисъл да споря с нея.
Ако аз съм прав, а тя си измисля – тогава няма никакво значение.
Ако тя е права, а пък аз греша – тогава е безсмислено да споря.
Няма как да казвам не няма и да има за неща които не съм видял или не съм разбрал, че могат да съществуват. Много искам подобно на нея да имам истинската Вяра. Онази Вяра с главно в която не само вярваш сляпо, онази Вяра която разбираш добре и си готов да умреш за нея. За съжаление надниквайки в малкото ми сърчице, аз много добре виждам как нямам смелост да ме боли, да гладувам... Нямам смелост да изтърпя една част от онова което са понесли онези светци мъченици, а пък камо ли да не нарушавам онези принципи на вселената за които ми говори тя.
Ставам за да се съблека.
- Нямам и една чиста дреха вече. Всичко се измърси, трябва да ги изперем. – замислено отсъждам докато гледам с неприязън мръсната блуза и зацапаните ми дънки.
- Нищо няма да переш сега. Не се безпокой. Ще си купим нови, а тези ще хвърлим. – предлага примамливо тя. Колкото и смахнато да звучи би било много готино да ги хвърля, да си купя някакви нови премени и така някак символично да захвърля този начин на живот. Съгласявам се с нея. Заспивам. Последната ми мисъл е за утре. Решавам да не ми пука, след това се отрязвам.
*********

*********
Валентина събира, облепя и майстори бомбата още поне десетина минути и към 14:32 излизаме навън. Зимния следобед отново е сив и мрачен, наоколо дори е паднала гъста мъгла. Щом склоновете на Витоша не се съзират, значи е достатъчно добра да прикрие и нас когато започне да пада мрак.
Цялата бомбена чудесия с вкаран детонатор при взривното вещество се намира в дясната ми ръка. Камуфлажа е торбичка на BILLA, чийто жизнерадостно червено-жълт цвят вероятно ще е привлекателен за момчетата от ДОТИ, които се очаква да дойдат десетина минути след като ние си тръгнем. Искрено се надявам за тях да са останали само малки късчета найлон който спокойно може да си наловят с надежда да намерят отпечатък.
Това ще значи 100% взрив. Просто това самоделно устройство никак, ама никак не ме изпълва с доверие.
Слизаме долу. Пред кооперацията за щастие няма жив човек. Няколко коли минават с пуснати фарове, на спирката е пусто, а в мотрисата която току спира се намират десетина мрачни пътници. Качва ме се на нея. Докато се лашкаме върху допотопните релси, аз гледам право в очите моята спътница. Личат си белезите от неотдавнашният бой, ама сигурно и аз приличам на нея. Носът още ме наболява като определено е имало времена в които не е бил така голям/подут.
- Какво има? Защо ме зяпаш така? – получавам въпрос за моето напрегнато взиране. – Да не си намислил да се откажеш?
- Не, бе! – дори не би е минавало такова нещо през ума. Не, мисля си дали това в което тя ме кара да вярвам е вярно. Искам да поискам гаранция, да ме увери, че след като взривя и втората бомба няма да ми се налага да се занимавам с глупости. Искам да имам покрив над главата си, мой покрив! С климатик, да има какво да ям, заплата някаква. Нещо лежерно, леко и нежно, да не казвам мързелашко. За съжаление няма как да ми гарантира. Въпреки това което знае, това което е правила и това което може – Валентина е също така мистър Никой, подобно на мен. – Мисля дали ще успеем в общ план. Дали всичко ще се развие добре...
- Не се тревожи. – получавам окуражителна усмивка, потупване върху рамото. – Всичко ще бъде наред.
- Дано! – промълвявам с надежда. Нямам представа защо, обаче много силно започвам да се чувствам обречен. Започвам да си представям как някакви мутри ме пребиват като пес малко след като съм им вдигнал във въздуха бърлогата. Никак не е изключено също ченгетата да ме заловят. Въобразявам си как ще ме натикат в някой тесен адски студен арест в който ще съм късметлия ако има една дъска на която да легна. Като върха на параноята си представям следната ситуация.
В нея Валентина се изсулва тихо след като взривя всичко и никога повече нито я чувам, нито виждам. Решавам да не се замислям толкова навътре, толкова надълбоко – все пак всичко може да се случи. Не е от полза да се напрягам за една проста работа. Интересното е друго. Такова нервно напрежение усещах когато ми се наложи да хвърля ръчна граната в казармата. Още се сещам как някой ги запращаха сакато на ,,цели” два метра пред окопа, как фонтана от пръст ги окъпваше, а лейтенантите ги биеха с шомполите по каските. Когато дойде моят ред, халката не искаше да излиза. А стискането на онзи лек шплент ме изпълваше с мисълта, че само за миг да отпусна хват и ще чуя как капсата се пука вътре... Брр. Дори тогава нямах идея защо беше толкова напрегнато това съвсем просто нещо.
- Не се спичай толкова де. Давай малко спокойно. – предлага моята спътница. Лицето ми трябва да е бая стегнато и намусено за да ми кажа подобно нещо.
- Изобщо не се притеснявам всъщност. – след като послъгвам така, усещам как в мен притеснението изтича, за да се накатае в долната част на корема ми. Оставям го там...
Според Валя сме достигнали седмата спирка.
- Тук трябва да слезем. – обяснява на неразбиращият ми поглед.
- Можеше просто да кажеш, че слизаме. Замисли се това с ,,Това е седмата спирка.” е просто твърдение на което не знам какво да отвърна. – оправдавам се аз.
- Добре де тука си прав. Ок?
- Няма проблеми. - тъпо, ама след това признание ми става леко на душата. Стисвам здраво чантата BILLA, като се мъча да я предпазя от множеството хора които се бутат на тесните тротоари. Ако знаеха в какво точно се бутат сигурно щяха да избягат с писък. Право срещу мен и Валя върви един костюмар който мъкнейки малка кожена работна чатна живо обсъжда със себе си:
- Неее, това не трябва да се прави така! Просто става дума за съвсем друг вид транзакция...
Колко луди има само в този град. След като ни подминава виждам, че всъщност е говорил на хенд-с-фри-то си. Това от друга страна не значи, че като има хенд-с-фри говори с някой. Ако наистина е луд, значи е много хитър!
- Къде се намираме всъщност? – питам любопитно оглеждайки сградите наоколо, претовареният с движение булевард до мен и рекламите на разни долнопробни фирми от рода на М-тел и БТК.
- В центъра?! – отвръща учудена от незнанието ми моята спътница.
- В този град център е сякаш всичко. Няма значение. Кажи къде е заведението? – няма смисъл да питам кое къде е. Така или иначе идвам от далеч и не възнамерявам да се задържам много.
- Първо искам да намерим някоя градинка. Трябва да сложа детонатора в бомбата. Взе ветроупорната запалка? – изкомандвайки ме тръгва да търси ,,зелената” площ и нужното усамотение. Тръгвам след водачката си отговаряйки на зададеният въпрос.
- Взех я. Купил съм и едно кибритче за всеки случай! – отбелязвам в опит да се изкарам по разумен отколкото съм в действителност.
- Ха, ха. – смее се тихо тя.
- Какво му се смешно не виждам? Дори и на мен ми се случва да предвиждам нещата? – нямам идея за какво точно се радва. Това е дразнещо, а в точно този момент дори ме нервира.
- Представям си, как ако нямаш запалка под бръснещият вятър палиш клечка след клечка, пазейки с шепичка завет. Злия северняк я духа постоянно, ти палиш една след друг... В момента в който фитила пламва се изправяш. После приятно изненадан разбираш, че край теб има трима яки типове с лостове в ръце. – нейната буйна фантазия е неукротима... Скоро намираме дори малка градина, осеяна с павилиончета. Сядаме на една пейка, взима от ръцете ми торбата. Бърка в нея, човърка шумолейки тихичко.
- Надявам се тогава да не допирам до кибрита. – промърморвам леко апатично.
- Всичко ще е наред. – казва го с такава вяра в погледа, с такъв кураж. Просто е идеална за реклама на дамски превръзки, където всички са весело радостни от голямото събитие след като са сложили ,,правилната” лента. Недоверието ми се дължи главно на това, че съм параноичен от хора които казват ,,Всичко ще е наред.” или ,,Довери ми се.”. Все пак мога да и призная наистина започвам да вярвам. Като се замисля точно сега, няма да направя нещо особено. Просто паля фитила тръгвам си, зад ъгъла побягвам. Срещаме се, ако всичко е ОК чуваме БУУУМ, шум на счупени стъкла плюс пищящи аларми на коли.
- След няколко преди ще излезем на Витошка. Като стигнем до Съдебната палата ще видим мястото, казва се Фетиш. Има голяма табела няма как да го объркаш... – започва да разяснява, прекъсвам я с патос.
- Искаш да кажеш, че ще взривяваме по най оживената и скъпа улица на София където има стотици камери? – наистина не мога да повярвам, какво ме кара да направя!
- Какъв е проблема дали е скъпа и дали има камери? – пита невинно, уверен съм в момента ми играе сцена с тази невинност и непукизъм.
- Как какъв??! – въздъхвам, оставям торбата внимателно до пейката на земята, за да не я бутна случайно докато бурно обяснявам колко е проста. – Ще ни видят на камерите като гръмне, ще изпратят след нас полиция, ще знаят къде се намираме. Лесно ще ни влязат в следите, ще ни заловят!
- Стига бе! – тук Валя определено се развеселява особено, няма как да играе роля, толкова искрено се смее. – Гледал си много американски полицейски сериали. Разбира се, че могат да ни хванат, само че няма да сме толкова тъпи. Слушай сега. Фетиш не е точно ресторант, а стриптиз клуб пълен с проституки...
- Охх. – е моята коментар. Представях си някакъв ресторант, някъде из кварталите. Ще има много коли паркирани безразборно край него. Дори си мечтаех за някакви дървета и храсти наоколо. Сега се очертава центъра на столицата, най-скъпата улица на място където няма и едно дръвче камо ли коли и храсти!
-... пред него няма кой знае какво. Ако сложиш бомбата с предварително запален фитил на крайния прозорец - а след това бързо избягаш смятам, че няма да се усетят до самата експлозия. А пък виж, пада мъгла! – заключва тя съвсем делово. Вярно наистина пада някаква мъглица, кълбенцата водна мрачна пара се вият леко забулвайки в непретенциозен филтър - всичко и всички.
Само не мога да разбера къде ги правят такива жени като нея. Никога не съм вярвал в тяхното съществуване. Жена която е храбра, има технически познания, философка на която не и пука от опасността. Странница е тази Валя, сякаш е извадена от някакъв филм, чийто герой са изкуствено идеализирани и украсени от ловкия шкембелия режисьор.
- Валя, а ти къде ще ме чакаш? – питам, защото все още имам чувството, че тя ще избяга при първия удобен случай.
- Значи зад ъгъла на улицата, ще бъда. Като завиеш побързай, след десетина секунди ще гръмне вероятно доста силничко. –в нейните карамелени очи, се чете някакво весело дяволито щастие от предстоящото разрушение. - Двамата ще се хванем под ръка като гаджета, след това ще тръгнем към улици където съм почти уверена, че няма помен от полицейските камери.
- Да го правим. Писна ми да се изнервям. – заключвам делово, ставам после взимам чантата.
- Ей, така те искам. – все така усмихната ме тупва по рамото за кураж.
- Къде се намираме в момента? – питам с интерес. Сградите наоколо са от старите, явно сме в центъра, но къде точно недоумявам. От този град познавам само ул. Мария Луиза и пътя до гарите.
- До художествената галерия. Сега ще тръгнем по Алабин, след това ще излезем точно пред съдебната палата на Витошка, а съвсем на близо е и Фетиш, който трябва да взривиш. – заключва в рима тя.
- Хайде. – рядко става, ама точно сега не ми пука какво може да се случи. Изобщо вече не ме интересува дали ще ни хванат, дали няма да ни хванат. Чувствам се уверен, силен и непоколебим.
*********
По странно звучната ул. Алабин преминават разни хора, които в този час явно бързат да се приберат. Изчанчените им якенца са оцветени до едно в убити цветове, сякаш този който ги е моделирал прекрасно е знаел за бяло - сивите мазилки на панелните блокове на чийто фон хората не трябва да изпъкват очебийно. Предполагам, че е някъде към 16:20 часа. Тъмно и мрачно е. Разбира се още не е паднал мрак, просто между земята и небето такива количества мъгла и облаци през които силните слънчеви лъчи успяват само да предизвикат колебливо бяло мъждукане. Въздуха не е нито топъл, нито студен. Въпреки всички духвам в шепи, за да си сгрея ръцете.
- Ще те чакам от тази страна на Съдебната палата. Тя ми посочва място до една будка за вестници. След като запалиш фитила ела тук. – промърморва Валентина, поглеждаме някак със съмнение в моите възможности. Тръсвам глава. Дори и да не става дума заради нея, един такъв бой без нищо си заслужава порядъчно отмъщение. Поне 70% от яда ми е заради разбития нос, ако имах тогава някакво оръжие с онази напомпана маймуна щеше да е свършено. Поглеждам още един път в торбата дали всичко е наред. Уж всичко е наред.
- Хайде до скоро. – може би не трябваше да казвам ,,чао” за пет минути раздяла. Тя просто кимва обръща се тръгвайки там където трябва да ме изчака.
*********
В главата ми има някакво странно спокойствие. Гледам лицата на хората, гълъбите накацали върху покривите, изгнилите улуци. Наоколо цари странно спокойствие и липсва на силен шум въпреки суетенето на различни хора. Оглеждам с интерес руса мадама която е излязла да пуши цигара пред бутика. Изглежда много секси и същевременно малко повърхностна с модерните си ботуши от фалшива китайска кожа с които ми напомня скъпа проститутка от шведски три сериен филм. Крачките крачат леко с фино нежно приплъзване върху мокрите плочки. Мирисът на въздуха е някак неутрален с привкус на свежест, чудничко ми е как когато има мъгел, може да дишам опияняващо; вероятно адреналинът подмолно е повишил своите нива заради предстоящата заря.
Сепвам се. Докато съм мисли, се оказва че надписът ,,Фетиш” е точно до мен...
Класика... В този миг, хвърлям бърз поглед наоколо. Изпитвам страх от всички минувачи, които могат да се окажат прикрити ченгета или още мутри. Оглеждайки тълпата виждам, как група младежи със странни прически се тъкмят да влизат във въпросното заведение. На брой са петима, приличат ми на лъскави и натруфени захарни изделия, дотолкова нереални в начина си да подражават на известни личност, че са зачеркнали своето Аз.
Ухилвам се – след половин час ще са в участъка за три часов разпит. Правя няколко крачки; на една ръка разстояние съм от последния прозорец на Фетиш. Колебая се миг след което демонстративно изваждам запалката, разтварям торбето на Била, след което невъзмутимо запалвам фитила.
Съсва...
Уха, искрици засъскват, пушече се кълби. Поемам дъх на изгоряла сяра...
Празнични мигове, бързо накатавам торбата и я поставям до непрозрачния прозорец....

Интересно... Кой и какво има от другата страна?
От две секунди фитила гори... Имам малко време преди да си отмъстя за разбития нос...
Красота. Никой не ми обърна и грам внимание докато извършвах пъкленото дело! Бързо завивам, ходя бързешком подобно на шампион по спортно ходене.
... Взирам се....
Валентина я няма... Пак съм изигран! Всичките ми сладки мускули на тлъстото ми миниатюрно шкембенце се свиват озлочестени от подобна постъпка за няколко мига; те са напълно достатъчни за Валя, която си подава главицата иззад будката. Когато ме вижда получавам наистина радостна усмивка... Кимва ми с глава да идвам към нея...
В този миг, силен могъщ трясък издънва - подобно на тир – каруца, цялата улица зад мен!
Тряс, хрус, прас; така падат стъклата! Уиууууу; вият в нестроен хор десетки аларми. Мългата стои безучасна към всичко това, просто се вие – докато, аз хуквам с желанието да се махнем миг по – скоро от тук.
Прегръщаме се. Целувам нежната шия. Просто имам нужда от това. Усещам аромата и. В корема ми цъка някакъв часовник, който упорито отброява времето което е изминало като с всяка отлетяла секунда отчита колко лесно мога да бъда заловен; затворен за дълго; бит и ритан; гледан неприятно от противни хора.
- Тия ще ни избият вече всичките! – надава тревожен вопъл весникарката която излиза от малкия си бял алуминиев затвор.
- Дано някой невинен не е пострадал! – допълва мъж на средна възраст който с интерес наблюдава издигащото се кълбо от частици над покрива на Съдебната палата.
Весникарката и мъжа потъват в разговор, за всичко това което се случва в нашата много страдална държа. Дочувам единодушие, че преди демокрацията не е било така - в секундите преди прегърнати да се изнижем надалеч от словесната им смет.
Вървим без да промълвяваме дори една дума. Дишаме тежко от усилието. Преминаваме покрай хората, а край нас вият сирени на полицейски Астри, които с вой достоен за обран циклоп търчат към Фетиш. Преминават две линейки, които реват тревожно. С моята другарка си хвърляме кос поглед. Смигвам и. На мен ми пука, всъщност. Не искам да ми тежи на съвеста някоя невинна жертва. Решавам да не се задълбавам за нещо, което може да е станало. Утре във вестниците ще разберем какво сме надробили.
Изминатото разстояние от местопрестъплението е право пропорционално на усещането за страх от възмездие, чиято месеста ръка ме е сграбчила от момента в който запалих фитила. Когато затваряме дървената врата на блока квартира всичко се е свило до леко мъждукане между стомаха и слънчевия сплит. Хванати за ръка подобно на гаджета в платонически - предсексуален стадий ние се изкачваме до тавана. По-стълбите срещаме моя хазяин, чието има откривам за забравено от мен. Затова свойски заявявам преди да си отвори устата; никак не желая точно сега да ми мърмори нещо за Валя, защото ще му разбия главата.
- Ето ти пари за наема за следващия месец и за три чувала дърва. – щедро отброявам двеста лева. Банконотите са поети безмълвно, докато явно зад смръщеното мазно чело се раждат предателски мисли. Потупвайки джобовете на ръчно плетеното си елече, той успява да се отсрами като попита:
- Кога искаш да ти ги донеса?
- Когато решиш ги остави пред вратата. – тази идея никак не му допада, явно го е страх някой да не ги вземе, а аз ще твърдя, че не е изпълнил уговорката. Преди да може да мрънне, просто дръпвам момичето набързо изкачвайки и последните стъпала.
********
Навън изпича слънце, разцепвайки безапелационно мъглата. Започва да изпарява влагата от покривите и обраслите в гъст мъх улуци. Стоя подпрян на една ръка гледайки играта на слънчевите лъчи върху безобрано варосаната стена. Разговорите са заглъхнали за този момент. Някак рутинно се събличаме, отгръщаме завивките, сгушваме се гръб до гръб, след което морно заспиваме. Преди да потъна в сън размишлявам какво ще правим нататък... дали наистина... тя познава... този... това...

32. Винаги води жена със себе си.
Никога не знаеш в кой момент ще ти потрябва...

Връщам се с храна (четири джоба, пепси от два литра – което съчетано с петте различни вида бонбони ме връща в детството), пет весника и последните ми петдесет и четири лева.
Валентина ми грабва половината преса, след което се усеща гладна. Оставя весниците на сигурно по възглавницата където явно няма да посегна над тях, връща се взима два джоба, поколебава се за пепсито: вероятно ще постъпи вече много нагло и ще бъде скастрена.
- Налей ми в една чаша! – повдигам вежди. Намекът остава недооценен, нимфата вече гризе в захлас над масата джоба гледайки да не оплеска с кетчуп и майонеза вестник ,,Нощен труд”.
Взрив в Фетиш, фетишист ранен!
Гласи с големите традиционни букви този софийски официоз. Сещам се, кога започнаха да пишат набират безсрамен шрифт; това се случи когато паднахме от Нигерия с три гола през далечната днес 1994 година.
Приятното свойство на този вестник са шокиращите снимки от близко разстояние. Има цели три! На едната се вижда фасадата на сградата, счупените стъкла, полицейската лента (на която странно защо пише ,,Внимание ел. кабел!”) и два скъпи поръчкови автомобила на собствениците, които свойски обясняват нещо на блюстителите на реда. Чета статията по диагонал, просто знам какво са натракали милите бездарни журналисти.
,,Води се разследване.” - ,,Има различни версии.” - ,,Срещу собственика на дружеството няма сигнали за заплахи.” - ,,Застрахователи все още уточняват щетите.”
- Интересно кои са му на този застрахователите? – промърморва Валентина, докато пие чай направен от съмнително пакетче лайка – кипнат от личното, и покрито с бигур бързоварче.
- Какво значение има това? – питам незаангажиращо докато почесвам моето ляво ухо.
- Те ще си бръкнат в джоба за да оправят това което сътворихме.Разбери – те ще имат голям интерес да намерят този който ги е увътрил с толкова много пари. Въпросните хорица са мутрагени, искат да си върнат париците от извършилият атентата, барабар с лихвите. Разбра ли сега умнико? – захилена довършва, перва ми перчема смеейки се весело. – Спокойно, няма как да ни разберат. Бомбата е от подръчни средства, изхвърлила съм докато спеше всички материали с които я направихме в една шахта, остава само да сложим втората.
- Интересно кой сме ранили... Нямат снимка на жертвата. – разлиствам вестниците, но наистина никъде не успявам да видя кой и до колко е пострадал. Тайничко се надявам да съм надънил изрода, който ми размаза безценния нос.
- Съжалявам за това. Не съм искала някой да пострада. – клати глава Валя, чудя се какво и пука толкова.
- Какво ти пука толкова?
- Не е хубаво невинни да страдат когато мъстиш. Като цяло това е работа на Бог, но тук аз реших да поема нещата в свой ръце и сега ще плащам скъпо за всяка една своя грешка. – изрича с библейско-църковен тон тя.
- Параноята те избива, значи само защото някой си смотан воайор дето не си стои при жена си, а ходи да клеца разни проститутки е пострадал. Очакваш за това да бъдеш наказана? Че нали това му наказанието за греха! – вярвам в това което казвам, момичето до мен което ме гледа с насмешливо лице ми се струва странно с тези овъртяни твърдения.
- Уфф. Боже... Ако продължаваш така мой човек, може да направиш черното – бяло. Искаш ли да се изкараш невинен и чист като сълза в собствените си очи, точно това е начина. Грешката която съм допуснала си тежи на мястото. Не знам какво и как, дори кога ще го плащам, ама ще го плащам. Съществуват ред закони за които повечето хора не подозират, нарушавайки ги си въвличаме нещастията, които започват да ни преследват. Разбери това е същноста на кармата, която всъщност представлява самата съдба. – довършва мъдростта, си сяда с откат на леглото, после ляга се взирайки се в тавана. Потръпвам, пак е станало студено. Включвам печицата изчислявайки за секунда колко точно стотинчици, изгаря докато всеки час в който свети весело червена. Отговора е около лев на час. Неприятното откритие, че три киловата струват толкова колкото се печели с честен труд за половин час ме кара да се засмея на ум на идеята легално да си изкарвам парите. Каквото и да става, предпочитам риска пред съществуването като парии. Сещам се за един стих който преди години бях видял да краси полуразрушената Бузлуджа:
- На крак, о парии презрени,
на крак, о роби на труда!
Подтиснати и унизени,
ставайте срещу врага!
Нека без милост, без пощада,
да сринем старий, гнилий строй! – рецитирам с тихо, но с плам пред изпадналата в умислено настроение моя спътница. Това е напълно достатъчно за да предизвика кратка светкавична усмивка, нейното ставане, вдигането на показалецът и към същия този варосан таван който преди малко унило гледаше, за да ме продължи.
- Държавата ни угнетява –
законите са против нас,
богати днеска управляват,
беднякът няма равен глас.
Но стига толкова търпение,
ний старий свят ще разрушим.
Във нас е нашето спасение,
с борба ще се освободим!
Но ако ли обезумели
войска изпратят срещу нас,
най-първо стари генерали
да чакат смъртния си час!
- Ха, ха! Не мога да повярвам, че го знаеш цялото. Не съм предполагал, че изобщо някой освен 40 годишните учителки по литература го знаят на изуст. – възторжено се кефя на проявения от нея ентусиазъм. Дори плясвам с ръце.
- Ами не е цялото всъщност. – все така доволна от достигането на поетическия зеннит преди малко Валентина, скача на пода за да се добере до тубата с минерална вода от която отпива жадно и без чаша. – Май това е към края. Бая е дълго като стихотворение, печалното е, че е използване за прослава на строй който няма нищо общо с истинския комунизъм.
- Всъщност ти си много странна. – това мое заключение явно и идва в повече, защото получвам много весела усмивка придружена с въпрос:
- Защо мислиш така?
- Знаеш ли познавал съм доста различни жени. Някой дори не са били от Стара Загора в която рядко можеш да срещнеш жена с която можеш да разговаряш човешки. Жена като теб която да знае толкова много неща не съм си представял, че съществува. Просто не мога да разбера, защо другите момичета не ти приличат поне мъничко. Наистина! – надявам се да не звуча тъпо, говоря без да съм подредил предварително своите думи.
- Не мисля, че съм чак такава, различна съм просто. Дори мога напълно сериозно да ти призная следното: никога не съм си учила в захлас – нито съм имала желание да бъда начетена. Вероятно вместо да гледам сапунки съм прочела някоя друга книга или съм погледала повечко дискавъри. В клуба имаше един телевизор за който се е стигало почти до бой дали да се гледа чалгария или дискавъри.
Двамата се засмиваме на представата как става бой между любителки на знанието и дупедавството. Всъщност никога не съм се замислял какво реално правят проститутките докато чакат нов клиент.
- Кажи утре какво ще правим с другата бомба? – тази мисъл ми минава през главата – без да се поколебая секунда, питам. Усмивката се стопява, тя пак се гътва по гръб в леглото. Гледа тавана отново.
- Утре ще стана рано, сама ще отида и ще я сложа. – вдига глава поглеждайки ме с зелено-кафявите свой очи фронтално. В първия момент ми хрумва следното ,, Иска да избяга от мен за да не я видя никога повече. Сега съм и ненужен.” Сигруно нещо в очите издава това в което се съмнявам.
- Не ми вярваш, защо? Какво мислиш, че ще направя толкова? – пита откровено тя.
- Вече не съм ти нужен, сигурно ще я поставиш и няма да се видим повече. – отговарям също толкова откровено. В мига когато изричам всичко се започвам да се чувствам доста глупаво. С нея не сме гаджета, че да ми пука какво ще прави. Просто сме някакви партньори, но може ли мъж и жена да са комбина без да правят секс?
- Ако те оставя това ще бъде ли загуба за теб? – с много сериозно неразгадаемо изражение на лицето ме пита Валя. Опитвам се неуспешно да разчета нещо в погледа, в свивките на очите и – не откривам нищичко;
- Честно...- запецвам лекичко, наистина не съм мислил дали Тя, значи нещо за мен. – Ще ми липсваш, свикнах да си говоря с теб, приятна си ми... Искам да сме приятели... – всичко звучи ужасно елементарно като думи, дори шаблонно. Чувствата в този момент които витаят между нас в тъмната таванска стаичка, стоплят времето в един момент, който мога да нарека само интимен. Направо и вярвам. Става изправяйки се пред мен, стисвам леко ръцете ми.
- Ще го направя сама, не искам да те замесвам повече в моите отмъщения. Утре ще се върна при теб! – гледа ме отдолу нагоре понеже съм по висок от нея. В погледа има някаква сила, увереност която много ми харесва. За миг съвсем не в духа на момента си я представям цялата в сребриста броня на самотна скала, стиснала меч, а край рамената и се ветрее плащ – всичко това доминирано от този уверен поглед.
- Вярвам ти.
Вечерта минава в разговори за живота ни до тук. Споменаваме роднини, говорим за случки от детството ни. Има доста интересни моменти в нейния; с най-голям трепет ми разправя как някакъв строителен работник си пръснал главата с пистолет докато преминавал през училищния двор в някакво Бургаско училище. Споделя, че оттогава започнала да се интересува какво става всъщност с хората след смърта. Каква е целта ни тук, за какво сме създадени и за какво трябва да се борим.
Аз разправям скучни за мен неща, които на за нея са привлекателно – пикантно интересни. Говорим за секс – получавам ерекция – която се надявам да е останала скрита. Лягаме в същото голямо легло, тя ме прегръща. Усещам топлината, мекотата на тази податлива женска плът. В мен се надига вълна от нещо неопределено – не е нито нежност, нито похот – прилича на блудкава сплав от между двете. Целуваме се. В началото само лекичко; устни с устни. Вкусваме се един друг. Ръцете ми бавно леко обхождат тялото и. Удивлявам се как жена от жена не си прилича когато се целува... Въпреки респекта, който излъчва в мен Валентина е много нежна – почти уплашена в прегръдките ми за разлика от Надя, която беше пареща като жарава. Точно когато започвам настойчиво да мачкам нейните гърди тя се дърпва, става поглеждайки ме леко напрегнато:
- Страх ме е, че ако го направя сега утре всичко ще се провали! – изстрелва Валентина като в скоропоговорка. – Не ме мислиш за луда нали?!
- От кое точно те е страх? – учуден от нея не мога да проумея какъв е проблема, за миг ми минава леката заглавичкваща мисъл, че тази жена може би не е съвсем по реда си.
- Ако правим секс усещам, че утре ще ме хванат! – обяснява изричайки леко бавно думите, явно размишлявайки за нещо. Хваща ме за ръката допира я до своята буза, помълчава няколко секунди за да продължи: - Сигурно е много изнервящо за някой мъж жената да го доведе до определено състояние – хвърля поглед към очевадно надигнатото в средата одеало – и след това да каже ,,Не”.
- Ами да ти кажа, просто не разбирам защо – каква е идеята? Нима сериозно... – готов съм да потопя на дъното на океана с порой от думи всички нейни глупави страхове. Изглежда Валентина също усеща подобна угроза, затова бързо поставя пръст на моята уста за да бъда принуден да замлъкна.
- Нека аз ти обясня. Понякога имам предчувствия; просто когато се заинататя и направя това което желая като не се доверя на своето шесто чувство всичко се случва по – възможно , най ужасния начин. – поглежда ме умолително с желание да я разбера правилно.
- Спокойно няма да те тормозя. – правейки леко обидена физономия кимвам. Тотално съм объркан в момента. С това момиче нямах и грам идея да правя секс, точно когато щеше да се получи нещо съвсем спонтанно, ненагласено и истинско тя се заинати – започна да говори за мистика, гадост.
- Недей, така нямах това в предвид. Не ме ,,тормозиш”. Аз съм тази която започна. Ти ми харесваш много знаеш ли? – тихичко, леко нежно като падащо листо от розов цвят довършва тя. Благославям тъмнината, ако я нямаше щеше да ме види как ставам червен като великденско яйце от смущение. Казано така от нея, с този тон, с това чувство се получава много истинско, като в някаква нереална юношеска мечта. Обръщам отново към нея, поглеждам контура на лицето и очертан така бледо в зимния мрак.
- Честно да ти призная Валя, досега никога не ми се е случвало да уважавам жена. Теб те уважавам по – начин който не мога да опиша... Харесваш ми, даже много – просто не мога да си разбера чувствата към теб. На моменти ти вярвам в други, не чак толкова. – въздъхвам ядно от неспособноста си да боравя с думи така както ми се иска. – Толкова си безстрашна, умна изпълнена с цели и идеи. Досега не съм вярвал, че мога срещна момиче като теб, досега дори не съм си мислил за ...нас като нешо повече.
- Добре, да спрем до тук. – промълвява, след което се гушва в мен, обръща се на другата страна – пожелавайки:
- Лека нощ.
- И на теб лекичка. – промърморвам в отговор. Сигурно ако не ми се спеше толкова бих мислил, бих се опитвал да прозра логика взаимо свързана с причини и следствия. До този момент от живота ми, бавно почвам да разбирам, че всички хора (особенно жените) мислим на моменти доста различно един от друг. Това всъщност прави живота интересен – уж. Въздъхвам, след което неусетно съм заспал...

********
Осъзнавам нежен шепот, допир на длан. Отварям очи. Валентина се е надвесила над мен, леко ми гали косичката. Надигам се с гаден вкус в устата, опирам се на лакти за да прохъхря като дядо фронтовак:
- Добро утро.
- Спа ли добре? – пита ме докато се изправя започвайки да комплектова адската ни машина.
- Уж добре, само да не ми беше така студено когато отмъкна одеалата посред нощите закатавайки се с тях – едвам ги издърпах! – шеговито се сещам за снощните неволи когато се събудих с гол с изключително неприятно студен гръб.
- Прости ми! Като спа не разсъждавам. – опитва някакво оправдание докато се старае да облепи детонатора за тротила. Явно е толкова съсредоточена, че не разбира как ми се е извинила. Ухилвам се, започвам да се обличам. Отново премислям какво ще стане от днес нататък. След като я взривим и задължително не ни хванат, ще е много красиво Валентина да не лъже, защото парите ми са се изпарили. Имам тридесет лева на стотинки, около 240 в различни банкноти и колекция от фотоапарати без каквито и да е консумативи за които мога да взема стотина лева. Гонен от полиция, преследван с неприятни намерения - от лоши хора се чувствам притиснат до ръба. Евентуалната представа в която съм заловен, осъден дори затворен за някакъв гнусен срок от рода на три години ме кара да потръпвам.
*********
Този път Валя е заложила на класиката. Изнамерила е незивесно от къде сива картонена чанта на Бенетон за да накатае бомбата вътре. Преди да излезем тя успява да направи чудеса с малко лак за коса, вода и сенки превръщайки се в много целеустремена мадама особенно след като поставия на своето носле черни тънки черни очила Армани. Тракайки с чисто черни кожени ботуши слиза зад мен до улицата, от където тръгваме към спирката.
Изчакваме подходящия тролей. Слънцето днес няма почивен ден затова грее весело, за съжаление неговия събрат вятъра показва мускули като запраща силни струй режещ въздух отвсякъде. Гледам към мръсните плочки, след това забелязвам някакво отчаяно бездомно куче което рошаво и нещастно се опитва да си почива свито на кравай до един контейнер. Като се замислиш има живи същества които страдат и се мъчат хиляди пъти повече от мен всеки ден, а пък аз се мисля за недоволен. От друга страна се контрирам мисловно, всеки има право да се бори да живее добре. Зависи какво значи добре от друга страна. Според момичето до мен - живота не е това което явно съм смятал, че е винаги. От друга страна след малко тя ще взриви бомба което доказва, че се уповава повече на мръсните методи отколкото на духовните такива. Лицето на спътничката ми е напълно спокойно, на дневната светлина има извесна червенина върху бузите, която и придава жив дори светъл вид. Поглеждаме се, няма какво толкова да обсъждаме всичко това е ясно.
Тракането на трамвая, цялото му спиране е предзначено да разбереш ,,че се возиш”. Всяко спиране намеква за голямо страдание на спирачните механизми, всяко тръгване също не е лесно. Когато от две спирки се изсипват близо двадесет млади напористи хора се оказваме притиснати от всякакви банални разговори. От друга страна аз, Валя и като цяло водим абсолютно същите само дето отстрани явно изглеждат явно банални.
- Ей. – чуква ме, о носа тя. – Да не заспиш преди решителния миг.
- Няма като кукуряк съм! – отвъщам поусмихнат, леко неуверен - в какво точно идея си нямам.
- Мислех си нещо. – промълвява след което започва да барабани с късото маникюрче върху дебелото стъкло на тролея. Повдигам вежди показвайки желание да чуя върху какво точно размисля. – Дали има смисъл да слагаме втората бомба? Някак си ми мина яда след като им издънихме ,,Фетиш”. Смятам, че са обременени с достатъчно проблеми за да им се занимава сега с мен, да ме търсят и прочее. – нейния поглед е честен, прям – очакващ какво ще отвърна.
- Ама чакай сега... – изненадан съм не очаквах точно, Валя да размисли. – Я кажи на какво отгоре си уверена за това, че няма да ни търсят? Защо реши така изведнъж да се откажем?
- Не съм казала ,,отказваме се”. – недоволства моята спътница. – Имам усещане просто... Разбираш ли? Нямам конкретна информация, просто така. Освен това... Може да раним някой който е наблизо. Честно тъпо ще ми стане, ако някой невинен старец, момиче или жена е ранен. С какво ще е заслужил подобно нещо?
- Хей! Какво е дирил там? – вече на висок глас споря с нея. – Пък нормално е да има понякога невинни жертви...
- Никак не е нормално. Всичко води до създаване на карма, не желая да съм кармично обвързана с някакво нещастие. – съвсем сериозно бръщолеви глупости тя.
- Ехей! Я поспри. Значи един път, може два пъти не. Как така първия път не беше кармично обвързана? – възмущавам се докато оправям с ръка сплъстена моя косица, скоро ще трябва да се пострижа.
- Човек се променя постоянно. – замислено отвръща, хваща ме за ръката плътно залепвайки топлата своя длан върху студеничката ми кожа. – Кажи ми честно, според теб има ли смисъл да (тук прошепва) да взривим втората бомба? Кажеш ли ми да правим го! Обаче искам да се замислиш добре, имаме още три спирки време. – отсичайки така, Валя се обляга назад като уж незаинтересувано се вторачва през прозореца. Искам да отвърна с нещо пиперливо, да я направя дари-пиран за това двуомене.
Разбира се, че да гърмим втори път няма никакъв смисъл! Неприятното е друго. Ако тя така си сменя решенията на прима виста, значи няма да мога и гласувам пълно доверие. От друга страна аз също често си сменям точно така мнението. Тази моя черта доста дразни тъй като сега нямам моралното право да я упрекна. Не вярвам в морала, но имам чест. Точно така... Не мога да я обвиня в малодушие... От друга страна не тя, а лично аз заложих първата бомба. Първо каза, че тя иска да детонира втората, сега се отказва – почва да ми става чудничко. Излгежда я е страх да направи такова нещо! Поглеждам я с периферното си зрение. Изглежда невъзмутима, съвсем наред сякаш току що е изяла два хляба с брус натупана сланина. Само ако можех да прочета нейните мисли?! Освен това се подсещам за отказа от секс...
Това малко ме повъзмущава, въпреки че докато бяхме там в мрака един до друг всичко се получи сякаш нормално... Всъщност не се ,,получи”, а несполучи. Като се замисля реално една бивша (може би) проститутка ми отказа своята путка явно, защото сигурно не съм си платил... Всички онези мрънканици сигурно са били за да ми замажат очите. Освен това досега не съм имал някаква реална полза от нея, докато тя е получавала от моята помощ и подкрепа.
Тези мисли ме довеждат до едно крайно подозрително състояние към моята спътница. Усещам предателство! Всъщност може да се каже, че го надушвам! Отново ще бъда изигран с малката разлика, че тази няма толкова големи цици, по – висока е и не се казва Надя, а Валя. Отново четири букви... Както и да е. Съвсем спонтанно, когато трамвая спира на спирката поглеждам Валя:
- Как мислиш? – пита съвсем невинно и дружелюбно. Мене няма да излъжеш тоя път! Ставам, много бързо изскачам от тролея тупвайки на мокрите плочки на спирката. Нямам идея къде съм всъщност... Обръщам се поглеждайки към Валентина. Тя ме зяпа крайно учудено докато трамвая затваря врати отнасяйки я напред – далеч от мен.
Обръщам се. Оглеждам някави съвсем незначителни млади хора, нелепепи и любезни един към друг в смотаните си лишени от стил дрехи. Ритвам една кална буца кишав сняг която се пръска незадоволително върху пътното платно. Трябва да се върна в квартирата за да реша какво да правя. В този момент чувам как тролеят спира на стотина метра, обръщам глава натам. Виждам как Валентина скача от вратата. Бяга към мен с някакво такова странно лице. Очаквам да е пълно с упрек, с изненада дори сърдито. Тц. Няма нищо такова. Има някаква весела дяволитост, учуденост и желание да разбере ,,защо”.
- Я кажи какво ти стана! – задъхана с зачервени бузи, с вихрещи се облаци дишана пара се спира пред мен. Хваща ме за ръцете, стисва ги. Чантата с бомбата висва на дясната ръка, опирайки се в левият ми крак. Някак е нелепо. Не ми се обяснява. Не може ли тия отношения да са като клавишите на компа, с едно натискане и всичко е ок. Ако не е ОК, значи имаш сериозен проблем с софтуера, преинсталираш – и пей сърце.
- Не ми се обяснява сега. – мрънвам опитвайки се вяло да продължа обратно. Очаквам да се опита да ме възпре – не се случва нищо подобно. Тръгва до мен гледайки ме право в очите. На тази светлина очичките и ярко синеят.
- Защо не ти се обяснява?! Искам да ми кажеш! – хем не се сърди, хем е като стомана. В нея виждам някаква увереност, желание да доведе до край този разговор. Единствения начин да се отърва от нея е да я трупирам с един ляв прав удар. Тъй като е доста груб способ, а сините от сводниците и са още пресни, затова го отхвърлям. Сещам се. Мога да избягам бързо. От друга пък страна не е толкова досадна. Ето вече двадесет секунди само – стои, гледа опитвайки да се усмихва предразполагащо. Не се опитва. Направо ми се усмихва така. Сразен от нетипичното женско поведение, поведение което до сега не съм срещал така ярко различаващо се от поведението на всички ,,женки” смръщвам лице:
- Добре ще ти кажа. Само дай да влезем някъде на топло.
- Дадено. - стисва ми ръката. Гушва я в топлата си шепичка, нещо също нетипично за жена (на много крайниците им са змийски студени), усмихва се пак, стисва с другата добре торбата с адския субстрат.

**********
В крайно типично за София кафене поръчваме за мен чай, за дамата капучино. Заведението е направено с пари, в обичайния изтъркан стил. Като лицето което ни обслужва събира всички качества на безличната келнерка в едно тяло. Безлична, пълна с изнурено приятно лице – досадно като препрочетена книга. Та, доста бързо (има само трима други клиенти) получаваме поръчаното. Започвам да се поуспокоявам. Поглеждам я косо от време на време за да видя как ще реагира. Тайничко се надявам да започне да става неудобно от тези погледи... Явно нямат ефект, защото Валентина си ме гледа все така предразположено с явен интерес.
Мамка му!
Тук винаги изпадам в една невероятна дилема. Тъй като съм подозрителен (много са ме лъгали, като малък вярвах на хората сигурно защото не лъжех, ей така) попадам в един омагьосан кръг в който не мога да открия изход използвайки логиката си на която често като мъж сляпо се доверявам. Значи...
Валя е жена която има интерес към мен. Щом не продължи с трамвая – има! Така. Установил, че има причина трябва да осмисля каква е точно тя. Какъв е нейния характер.
Причините тя да иска да съм с нея са за щастие точно двечки:
1. Има полза от мен – демек използува ме. Гррр.
2.Харесва ме – има някакъв (явно не подчератно сексуален интерес) към моята особа. Ммм.
И тук е моя Рубикон. Коварния Гордиев възел който за съжаление не мога да разсека като Алекс Македонеца с хоплитския извит меч. Ако се държи добре с мен, значи играе роля. От друга страна пък по-дяволите! Нима може да бъде толкова коварна, хитра и притворна? Да си дава зор заради мен - никак не се връзва. Не съм кой знае каква значима пешка, дори съм малко извън дъската, а пешката като стигне края става на царица, но никога на пешак. Защо ще звъни на звънеца за слизане, ще търчи към мен като явно няма да гърмим бомба? Та аз нямам пари, доколкото знам и тя е наясно в това. Ако има някаква коварна нейна си полза да е с мен се нееервирам от идея за моето свещенно недоумение относно това.
- Добре, Валя. Искам да ми обясниш едно нещо. Оставяме това дали правим нещо... – стрелкам с поглед чантата. – или няма да правим. Искам да знам какво смяташ да правим след това? Онова за благия меценат който ще ни помогне някак не го вярвам. Разбираш ли? – тя кимва.
- Не е благ. – това е нейния отговор.
- Не е благ, кой? – отвръщам недоумяващ.
- Така наречения от тебе меценат. – вдига пръст нагоре, явно ще има сериозна лекция. Съгладала смръщеното мое лице момичето се поотказва, прави широка доверчива усмивка (има малък кариес на левия кучешки зъб), сваля пръста като казва:
- Не съм казвала, че ще е лесно. Не съм казвала, че е на 100% сигурно. Просто мисля, вярвам дори го смятам за възможно да се осъществи. Идея нямам какъв вятър го вее. Идея нямам как ще го заварим. Умен е. Човек на мига е. Какво ще стане нямам идея, обаче имам вяра моето момче! Капиш? – поне като го изрича така с плам си личи, че си вярва. Поне тя си вярва...
- Мапиш после пиш – пиш. – е моят коментар.
- Какво? – тук я смаях с простотия навярно.
- Няма значение, просто италианския не ми допада.
- Perce? – захилена пита за да ме дразни.
- Отминахме темата. Дай да се върнем на нея, а? – пийвам млекце – ех мамка му, тия нямат захарница! Смотаните три пакетчета не стигат. Ако поискам още 3-4 ще ми даде, но ми трябват поне 6-7, а такава бройка би била скандална. Доколкото знам тая смотана пакетирана захар е изненадващо скъпа на килограм. Затова сега си пия мноого леко сладкото млекце.ю което изобилства на топлина.
- ОК! Връщаме се на нея. Давай да говорим. – заявява изпълнена с готовност. Има явно желание аз да питам, а тя да отговаря. Като всяка жена избира прилевегирована позиция в която тя ще оборва моя довод, докато аз се мъча да го формулирам правилно. Ех, как обичат да работят на готово.
- Тази вечер къде ще спим? – питам ясно, дори точно.
- Не знам, но ще се постарая да сме двамата, да е топло, а легото да си има матрак. – е прямият отговор. Ах! Как ме хързулна с този намек за секс. Хем усещам, че един намек не е като да правиш въпросния секс, ама въпреки това вътрешния ми индекс към нея отбеляза значително покачване.
- Хмм. – чудя се какво да измъдря. Искам да гаранции, а същевременно много добре съзнавам – няма как да ги получа, просто самата Валя само предполага какво ще стане. Душица.
- Защо слезе от трамвая? – опаа тук лицето става доста целеустремено, макар да не губи веселото пламъче, явно все пак съм я жегнал.
- В един момент реших така. Имам причини да не мога да ти се доверя напълно. – знам не трябва да казвам истината, но някак ми се играе с открити карти – вероятно поради това, че тя използва същия метод.
- Всъщност си прав. Нямаш причина да имаш доверие на човек, който познаваш за кратко. За сметка на това все някога трябва да се довериш на някой. Аз досега не съм те излъгала за нещо, така че има и причина да ми вярваш. – явно не е жегната. Изобщо не реагира нормално, разбива стериотипа според който съм се научил да комуникирам с жени.
- Ще правим ли нещо с тая бомба? – питам за да си внеса яснота.
- Не ми се прави нищо с нея. Ако искаш да я поставим ще го направя аз както ти казах сама. Не ми е проблем да го направя, чесно. – сякаш прочела мойте мисли казва, Валя докосвайки отново ръката ми.
- Защо тогава не сложи първата, а искаше да го направя аз? – много е важно да разбера този отговор, все пак главно заради това не и вярвам, тъй като чувствам, че се е опитала да ме използва.
- Беше си ме страх. Заради това. Сега премислих и реших, че не трябва да товаря теб с това дело. Също така и двамата искахме да им отмъстим, жалко заради мен ти разбиха нослето. – прави нещасничка муцунка, гледа ме едно такова откровено дори жално. Отговора беше прям и точен. Просто я е било страх, никакви оправдания, никакви кавачета (претълкулвания) с думи. В този момент се пречупвам... Не точно пречупвам в отрицателния смисъл на тази дума... изглежда започвам да вярвам в нея. Започвам да виждам всичко в друга светлина, почти преставам да имам съмнения. Ухилвам се. Получвам една готина разбираща (идея нямам какво разбира тя пък в тоя момент, но изглежда разбира нещичко) усмивка.
- Хей! Сигурно си права за кармата, знам не е правилно и така нататък. – разпервам ръце. – Мразя някой да ме е преебал, да съм му в дълг. Точно тия дългове много обичам да ги изплащам, дори да добавя и наказателни лихви към тях. Двамата се двуомим какво да правим нали? – отпивам последното млекце.
- Може да хвърлим чоп. Нямам зарче, с зар винаги е по – достоверно. – получавам едно нелошо предложение. Намираме един лев споглеждаме се.
- Ези или тура? – пита ме Валентина приготвила се да хвърли лева.
- Единицата или светеца? – пояснявам аз.
- Ако се падне светеца няма да правим нищо. Хвърляме я някъде. Ако е единицата, отиваме, свършвам работата и се обаждам пак. – предлага ми тя.
- Дадено.
Монетата хвърква във въздуха. Ако беше филм щеше да има забавен кадър на самата монета, кадър от моето лице, кадър от нейното лице. След това щеше да се появи ръката, която хваща парченцето метал. Миг и... Не се случва нищо такова. Съвсем прозаично за по – малко от секунда монетата пада в ръка на Валя тя си дръпва дясната ръка с която е похлупено късчето метал за да не изпадне. Свети Иван Рилски ни гледа с известното свое спокойно дори ведро лице. Споглеждаме се. Явно такава е Божията воля, все пак никой не го изрича на глас. Когато свършваме с заведението, кротко плащам. Ставаме, след малко лутане намираме боклуджийски кош за бомбата и оранжев телефон за телефонната карта. Валентина изважда някакво малко оръфано тефтерче, което прелиства извесно време. Точно си мисля, че няма да го намери когато чувам одобрително изхъмкване. Цъък, цъък, цъъък. Набира номера. Стоя близо до нея за да чуя какво ще и кажат. За щастие от нейна страна не се срещат възражения.
Сигнала свободно се чува дразнещо дълго, точно преди да се откаже на седмото цъъък някой вдига телефона.
- Аз съм Валентина. – представя се очаквайки отговор, който се забавя доста дълго.
- Защо се обади? – гласът е доста приглушен вероятно, заради кофти слушалката.
- Сещаш ли се за онова желание което запазих за черни дни... – явно е имала много интензивно, интересно познанство с този човек.
- Момента е назрял така ли? Ха, ха, ха. – доста циничен смях. - Много добре. Какво искаш от мен точно?
- Искам да се срещнем за да обсъдим, ммм въпроса. – заявява Валя стрелкайки ме палаво с очи, изненадан правя доста учудено личице.
- Всичко това е много добре... Ще се върна след четири дни в София. Обади ми се преди обяд. – отвръща гласът.
- Дообре. Чао. – каза тя и затвори слушалката.
**********
- След четири дни. - измърморвам. – Ще стоим в квартирата ли?
- Защо да не? Навсякъде другаде могат да ни намерят пак, освен това нямаме толкова пари за сега. Иначе бих те завела на някой хотел. – умело рисува светли взаимоотношения моята спътница. Изненадващо дори за мен, ръката и ме прегръща през кръста – дръпва ме и двамцата тръгваме с бодра крачка към спирката от другата страна на средно задръстения булевард за да хванем рейс в нашата посока.
Докато се приберам помежду ни започва интересен разговор за всякави теми, които преливат една в друга. Купваме храна в близкия супермаркет качваме се тихичко до таванчето, като само две подозрителни бабо-лели ни оглеждат докато мъкнат кофи с въглища нагоре по – стълбите. Затварям врата...
**********
Не обичам когато се употребява думата секс... Все едно да казваш днес правих чекия с приятелката ми. Имаме си дума за тази работа и тя изразява всичко, нарича се любов. Това, че има полов акт без чувства е едно, но когато се колебаеш дали има или няма такива думата си е любов.
Правихме любов с Валентина. Правихме такъв секс подобен на този с Надя и всички други преди нея, но сякаш доста спокоен, бурен и експериментален заради това мога да го нарека по-скоро като любов. Не ми се беше случвало жена да иска да води парада, но съм попаднал точно на такава.
Когато не правим любов – ядем. След това спим. Към два часа през ноща сме доста омръсени (в буквалния смисъл да думата) затова тя посредством срамно малък бързовар стопля вода в една изрязана от мен като кофа - 11 л. бутилка минерална вода. Обръсвам цялото нежно излято тяло с една полу суха хавлия, а тя прави същото за мен с много нежност в погледа. Не е като къпане, но се чувстваме освежени. Заспиваме прегърнати, един до друг.
Четири дни прекарани заедно с един и същи човек в една малка стая носят своя дух на романтичност. При нас има от всичко, като основното нещо което ни доставя удоволствие след спането и себеотдаването - са нашите разговори. Говорим за неща, които не съм обсъждал с никоя друга преди нея. Става дума за нас, за нашето място в света. За живота който мечтаем да водим, за хората които сме желали да бъдем. Какво ни се е случило един на друг до момента в който се запознахме и така нататък. Разказвам за Надя, за бягството, за смърта на Шмекера... Валентина е твърдо убедена, че има неща в света които трябва да се случат за наше собствено добро. Опитва се да ме убеди, че всъщност ако не е била цялата тази работа, аз сега нямаше да съм с нея. От една страна е права. Изключително ми е приятно да съм с нея, обаче заради това се лиших от 25 бона. Всъщност може би е права. Ако онзи тип на който сляпо разчитаме не е много луд и ни помогне някак (идея нямам какво може да иска тя) ще да съм изтелил този път печелившия билет!

*********
- Разбери в живота на човек има неща, които на външен вид не изглеждат положително. Дори обратното. Примерно имаш кола, а пукаш гума – ей така от нищо. – весела усмивка, сякаш ако спука гума на нейния бъдещ автомобил ще изпита върховно удовоствие. - Разбира се появяват се лоши чувства в теб заради аварията. Като се замислиш напълно е реално, обаче така може да си избягнал отвратителна катастрофа. – довършва - докато вече лежим в блаженна немара.
- Хмм. Имало е случай в живота ми, когато за много дълъг период от време са ми се случвали все гадни, неприятни неща. Това как може да го обясниш? – недоволствам си аз.
- Всичко това те е направило човека който си в този момент с тези мисли, чувства и дела. – отговоря ми, доста странно ми се види и туй. Някак има отговор за всичко.
- Чакай сега ти всеки път излизаш суха от водата. Нали знаеш, че тази логика е подобна на логиката ,,Има ли смисъл да живея?”. Ако развиеш до край ,,Има ли смисъл да живея?” и ако има някой като теб, всеки ще реши да свърши със себе си.
- Я поразвии малко? – получавам предложение от което въздъхвам.
- Значи какъв е смисъла да живееш докато има такива лоши и неприятни хора които никога няма да се променят към по – добро, никога няма да можеш да ликвидираш и прочее. Винаги ще има глад, смърт и комари. Само ще се мъчиш докато искаш да имаш пари, дори да ги имаш пак няма да си доволен от нещо. Ще започнеш да се скапваш, ще те боли както никога досега, ще те мързи, ще те мразят. Никой няма да те обича... – прекъснат съм.
- Чесно вярваш ли си? – пита тя.
- Не. Просто е теория. Доказва безсмислието на живота. В един миг разбираш, че няма никакъв смисъл да живееш. – пояснявам аз, своите дълбоко филосовски твърдения.
- Ха! Логиката ти е вярна – за съжаление е лишена от всякакъв смисъл! – махва с ръка, сякаш отпъжда досадна малка мухица. – Само, че няма нищо общо с реалноста.
- Каква е реалноста? – измърморвам сънливо.
- Реалноста сънчо, че ние с теб, както всички живи същества на тази планета сме изпратени за да се развиваме. За да добием определени уроци в света на материята, определено познание...
- Можеш ли да ми представиш доказателства за всичко това? Как мога да се уверя дали е вярно? Всеки който е достатъчно красноречив, може да представи всяка истина за правилна! – запалвам се докато обяснявам жестикулирайки усилено.
Валя докосва с ръка сърцето ми, поглежда ме право в очите – премигва – след което тихо, хващайки ме за бузите с двете си ръце отвръща:
- Всеки човек има сърце, а всяко сърце само усеща истината. Ако слушаш и следваш сърцето няма да сгрешиш, но за съжалние ние много, много рядко се вслушваме в него. Ето живия пример за това лежи до теб.

Така завърши разговора. След което започнаха целувките. Хубаво е да има с кой да можеш да споделяш сърце, тяло и душа - впивам пръсти в плътта и.
********
- Е? – питам ме Валя.
- От къде да знам как ще е правилно? Не го познавам! Ако сме двамата може нещо да не ме хареса, ако пък не сме... Досега винаги се е виждал само с теб нали? – питам докато обмисляме на две кафета ,,3-1” в квартирата предстоящата среща с странния познат на моята любовница.
- Той е достатъчно ексцентричен и непредвидим за да реши каквото си поиска. Осигурен е, има фантазия затова едно от любимите му неща е да действа първосигнално. – днес Валя е усилено заета да се натъкмява. Сега лакира ноктите си ,,френската” на бели и черни линии. Уверен съм, че до два часа ще оправи косата – като едва тогава ще можем да тръгнем. Въздъхвам. Всичко ми се чини достатъчно странно, усмихвам се Валентина:
- Вземи се поизмии добре. Ако знаеш какъв гурел имаш на лявото око, чак страх ще те хване. – след забележката обърсвам гурлата, оглеждам я с интерес – после отвръщам.
- Права си. Добре щеше е да имам четка и паста за зъби.
- Мхм, доста са ти пожълтели зъбките. На вземи мойта, пастата е зад хавлията. – посочва ми всичко докато прави една последните резки с белия лак.
След като се поосвежавам, натъкмявам и причесвам, доволно съм накаран от нея посредством малко парцалче да изчистя зацапаното върху маратонките. Безропотно правя това.
- Е? Да бъда ли с теб? – питам тъй като все още нямаме конкретно решение на належащия въпрос.
- Ако ще ми помогне, ще трябва да помогне и на теб. Смятам, че ще е добре да си с мен.
- Имаме сделка.
Слизаме набързо долу, вървим малко до желания уличен телефон – пъхваме картата, аз нервно си духам в шепата за да я отопля, докато Валентина набира номера. Досадно дълго време телефона дава свободно. Към петия път се споглеждаме мрачно... в този миг нейното лице света, тя казва:
- Здрасти! Аз съм.
- А, да бяхме говорили преди няколко дни за среща. – промърморва не особенно ентусиазирано гласа. В този миг тя ме избутва настрани тъй като съм се набутал почти до нея за да чувам гласа разнасящ се от свръх тихата слушалка. Сега мога да слушам само нея.
- Да, да трябва да се видим. – изненадана физиономийка от нейна страна, - Имам проблеми разбира се, иначе нямаше да ти се обадя. – сега виждам досада изразена на личицето и. – Да точно от тях са... Еми за пари... Не искам да ми даваш пари! Искам да ми помогнеш да започна нормален живот, ако не те устройва, просто ми кажи. – ах каква е яростна, за пръв път я виждам такава недоволна, да отстоява крепко своите права. – А, така може. Да. Да. Веднага разбира се! – вече се захили. – Да знаеш не съм сама... – двадесет безизразни секунди. – Да, има такъв човек. Да, точно така. Не. Чао.
- Е какво стана? – доста ми е интересно дали ще се срещнем с този господин.
- Трябва да вземем такси, каза че можем да се видим веднага! – достатъчно доволна е за да предполагам бъдещо съмнително щастие и просперитет.
- До къде ще ходим?
- Кабинковия лифт на Симеоново... Ще ни чака на входа до кафето. – разяснява докато вече прибира картата от телефона и започва да се оглежда за обичайната жълта кола, която както винаги точно сега липсва.
- Няма ли да ни вземат много пари до там? С рейс не може ли да отидем? – за тези си разсъждения получавам страшен поглед с който сякаш ми казва ,,много си тъп”.
- Виж сега с рейс ще ни отнеме към час и нещо си. Дори май се сменят. Дори да няма много задръстване! С такси ще стигнем до половин час, ако го накараме да ни чака – еми може да не дочака появата ни.
- Схванах. – обобщавам докато махам яростно на едно празно такси, което прави тотално забранен обратен завой за да спре пред нас.
- А така! – гласи нейния двусмислен отговор.
*********
Жълтата кола ни взима цели 26 лв. от моите последни запаси. С някаква мрачна болка/предчувствие давам парите, след което догонвам забързаната Валя която търчи по едни широки обледени стълби към сградата на кабинковия лифт. Времето тук горе е доста мъгливо, мрачно изпълнено с множество скиори и сноубордисти които се тълпят край нас. Хорицата бутат мързеливите си хлапета които весело се запъват под тежестта на ските и обувките им. Единственото кафене се намира в самата приличаща на грозен куб сграда. До невзрачния вход чака някакъв тип в костюм който никак не изглежда шефски. Когато вижда стемително изкачващата се Валя, той се захилва:
- Ето я царкинята на чардаша.
- Я да мълкваш. Къде се е скрил началника? – доста делово в нахално пита Валя. Явно има отдавнашно познанство с посрещачът ни.
- Господина – тук той силно натъртва върху думата – Ви очаква с нетърпение. Изпрати ме да Ви посрещна млада госпожице. Както виждам, облечена сте прилично за разлика от друг път... – ехидната усмивка която леко разцепва усните му казва всичко останало.
- Нямам намерение да слушам брътвежите ти всеки път, вземи си хвани приятелка за да те слуша тя. Всъщност има ли такива жени? – риторичния въпрос е отправен към мен, тъй като е изненадващ само вдигам рамене.
- Срещат се понякога. – гласи самодоволния отговор.
- Бре от кога можеш да си позволяваш да плащаш за жени? Дедо трябва да ти е вдигнал заплатата! – с ехидна усмивка продължава вербалния си тормоз тя.
- Млъквай по – добре. – озлобен измрънква той.
- Ей такъв те харесвам – прям. – изключително доволна от себе си, Валя изчаква неприятния тип да отключи със звучно изщракване на метал широка дървена врата и да ни покани вътре.
Влизаме смело в сграда която носи името ,,Манастира” за да не се чудят явно, защо е построена в този стил бедните инвеститори. Реално самата постройка отвън прилича на манастир, вътрешноста никак не е толкова аскетична.
Любезно ни се показва къде се събуем и от къде да вземем меки хубави чехли които струват колкото мараточниците ми адидас. Доколкото схващам - сградата е разделена на различни апартаменти, а ние явно сме попаднали в някакъв огромен такъв.
Наоколо преоблаават орехови дърворезби, рошави като разтревожен дратхар персийски килими които са съчетани с големи огледала подредени в някакъв смущаващ стил ни показват леко разкривени с една идея. От дългия коридор влизаме в обширен хол в чийто център има доволно голяма маса на която се намира купа с плодове, предимно банани и портокали. Неприятния тип посочва столовете:
- Изчакайте тук, не питайте нищо.
- Ще потроша всичко след малко. Какво ми пука? – досега не я бях виждал да прави подобна лукава мимика. Лицето на охранителя се сгърчва, явно се чуди какво пиперливо да отвърне, нищо не му идва на ум, само изпуфтява като излиза. Валентина самот това чака, взима един банан обелвайки го за секунди ехидно кльопва обелката върху масата. Аз въпреки непукизма си не мога да си позволя да се държа така на непознато място.
- Има кой да изчисти масата. На него такива неща му харесват, чат ли си?
- Не съм нещо чат, да ти кажа. Как така му харесва някой да си хвърля обелките върху масата? – неоумяващ все още питам.
- Надали ще му хареса това с обелката. Предполагам, че значително ще му допадне самото действие на разчупване на установения порядък. – Валя си качва дори краката върху масата отръсквайки като някакви досадни придатъци чехлите които замират на пода захлупени наобратно. – Той е човек с власт, с разбиране свое за суровия живот – всички хем треперят от него, хем търсят изгода и подлизурстват. Цялата тази работа му досажда невероятно... Това го разбрах още като го видях за пръв път. Дъртата курва дето ни представи аха - аха да му оближе гъза. Останалите боклуци му свеждаха очи, усмихваха се като седмокласнички на футболен национал; изобщо пълна пародия на разумни човешки същества.
- И как го впечатли? – питам заинтересуван от събитието.
- Всъщност никак. Искаха да ни заберат съвсем прозаично. Оказало се, че били мъжка компания без дами на някакво събиране за да обсъждат нещо си. Всички споделили тази тегоба и като майстор познавач изпратили него да наеме жени... - тук тя се отпуска назад, щраква с пръсти за да подчертае следващото нещо което ще изрече. - Повечето са много прости путки. Нямат грам идея как да говорят с мъж, как да предизвикат неговия интерес, не знаят как да се държат нормално. Аз дори нямах намерение да го свалям, просто когато се озовахме сами - вместо да се изчукаме веднага си поговорихме към три часа... После се видяхме пак и така се получи просто... разбираш ли?
- Не. - всъщност разбирам от друга страна ми изглежда някак чудно и неестествено. Според мен всичко се свежда до личния начин на всеки човек да възприема света.
- Аз му бях интересна, той ми беше интересен. Тъй като не ми пукаше от него, от власта и парите му бях оценена точно така както един нормален човек оценя друг. - обобщава тя.
- Как точно нормален? Нормален в какво? - не я оставям докато нервно барабаня с пръсти върху масата.
- Значи представи си... - не успявам да разбера какво точно трябва да си представя. От коридора се разнасят енергични идващи стъпки, вратата се отваря за да влезе едър, леко прошарен мъж облечен в панталон на райета и стилно мъжко поло. В първия момент набръчканото, старо на вид съдържащо интелект лице ми допада. Той се усмихва първо на Валя, след това кимва на мен. Изтегля си властно и доста бързо един стол за да седне на масата.
- Защо си търснала обелката от банана върху махагона? - първия му въпрос е зададен определено заядлив тон, а неговите очи никак не изглежда да се смеят.
- Първо възпитаните хора към които претендираш да принадлежиш, поздравяват. Второ ти забелязал ли си някакво място което да е предвидено да поеме обелката от банан? - отговора на Валентина е не по-малко хладен от неговия. Поглежда към мен за да ми предостави следното съждение. - Нали ти казах, че ще му допадне това с облеката. - аз успявам само да кимна, чак ме е срам да гледам човека.
- Ха, ха. Много добре! - жизнерадостно едрия мъж тупва ръка върху нейното рамо. Започва гальовно да го масажира докато с дясната си ръка мачка наболата си също така прошарена брада. - Точно това исках да проверя, ама явно ти ме познаваш добре!
- Кое по - точно искаше да провериш? - пита Валя наблюдавайки го с любопитство, явно и тя е не е съвсем наясно с неговите думи.
- Искаш ми помощ която съм ти обещал. Разбира се най - вероятно ще направя каквото сметна за добре, но ако заради факта, че мога да ти помогна ти смениш начина на държане спрямо мен... Хм, помоща ми би била съвсем различна. - докато разговаря с нас, той разтваря леко крака, скръства зад гърба си ръце.
- Е явно смятам, че нуждата ми не е чак толкова належаща. Инак знаеш ли, дори аз можеше да го ударя на рев, молба и жален поглед. - констатира тя, като демонстративно ми предлага нов банан, който отказвам - за да бъде изяден бавно с явно двусмислен поглед към мъжа, миг след това.
- Мерзост. - заключва с филосовски всезнаещ тон. Изненадващо съсредоточва своето внимание върху мен за да ме изгледа настървено няколко секунди:
- Можеш да ми викаш бай Вальо. - императивния му тон никак не е за подценяване. Не знам как го постига тя, обаче съм уверен, че 50% от всичкото е красотата на жената в нея, ако ли не и 98%.

- Добре. - единствено това успявам да измисля. Някак ми дотежава случващото се. Обичам аз да определям какво ще се казва, обичам да говоря и да ме слушат. Откакто познавам Валя, често съм надприказван, а сега не смея да гъкна и пред един от нейните познати. Печалното е, че дори не знам какво да му кажа, ако бях решил да не играя ,,кроткия мишок".
- Кажи сега как стигна до идеята да търсиш помощ от мен, особенно след като ми отказа категорично такава на два пъти? - докато тежко сяда на един стол пита той. Поглеждам я въпросително, досега не ми е казвала, че е отказала помощ от него. Защо ли не е приела? Много ми е интересно да разбера, но явно ще почакам известо време.
- Всичко се промени от тогава. Мислих, че мога да постигна сама независимост, да работя мъчейки се да постигна мечтите си - не мога да го направя, обаче. - делово казва, докато котешки си протяга ръцете напред.
- Предполагам той има връзка с промяната на решението ти? - посочен съм като неодушевен предмет. Странно е да се чувстваш като обикновен химичен катализатор, а Валя не прави нещата по - добри като отсича:
- Не. Той няма нищо общо.
- Е, на какво се дължи промяната момиче? - широка усмивка се открива върху неговото възрастно лице. Чудя се дали е миродавно хетеросексуалните мъже да сме такива смотаняци пред хубава и умна жена.
- Знаеш за кой работих.
- Знам го. Мърляк. Какво за него? - тук виждам как дясната му ръка се свива несъзнателно в юмрук. Явно този субект не е вбесил само мен чрез онзи мутраген който ми разби муцунката в басейна.
- Не спази уговорката. Искаше да работя за него, защото му докарвах адски много пари като обучавах новачките или привличах богати клиенти. Реши да ме притисне. Успя. Загубих си всичките пари след като се откупих от него. Убиха го... - обяснява Валентина, казва го така сякаш е някаква досадна история която не се е случила на нея.
- Утрепаха ли я гадината? - прекъсва доволен разказа стария мурджо. - Браво! - плясва доволно с ръка върху плота. Явно изключително много се радва от кончината на бившия и работодател. - Въртеше ме с едни пари...
- Дойде един нов. Реши да изкара още пари от мен. Просто не ме харесваше. Търсил ме. Намери ме. Отказах му след което ме преби. - циничната усмивка е някак странна, сякаш изобщо вече не е вбесена от спомена. От друга страна, цяла една бомба и освободи агресията...
- Защо не ми се обади? Защо не ми каза веднага!? - недоволства той, веждите му са смръщени и тънки. Главата му се накланя на дясно, вече и двете силни ръце се свиват в юмруци. Явно е наистина вбесен. Ех, жени! Ако мен ме бяха пребили сигурно нямаше да заслужа и поглед от него. Хрумва ми, обаче и, че аз нищо не съм сторил за да ме харесва.
- Ето идвам при теб. - усмихната разтваря ръце Валя оставяйки го пред свършения факт.
- Значи... - после размисля посочвайки мен. - Неговата роля пък каква е? Да не ти е гадже?
А, така! Сега ако не оплескаме нещата - ми преминава ми през главата, няма кой друг път да е. Ако стария сатир е ревнив, може спокойно да ни низвергне, а дори да ни предаде в ръцете на онзи урод където аз ще бъда бит, а тя ебана или обратното. Спорно кое е по - лошо. Моля се Валентина да даде някакъв дипломатичен отговор.
- Като гадже ми е. - изглеждам изненадан. Изненадан съм защото очаквам най-лошото. Двамата го разбират съвсем другояче:
- Явно досега не е знаел - замислено подхвърля той.
- Е вече знае! - не пада на гръб тя.
- Кажи ми сега какво точно искаш от мен. Много добре знам как работи тази кестенява главица. Тя винаги измисля нещо засукано, нещо нетрадиционно... Хем ми харесва, хем ме дразни. Да видим какво си наумила. - скръства ръце сякаш чака да му сервират основния специалитет в квалитетен рестрант, който е бил приготвян поне час.
- Е ще се изненадаш ли особенно ако ти кажа, че не е нещо особенно любопитно? - прави кръг с очи, поглежда го направо, въздъхва. - Мислила съм си колко добре би било да имам само свой дом, интересна работа, човек до мен - поставя ръка върху моята, не знам за нея, ама за мен е голяма подкрепа този жест. - Може би деца...
- Разбирам. - отвръща той, изражението му някак не ми харесва, не мога да определя точно какво не ми допада. Въпреки това никак не ми харесва. - Вече искаш да имаш готин нормален живот, знаеш как да го постигнеш, при това само с едно действие. - усмивката му не е сатанинска, но... се доближава. - Аз разбира се изпълнявам това което обещавам. Уж. Е щом искаш ще го изпълня не се бой. - вмъква веднага след ,,уж" тъй като Валентина добива много стоманен вид в лицето. - Добре си спомняш как ми отказа същото предложение преди извесно време... Всяко действие си има последствие, а аз съм от страната на този който може да си позволи да определя правилата... - говори Валентин, като подозрително ми прилича на водещ на телевизионна игра който увърта преди да каже дали играча печели или е изритан безжалостно. Добре се справя явно има достатъчно опит в подобни неприятни увъртания.
- Имам проникновение. - го прекъсва безпардонно моята спътница. - Ще поискаш да направя нещо, ако успея ще имам това което искам, ако ли не... суров е живота, нали?
- Да, точно така. Ето заради това те харесвам, моето момиче - ти умееш да мислиш. - доволен от казаното, поощрява едрия ни домакин.
- Само, че... Замислял ли си се дали ще има смисъл от всичко това? Каква е ползата да ме подлагаш на нещо трудно и неприятно? Мислиш, че това ще ме накара да съжаля за предишното си решение? Мислиш, че това ще ти достави някакво удоволствие? - леко, делово му обяснява тя. Улавям се как кимвам от време на време.
- Ха, хо, хо. - смее се радостно той. - Много ми харесва как се бориш, за съжаление неправилно... Искам да оцениш това което ще получиш... Нещо което не е изстрадано, просто не е ценно. Звучи прозаично, обаче си достатъчно умна за да разбереш истината в тези думи.
- Значи един вид ми правиш добро така ли? - явно е доста учудена.
- Точно така моето момиче. - гласи безпощадния отговор. Валя отронва една пестелива въздишка като казва:
- Нека чуем какво искаш да... изстрадам.
- Добре. - видимо доволен промълвява той, чертите му омекват след това изненадващо се обръща към мен.
- За нея знам житие и битие. Ти си неизвестен, а доколкото разбирам ще се възползваш от това което ще получи Валентина. Нали? - никак не ми се вижда уместно да отговарям на дъртака. За съжаление явно се налага.
- Навярно.
- Да или не? - сериозно пита отново.
- Да. - казвам аз.
- Чудесно. Виждаш ли колко е лесно да кажеш, да. Сега... Да видим... Ти имаш ли някакъв трудов стаж?
- Моля? - в първия, дори май и във втория момент не мога да го разбера. - Как така дали имам някакъв стаж? Искате да кажете дали са ми внасяли пенсионни осигуровки?
- Явно не ме разбра. - с тон на претръпнал от обяснения човек той обобщава. - Интересуваме дали в краткия ти живот (прозвучава почти като жалкия) си работил нещо? Нещо което си вършил с ръцете си, може и с главата си. Искам да знам работа дали си работил?
- Еми... работил съм...
- Къде си работил моето момче. - през цялото време Валентина е безизразна. Очаквам и се надявам да каже нещо, но уви явно води политика на ненамеса. Чудя се какво има в предвид като казва ,,работа". Може доста да се разтегли това понятие. Работа е нещо което извършваш за своя угода. Работа е бърсането да досадния прах, работа е приготвянето на храна, работа е когато откраднеш с хитроумен план пари, ценности или вещи. Преценям за няколко мига ситуацията, човека срещу мен, всичко което сега зависи от мен... Решавам да не се правя на ,,сложен". Не съм Валя, не съм хубавелка с усмивчица над която бляскат синьо-зелени очички надали ще възприеме добре ако искам да доуточня какво има в предвид с така неправилно зададеният си въпрос.
- Работил съм на няколко места. Сега не работя. - чак съм доволен колко смислено прозвучава моя отговор. Хем му дава достатъчно информация, хем не казвам нищо съществено. Премигвам като с интерес очаквам какво ще ми отвърне:
- Имам в предвид дали си захващал работа в която ще си измърсиш ръцете. Работа която наистина работиш,а не стоиш само да си клатиш краката!? - след като казва това дъртия марул срещу мен започва сериозно да ми опротивява. Не, че съм живял много през последните дни на социализма ама все пак имам някакви спомени. Особенно добре си спомням наборната казарма, която вече за щастие не съществува. Там времето беше замръзнало с -20 години; порядките също. Порядки които гласяха да се работи глупаво, мръсно без да има смисъл от това което правиш, само защото някой тъп кретен, който никъде не може да се реализира има шанс тук да показва простотията си. Там тези кретени употребяваха подобен език, като нееднократно съм имал желанието да има изпразня един пълнител в търбусите.
- Да, работил съм такава работа.
- Каква? - лаконично все така иронично усмихнат пита той.
- Физическа... Тежка... Мръсна... Нископлатена...
- Идеално! Значи ти ще помогнеш морално и физически нашата обща позната Валентина докато тя... поработи малко мръсна, тежка и физическа работа. - широка усмивка озарява неговото лице, той се навежда срещу нас сякаш за да ни довери голяма тайна. - Високо заплатена!
- За каква работа имаш в предвид всъщност? - нарушава краткото си мълчание Валя. Доколкото виждам доста е изненадана от развоя на разговора.
- Ти никога не си имала възможност да оцениш добре свършената работа. - с благ глас обобщава Валентин. - Това което ви говоря не са празни приказки. Докато човек не изпита истинско удоволствие от това което създава с ръцете си, той не може да разбере пълнотата на живота. Всичко това което той може да му предложи и даде, чувството на удоволетвореност. - разперва широко ръце, сякаш аха - аха ще ни озари някаква велика истина. - Дал съм обещанието от което няма да се отметна! Мечешки услуги, обаче не правя! Неизработените пари не могат да се оценят подобаващо - затова искам да ви предоставя възможност да си ги изработите. Ако ли пък не искате... Е ще ви дам хилядарка за пътя дето бихте до тук, но не смятам е това ще ви удоволетвори. Нали?
- Какво искаш да работим? - пита тя.
- Сега си строя една сграда в Банкя. Хубаво местенце. Имам нужда от двама градинари които да оформят градината и всичко в нея. Това е сложна работа изискваща въображение и постоянство. Знам, че ги имаш моето момиче. Ако искате да се заемете ще ви осигуря място за спане, малко пари, храна... - доволно предлага той. Предложението му е толкова шантаво, че чак не вярвам на ушите си. Чувствам как май пак някой иска да ни метне, явно чичата си търси евтини градинари. Явно му приличаме на птиченца които лесно може прикотка с обещанието за голяма награда. Еба си. Пак ни изиграха. Почвам да гледам грубо дори мрачно.
- Колко време ще работим там и какво ще получим в замяна? - моято любовница явно още не е загубила дух. Все пак го познава доста добре (и вагинално го познава добре мисля си с неприрязан, че с този тиквеник съм ,,ортак").
- Мисля, че има работа за шест месеца. Всъщност няма значение. Строежа е към своя край. Остана да се завърши само градината. Аз имам едно пет месечно пътуване, след което като се върна ще преценя вашия труд... и ще ви дам наградата която сметна, че заслужавате. - ето тук доволен чичата предлага ,,невероятната" си оферта на която не можем да откажем, ха-ха.
- Можем да си помислим нали? - мъдро пита тя.
- Ама разбира се! Имате две минути. - на учудените ни погледи, той някак с примирение обяснява. - Никак не обичам хора в този живот които се чудят!
- И аз. - добавям спонтанно.
- Отлични, моето момче - отлично.
Валентина ме поглежда съсредоточено дори бих казал преценяващо. Прави въпросително личице с няма въпрос какво да правим.
- Според мен всичко това е една измама. - не пука вече и съм решен да си кажа всичко което ми е на душа без да се преструвам. - Иска да работим шест месеца, да взимаме малко пари и да се надяваме на голямата промоция след това. Просто не ми се вярва Вале. Хората просто не са такива. Разбираш ме нали?
- Разбирам. - отвръща замислено.
- Чакайте сега... Не се вълнувайте млади хора! Помислете. За мен както ви казах е важно да бъдат изстрадани тези пари които ще ви дам. Самия акт на несигурност в цялата работа е поне 50% от нея. Ако искам да ви излъготя добре, еми аз ще ви предложа веднага двеста хиляди долара, ще ви накарам да подпишете някакъв бутафорен договор, че ще ги вземете след някой друг месец. - усмихва се доволно на идеята. - След това ще ви пратя да копаете, а парички няма и да видите. Ще ви карам да се надявате доколкото мога, а като откажете да работите просто ви изхвърлям. Чудесно нали?
- Направо страхотно! - иронизирам го.
- Идеално. Сега имате моята дума, но колко струва тя за вас? Колко струвам аз за вас? Какво си готов да направиш за мен моето момче, след като аз съм готов да ви осигуря живота? Явно нищо... Защо тогава да ти осигурявам жалкия живот.? Е, че блъскай се колкото искаш. Ако Валя иска и сама може да работи, може да си наеме хора и прочее. Не ви спирам. Пари за облагородяване ще има. Само за него, не за вас. Вашата награда ще дойде след това! - колко е убедителен само. Чак ме е яд как успява да ме навива, язък. Яд ме е да съм толкова беден, ако не бях и миг нямаше да му слушам глупостите.
- Ако ме метнете с тях, нищо няма да ви дам. Аз ще ви следя изключително добре за какво ги давате тези пари. - засмива се сменяйки тона с по - благ. - Искам да поработите, бе! Малко да усетите силата на труда.
- Две минути за размисъл така ли? - конкретизира Валя докато ме гледа въпросително.
- Три имате, айде. Харесвате ми. - смигва доволно той.
- Е? - пита ме. - Кажи искаш ли да пробваме? Аз съм 50 на 50, наистина се двоумя. Сега съм на границата, твоето решение ще реши всичко.
- Уфф. - в един миг ми хрумва, как пък от друга страна нямам никаква переспектива. Ако откажем сега какво ще правим? Дъртака спомена за квартира, за храна, за някаква заплата. Ще съм с нея. Спокойно може да опитаме. Надявам се нищо да не загубим. Дано спечелим, въпреки това, че не ми се вярва.
- ОК, навит съм.
Валентин ръкпляска, явно е доволен. Става. Отваря едно барче което досега нямаме идея, че е било такова - изглеждаше като част от ламперията. От там изважда бутилка бърбън. Усмихва се.
- Жена ми не знае за това съкровище! За съжаление няма лед, но аз уискито (по - дяволите това е шибан бърбън!) го пия като колхозниците топло! Ха-ха.
Щедро налива на мен, на Валя добавя и двойно за себе си. Нямам избор. Пия топлия бърбън насила, усещам лекото му, но плътно прегаряне. След като с финалет трясък слагаме трите дебелодънни чаши върху плота като се споглеждаме:
- Така. Сега ще ви запозная с бригадира...

32. Трева, цветя и рози
Срещнах тежка съпротива от страна на Валентина когато и представих поотраслия разсад от канабис, който смело бе разтворил листа съвсем готов да развие тежките си лепкави женски глави пълни с лепкава кафеникава одрусвация. Идеята ми явно за нея беше почти богохулна...
- Добре! Я кажи с кои разстения може да съчетаеш този плевел? Той нито цъфти, нито има интересни листа или миризма!
- Как да няма миризма? Бая си намирисват женските! - опонирам бурно докато със съжаление съзерцавам своя труд в земеделието. Толкова време ми трябваше да ги отгледам от малките кръгли сивкави семенца напоявани от парченце бял памучец. После трябваше да засадя кълновете във внималтено облагородена пръсчица от които в един по късен етап хитроумно отделих мъжките разстения. Вече си представях как обирам реколдата от двадесет корена във вида на лепкави глави, като продавам всеки грам за феноменалната цена от десетарка...
- Миришат на лайна. Толкова време отделих да направя цялостния пейзаж, всичките алпинеуми, езерца, стенички сред които се разлистват 34 различни вида рози и почти започнах да постигам някакъв ефект когато се появяваш ти с безумната си печалбарска идея за да опропастиш всичко! - брех не мирясва тази жена. Сложила е ръце на кръста, в лявата стиска оцапотена с кафява пръст докато в дясната държи някакво лилаво цвете навярно орхидея на която тя знае всички видове имена включително латинските. Изненадващо получвам усмивка:
- Знаеш ли... специално заради теб съм намислила нещо! - коварното и смигване ме кара да подзина неподговен.
- Какво си замислила пък сега? Че пък и специално заради мен!? - казвам удивлен. Валя е изклютелно неприятна твар! Когато имаме лични взаимоотношения между нас цари шибана демокрация и веселяшко разбирателство - когато трябва да се прави нещо в ,,градината" аз съм нищо повече от роб и почти всяко мое предложение е отминато с презрени или за мое озлочестение е разбито на парченца. Дори за идеята ми за канабиса очаквах да завърши така... отритната без грам милост за младите пародайни разстенийца.
- Поръчах специално за теб един вид тонизиращ храст от Южна Америка!
- Да не става дума за кокаинов храст! - с неверия изричам.
Кимване съчетано с усмивка.
- Това ще е моя таен подпис. Днес куцо и сакато знае какво е канабиса, докато малцина могат да разпознаят кокаиновия храст който на тази височина би трябвало да вирее съвсем добре, стига някой студ да не го попари.
- Я ми обясни как успя да го докопаш? Откъде го поръча? - любопитствам временно забравил за низвергнатите си подрасляци които клюмнали се ветреят на слизащия от Витоша вятър.
- Имам една връзка която прекарва камбоджанско карго. Каквото си поръчам като семена, цветя и различни скулптори от дърво ми ги прекарва без проблем през летището. Поръчах си и въпросните храстчета, макар докато не видя какво представляват не мога да съм сигурна дали са точно същите.
- Ехх. Пак успя да ме измаймутиш. - усмихнат я прегръщам през раменете. - Какво ще правим с този разсад?
- Набучи го в поляната до горичката, ама не се грижи за него. Ако изкласи ще си го обереш. Как успяваш да мислиш толкова много за пари? Направо ти се чудя понякога! - тук разговора става достатъчно значим и сложен за да изиска цялото ми внимание.
- Минаха три месеца. Направихме алпинеум, засадихме дървета, завъдихме десет вида увивни, пълзящи и прочее вечно зелени широколистни разстения. Изградих разни оградки, сложих камъни покрити с мъх край сенчестите пътечки, а работата продължава... - така лошо ме гледа, подобно на вулкан който аха - аха като св. Хелена ще експлоадира обливайки всичко в смъртоносен пирокластичен поток. - Успокой се де! Просто все още не вярвам, че митично богатия ни меценат бай Вальо ще си изпълни обещанието.
- Ще го изпълни! Oстана ни още съвсем малко докато завършим градината. - когато казва това, незнайно как се подсещам за онзи случай когато точно щях да си взема фалшивия международен паспорт. Спомням си как се натъкнах на полицейските заграждения, които ограждаха трупа на Шмекера - разлятото петно от кръв попило в снега. Потръпвам в ранния летен предиобед. Колко малко ми оставаше да се измъкна от тук... все пак се радвам. Ако бях избягал от България нямаше да срещна Валя.
- Спим в страхотен апартамент, плуваме в закрит басейн, чукаме се във джакузи, а специлно наети готвачи ни хранят...
- Само дето нищо не е наше нали? И всичко е временно. - прекъсвам я ръмжейки.
- Живота е временен. Ситоста е временна. Удоволствието е временно. Всичко е временно освен великите неща. - гледам колко е сериозна, отразеното ясно синьо небе в зелените очи им придава нереален цвят. Никак не излежда като временна гостенка на това измерение, толкова красота мисля си, не може да умре току-така.
- Добре де. Но... Знаеш. Параноята крепи империите. - правя се на дървен филосов без особен успех. Прочитам го в нейните очи. Решавам да действам радикално, като изненадващо я прегръщам и въпреки съпротивата и забиващата се в ребрата ми лопатка я целувам страстно.
Прощава ми. Гледаме се известно време, след което получавам няколко бойни задачи които трябва да изпълня. Разделяме се. Първата ми работа е да омеся чувал с свръх скъп според мен компост с пръст, която вчера лично мъчително бях пресял през едро сито. Запътвам се към зелената барачка за инструменти съблюдавайки да не настъпвам едва захваналите се декоративни теменужки. Някак дори обуздавам подтика си да обърна по гръб една от осемте шипопашати костенурки която се тътрузи из тревата, а залепеното червено флагче на костената и броня се клатушка като кур в ерекция. Гадините вече дори не се страхуват докато преминавам покрай тях. На моменти съм ги залавял как гризат с интерес току далите плод ягоди които Валентина посади наоколо за цвят. Искам аз да ги изям тези ягоди, ама ей на костенурките ги изплюскаха... Дори не искам да си спомням момента в който в тъмното изритах на бос крак таралежа Крум докато вървях забързан към ,,двореца". Толкова болка. Разбрах каква изненада изпитват пехотинците настъпали мина. От тогава гнусния таралеж бе напръскан с зелен фосфорециращ спрей без да се съобразявам с протестите на Валя. Три дни после не можах да я отсърдя.
Зелената барака с инструменти е като извадена от някакъв смотан американски филм. Всъщност лично присъствах когато беше поръчана за умопомрачителната цена от седем хиляди лева. Около нея са засадени жълти нисички рози без бодли които вече цъфтят със сила на пръснат от ебан педалски задник. Набирам ,,2436" на електронната брава, която чатква позволявайки ми да завъртя кръглата месингова топка служеща за брава. Вътре мирише на боя, на пръст и рендосан оранжев орегонски бор. Компоста кротко стои в чувалчето си чакайки ме да се заема с него...
Докато си работя мисля. Ей,това се получава някак много лесно при този вид работа. Бъркайки торта с една лопатка наблюдавам ,,двореца". Цялата сграда представлява сравнително доста модерна постройка от бетон покрита с бляскава алпака с цвят на метала титан и дълги петметрови дъски наредени по десетки през десетина метра. Входа е с фотоклетка която сега е програмирана с ряз да отваря тежка дървена врата върху която гордо се крепи чукало произведение на изкуството. Грифон излитайки от скала. Чак ме е страх да трещя с него тъй като все очаквам някое крило да ми остане в ръката. Явно материала не е китайски тъй като досега устоява на опитите на двамата пазачи Кирил и Методи да го деформират от тряскане докато се опитват да ни съобщят някаква глупост.
Когато дойдохме тук през онзи мрачен февруарски ден мястото ми се видя чудовищно гротеско. Работниците все още не си бяха заминали напълно. Всичко беше потънало в гъста кал, покрито с дъски, омазани с бетон платна и няколко багера затънали до осите в същата тази замръзнала кал. Самата къща на четири етажа с двадесет и пет стай и огромна безподобно луксозна бална зала бе почти завършена, мебелирана с инсталирани бани и кенефи покрити с тлъсти мазни черно-червени италиански плочки. Получихме 300 лева за да си стъпим на крака, инструкции да направим градината чудо на природата и телефон на гл. счетоводител който трябваше да поръчва, одобрява и доставя всички доставки. Първите седем дни само се чукахме и плацикахме във джакузито докато Валя рисуваше като изоглавена планове прехвърляйки десетки сайтове за модерно градинарство.
След като последния фургон бе натоварен на влекач за да бъде поместен в неизвестна посока почна яката работа. Всъщност никой освен Валя не ме караше да работя, а тя сякаш получи творчески тласък от идеята за построяване на градина. Двамата пазачи които ми помагаха от скука бяха единствената подкрепа получена от някой който не се казва Валентина. За сметка на това Кирил ме засипа с вулгарни случки които твърдеше, че е преживял, а Методи ме разпитва за цялото ми житие и битие като индиректно ме подтикваше като умно, будно момче да запиша висше образование.
Преорах пръста с мотофреза като преди това изчистих хилядите парченца дърво, пирони и камъни от десетте декара двор. Март месец бе наситен с влага, а аз с кал. Толкова много кал... Краката ми тежаха по десет килограма на брой, калта не се отлепяше, а смело се съединяваше с другата от земята. Валя дъжд, чимовете с трева бяха два тира и половина като според мой изчисления тежаха близо 22 тона. Докато ги наредя, докато разкарам с ръчната количка речните камъни за оградите вече бях притежател на мощна коремна преса... С въпросната коремна преса правих страхотна любов всеки ден из къщата, която за месец беше обзаведена (но не от мен за щастие) отгоре до долу с лъскави чужбински мебели. С кеф когато се изпразвах в ръката си омазвах спермата отдолу им за да засъхне с карамелен оттенък. Един вид оставях ясния си автограф и израз на своя непокорен дух, който недоволстваше от подредбата на света.
След третия месец разбрах докато с нежност окопавах любимите зюмбюли на Валя, че съм пречупен.
Цялата тази ,,работа" ми харесваше, живота живян така ми допадаше, а философията и чувството за хумор на Валентина ме крепеше, променяше дори извайваше през цялото време. Тя е досадно права...
Сега съм смесил компоста с пръста, всичко е разбъркано - натоварено в количката. Наистина имам всичко за което мечтае един съвременен човек въпреки да не е мое. Правя паралел с предшното криене, бягане съчетано със смазваща самота - гарнирана непредсказуема опасност която може да доходи отвсякъде. Никой не ме търси - никой не се интересува от мен. Менторът ни е достатъчно голям играч за да не го занимават с разни закони и прочее глупости; благодарение на това минавам покрай него метър.
Въздуха покрай все още цъвтящите дървета (макар и късно цъвтящи) е с меден аромат опияняващ с лек финес карайки ме да се чувствам като гост в Рая. Еба си, това което правя сега е реален Рай за много хора живеещи сега върху планетата наречена Земя.
Напъвам мускули, усещам жилването от мускулната треска след която се появи от прекалено експериментиране с позите, количката се затъркалва към лехите. Валентина избра да набучи някакви странни, но явно интересно-красиви комбинации от лаврови храсти, френско грозде, малина и някакво друго червено плодоносно храстче в цялата предна част на градината. Всички имаха форма на лек полумесец и се очакваше почти девет месеца от годината при внимателно гледане да дават своя червен плод който смесен с тъмното зелено на лавровия храст уж придавал вид на странно екзотично разстение. Както и да е. Аз предпочитам да наглеждам хода на разстеж на холандските лалета. Те освен, че не са групирани на обичайните плантации от цветя са различни по сорт едно от друго. Когато към март всички разтвориха цветове бях тотално изкефен от различните варианти на окраска...
Сега трябва да поръся именно лавровите полумесеци със сместа, да я разстеля добре, да изскубя досадните плевели един по един, след което съм свободен да извърша някаква друга физическа работа. Въздъхвам. Наистина не ми е проблем да помагам без пари! За няколкото месеца съм усетил как ми е изключително приятно да работя. Това ме плаши. Онзи ментор, който се появява чат-пат да нагледа просперитета ни никак не ми вдъхва доверие. Усещам как няма да си изпълни обещанието, а от своя страна моята възлюбената проявява дразнеща беззаинтересуваност към обещаната голяма награда. Та. Всичко се корени в това, че щом ме кефи да работя за без пари (но с осигурени условия) съм готов да се задоволя и с малко. Това някак ме плаши, усещам как съм на крачка да се превърна в безволев чича. Да съм притежател на някакви безкрайно скучни неща, да извършвам досадна и явно не толкова приятна работа като тази. Дори тя да е до мен... Не знам... Може и да не се получи. Всъщност водихме разговор по този наболял въпрос който така ме угнетява в момента.
Валентина детайлно ми обясни ,,причинно-следствените връзки" както ги нарича. Печалното е всъщност невероятно добре изказаното и (за пореден път) филосовско изпълнение което няма как да оборя. Каза ми, че щастието като такова се корени в съвсем дребни неща и ако добре си помисля ще разбера как всъщност малцина хора са щасливи. Разбрах как парите нямат значение ако всичко ти се дава даром като в нашия случай...
Разбира се, аз възразявах, упоствах и прочее. Оборваше ме мръсницата! Изключително добре ми обясни как направата на баните в целия дворец са изключително трудна и тежка задача която е коствала две седмици плътна заетост на някакъв младши проектант нает от Вальо.
Поръчването на плочките, изборът им, очакването им. Лепенето. Медните тръби на всички инсталации. Крановете и S - ките - да не говорим за У -тките. Наемане и следене на майсторите. Епопеята с поставянето на джакузито и подовото отопление. Таван, врати, комуникационна система, озвучителна система (много ме кефи да си пуснем някакво размазващо денс парче да се чукаме в това джакузи) - много ток, много жица. Цяла лекция ми изнесе в най - малки детайли. Финала бе плащането. Колосалната сума от 154 350 лв. бе платена за тия смотани пет бани и седем кенефа. Онзи дето движеше цялата работа май бил прилапал 24 бона. Еба си пича казах аз. Да ама си бил свърпил работата бързо дори качествено. Ако нямал толкова пари самия бай Вальо трябвало да се занимава две седмици подобно на останалите простосмъртни. Финала поучително размахвайки пръст бил, че аз и тя ползваме всичко без да сме го плащали, замисляли, правили което не мога да отрека е изключително удобно. Защо да не съм доволен от това? Права е.

Количката ми стига за още два полумесеца, след което се връщам да я напълня пак. Компоста има някъв готин първично земен аромат под силните слънчеви лъчи, а калифорнийските червей в него се гърчат като на денс парче. Физическия труд осъзнавам става наистина приятен след едно известно време...
Усещам аромата на всичко, милувката на вятъра, пясъка в маратонките ми, гледам синевата на небето върху което шестват обточените облаци. Въздъхвам. Живота наистина е прекрасен, само не мога да разбера защо се чувствам така непълноценен. Сякаш всичко което правя е без някакъв кой знае какъв смисъл. Всичко рано или късно става на пръст, скала или се разпръсква във вятъра. Понякога си мечтая да съм ограничен за се задоволявам със съвсем първични щения – алкохол, секс, коли и всички производни. Ограничените хора са толкова естествени в сляпото си съществуване. Та те не се интересуват от нищо което не ги засяга пряко, всичко за тях е – харесва ми, не ми харесва. За разлика от мен...
Разхвърлям още компост. Слънцето вече напича достатъчно силно за да вземе да ме домързява. Закарвам количката до ултраскъпата барака. Подпирам я на стената и с дръжките нагоре за да не се вижда нелицеприятната опльокана с пръст вътрешна част. Една от поредните прищявки на Валя. От друга страна точно нейните прищявки са причината да живея без да се тревожа за нищо. Въздъхвам. Отивам да хапна нещо, след това ще се изкъпя.
*********
- Ей ти вече ядеш! – споменавам докато се доближавам до преглъщата английска закуска моя любима. Тя точно унищожава беления домат и резените бекон. Без да чакам покана взимам една вилица, набучвам едно от двете пържени яйца след което го глътвам за отрицателно време. Пийвам от каничката с пресен портокалов фреш и когато се уригвам с доволство получавам лек удар в бъбреците. Все пак успявам да се задавя. Поглежвам я укоризително:
- Така ти се пада! Трябва да се държиш прилично на масата.
- Ей това ти хрумна откакто имаш свясна маса! Като бяхме в квартирата нямаше подобни претенции. – възмутено нагъвайки мекичък хлебец от багета протестирам.
- Важно е човек да се променя към по – добро нали? – лукаво ме поглежда.
- Важно е ама е хубаво да не е тоталитарна промяната. Трябва аз да реша дали ще ям културно на масата.
- Толкова си глупав, че аз взимам решенията вместо теб. Трай си там за да не пострадаш. – заплашва ме с нахапаната си багета.
Оглеждам се. Няма ни готвачка, ни друг в столовата. Хващам я за гърдите, започвам да ги стискам с мерак. Валя опитва някакъв простет, но е ялов. Знам – това доста и допада.
- Много си подъл. – подхвърля зачервена.
- Старая се за тебе колкото мога мон амур...
Хваща ме много бързо и много подготвена за пакета. Погледчето ми е достатъчно умолително за да ме пусне. Отивам да поръчам на леля Васила един сандвич с кашкавал и домат + сериозна доза фреш от лимон и портокал. Чак лигите ми потичат.
Хапвам с интерес, след което мия ръчички само за да ги изцапам отново. Валя има удивителното свойство да ми намира всякаква работа. Често докато я върша сме заедно. Тя разбира се работи два пъти повече от мен, главно защото май изпитва желание да се занимава. Постоянно снове насам – натам уговаряйки се с различни доставчици които вече познава поименно.
Сега трябва да помогна с издигнето на дървения чардак, който се очаква да удържа петте сорта грозде, чийто асмички наскоро бяха засадени.
- Двамата пазачи ще помагат.
- Двамата мадурници Кирил и Методи? Че те няма да могат да се наместят пет часа бе. – негодувам представяйки си невероятното им туткане което създават докато ,,разгърнат” работните си способности.
- С тях ще е бързо. Ако си сам няма да се справиш. – делово се произнася. Цупя се, ама нямам избор.
*******
На самото място цари тишина и покой. Кирил е сам като делово унищожава доматена салатка с резен шунка.
- Къде е Методи?
- Ааа, здравей моето момче. Мето отиде да взима инструмента, забравил го е у тях. Дадох му ключовете за колата и тръгна натам.
- С тия задръствания ще дойде след 2 часа най рано! – негодувам от подоно бавене, главно се кося заради очертаващите ми се час и нещо с бай Киро.
- Еее спокойно той тръгна преди час. Ще дойде не се тревожи. Сядай тука имам салатка, мезенце – из под масата измъква невинно излгеждаща бутилка от минерална вода Горна баня наполовина пълна. – има и за пийване. Не е водица, не слагам салкъм за да не се оцвети. Знаеш шефа никак не харесва пияници, сигурно щото преди години жена му се пропи. Знам ли.
- Нещо не можем ли да направим преди това? – питам с някакво отчаяние.
- Какво да правим? Аз пренесъх всичко, натъкмих само като се върне Мето почваме да ковем и вдигме. Сядай недей стърча.
Сядам.
Слушам супер интересни истории. За времето от преди 80-та година тъй като Киро е на 71 нищо че излгежда като завършен хулиганин и не се вмества в образа на кротък пенсионер. Как успява да го постига не знам, обаче докато говори как чукал някаква в мензис сладко похапва шунчицата.
Другия пенсионер паркира малкия фиат комби, започва да вади удължители, ракети, резачки, чук и много пирони. Забавил се е само с час и нещо което си е живо постижение. Започваме да ковем и правим точно това до смрачаване когато завършваме всичко. Киро и Мето са много доволни. Аз едвам кретам двамата кретени имат точно свое виждане как да се работи. Освен бавното им темпо съм принуден да толерирам странните им приумици изцяло които според мен значително забавят нещата.
***************
Задъхани се разделяме един от друг. Аз съм морен, а тя дейна. Тя се измива, докато аз се олежавам. Подканен да сторя същото гледам да направя нещата на две-три, след което я гушавам за да заспим дълбоко.
Преди да се потопя в сумрачното царство на съня къде владее подсъзнанието усещам топлото, гладко, меко женско тяло до мен което тихичко се унася като малко зайче. На италианския матрак, на голямата спалня след солидна вечеря е лесно да си щаслив.
Мисля. Дали... Ах. Мисля... Наистина... тя... е права, няма смисъл от тези пари щом живееш добре... Доволен, че вече няма да се притеснявам за нещо което може да стане или не стане заспивам... Нека... нека на този Вальо му държат те топло... гушвам я. Вече наистина заспивам.
******************

- Знаеш ли какво реших! – с хитроумен поглед препречвам нейния път.
- Я да чуя. – с доволна усмивка се спира пред мен поставяйки ръце на своето кръстче.
- Реших да напиша всичко което ми се случи от момента на... абе откакто започах да затъвам яко. И как се запознах с теб, и за всичко. Не знам дали ще мога! – несвързано заобяснявам.
- Ако така както ми обясняваш, че ще пишеш - значи само ти ще си го разбираш, при това до време. – вече се смее с радост.
- Еми не! Ще го направя изключително добро. Всъщност не съм много добре с българския език, обаче знам как да го направя интересно. Това което преживях докато те срещна е супер заплетено. Искам да го пренеса на книга. – прозряла моята сериозност Валентина оставя двете саксии с малки планински цветчета за алпинеума върху плочките.
- Чакай сега. Искаш да напишеш всичко? Искаш после сигурно някой да ти го издаде? И ще напишеш всяка една простотия която си направил? Защо направо не отидеш в 7-мо и не дадеш пълни самопризнания? – явно предизвиках изключително огромно възмущение. Почесвам си главата, разрошвам косата. Чудя се какво да и отвърна.
- Офф горкия. Секвам ти ентусиазма нали? – нежничко ме потупва по рамото. – Няма измислих какво ще направим. Сядаш на компа в канцеларията, влизаш в моята папка. Знаеш паролата нали?
- Да бе.
- Е като влезеш правиш нов текстови документ и започваш да твориш. Като го напишеш ще видя какво си натворил. И без това като се замисля надали ще ти устиска да го завършиш, пък дори да го завършиш просто може да смениш всички имена. – взима си саксийките и ме оставя на моят си произвол. Аз разбира се успявам да се възползвам.
Никога не съм опитвал да напиша нещо... Всъщност в шести клас имах любовни терзания май дори бях напраскал някакъв разказ в една излична тетрадка където подробно обяснявах как ще чукам малката Нася от ,,в” клас. Дали е било добре не зная, ама предизвиках фурор сред моите съученици, а Нася която ме бе отрязала не можеше да ме гледа... Както и да е. Сега идеята е доста различна, като интересното в нея е самото ми желание да направя нещо от което нямам реална печалба. Може би се опитвам да подредя мислите и стремленията си; да дам някаква логична равносметка на това което съм извършвал една година; или поне да открия някаква логика в това. Връщайки се назад неизменно достигам до преплетени събития за които трудно мога да определя някакъв мотив за своите действия.
След като свършвам всякаква работа, похапваме в нашата стая - накрая правим любов.
Всичко това завършва в банята където под топлите струй на душа музата на писаното слово се излива в мен. Това ме подсеща да видя какви бяха имената на шестте музи, за да определя коя ,,дама” преди малко ме обзе... Важна в случая е идеята която ме завладява. Сещам се добре за онзи ден в който от скука изкарах УКВ предавателя на къси вълни, инсталирах го под онази маса в Италианската която май вече не съществува. Сещам се колко беше шантав разговора на бащата с неговия малък пордот. Или преди това... Когато се напих, предишната вечер. Как се бъзиках с някакви фешъни които ме гледаха с неприрязън... Опитите на Иван да ме измъкне мирно - целия бой който се състоя след като хванах за смело набъбналите цици малка мацорана с мнооого фешън стил в косата.
Не. Това е глупаво. Звучи сякаш съм кретен който търси бой, сякаш съм герой в някакъв - такъв нов филм където главните герой са роботи малоумници взети назаем от театъра, а сценариста е взел 7 000 лв. за сценария като 4 000 лв. е предоставил любезно на-който-трябва.
Всичко трябва да започне когато се събудих на другия ден. Да. Тогава ми нахлуха супер шашардисани мисли в главицата. Всякакви планове. Такива някакви безумни. И песента ,,Въжен" на стария Хиподил когато свиреха свясна музика. Сещам се за Надя, за изпръхналите зърна на бледомлечните и гърди които се вдървяваха винаги в студената ми квартирка. Сещам се как само любезно мрънкаше, недоволстваше и въпреки опитите си да се изживява като много възвишена се интересуваше дали е добре пременена, дали има нещо повече от другите... Вече почти съм и простил за врътката която ми направи. Само ми е любопитно какво ли е направила с парите? Какво ли и се е въртяло в главата докато ме е предавала там навън в онзи кучи студ? Странна кучка си беше тя. Замислям се дали да не напиша и-мейл с въпрос, защо ме прецака... Обмислям хрумката цели три минути преди да се откажа. Тя е шибана жена и никога няма да ми каже истината, ще ми каже това което смята, че е добре да чуя. Всъщност не ме е яд толкова за парите в момента. Яд ме е за това, че не я изчуках отзад когато ми даваше. Случи се точно един път, а точно тогава нямах никакво настроение. Валентина няма да се прежали май... Нямала никакви морални предрасдъци, правила го била, но ми твърдеше, че от тоя тип секс се получавала много неприятна раничка на дванайсетопръстика от която жената (респективно мъжа ако исках да ме ръчкат там) можела да яде печени картофи, ябълки и още няколко неща - иначе всичко останало дразнело ужасно. Теорията която според мен бе вярна е ,,От един пт нищо няма да ти стане." и се приемаше недобре дори с насмешка. Тъй или иначе искам да го извърша аналния подвиг от чисто любопитство...
Изкъпан, дори освежен. Облечен в мека чисто нова черна тениска подарена от Валя, сядам пред нейния компютър. Започвам да пиша тракайки шумно върху клавиатурата пускайки си музика от неголямата музикална колекция която изнамирам в харддиска...
*********
Неусетно две хладни меки ръце ме обгръщат, топли усни целуват брадичката ми.
- Знаеш ли колко е часът? - пита ме сънено Валя.
- Четири и тринадесет. - отвъщам поглеждайки часовника в дясно на дектопа. - Стана ти мъчно без мен ли?
- Да. Чудех се какво правиш. Чак не мога да повярвам като те гледам. - мълмоли си тихичко.
- Как така? - объщам се към нея поглеждайки я право в очите.
- Очаквах да си заспал бе. А ти си писателствал... доста си начаткал.
- Двадесет и осем страници. - гордо съобщавам бащински доволен от своето творение. - Има нужда от малко редакция и промяна.
Тя се зачита, киска се тихичко. Поглежда ме чат – пат само за се изхили:
- Кое е смешното. – аз също чета каквото тя чете и там няма нищо смешно.
- Имаш ужасяващи правописни грешки, за пунктуацията мога само да кажа две неща. Слагаш запетаята където си искаш, масово пропускаш тиретата.
- Ама мене ме интересува какво ти говооори творбата, не желая да знам колко грешки има. Те се оправят – някак. – бурно мърморя мъчейки се да я накарам да съзре сюжета, а не баналните грешки.
- Толкова е смешно, обаче! Като ги гледам тези грешки се разсмивам, какво да направя? Целия ти замисъл се губи така...
- Уффф. Има ли шибания уиндоуса някакъв редактор?
- Май има. – известно време търси тя, после търся аз. Нищо не намираме в крайна сметка.
- Деба и боклука! Добре, че не плащаме пари иначе трябваше да му взривим къщурката в Ричмънд! – негодувам срещу малоумния продукт.
- Стига мърмори. Идвай да си лягаш. – едвам подтиска една гръмовна прозявка. – Утре може да продължиш... романа.
****************
Времето е четвъртото измерение върху което нямаме никаква практическа власт. Съществуват различни весели теории от света на метафизиката, от дълбоките религиозни промисли на мъдреците за неговата теоритична маниполируемост - за съжаление явно недостъпни за масовото глупачество към което принадлежа и аз.
Време на непромени. Всичко става бавно, качествено дори изискано. Валя ме люби все така готино, започна да усеща как се готвят някой неща - дори се премени с нов бизнес курвенски делови костюм който много и ходи.
Аз поработвам, цъквам тук – там из градината, като през повечето време се скатавам да пия бира Корона от Мексико, която нашия ментор е внесъл в особенно големи размери. Цъквам си вътре резен зелен лайм, сядам на сянка отдалечен на 2 метра от разпръсквачката. Водните капчици ме галят, листата шумят на вятъра, а пък аз си лентайствам.
Нямам притеснения – няма дори тревоги. Сега започвам да разбирам, защо някой хора правят глупости или блъскат за лудо. Явно като няма какво да правиш простотията избива на преден план.
В интерес на истината отделям сумалъка ти време да разсъждавам върху екзистенциалните теми за смисъла на живота, мирозданието, вселената, черните дупки, безкрайноста на космоса, смърта, прераждането, децата и лудоста. За лудоста не мисля, просто ми е интересна като теория. Освен всички обичайни физически глезотий мистър голяма пачка е оборудвал чудна библиотека, която освен запълнена е и добре подбрана. Често ми се случва след разговор с Валентина тя да ме насочи към някоя книга където имало отговр на мой въпроси. Повечето ги прочитам с интерес от което започва да ми пониква шкембенце. Бутам го, местя го. То пак си стои там. Може би, решавам в един дъждовен следобед, че всичко е от бирата. Спирам да пия бира, ама липсата на смазващо много коремни преси си казва думата. Затова сбогом плочки. Сбогом бягане и мощен организъм... Като цяло не съм толкова зле колкото се изкарвам просто се оказва супер сдухано да няма за какво да се притесняваш. Мисля си ако онзи наистина ни даде пари какво ще направя с тях. Кроя някакви планове които доволно обявявам като достатъчно скучни за да бъдат изпълнени. Липсата на неосъществени детски мечти си казва своята дума. В опит да се разведря слушам Хиподил което докарва до кома готвачката, чистачките и двамата мадурници Кирил и Методи. Призован съм или да ги слушам тихо или да слушам нещо друго. Тъй като този тип музика не може да се слуша тихо заебавам цялата какафония. Пускам си Туистед систър, което също не се възприема добре. Заебавам цялото слушане. Карам Валя да вземем да отидем на концерт на Хиподил. Получвам доброволно съгласие което не ми послужва за нищо, тъй като скоро няма да имат никакъв шибан концерт. Активизиран спира търсенията си на извратено порно в интернет за да намеря в кой долнопробен клуб изнасят концерт.
*******
Сцената беше кошмарна. В смисъл всичко мина добре в стил ,,Правим го добре” ама го нямаше живеца който исках да усетя. Почувствах се добре като отново се разходих из големия град бил и той София. Само малко се плаших дали няма да срещнем някой неприятел или кука която да ми изиска личните документи. Валя, обаче каза да ми е безтревожно.
Хиподил забиха в напълно нов състав, с нови песни – извод само името си беше старото. Нещо като кренвиршката – кренвирша е само в заглавието.
Докато пиша цялата тази работа усещам досадата натрупана у мен... Минават нощи, дни в който сякаш съм очаквал романа ми завършен да поднесе алфата и омегата, да ми отговори на въпроси на които самия аз не успям да си отговоря.
Отговори от него не получавам. За сметка на това разговорите ми с Валя за живота и каква е целта ни на земята постигат задоволителен резултат. Резултата е задоволителен за едно, но романа в който описвам патилата ми явно страда. Всички гениални разговори които провеждаме са незаписваеми. Всичките ни спорове за страхони, но непресъздаваеми. Това ме дразни неимоверно между другото. Проблема или е в мен, че не мога да запиша всичко това или просто разговорите ни наистина си ги бива. Всеки опит да ги направя се оплита тотално и ме кара да трия всичко. Мамка му.
От друга страна важните действия които ме сполетяха са надлежно описани, всички онези неща които ме накараха да тръпна. Всичко. Сега очаква голямо включване, големите пари. Екзестенциално – сублинния момент в който ( не трябва да използвам толкова неприятни не – български думи) уж ще получим един куп пари от богат човек. Ако това се състои ще си изгубя вярата в хората.
Напоследък започнах да се интересувам от политика. Пиша в разни форуми, искам да действам в полза роду. Валя ми се смее. Казва, че политиката е деца. Истинската важна цел е усъвършестването на нашата душа.
Може. Наскоро прочетох това.

ПРЕДЛОЖЕНИЕТО НА АХМЕД

Аз, султана, син на Мохамед, на бога и на слънцето и на луната, внук и наместник божи, владетел македонски, вавилонски и на ерусалимското царство, на великата пирамида на Египет, цар на царете, владетел на владетелите, необикновен рицар, от никого непобеждаван, непреклонен пазител на гроба господен, почитател на самия бог, велик застъпник на християните, заповядвам ви запорожци и казаци да се предадете доброволно, без всякаква съпротива, защото аз от вашите нападения не се страхувам.

ОТГОВОР НА ЗАПОРОЖЦИТЕ

Ти султане, дяволе турски, на проклетия дявол брат и другар, на самия Луцифер секретар, какъв си, дявол те взел рицар, щом като не можеш с голо дупе таралеж да убиеш.Дявола сере, войската ти яде.Няма ти кучи сине да подчиниш на своята власт християните.От твоята войска ние не се боим.С вода и земя ще се бием с тебе дваж и триж проклети сине.Да ти ебем мамата, македонски саламджия, вавилонски готвач, ерусалимски скопец, александрийски самотник, арменска свиня, татарски разбойник, хамеински котарак, съблазнителен дупедавец на този и на онзи свят, на самия дявол внук и на нашия кур закачалка, свинска муцуно, кобилешко дупе, улично куче, да ти ебем майката.

Ето така ти отговарят запорожците.Ти не си достоен и свиня християнска да храниш и пасеш.

За всичко-целуни ни по кура!

И. В. Сирко,
Всички запорожци подписал

Това ме умили тотално. Представих си всички тези хора от картината на Иля Репин. Как влизат в бой – без страх с всичката чутовна храброст на запорожците. Ей така искам да се изявя и аз. В бой. Няма шест – пет. Хубаво ама няма. Няма го това. Има пари и секс. Аз живея без пари и с любов. Супер странно – все пак възможно. Явно.

33. ...Целунат от цветята грапави....

Майбаха е много грозна кола за маниакално високата цена с която се продава. Нито е стряскащо пищна като американските дълги лимузини, нито е жестоко тоталитарна като Чайките. Финалния полет на тази която наблюдавам завършва с леко спиране пред гаража. Три врати се отварят. Трима човека излизат. Двама от тях са ботове. Става дума за охранителя и шофьора. Третия е Човека... Човека с парите. Пари не виждам. Виждам една не голяма явно скъпа кожена чанта. Чувам звука на звънящ телефон Верту, малко след това от него се излива някакъв писклив глас, който учудено долавям дори оттук.
Валентин бързо влиза вътре, а аз спирам да зяпам от терасата. Нервен съм. От друга страна няма за какво толкова съм нервен, а това още повече ме изнервя.
Вчера Валя изпляска доволно с ръце докато говореше по стационарния телефон. Рядко съм я чувал да се радва толкова докато разговаря. С любопитство оглеждах доволната лисича усмивка с която ми съобщи следната новина:
,, Утре ще ни бъде оценен целия труд, който положихме досега."
- Стига бе?! Наистина?! - вълнувам се сякаш съм спечелил клизма в американски колежански филм. - Очаква ли се да ни възнагради както се бяхме договорили с него?
- Така каза. Щял да носи сума (самата дума прозвучава мазно) у себе си.
- Какво ще правим с толкова много пари? - чудя се изумен. Винаги съм бил ,,за" притежаването на добро количество пари, сега обаче наистина се замислям за какво може да ми послужи конкретно.
- Можем да направим каквото си решим, нали? - пита ме ухилена. Наистина жените колкото и да се занимават с философия, колкото да са с ,,дълбоки" разбирания им за живота, винаги се радват извънредно когато могат да получата Голямата награда.
- Добре де, ти какво мислиш да си купиш? - очаквам да ме застреля с нещо наистина неочаквано, точно какъвто е нейния стил ,,неочаквано-добре-обмислен".
- Еми винаги съм искала да си купя комплект от злато. Огърлие, обеци, гривни за ръцете, пръстени и една гривна за крака. Искам с кристали на сваровски, такива малки и фини, нежни... - мечтае ми. Аз се чудя на акъла и. Злато?! Да го имаш като капитал добре, ама да го носиш? Какъв е смисъла? Тялото на Валентина е страхотно. Е имам си малки забележки към него, но нищо съществено. Докато дори да има 4 кг. злато върху нея задникът и например няма да вземе да ми хареса повече отколкото му се радвам сега... Явно жената винаги си остава Жена. Захилвам се, ставам за да я целуна... отблъснат съм назад.
- Нещо не си във възторг? Защо?
- Абе как радвам се. -отвръщам не особенно уверено. - Нещо не мога да си представя как ще изглеждаш с всичките тези украшения.
- О, ще съм невероятна. - възнесена на крилете на радоста, дори не се занимава с недоверието ми в подобно капиталовложение. Била видяла преди време един подобен комплект, обаче бил с истински диаманти. Бил страшно красив... Тя също заблестяла в неземна, неръкотворна убост като си го накичила...
- Е къде точно го видя тоя комплект, че ти позволиха да го носиш даже? - заразпитвам съвсем интуитивно като дори си нямам на идея как нейните обяснения понякога никак не ми допадат.
- Веднъж ме закараха в една вила подобна на тази, намираше се в някакво село край Велико Търново. Клиентът ми един добре изглеждащ мъж на тридесетина години каза, че жена му много го ревнувала. Тъй като той не изневерявал съвсем му дотегнало от безпочвени обвинения и така решил да има върху какво да стъпи като напъне отново жена му. Златата ми ги окичи, защото това били любимите бижута, които баща и бил подарил за сватбата им... Като си ги сложих бях като истинска кралица...
- Гола истинска кралица? - подпитвам иронично. Явно спомена е твърде ярък, щото никак не ми долавя иронията.
- Да. Така дори изпъкваха доста по - ярко.
- Както и да е. Кога ще пристигне началника? - питам за да разкарам темата, не че ми е много яд от това което е правила, ама ми е неприятно на моменти да си припомням как други са я имали просто срещу заплащане.
- Някъде към обяд. Започва голяма суматоха. Готвачката започна да се тутка за да направи обяд, Кирил и Методи изведнъж прозряха как трябва да разкарат арматурите зад оградата, миячките утре ще чистят и мият всички подове и прозорци. Голям цирк ти казвам!
- Ние имаме също неща за довършване. - сещам се аз. Те не са някакви явни неща за довършване каквито биха се забелязали лесно. Въпреки това двамата слизаме долу за да се захванем с нещата.
*********
Към 12 часа вече нищо не ни се правеше. Бяхме леко изнервени, затова творихме секс в спалнята. След като се изкъпахме се почувствахме определено доста успокоени. Казахме си, че парите не струват нищо пред нашата връзка. Говорихме, че е важно да сме живи и здрави. Крояхме планове. Някой доста безумни като направата на катамаран и да пътешестваме из морските простори със силата на вятъра. Да караме колела из света преминавайки из различните страни... Понякога простото споделяне на общи мисли действа толкова отпускащо колкото всякакви измислени изписани в лъскави американски книги съвети за живота.
Допивах цяла опаковка натурален сок когато видях как Кирил и Методи преоблечени като хора, а не като политзатворници. Те стояха около входната врата която освен, че беше автоматична успя успешно се справи с отварянето си. Явно искаха да се покажат за да ги фиксира дерибят им - един вид оправдават с присъствието си заплатките които взимат. Патетично.
Майбаха се понесе по - алеята към къщата от която кротко размишлявах за бъдната своя съдба.
**********
Всъщност не сме ние господарите на дома, ние сме Пазителите на листака и градината, но вътре владее, заповядва милата любезна леля Славка. Тя е продукт на една отминала система, като изключително учудващо за възраста и своя манталит успя да се нагоди към модерните капиталистически изисквания. Сигурно сега докато се подпира, о бастуна любезно стиска ръката на Валентин, разменят се заучени фрази, усмивки. Голяма работа става.
Деба.
Стоим тука като наказани. Разбира се тъй като има рядък чуден случай на визита (при това финална) всичко е предварително уговорено, дори имам съмнения за бял лист офис формат А4 върху който с нагледен краснопис е съставен план за посрещането. Нашия ред ще дойде когато Методи влезе да ни извика. Еба ти. Някак си желая да се състоят нещат другояче. Без такива ми ти салтанати. Лесно, чисто дори просто.
Заповядайте парите, щото хубава работа сте свършили.
Тц.
Първо ще види градината, дърветата как се подредени лехите, аранжировките, алпинеумите - дори може да си хвърли монетка в малкия водопад с езерцето на късмета. После може да метне обещаните пари в същия този фонтан. Аз ще преджапам, за да си ги взема. Всичко ще направя. Само да го няма това туткане което ме съсипва!
Друг път си говорим двамата, ама сега няма мегдан за разговори, има такъв за споглеждания съпроводени с усмивки.
Чук. Чук.
Отварям вратата със замах, очаквам да видя лицето на Методи който важно многословно да съобщи факта, че можем да се видим с шефа.
Валентин ме гледа твърде сериозно облечен в класически костюм от шотланска вълна. Кимва ми явно доволен от нетърпеливото отваряне на вратата. Валя ме изпреварва, заговаря бързо първа:
- Радвам се да те видя най - сетне! - скача моля ти се, дори го прегръща...
Точно в тоя миг ми иде да ги избутам от рамката на махагоновата врата, да я затръшна и... Уфф. От къде ми дойде тая ревност? Уж не съм такъв човек, ама мисълта как той си го е слагал - там където съм бил и аз ме докарва до... смръщване. Злобно смръщване.
- Много си пораснала! - вдига я десетина санта нагоре, доста е яка гадината, все още.
- Ха! Хитър начин да ми кажеш дебела. - щаслива, ухилена, цъвтяща цвърчи тя.
- Нищо подобно. Изглеждаш доста женствена вече. Явно господинът - поглед право към мен съпроводен с кимване - е допринесъл значително за това.
Стисваме си ръцете. Нищо не ми хрумва освен едно троснато:
- Здрасти.
- Здравейте скъпи трудещи се. Може ли да ми покажете как сте изпълнили поставеното задание? - явно първият път съм се излъгал за коварството съчетано с интелект, което лъха от този човек. Сега видът му е доста по - друг. Изглежда като добрия глупав чичо от село, банален, пълен с просташки наизустени фрази които уж требе да са извънредно оригинални, чак забавни до нелепост.
- Ама как!? От две седмици сме напълно готови! Айде идвай да видиш. - цирика Валето, чак е мила картинка. Дразня се мамка му, защото се получава един шибан парадокс. Уж тя не човек който ще се принизи до земята за да оближе на някой гъза, ама сега прави точно това. Ако бач ти Вальо беше някакъв оръфляк, например смотан дундест кранист от Пазарджик който докато работи носи скъсана ризка на гърба от времето на Радомирското възстание (1923), дали щеше да чирчирика така? Надали. Нали съм я виждал? Хладно сериозна, адекватна пазеща самообладание когато поднасят крещятите си булшити/глупотевини разни хорица, смееща се само на значително хитрите засукани като вита баница шеги - жената която винаги ясно вижда живота. Сега ми припка като сърничка веселушка.
Халал да и е. Щото и на мене ще ми е, уж. Затова се мъча да не приличам на мрачен васал. Закичвам си кривичка усмивка.
С лекота се спускаме върху покритите с мокет стъпала, успяваме да бъдем почерпени с някакви ембаргово скъпи сладки поставени върху розова хартиена салфетка която почива в тумбест сребърен поднос. Леля Славка също кокетничи, Киро изпънат като струна пие марково виски като видимо има доброто желание да е тук и сега ментално, ама вкуса чичовото, вкуса;
Имало и четвърти субект в колата. Женска креатура снаражена с путка кинтотрошачка. Женска, бацка... Стои си до колицата кротко като има само едно дето учудва. Грозна е, и добре облечена, нещо което винаги съм си мислил, че се случва във филмите от преди 88 - година. Тази мадама е явно скъпата половинка на шефа, защото е твърде дърта за да му е дъщеря. Чудното е в случая, защо след като стария сатир има хубав вкус (чукал е Валя все пак) се е хванал с тая безкрила харпия. Явно тука са намесени кинти, нищо чудно баща и да е банкер, който лесно да отпуска кредити...
- Това е Жасмина моята спътница в живота. - представя я мазно Валентин. Чудя се дали не му е спътница само на парите.
- Аз съм Валентина. - представя се и моята спътница. Двете успяват да се захилят леко подобно на леопард и ягуар, ако случайно се засекат в зоологическата градина.
Теква ми ти един разговор. Мола ти се... Ходим из градина, обсъждаме цветята, дърветата. Всички са много доволни, дори аз започвам да се размеквам, защото благодарение и на мен всичката тази красота е факт. Въпреки това Жасминка с путчица като маслинка, успява да ми причини психотравма откъсвайки ми една от двете редки сини орхидей за да я подаде с патетичен жест на дъртия сатир. Хвърлям поглед към Валя, тя също не е възхитена. Тайничко злорадствам.
Климатика туй много лошо нещо, ей! Точно десет минути навън, където силничкото обедно слънце обжулва със супер прям солничний яд - золотие лучи, стигат на Жасмина да бие отбой.
- Ох, много е топло. Направо ми се зави свят. - да бе да отвила ти се бурмата на гъза. Рошавата ти путка е фулнала от пот, искаш да се накатаеш някъде на сенчица . Всъщност това никак не ме ебе. Лелея само дъртия да даде парите, а след това ако иска две недели може се скитаме край храстите със зрееща арония.
- Добре. Ще се качиме горе! Много добра работа, деца!
- Благодаря. - искрено отвръща Валя. Въхпреки, че е била долна проститутка аз си я обичам особенно в тоя момент. Слънчевата светлина така грее в нейната коса, сякаш мацката ми има златен ореол на слязъл от петото небе ангел. Докато се тътрим към къщата, бач ви Вальо решава да мине директно на финансовия въпрос. Добре, че спътницата му се прави на приятно разсеяна, а не се опитва да определя/разпределя наградния фонд. Всъщност може бликащата му простотия да е пряк резултат от комуникирането с тази персона, всеизвестен факт е как мъжете се променят (към лошо предимно) когато до тях е любимата жена.
- Изключително добра работа сте свършили, това не е комлимент. За това си заслужавате всичките пари които ви обещах. - кимвам си два пъти, вече почна да ми харесва какви ги ръси дедока. - Като гледам нивото на работата ви реших, че няма да е никак интересно да ви връча 300 000 лева и да ви изгубя завинаги като градинари. Хрумна ми далеч по занимателен план?
- Какъв? - пита Валя. Аз съм толкова притихнал, защото почвам да усещам една голяма измама как е опряла в негово величество моя ГъЗ.
- Давам ви веднага с кеф двестя хиляди. - ,,двестя" е изречено иронично. - А вие след една седмица отивате с прекия полет в Калифорния където си купих къща, за да живея с нея. - споглеждат се влюбено с грозилата, ух че гнусно. - Там имам нужда от добра градина, желая вие да ми я разгърнете подобаващо. Този път имате десет минути да си помислите, докато ние отидем да изпием едно хладно питие.
***********
- Дава ни двеста хиляди и възможност за интересна работа в Америка. - констатира Валя поглеждайки ме очаквателно.
- Само да отбележа, че аз двеста бона не съм барнал все още... Като ги даде няма да имам нищо против да отида там стига да премина през ситото на посолството.
- Доколкото го познавам ще ни представят за членове на някаква фондация с идеална цел, а пък ти дори ще имаш и специален паспорт на нечие друго име. - сядам на едно много меко кресло, сключвам ръце пред гърдите замислено и слушам моята любима. - Не очаквах да ни направи такова предложение, ама като се замисля това е идеална възможност. Ние така и не решихме какво да правим с всиките тези пари, нямаме точно конкретен план за бъдещето, а това предложение не е никак лошо.
- Не е лошо бе. - въздъхвам си. - Просто ми е твърде ново като идея. Голямо неизвестно просто, нещо което не съм очаквал. Знам само, че като съм с теб ще ми е... добре. Ще си до мен. Уфф, стана ми странно, просто.
- Представи си само! Ще сме в голяма къща в уредена страна където законите са закони, парите пари, а хората професионалисти. Ще имаме пари дори готина работа. Ще можем да правим каквото си искаме без да ни гони някой, без да се чувстваме застрашени докато сме навън. Представяш ли си?
- Уж. ОК. Айде да го направим.

************
Първата ми мисъл е ,,Да не са фалшиви?". Става дума чантичката със зелените стотарки. Учудващо малка е като размер, но съм уверен вътре се спотайват цели двеста бона. Прокарвам ръка върху една пачка представяйки си какво мога да имам с нея, какво мога да правя, какво мога да изям...
- Благодаря. - сигурно за пръв път му казвам нещо без поза.
- За нищо моето момче, радвам се и аз. Хубаво решение взехте и ти гарантирам, че няма да съжаляваш. – опрял е ръце на кръста, гледа двора така сякаш в него пасат петстотин глави добитък, а той им е стопанин. Стоим ние под чардака пием от едни запотени коктейлни чаши и си галим с поглед париците. Жасмина замислено пие кампари – ориндж, Валя набляга на противния коктейл маргарита (със сок от зелен лайм) – докато аз и Вальо (началник, май вече) пием чист бърбън ДЖ&Б.
- Виждаш ли моето момче, живота... Той е като река. Изпълнен е с бързей, има моменти когато се влачи бавно - дори понякога коритото на тоз живот пресъхва. – замислено прокарва ръка върху леко наболота сивкава брада. – Важното е да можеш да оцениш какво имаш! – ръката му покрита с косми и тен обхваща всичко в едно описващо движение. – Това което имам го оценям, защото съм се борил за него. Надявам се да се насладите на тези пари, на това което има да ви предостави живота. Запомни, че алчноста и горделивоста са отрови които убиват красотата и любовта.
- Много точно казано, Валентин. – промълвява с обожание в погледа държанката му. Валя кимва, докато аз се замислям над неговите думи. Просто не съм очаквал да каже нещо такова. Очаквах опит да се заяде, да мрънне нещо, колкото да има какво да изрече. А човека изрече ред мъдри слова, които имам някакво лошо предчувствие което нашепва как ще си останат ненужни за мен и нея. Винаги съм смятал човека за същество което може да се приучи на нещо положително само ако го изстрада. От друга страна смятам се за изстрадал достатъчно, все пак. За целия ми живот чак сега получавам някаква награда която си заслужава, инак досега винаги когато се напънех се получаваше така както когато спечелих турнира по – шах в 5 клас. Всички те признават, учетелят ти дава грамота (която може да си завреш някъде из бюрото) и вафла ,,Свежест” от 30 ст. . Усещам топлата струя кеф която започва да ми се кълби изотвсякъде, удоволствието да зная, че мога да бъда независим е нещо толкова красиво. Усеща се точно един единствен път в целия живот. Един изживял подобно нещо надали ще се изкефя така ако ми се случи отново – тоест ще имам опит; опит който води до принизяване на важното на евентуалното ново постижение.
Тъй като разговора липсва имам време да си разбъркам всички тези мисли. Обстановката е пълноценна, явно на никой не му се приказват глупости докато се наслаждават на сянката съчетана с лекия прохладен вятър от склоновете на Витоша. Все пак Валя се обажда:
- Кога ще летим до Калифорния, една седмица могат ли да станат визите?
- Добре, че ме подсети да се обадя. – доволен от предливоста и, той набира някакъв телефон използвайки своята памет. Игнорира списъка в лични телефонен указател на джи си ема, доста учидващо за мнемонично ограничено същество като мен. Чак ми се струва невероятно някой да помни толкова дълга поредица от цифри без да я забрави.
- Ало там ли си? Много добре. Искам две визи, ще ти пратя данните утре. Как така пък?! – лицето му замръзва, колко интересно, явно има някаква врътка. – Ама какви са тия глупости? Е това само заради него ли? Нали знае от къде изгрява слънцето? Еее, голям глупак е тоя. Добре, добре. Знам. Аз не мога да чакам толкова. – без да каже, чао или дочуване Вальо затваря телефона. Подлеждани дълбоко замислен, прекарва ръка през наболата брада – отпива бърбън.
- Работата не е в ред, имат нов супер – мупер – дупер нещо си. Много бил начетен и задръстен (явно като е ядосан забравя да говори като джентълмен, тюю) затова не гледал с добро око на нашите начини за уреждане за визи. – усмихва хищнически с поглед осенен от проникновение. – Ще уредим работата, имам и други места за аранжиране.
- Жасмин, вилата в Шарджа завърши ли я Стоян?
- Доколкото разбрах от снимките които ми прати вчера вече полагат покрива и до две седмици ще е готова и системата за поливане. – отвръща стрината доволна, че и от нея зависи нещо на този жесток свят.
- Обади му се. Кажи да откаже там аранжировката за градината, ако е наел някаква такава. Да вземе да прекара само капковото напояване и да не поръчва пръста за наслагане. Тези двама герой може да ги изпратим там? – обръща се към нас цъфнал, доволен питайки. – Искате ли да се изкъпете във водите на Персийския залив?
- Персийския залив? Арабия? – възкликвам впечатлен от обратите на съдбата. Бях прежалил 100 бона в долари за да отида в циливизована Калифорня, а сега вместо там искат да ме насадят на щраусово яйце. Къде? На арабския полуостров където царуват сунитите – уахабити, където мъжете са фанатици, а жените психарки които режат клиторите на малките си дъщери за да ги предпазят от греховното побарване (скреч).
- Шарджа къде се намира всъщност? – пита Валя която явно е запазила необходимото самобладание. Поглежда ме с поглед, който изрича без думи ,,Стига мрънка и квича, бъди мъж.”.
- Намира се на тридесет километра от Дубай най – бързо развиващият се град в света. – свежо възкликва Жасмина. Жалко бай ти Вальо ще да е забравил дневника инак щеше да и начатка една шестица за пламенния вопъл – е нищо чудно да я ковне страстно за вечеря.
Поглеждам с радостен копнеж парите, комай те поне са наши. Само дано не са фалшиви някакви такива, нищо чудно дъртия къртик да е изковал и подобен пъклен план. Как само елегантно ни праща на – майната – си уж, че нямало друг начин.
- Обединените Арабски емирства се намират до Хормузкия проток като граничат със Саудитска Арабия, Оман и Иран. Пред Дубай преминава огромен поток стоки и хора, а в Шарджа цените са поносими, защото всичко е близо до Дубай и като цяло през цялата година е топло. Идеално място за отдих, почивка съчетано с правене на добър бизнес кара човек да се чувства жив. Ще ви хареса повече дори от Калифорния! – жизнерадостно чертае карти, съставя планове и атласи дъртия козел. В случая ми даде днес 200 бона, колкото и да ми се иска не ща да споря. Вземе реши да си ги поиска – какво ще направя тогава? Решавам да си трая, дори доларите да са фалшиви мога да ги пласирам рисковано или да ги шитна на 25-30% в зависимост от качеството на пресата, която е размазала мастилото.
- Няма ли наистина начин да отидем в Калифорния? – питам.
- Е не е изключено след два до три месеца да успея да задействам нещо. Какъв, обаче ще ви е проблема да отидете сега в Шарджа да поработите две седмици и след това да отидите в Америка? – пита Вальо, изрича думите толкова спокойно, делнично, логично чак започвам да го смятам наистина съвсем дребен проблем. Майната им на отрязаните клитори, нали Валя си има такъв? Поглеждам към нея, а тя гледа мен. Кимва ми. Правя същото.
- Ако знаете колко е солен и хладен океана. – замечтано промърморва лелята, допивайки своята чаша.
Еба ти. Ще имам време за всичко. Надали ще е много работата там... сигурно продават като американските треви на чимове, капковото няма да го правят Кирил и Методи (това ще ми спести поне седмица работа) – може да е Арабия, ама е в циливизованата част. Ще имам жена, храна и добро легло. Даже мамка му имам и пари!
Еба ти, чувствам се добре.

34. Мирис на океан
Летеж със самолет;
Когато тлъстия джъмбо се отлепи от пистата усетих как там долу остана всичко лошо. Как оковите се скъсаха, a аз отлитам свободен изтръгвайки се от ръцете на полиция, мутри, други мутри и всички неприятни хора които не ми желаят доброто. Отливам с жена, с пари в три банкови сметки в Гърция, Германия и Румъния. Накрая като кацна ще живея в луксозна вила – чак ми се струва невероятно. Разбира се всичко си има уговорки.
Валя не е много лесна с постоянното си мърморене, съветите, щенията и прочее. От друга страна коя жена пък е съвършенна?
Нищо няма да е моя собственост, ама пък това навярно ме лишава успешно от мисълта да се тормозя за пари свързани с имот, подръжка, прехрана.
Всички ще са непознати. Е надявам се пък процента идиоти да е нисък. Не e много, дори малко искам. Оставям доста приятели тук с които имам огромното желание да седна на бира, да ходим на мач. Да направим един спаринг борба или кик – бокс, да сваляме гаджетата на някой купон... Ама... Това съм го правил вече нали? Сега е ред на голямото неизвестно. На новото предизвикателство, на нови храни, усещания и гледки. Лошо ли ще ми е? Надали!
Стюардесата ми носи малко бейлисче което пресушавам с наслада. Валя си поръчва натурален сок като гледа лошо заради тубуленцията.
- Кажи. – промърморвам.
- Хах, какво да ти кажа зайо?
- Ми там, мислиш ли, че всичко ще е наред? – питам тъпата, защото не мога да си оформя правилно въпроса. – В смисъл надявам се да нямаме никакви проблеми с нищо...
- Уфф. Аз съм жената все пак тук. Не ми взимай ролята. Аз трябва да се тревожа за глупости, а ти да ме успокояваш. Не обратното. – поглежда ме с респект. Добре, че третата седалка не е заета – щях да се чувствам в невъзможност да водя нормален разговор. Това е то да имаш куп пари за да се возиш в 2 – ра класа. Все пак Валя рече и отсече ,,Богатите са богати, защото не си прахостват парите.” Можех да поспоря с нея ама нейсе, смееш ли да се изрепчиш на жена си?
- Е засега всичко се разви добре. Нямам на идея пък, защо съм такъв тревожилив, реално никогаш не ми е пукало кой знае колко... – сещам се какви рискове съм предприемал, в какви ситуации съм изпадал. Сега може би имам какво да губя (като време, пари и любима) затова си причинявам подобни тегоби.
- Вярно никога не си бил такова угрижено. Няма бебе, аз ще съм ти мама, ще се грижа за тебе, ще те коткам даже, обещавам нищо лошо да не ти се случи. – с широка усмивка иронизира.
- Ама аз сериозно се притеснявам.
- Е, ади де сега пък ми се цупиш. Аз какво според тебе лъжа ли? А?! – вече гневно (престорено) ме пита. Самолета пак попада в турбуленция, очите и се затварят, лего се привежда към седалката сякаш корема и я е прерязал.
- Лошо ли ти е? – питам загрижен.
- Всичко... в корема... ми се разбърква просто имам чувство, че ще повърна всеки миг. – ужасно отпаднало промълвява.
- Е от тебе моряк няма да стане щом в самолета ти е лошо. – опитвам се да я ободря някак с нещо весело. Получавам толкова бясна гримаса, че чак потъвам в креслото за да допия бейлиса.
Започвам да скивам през илюминатора. Още докато се настанявахме постъпвайки далновидно и хитро, Валя е на мястото до илюминатора. Сега заради здравето на стомахчето не гледа през него за да не и прилошее още повече. Аз се радвам на половината му площ през която виждам планини, облаци и гори. Всъщност има доста ниви на парцели и язовири има... Облаци... Още облаци. Яко е да скиваш/съзерцаваш така. Виждаш всичко ама не като на картата, толкова е истинско, че не можеш да се ориентираш с един поглед. Коя е планина е това? Кой връх? Кои са тия села? Ами таз река, малката? Може пък да не е малка, да е голяма ама коя река е голяма наистина? Дунав тука е голяма, а ние летим надолу. Турция, Ирак, Саудитска Арабия след което ще кацнем на хвърлей от топлия Индийски океан.
Неусетно заспивам. Дори започвам да сънувам някакъв объркан сън. Виждам как някакъв нагъл митничарограничар с АК-47 ми казва, че няма да ме пусна да мина, защото не съм обрязан. Казва, че според !еврейския! обичай требе да си нямам кожичка на главичката ако искам да отида в Шарджа. Омерзен питам дали и на Валя няма да поискат да поотрежат и неиния клитор както правят в Судан и Египет. Бдителните граничарски лица се озаряват от подсказването. Валентина ми се разсърдва.
Предлагат само за 4000 $ да ни лишат от тези кожи... евтино било. Точно я питам дали да се връщаме когато нещо ме стиска за рамото.
- Ей сънливецо проспа си първия полет. Можехме да правим секс в тоалетната! – думите звучат ербап, ама милата е доста жълта от това летене. Чат – пат усещам тласъци на машината от които моята муза се свива инстинктивно. Капитана на полета любезно споменава на арабски, английски и български да си затегнем коланите. Стюардесата любезно преминава за да види дали няма някой идиот който не си го е сложил. Такъв има. Представлява дебел чичко в бизнес костюм с шкембе като буре, успокоява стюардесата посредством разказ за стотиците му полети в които не бил слагал. Стюардесата сбръчква всечените си малки бръчици на, иначе опнатото си лица заинтявайки се до безкрай, почти насила му нахлузва колана.
Кацаме с тласък. Слизаме почти последни от самолета озовавайки се не на пистата както очаквах първоначално, а в ръкав на летището в който е приятно хладно. Самото летище има колосални размери, софийското пред него е като изоставена селска спирка.
Чекирания - чекий, доста време си взимаме багажа. За щастие нищо не липсва. Валя набира джи ес ема на човека който трябва да ни вземе с кола от дубайското летище. Учудващо за мен (явно не за нея) той вдига веднага, потвърждава, че ни чака, указва дори къде да го намерим.
След кратко лудане виждаме червените шорти и зелената тениска на жълти райета (само polo правят такива май). Мъжът ни махва привествено.
- Здравейте, приятно ми е да се запознаем, аз се казвам Стоян.
Правим едно бързо ръкуване с него. След което повървяваме доста докато му намерим колата. Навън е поне 50 градуса като слънцето не се свени да тормози с пълна сила съчетана със страшен гнет. Тримата се изпотяваме на мига, докато климатика на буика му проработи направо усещаме как се сваряваме...
*************
Всяко произведение има някакъв край. Усещам, че мигът да завърша това наближава.
Колко много животът ми се промени съществено за една зима и половина! Не съм сядал да пиша от почти седем месеца. Не че няма за какво да пиша напротив...
Това тук си е цяла вселена, крайно интересна, населена с множество всестранно развити хора привлечени от парите и екзотиката.
Работата ми е лесна, приятна. Валя също.
Често ме чете, смее се. Мрънка за начина по който пиша. Не можело току така да казвам някой неща. Не можело ли да и сменя името с измислено? Не можело ли туй, не можело ли онуй. Не може душа.
Пък на кой му пука? Гледам си тука разни сайтове, преглеждам какво се случва в родината която ми липсва ама с една такава липса на любим човек с който е невъзможно да се живее. Та... Мутренски книги имало, пишели, казвали, изобличавали. Нищо ново под слънцето, само кориците са вече лъскави. Като бай ти Ганя всички викат маскари и туй то. Суета на суетите...
Пък каквото и да напиша кой ще ми го прочете? Посещавал съм книжарница от тия големките в родния град. Има цял рафт с българска проза. Взимаш 10 книги и ги почваш... Ей така от средната страница. Пак изобличаванки, мутри чат - пат любовна история. Има разбира се добри попадения сещам се за веселата ,,Мисия Лондон” на някой си Алек Попов, свих я, прочетох я след което я продадох на Батката стария търговец на книги за два лева. Радвам се и на оня драскач на книги игри – уф името беше някакво странно, абе като Робърд Блонд го знам. Има болно въображение, него си го харесвам. Каквото е сътворил все съм го тафтил. Все много скъпи ги правеха за мен, а системата против кражби на книжарите не работи ако сложиш книгите в чанта която е облепена с алуминиево фолио. Щот се екранира корицата, дето уж е намагнитена.
Та като напиша тази книга на кой ще му трепне сърцето дали това истина или не? Прокуратурата се сезира само ако е много, много явно. Крещящно явно та чак боли. Тъй, че закона му е през кура за мен.
Ако съвсем случайно стария щъркел, бащата на онази долна мръсотия Надя набара книжлето ще прочете моя вариант на историята. Ще се замисли много добре, уверен съм . Доколкото го познавам, алчен задник като него ще се побърка при мисълта, че собствената му дъщеря го е прекарала майсторски. Е може да се гордее с нея, ама доколкото познавам еснафщината на родителите и... Надали ще си го признаят. Надявам се кура с който ще я шляпнат, о надменната путка да бъде голям, гумен и сух.
************
Вчера си карам колата; трябваше да купя десет палми с някакво безумно латинско име което аз така и не мога да изговоря, а веселите пакистанци магазинери гледат крайно учудени. Та... Карам ази и си гледкам. Билдинги, камиони, плааааж, пак билдинги.... и всичко расте с огранизация. Шейх Мохамед не си поплюва. Дава пари, ама иска да получава. И си получава. От всички които идват тук, подобно на дъртия Вальо дето има имоти в девет земи, че и в десетата. Чудил съм се на манията му за придобивки. В голямата спалня която е поръчана от Америка, цялата е в разни кожи, не-си-знам-какъв лак и прочее – чукам Валя. Нека има човека! Покрай него всичко си имам.
Гледам си написаното, а то милото объркано излиза. Ето последна глава, а повече излиза като насила написана домашна от рода на ,,Как ме прекараха през лятото.”.

Всичко правят като хората тука мамка му. А толкова сган се е събрала нямам думи. Циганите са китка у нас. Пакистанци, индийци, малайзийци разпространените като чума филипинци. Всичко от черен циганин, нагоре. Всичко мазно угодничи, ама си наляга гъза, защото тука ченгетата са много и са уверено страшни. Тука няма подкуп, тука няма корупция. Тука вкарват в затвора без да се туткат, особенно ако нямаш пари да задействаш нещата.
Всъщност не искам да пиша нещо в прослава на някакви чаршафи. Не искам те да изглеждат едва ли не кой знае какви. В целоста си са дебели бъчви които се потят в жегата. Ще се потят много ясно. Дядовците им са тежели 50 кг, тия са по 90 кг. Прасета. Ако знаят какво съм казал за тях, ще ме турнат в затвора за дълги години. Ха, ха, ха.
Добре, че бяха рускините дето се изпожениха тука, че децата им малко да позамязат на хора. Гледам има доста добри ебеливи елекземпляри, за жалост тук комай само с гледане може да си останеш. Някой туристи особенно фашагите се радват от липсата на еврей, които тук са персона нон грата. На мен не ми пука. Еврейте не са нещо особенно... Каквито пари да въртят трябва да ги крият някъде, защото това което арабите показват тук слага в земята гърбоносковците от Тел Авив.
********
Толкова ми харесва понякога. Да излезем. Да карам с умерено евтино гориво за да стигна пустинята рано сутринта в шест. С Валя да бягаме из пясъка, после да се изчукаме сред все още хладните дюни... Връщаме се в Шарджа за да ядем дюнер с сок от манго от култовата марка Maaza.
Страшен кеф. Какво мога да искам? Нищо. Онази несигурност, я няма вече в мен! Няма го желанието да се бия, ей така. Не мисля как ще имам пари и за какво да ги ползвам.
Просто се забавлявам. Работя.
И това го правя добре.
Говорим с Валя за философията на живота. Стигнах до интересни откровения и умозаключения. Но... Какво го интересува евентуалния читател на това?
Какво му пука?
Просто се надявам да му е било интересно, докато ме е прочел. Започнах да пиша всичко с мерак да разкажа, защо един човек започва да постъпва като гъз, а го завършва отегчен вярващ, така че само аз се разбирам.
Искате ли да знаете какво е искал да каже автора с цялото това нещо?
Искате ли?
Ама сигурни ли сте?
ОК.

Автора нищо не иска да ви каже. Автора даже не му пука за печалбата от книгата. Автора иска да я види издадена, защото го кефи. Ако искате да разберете книгата трябва да сте я чели и да сте се радвали.

Не е ли било така, файда.

Инак. Израдвахте ли се? Достави ли ви удовоствие всичко? Дано. На мен много неща не ми доставиха удоволствие, ама трябваше да ги направя. Трябваше, иначе нямаше да съм тук. Сега. И да завършвам това чакайки да изгрее слънцето.
*Край*

24 август 2008 00:05

Ако мога ще сложа малко снимки на тези които ми послужиха за прототипи. Надявам се да не ви разваля удоволствието от романа, а само да подсиля подправките.

Ето представям ви Надя, на първия ред от ляво на дясно