Мъгла, дим и пари. Роман.

First topic message reminder :

Мъгла, дим и пари
1. УКВ - waves

Обичам да се събуждам така.
Забравил какви съм ги вършил нощес. Преизпълнен с някаква нелепа оптимистична вяра в бъдещето и новия ден. Всъщност снощи беше адска тъпня, на което пряк свидетел са маратонките ми - мърляви, опличкани с кал, а онова бледо червеникаво петно е или кръв или кетчуп. Подпрени на стената, една върху друга, чорапите са се оплезили от тях като кучешки езици. Изваждам ръка изпод завивката, натискам PLAY и стария ми касетофон Panasonic който засвирва нискокачествен запис на ,,Въжен" от Хиподил - целия изпълнен с шибано пращене, драскане и тук-таме провлачване на китарата. Тежкият ритъм и безумни вокали събуждат престъпната ми мисъл по-бързо и от тройно кафе. Изпъвам се в кревата и започвам да филмирам наум различни комбинации,, които биха ме довели до крайната ми цел - бързо и лесно забогатяване.
Винаги съм се чудел дали в главите на другите става същото или просто аз съм някакво изперкало копеле което са пропуснали да опандизят.

СЦЕНА 1
Място: Където бачкат тъпи путки (магазини за нещо, рекламни къщи, фризьорски салони, може банки и т. н. )
Действащи лица: Аз, Тъпа Путка, Куки
Въоръжение: Юмрук

Отварям спокойно гъзарската врата на предполагаемия магазин. Отсреща ме гледа кравешки тъпа перхидролка.
-Мога ли да ви помогна?-пита с едно пренебрежение, което трябва да ми подскаже, че съм не на място там.
-Мммммм, всъщност мога да си помогна и сам - казвам спокойно докато се приближавам с бавни крачки към нея.
Вглеждам се в празния и поглед скрит зад синьо-сивите и контактни лещи. И тогава, БАААААМ! юмрук в без това и кривия и нос. Тя полита назад и се приземява върху някакви рафтчета и етажерки. Дръпвам и чантата PRADA (менте естествено, колкото и свирки да извъртиш кучко, 900 евро за чанта няма да спестиш), отвътре се разлитат всякакви евтини и ненужни боклуци – сенки, кърпички, тампони, кондоми... Поне телефона и е скъп, а и портмонето и е заредено с няколко петдесетачки.
Излизам навън изкефен с подут до пръсване мозък от адреналиновата инжекция. Ловко разглабям телефона, изхвърлям СИМ картата, а батерията прибирам в джоба, за да избегна проследяването.
Естествено после си представям куките, мръсната Лада, шибания арест, палките в мазето и въпросите,, които ти задава някакъв следовател, задължително облечен в овехтяло пилотско якенце от изкуствена кожа.
„Знаеш ли, че за грабеж дават 5 годинки, моето момче?”
„Момичето иска да заведе дело за средна телесна повреда, знаеш ли, че това са още 3 годинки?”
„Ако зависеше от мен боклуци като тебе нямаше да излизат от затвора?!”
„Абе еееей, пикльо, мангалите ше ти разцепят пропката от шибане, ей!”
Винаги си представям куките в края на всеки сценарий. Може би това ми спасява задника засега.
После идва втората сцена.

СЦЕНА 2
Място: Улица
Действащи лица: Аз, Путка с БМВ, Куките естествено, къде без тях
Въоръжение: Пистолет, любимата ми марка е „Хеклер & Кох”

БМВ-то е спряло на червено на светофара. Вътре дъни някакъв противен хаус, путката си клати главата в ритъм, след като амфетът е разял и без това малко останалия и мозък. Отварям врата, улавям ръката и с едно рязко дръпване тя се озовава на паважа. Сядам в колата, тя подскача и почва да крещи, аз само и показвам патлака и тя млъква. Газ... гумите свистят.
Подкарвам като луд из улиците, поглеждам километража – 100, 120, 140, 160. Ето ви и вас най-накрая, копелета. Една бяла Астра зад мен пуска светлините и тръгва да ме гони. Малко трудно ще ме хване. След минута-две астрите са вече три на брой. Точно така, момчета. Сега вече е интересно.
Забивам машината в някое дърво, превръщайки един куп пари в сплав от ненужна пластмаса и усукана ламарина. Срязвам еърбега с чекията, измъквам се през натрошения прозорец и откривам стрелба с патлака по тъпите копелета целейки се в главите им.
Ха, куките ще ме застрелят с особено удоволствие, после заглавията по вестниците ,,Луд бандит загина в престрелка". Сто процента ще напишат, че съм бил под влиянието на наркотици, въпреки, че аз никога не съм ползвал. Просто трябва да се оправдаят пред обществото, че видите ли полицаите вършат някаква работа изпълнена с риск.
Мога да цитирам статията дума по дума, дори ако някога реша да правя нещо такова, ще го напиша предварително на mail-а ми и ще им го пратя.
След това ще има Metallica и ,,Seek&Destroy".

Мамка му! Мразя да стоя потънал в безумно мисли без да правя нищо. Сещам се за леля ми, която обича да казва „Трябва да се яде” . Винаги са ме радвали подобни неоспорими безсмислици, особено когато тези, които ги изговарят ги комбинират с поглед тип от „Ти записа ли се доброволец?!”.
Рипвам бързо от кревата нахвърляйки се на студа, който одеялото до този момент не пропускаше. Пускам духалката „Philips”, вентилаторът раздвижва праха в стаята, докато токът бързо нажежава нагревателите . Стоплям си дрехите, после ги обличам продължавайки да се топля, мъчейки се да изстържа калта от левия крачол на анцуга.
Тату запяват от касетофона „Я сошла с ума”, подходящо оформление за подобен зимен ден като сегашния. А може би и като снощния, от който нямам много спомени. Изяждам половин суха вафла „Фокус”, слагам си часовника, пускам бокса в джоба, скривайки добре металната кутийка “Fisherman’s friend”, в която има три грама от тревата на Общия. Надявам се да я продам днеска на лапетата дето се събират в гимназията.
Стана ми весело като си спомних какво видях снощи. Минавах покарай Строителния и гледам, идиотите играят на баскет под оранжевата светлина на лампите слушайки долнопробен рап имитирайки смотаните мангали на Америка, чернилките. Гледам Коцето и той се мъчи да дриблира, имитирайки съсредоточено ония генетични отклонения от NBA. Ебаси ташака вчера с техните правиха лютеницата. Гледах го през прозореца как за пет часа ми обели поне 10 кила чушки, а сега е голям тежкар. Хе,хе рапери сте ве, рапери както казваха ония харманлийски цигани в казармата.
Излизам в коридора като пич знаейки, че хазайката се е изнесла към градската градина още в седем сутринта да организира пенсиите на въоръжена борба срещу чумата на свободата, капитализма. Отключвам,заключвам и се заемам да направя първия ми коварен план за деня да монтирам УКВ предавателите под масите в ,,Италианската". Там мястото е просто идеално за големи бръмбари, шибаната им несизнам колко волтова батерия заедно с малката платка никак не са малки, а масите там са с удобен плот. Като лепнеш черното тиксо през средата им, шанса някой да те усети е 0. Проверявам дали малкото радио е в джоба ми, където е по - принцип мястото му. Сутринта асансьора за моя приятна изненада работи така, че пътя от деветия етаж до партера е лек. Вътре мирише яко на разгонена путка може би Paco Raban или XS. Мисля че даже знам коя е, гаджето на плейбоя на четвъртия, който всеки ден води различна патка от ,,манджата'' да я шиба докато майка му е работа. Слагам слушалките Sony в ушите си, които не харесвам, ама не се виждат от страни. Скоро бърчейки физиономия от чалгите на, които попадам намирам пиратската станция на Стефан - Шайбата чийто предавател е мое дело и е свързан директно с компютъра на тавана. От там разпръсква мр3 - ките на shifle.

Докато го търся забелязвам нещо много готино и свежо. Явно тук в столицата всички са се наговорили да отмъкнат табелите на улиците – пък за номера на адреси и думичка не може да става. Намират се все пак фирми, които изглежда не са офшорки дори желаят да бъдат намерени. Те любезно са поставили табелки с номера, а неколцина са надминали дори някой от кооперациите в провинциите като са поставили и указание кой вход е даже.
Десет минути, почти колкото е половината път до тук с рейс ми отнема да намеря номер 29, като разбирам, че сто и петдесет метра по нагоре е номер 39. Някак ми е тъпо да попита къде е търсения от мен номер, а и смятам, че тъй като кореняците Софиянци са рядкост няма да попадна на нужния човек. Хмм. Въртя се още близо, пет минути когато съзирам в започналия да пада мрак една малка табелка от татово време. На нея има някакво име което обаче не се чете никак, вероятно защото това парче метал има вече антикварна стойност, но пък за сметка на това някой е повторил с блажна боя номера който ми трябва. Дори за един миг си представям как млад напет сутеньор боядисва с четчица и блажна боя табелата, за да му върви повече бизнеса, щото дееба никой не може да намери курвите. Еба си ташака е тук. Сякаш през цялото време играя роля в някакъв смотан филм където всичко не функционира както трябва. Често черното става бяло, а самото бяло не може да се открие никъде. Не се колебая много отварям вратата която се затръшва със раздираща сила дръпната силно от някаква зла пружина. Изкачвам стъпалата до първите апартаменти, намирам вярната врата, която никак не изглежда като двер на бардак. Тоест не е червена и с надпис ,,курви” или нещо от сорта, като се замисля, това пък от друга страна би активизирало месните старци на битка с порока. Зазвънявам натискайки новия, явно прясно сменен звънец. Звъна му е подобен на този от оръжейната в казармата. Това ме замисля дълбоко за тревоги в 3:15 сутринта и онази задушевна мълчалива гмеж от 70 човека която се блъска на 20 квадрата за да се въоръжи...
Очаквам някой бързо и сервилно да ми отвори, но не би. Интересно какви ги върши онази с която говорих по - телефона... Когато вече решавам да се обърна и да си тръгна, чувам някакви стъпки, щракане на резета, след което пред мен се изправя една жена на която не успявам да обърна внимание на лицето защото е завита през гърдите с една кърпа, която покрива пубиса и не особено големите и гърди. След като поглеждам нагоре, вече са изминали около 0,2 секунди тя ме гледа усмихнато, даже дружелюбно и казва следното:
- Здрасти... ти ли се обади преди час?
- Ако се е обадил само един човек преди час, значи аз съм се обадил... - опитвам се да философствам, но съм порязън от физиономията която се изписва върху лицето на мърсъка срещу мен. - Аз съм, да.
- Добре. - отговаря тя след кратък размисъл. - Сега всички момичета са заети ела ако можеш след четиридесет минути. - поглежда ме въпросително.
Само си кимвам, тя ми затваря вратата, прещракват резета. Оставам брутално изкефен... днес даже смотаните курви ме накараха да се разкарам, мъча се да осмисля този факт пред затворената врата на бардака, в пустия вход. Решавам, че е крайно тъпо да стоя като паметник, давам тази мисъл на stand by, излизам си.
След известно време прекарано в промъкване сред паркираните безразборно автомобили, намирам барче озаглавено ,,Komfort 99”, където ми трябва само комфорта на топлината.
Той не липсва вътре затова оставам, поръчвам си една торта и двойно мляко с какао. След като малолетната сервитьорка ми изпълнява поръчката и си поисква парите предварително, баш по курвенски тертип, нещо което също ме навежда на някой мисли. Аз си позволявам да остана насаме с моите си мисли, справедливото възмущение което е гарнирано с ячка доза недоумение.
Пийвам мляко, хапвам торта която на пук на скептиците се оказва вкусна и дори прясна... Облягам се назад, мъча се да се абстрахирам от музиката, цигарения дим и грозния вид на заведението... Замислям се...
Значи оказва се, че в милата родина наистина сме си ебали майката... Вероятно не всички проститутки са така навсякъде, може би дори някъде има професионалисти, макар да съм забелязал, че професионализма тук върви с ръка за ръка с доброто заплащане. Интересното е следното. В тъпия живот който водя съзнателно винаги избирам да отбягвам - мръсотията му, гнусните и мазни части от него, които са ми противни до изнемога; това са шибаните опашки и чакания, лицемерието, бюрокрацията и не на последно място едно от могъщите оръжия на ентропията, а именно ограничеността която проявяват повечето мой съграждани.
До преди време си мислих, че след като ортодоксалната, католическата и всички останали църкви са прогнили отвътре, а проядените правителства коват мъртвородени закони с глави на химери е невъзможно навсякъде, всички да са същите мърсоли... обаче се оказва възможно! Ето преди малко една проститутка ми каза да изчакам за нещо което се води за едно от гига противните падения за един мъж, да е дотолкова закъсал че да си плати за путка, а самата путка му казва да изчака. Въх!
Не ми пука особено, че сега ще чакам някой да напомпа мръсниците, а след това аз да се... Не! Печалното е в самата идея за чакането в целия ми шибан живот. Щом вече и за курви се чака - значи нещо тук има много гнило.
Надя като ме прееба даже може да се каже, че постъпи напълно, дори в реда на нещата. Щом за тъпите проститутки се чака... Ужас! Поклащам глава гледайки как се носят и кълбят гъстите облаци цигарен дим около мътната 30W на светителите. Покварата е плъзнала навсякъде. Тази мисъл ме примирява донякъде, успявам да изтрая четиридесет минути, като на всеки две се консултирам с големия евтин часовник притежаващ дълги златни стрелки който предизвикателно виси на северната стена.
Излизам отново навън в снега. В крайна сметка като се замисля трагедията не е чак толкова универсална в този случай. Изглежда вече започвам да спекулирам със всичко което е гадно и изкарвам другите виновни, че толкова могат. Ако се замисля добре ще разбера - човещинка е. Няма за какво реално да недоволствам, освен за изгубената ерекция която смятам, че ще успея да събудя с отново.
Този път вратата ми се отваря от друга мацка, тази е с големи леееко увиснали цици, не много готино лице, обаче пениса ми е доста скромен след дългия пост на който бе подложен и още при вида и започва да надига глава.
- Здрасти... - казвам, защото нищо друго не ми идва на ум, не всъщност ми идва, обаче е доста глупаво, затова предпочитам да си затрая.
- Ти ли звъня преди малко? - пита оглеждайки ме с вял интерес.
Кимвам. Тя се отмества и ме кани да вляза. Коридорът е гол, покрит с плочки, следвайки проститутката влизаме в малка стаичка, вероятно предишна кухня в която в оскъдни одежди се мотая още две марули. Едната е тази която ме посрещна, другата не съм я виждал. Тази която ме доведе сяда на масата незаангажиращо пали цигара, дръпва си дълбоко, после без да бърза ме поглежда. Решавам, че като съм в Рим ще се държа като римляните, затова си затрайвам и не казвам нищо, за да им е тъпо. На онази която ми отвори първа изглeжда и е през путката. Тя изчаква известно време, гаси цигарата и пита ухилена:
- Е ще се гледаме ли?

- Не. - отвъщам. - Коя от вас е свободна?
- Която си избереш. - включва се в разговора чернокосата, леко мургава и не особено приятна в лице, но страхотна в тяло;с жена с която до този миг не съм контактувал.
Усмивка се появява на моето лице. С професионален интерес оглеждам и трите...
Тази от дясно, която още не си е допушила цигарата и изглeжда най - прясно къпана (тоест мирисът и малките капчици вода по шията и са наистина пресни) имам чувство, че е много обещаваща. Тоест лицето и е на завършена мръсница с две висши образования в сексуалните извращения и мръсните погледи. Освен това смятам че има поне една докторантура в невероятно изменчивата област на свирките.
В средата е сливата която ме посрещна първа, и първа започна разговора с мен; уверен съм ще се накефя като и го зачукам. Само да не беше този неин немалък задник и повисналите също малки цици. Иначе изглежда симпатяга, но пък няма да си говоря с нея – затова ще оставя избора на подсъзнанието ми. То си знае най - добре.
Другата е слаба, с малко кръстче, стилно - добре изрусена коса и сини големи очи. Циците и през късото потниче изглеждат добри, задника и е малък, а представата как се изпразвам върху това лице ме одървя целия.
Няма какво да се чудя повече. Поглеждам към нея, посочвам я с пръст за да не възникне недоразумение:
- Искам теб.
- Добре, първо трябва да платиш.
- Колко? - питам.
- Зависи какво искаш. - после на бърза ръка изрежда ценоразписа толкова скорострелно, чак си личи как това го е правила стотици пъти, опитът и е доста обширен. Задавам няколко въпроса относно аналния секс, отказвам се от това неземно удоволствие не заради цената или нещо друго, а защото мили радио слушатели малката мръсна кучка обявява, че анален секс не прави. Учудено повдигам вежди към тази която изреди цените, тя смигва и отвръща, че живеем в свободна страна. Грр.
Много се колебая в този миг да се обърна и съвсем свободно да си тръгна, това обаче би било победа за мръсните долни проститутки – явно изобщо не им пука, че се ебат за пари; охх, тоест че им трябват пари. Тц, тц, тц. Определено усещам как се гаврят с мен. Ще я чукам злобно тази, щом не може анално. Хвърлям 30 лева на масата. Избраната от мен путка става, отиваме в една празна стая, чиято единствена мебел е голямо легло, три - четири детски рисунки и гардероб. Най – интересна ми е ролята на гардероба, решавам да не питам;затварям си устата, събличам се. Оглеждам тялото и; оглеждам моето което доста стърчи напред... На най - естетическата, романтична и нежна част от мен и става лошо, повръща, получава световъртеж – Подзънанието ми дига бесен купон от който кура ми леко трепти от възбуда...
Мразя да правя секс с презерватив...
******
Определено съм успокоен. Неограбен. С нови маратонки, освен това и сексуално задоволен. Купувам два огромни дюнера ,,които тихо довършвам в софийския мрак; спокойно се просвам в едно такси, казвам адреса, отпускам се тотално на седалката, без мисля и грам...
Невероятно ама факт, таксиджията, смотания бакшиш слуша Рамщайн, после ме закопава с една песен на Блоудхаунд ганг. Вече дори мога да кажа че изпитвам щастие...
Замислям се за хипофизата... Е може и да греша, мисля че тя беше жлезата с вътрешна секреция разположена дълбоко в мозъка с главната задача да произвежда - рядко хормони на щастието. Когато си шибан наркоман, на хероин главно тази жлеза си взима пенсията и размахва среден пръст, ако не я захранваш редовно със стаф. Кофти момента настъпва, когато решиш, че живота не е толкова лош, откажеш се от пиенето, жените с циците и малките бели прахчета; тогава настъпва хилядолетието на Страшния съд. Тоест хипофизата не иска вече да произвежда еднрофин и разните му там други весели химийки, чийто имена в този блажен момент не помня, а дори не искам да се сещам за тях. Хипофизата си е дала стачка братя и сестри, от тия доживотните стачки дето само в редки моменти могат да бъдат прекратени. Все пак се има в предвид, че те тези моменти като казвам редки са редки, редки като солидна печалба от лотарията. Наркоманите, тоест бившите наркомани ,,които притежават противния навик да казват ,,Чист съм от 8 месеца” или ,,Чист съм от 4 дни”;сякаш не се къпят оттогава; сякаш всичко е жаргон дееба, мамицата им мръсна, долна; не всичко е жаргон - все пак;трябва да се говори за някой неща човешки, да не кажа направо културно. Та въпросните дроги, като спрат да се друсат не са така щасливи като другите хора. Всичко им е сиво, е радват се там, както едно куче може да се радва на кремвирш докато не го е изяло – глътнат ли го - край с насладата им е свършено, ако могат да правят секс, винаги се сравнява удоволствието от него с удоволствието от стафа. Винаги знаят кой е царя на тръпката... Ей това те съсипва психически,а съсипан психически си съсипан морално, затова на наркоман вяра никой не може да има.
Печалното при мен е следното. Аз не взимам и не съм взимал наркотици. За да ми е гадно явно, имам усещането, че вече не взимам твърдо;шлежицата ми с вътрешна секреция си е взела пенсииката, печи си гъза някъде; на мен ми е сиво, безразлично някак смотано. Тоест толкова ми е тъпо - защо не мога да си обясня. Не е на физическа основа сигурен съм. Колата спира пред, нещото наречено Сполай, влизам в това място, едвам не се сблъсквам с група неприятни изроди на вратата, всъщност се измествам, долепяйки се до стената, дори се старая да не засичам погледите си с тях. Влизам в подземието където се срещам обичайните заподозрени барманите са същите, сервитьорките май и те, а наркоманите винаги се разпознават дори да се съм ги срещал преди това. Лягам да спя, и за мое голямо щастие го правя добре този път.
Събуждам се весел, с главоболие от мръсния и застоял въздух,за сметка на това отпочинал!Ставам, мия си мутрата една една чешма, цъкля се пред огледалото, после излзиам...
Засукана млада сервитьорка с много грим, кофти коса и три обички на дясното ухо троснато ми се уверява дали съм аз. Обяснявам и кой съм, това сякаш я депресира още повече, тя смутевва да отида при ,,шефа’’ който скромно пирувал и развратничел в дъното на дупката.
************

- Сядай, сядай! - щедро маха с ръка Шмекера. Оглежда ме с интерес, щраква доволен с пръсти срещу седящия насреща му двуметров рошав субект; говорят близо три минути за неща, които определено не разбирам. Нещо за някакъв ураган, текелаж и таксите за яхтеното пристанище в Малта, където било евтенийка. Свършил разговора, той се обръща към мен, нарежда на личната си червенобуза сервитьорка да му донесе стаканче с джони и две чаши, след кратък мазен поглед поръчва още една чаша.
Хубаво е мисля си аз, вместо проститутки да си имаш сервитьорки, най - малкото е, че може да ги сменяш доста често. Точно набирам инерция с нови идейки за откриване на малко, оборотно и пълно с шестнадесет годишни сервитьорки - нимфетки заведенийце, когато от устата на седящия срещу мен мъж излизат следните думи:
- Малък, извади късмет! - смигва мръсно Шмекера. - Картата ти е готова два пъти по бързо от очакваното... - изважда един калъф за лични документи и с царско движение сякаш ме обявява за граф на богата провинция ми подава документа. Разгръщам го, изваждам самата карта която на външен вид за щастие никак не се различава от оригинала, всичките му там холограми святкат и преливат доколкото могат на убитата светлина на заведението.
- Станимир Минков Вондев? - чета в захлас невероятно си ново име. - Брей по тъпо нямаше ли?
- И придиряш! - възмущава се от цялото си същество мафиота, тръсва гелираната си глава, чуква със сребърния си пръстен върху одраскания стъклен плот. - Виж сега това име е на действителен човек, даже да ти проверят картата всички данни ще съвпаднат, разбираш ли. Едиственото твое нещо тук е твоята снимка. ! - при тези разкрития се започвам да се чувствам доста неудобно от ропота ми преди малко.
- Извинявай, мислих че е... измислено това име, защото...
- Е първо питай бе. Спок, няма за какво да ми се извиняваш, млад си още има да се учиш на много неща. - последната фраза излиза с доста зловещо звучене. Поглеждам на Шмекера с други очи, интересното е, че този път не е много превзет, явно само за миг, защото после изненадан вижда някакъв преминаваш свой познат;като без да се посвени провежда отвратителен бъкащ от демагогия десет минутен разговор с него. После ухилен се обръща към мен като, рича и отсеча следното:
- Сега ми дай и парите за межународния си паспорт!
- Колко трябваше да дам. ? - правя опит да се правя на ударен, мое пък и да намали цената.
- Е как колко бяхме се разбрали за 2000 лева общо, нали? - едва ли не изненадано отговаря той.
- Ами мисля че... - шокиран от безпрецедентната наглост ломотя едва навързвайки думите. - Бяхме за разбрали за 1500 нали?
- А, да бе!Нали си приятел на Маймуна. - сякаш нищо не се е случило продължава той. - Значи вече се разбрахме нали?Дай ми остатъка,ти ми даде 450 нали, сега ми дай 1050 и след мисля два дни ще си готов. - завършва усмихнат той. После ми подава ръка в явен жест на ,,дай”. Няма какво да правя, вече даже се виждам на американска земя осъществил мечтата на всеки млад човек ,,да стана емигрант”. Отброявам парите, подавам му ги. Гледам във воднистите му очи, после свеждам поглед стиствам подадената ръка, ставам и отивам да изпия нещо.
Чувствам се като кокошка след дълго, мъчително снасяне, след което винаги има кръв върху бялата черупка на яйцето, а самото то в 90% от случайте се оказва запъртък. Поръчвам едно на смонания барман, като за пръв път доста месеци насам гавръткам 100 водка. Аз винаги я пия чиста и на екс... Потръпвам от гадния вкус и лекия пламък който преминава през мен, оставям чашата на бара,оглеждам с помънели очи всичко наоколо... Хрумва ми че едно къпане никак няма да ми се отрази лошо. Не знам от кога имах възможност да се изкъпя като човек; мъжделее ми се блед спомен от преди седмица и половина за смрадливата баня на хазайката. Брр колко нещо мина от тогава!Само като си помисля ме побиват тръпки, от същите тръпки мръсотията ме засърбява още повече. Казвам:
- Бръм! - после ставам, излизам и се насочвам на някъде да търся плувен басейн, хавлия и сапун.
Навън е термометъра май си играе шега, студа се е усилил до такава степен, че всичко прилича на огромен фризер, грамадни висулки дебят да разбият главата на минувачите от ниските и стари покриви на малките блокове. Денят явно преваля както разбирам от часовника на един уличен телефон.
14:48
, доста си поспивам когато не виждам дневната светлина, която иначе милостиво ме кара да отворя загурлените си клепки, сега времето ми за сън се е разтегнало до безобразие. Всъщност кое в този живот не е безобразие?Пооглеждам се чудейки се накъде да поема в лабиринта от улички, мръсни кръстовища и лумпенските подлези. Мисля точно от къде мога да си купя някой принадлежности, които ще ми потрябват. Отговора е лесен ,,супермаркет” намирането му обаче се оказва задачата с повишена трудност. Всъщност докато трамбовам дебелия неразтопяем пласт сняг се сещам, за нормалноста на създалата се ситуация, Мърфи който всъщност никога не ми е бил любимец съм уверен, как някъде преди много години е синтезирал същата тази случка в която се намира. Според мен тук има много Дзен, не знам да си призная чесно какво е това дзен, обаче съм уверен че има нещо общо със спокойствието плюс това което ти е приготвила съдбата, за което само предполагаш, докато тавата на бъщето ти нещастие се пече в адската фурна на Предопределеноста. Бррр. Студено, духа някакъв лек вятър който е идеален депресиращ фон на бялото безмълвие наоколо, малка глутница кучета ме оглежда с много дзен в погледа докато се шмугвам край тях. За щастие зад поредната снага на грозно изглеждащ панелен блок със шантава конструкция, се открива умилтелната картина на някакво междублоково пространство сред което се намира посаден ярък хипермаркет, с непретенциозния надпис Фантастико. Забързан, внимайвайки някой от обичайните забързани шофьори да не ме сгази като котката леко по нагоре на улицата; червата му определено бяха доста интересна гледка – дълбоко замразени, кървави, засукани... Внимавам, внимавам справям се добре, докато достигам до средата на улицата, когато от една съседна пресечка се появява малка червена кола, с ауспух който успява да реве и вие, сякаш двигателя събран под малкото капаче има не 80 а 300 коня. Шофьора успява да направи няколко доста неуверени опита да вкара колата в пътя, докато преминава край мен. В този инфарктен миг мога съвсем лесно мога да направя две - три твърди крачки и ще съм в безопасност; някаква невероятно тежка, неповратливо цинична мисъл ме завърта и пита:
,,Има ли смисъл, миг на болка и край със студа, страданието, терзанията, даже край със спомените. ”
... Колата преминава на сантиметри от мен, гледам с безпристрасно изражение уплашеното лице на шопа, тропвам за да изтръскам снега от маратонките. Просто продължавам все още съм в плен на това нещо което ме застопори за миг и едва не ме уби. Тръсвам глава, влизам в хипермаркета...
********

Оставям прясно закупения сак в шкафчето, изваждам новия хавлийчок, после оглеждам шантавия черен бански. Отпред – отзад. Ще го слагам - интересното е до колко е целесъобразно да сложа към 3000 лева в едно смотано шкавче, което както е известно всеки може да издъни. Гледам замислено другите мъже в съблекалнятя, тоест наблюдавам ги блеейки някакъде на другаде, обаче всъщност, мисля дали биха посегнали на имането, преценявайки ги по - лицата им.
Повечето са някакви смотани шумни гейчета,, които обсъждат големината на малките си бръснати пишлета. Намират се разбира се и от онези самотни типове, които наблюдават замислено своите мускули, имат налудничав блясък дълбоко в очите и навярно правят около 100 длъжини на ден в името на неясна може би доста засукана кауза. Намират се също така и разни други, ама те са някак безлични докато скромно изваждат кърпите си – подобни кърпи съм виждал преди десет години когато бяха на мода... това мисля говори достатъчно за тях, не че старите кърпи не са добри; просто това което виждам са турските им ментета. Размислям, оставям парите омотани в мръсните ми гащи, които смятам биха били неустоима цел за всеки крадец . Оглеждам банските,, които този път се намират върху мен, изглеждат добре, вероятно защото са нови. Намятам кърпичката и скоро след това се хвърлям шумно във водата на басейна...
... миговете когато съм долу, под водата са изпълнени с шок, студ и кеф...
После изплувам на повърхноста, поемам дъх и вкуса на дезинфектанта, очите ми на мига запарват...
Всичко е кухо. Точно и ясно... Гледам хората как говорят, как пърхат безмислено като малки мушички еднодневки, как се движат подобно на хаотично разцепващи се електрони на уран 235. Гмуркам се във водата, плувам няколко метра, допирайки дъното, после жадно поемам въздух тайно надявайки се всичко да се обърнало, обаче ммм грозотата витае във въздуха и или тя или нещо друго не ми дава да дишам. Когато започвам да треперя от студ ми става много изморено, оглеждам прозорците на басейна и си представям лятото. Как небето е синьо, слънцето не само пече, а даже топли, чувството на прохлада когато излезеш след един час отвън, а температурата е четиредесет градуса. Доядяваме нещо, май съм в депресия просто няма друга логика да ми е така убито в този момент. Ставам, шляпайки с джапанките стигам до душовете, които са осем в редичка, от, които има три заети. Влизам под единия, после умирам докато топлата живителна струя раздвижва кръвта навсякъде в мен, струята ме бие със страшна сила, едвам дишам... Пикая под душа, дори това не ми доставя удоволствие, да усещам собтвената си топла струя стичаща се върху мен. Стоя доста дълго време, в един момент имам чустовото как мога да си остана там завинаги, ама знам, как все някога ще ми се прияде и приспи, е преди това служителите на басейна ще ме изхвърлят с гаранция. С тъга спирам водата, избърсвам се...
Не след дълго съм навън, косичката ми е леко влажна, е съвсем леко, за сметка на това тялото ми е доста топло от продължителния душ. Студът се усеща, всъщност не е така ужасен колкото го усещах преди да вляза. Запътвам се след кратко колебание към ,,Сполай” където да си поспя добре. Тъй като се очертава много дълго конвенционално мъкнене с рейсове, тролей и други допотопни превозни средства играя Ва банк, спирам едно такси, на което плащам 4,78 за да ме закара. Не след дълго се добирам, до мизерното легло, чакам към десет минути да се преоблекат някакви путки, после ми загасят лампата и кротко заспивам.

25. “Среднощен мрак обгърнал е простора,
мълчи нощта – врагът и той мълчи. ’’
Началото на сапьорския марш
Близо четири часа, весел разговарям с две сервитьорки. По отраканата от тях се казва Светла, а ролята на опасната дълбока вода се играе от брюнетката със зелени очи наречена, изглежда от себе си – Никол. Явно се казва Николина, Нина или нещо от сорта, за да се опитва да си крие така името. тези български изконни имена не са лоши, ама суетата и кича са неизличими. Говоря си за всякакви глупости с тях, сред, които попадат съставките на веселия разговор – коктейл; секс, пари и работа. За съжаление все двете стават и ходят да носят поръчки, обаче това не ме тревожи много поради факта, че така мога да си подредя мислите. Пия доста натурален сок, също така често и ходя до тоалетната,която приятно изненадва с чистота, леката музика и приглушеното уютно осветление, иска ми се даже да си поостана там. Все пак не се заглавичкам много, днес е радостния ден в който Шмекера трябва да ме зарадва с новия задграничен паспорт който ще открие нови хоризонти в буквалния смисъл на думата, даже вече гледам с интерес курса на долара във вестника за да преценя на каква далавера да обменя спестяванията си.
Бармана Съби, весело съобщава, че Шефа се е обадил и трябва да съм на линия в 16:30 за да ми даде работите. Доволно протривам ръце, не след нещата се подреждат, вече не ми е тъпо, даже весело подсвирквам. Към 12:47 енергията ми става неудържима, скоквам, разделям се с момичетата излизайки на белия свят.
Бродя дълго из центъра на София, на няколко пъти влизам в различни магазини като отделям внимание на Цум и на някакво сборище на техниката в подлеза на НДК. Когато ми става доста студено на крачетата, решавам да се заселя известно време в един Мас Доналдс под Моста на Влюбените, там хапвам някакво меню с болка се разделям с 13,97 лв. ама не ми пука. Скоро, съвсем скоро драги дяконе ще бъда някъде другаде... потъвам в мечти, в главата ми се развъртя с бясна скорост култов документален филм.
В главната роля: Аз
Режисьор: Пак Аз
Монтаж: Въображението ми
Аз имам добра мързелива работа за която получават 13,50$ на час. Да нямам нищо против да работя като сервитьор в този класен ресторант. Да се чукам с мега богатите стари добре опънати силиконести баби?Ама как, разбира се че бих помогнал на жена в беда... Ама да и стана постоянен любовник и да ползвам колата, яхтата и къщата и като мой?Ама разбира се, не ставай смешен, донт би редикилъс... Какво още?... А да как щях да забравя, ами да най важното са ваканциите., които са в ммм, никак не лош Банкок с промоциите на жени, мекотата на плажа, евтиното ядене и невероятните залези. Не всъщност, Тайланд е за пролетариите, докато Ленинград е нещо по - друго. Музей, рускини, съвецки лукс...
Докато се разхождам виждам как пред мен две куки са спрели някакъв младеж изглеждащ подчертано анархистично, който се опитва да им обясни нещо... Пооглеждам ги, в след това се сещам и как и за моята кожа е обявена ценна награда, мъдро подминавам от двадесет метра.
Явно е доста студено, защото докато вървя шибания сняг върху който са стъпвали множество хора все повече наподобява на пясък, не показва вид на разтопяване. Още един куп други мисли преминават през мен, всъщност уж не съм напрегнат, а се оказва, че е точно така. Времето което съм прекарал в напразно очакване на нещо голямо и положително е към своя край. След броени часове, ще притежавам големият подарък, ключа към живота който ще ми осигури нещата, които са ми липсвали досега. Сигурност, спокойствие, пари с, които да постигна първите две неща, и пари с, които да правя всичко останало което не мога да правя тук в тази страна, моята мила България.
Ехх, въздъхвам точно сега няма да ми липсва нищо от тук, тези гадни коварни хора с, които съм заобиколен. Не смятам, че там ще попадна на някакви други по - чисти човеци, все пак поне ще има ред, който тук направо липсва. Куриозно е аз като се замисля да копнея за ред, да знам кое, кога и как мога да постигна, а не да треперя, че ако се разболея ще си умра като куче, защото няма кой да ми помогне, погледне, дори съжали. Всъщност е много гадно да си сам на света, да си нямаш опора, един човек който искрено, неподправено и дълбоко да те обича. Реално бих захвърлил всичките свои пари, вещи дори някоя предходна слава, само и само да бъда с един такъв човек. Даже да не е жена, да бъде мъж като приятел, истински приятел – повече от брат. Всъщност да, ето това е непредохно, даже се постига без пари, а ето че го нямам.
Замислен за непредхнодните неща, любовта която нямам, радостта която ми липсва, мрака който е обгърнал сърцата на хората стигам на светофара който се намира на две пресечки от Сполай. Прави ми впечатление тежкото задръстване, бибитканията – гъстите облаци от газ, дизел, бензин, които се кълбят наоколо. Лесно се шмугвам покрай боботещите двигатели и със смело сърце излизам зад ъгъла.
В живота на всеки има момент в който вижда и не вярва на своите очи. Точно след като завивам зад ъгъла,виждам следната гледка която ми казва всичко с една щриха, обаче аз отказвам да повярвам!Табелата с надписа Сполай си стои все така поклатима, но непокътната. За сметка на това около нея е заобградено с жълта на лента на която пише Полиция на чужд език, в заобграденото има хора. Хората имат пагони, между тях има труп. Разбирам че е труп по колата на Съдебна медицина, и червения сняг който поради логични причини е почервенял изненадващо днес... Крача като на забавен каданс, искам да видя с очите си кой е мъртвеца, крясъка на паниката в главата ми е вече болезнено осезаем... На петнадесет метра от тялото колите на милицията хвърлят своите тревожни отблясъци на включените сини лампи, дебел сержант тръгва към мен – питайки грубо:
- Какво гледаш?
- Кой са убили? - задавам въпрос който сам излиза от устните ми. Всичко рационално в мен крещи да се махна от тук, да бягам, защото ако ми поиска личната карта загивам за много години; дълги години на топло. Търпеливо изчаквам отговора му.
- Теб пък какво те интересува кой е? Да не би да го познаваш?! - пита в оперативен стил куката. Неизвестно защо забелязвам как се кълби дима от почти допушената му цигара. Имам чувството че вековe размислям какво да отговоря, за щастие съм бърз в неговите очи:
- Надали го зная...

- Ами като не го знаеш изчезвай от тука! Аре чупка!... - махва заповеднически с ръка той.
- Ама аз живея в ей онзи вход. Как да се прибера вкъщи? - хрумва ми да кажа изведнъж.
- Тогава бърже минавай. Аре. - сякаш ми прави услуга, тъпия сержант махва да тръгвам. Входа който съм посочил се намира на тридесет метра оттук, тръгвам и знам че ще премина на десетина метра от трупа. Вървя и напрегнато гледам кой е едрия човек който са разстреляли, а червей яде душата ми. Виждам как някакъв майор махва на медиците, които хващат тялото обръщат го с главата нагоре...
Мда. Абсолютно.
Еба си...
От устните му се спуска тънка струйка кръв. Няколко тежки златни пръстена красят ръката на Шмекера, който вече няма да може шмекерува. Повече. Никога. Печат и край. Край за мен.
Всъщност... .
Сещам се следното. Не знам кой и за какво е убил мафиота, обаче знам със сигурност едно нещо. Днес той трябваше да ми даде паспорта, идвал е за да прави други неща, но и за да ми даде ценния документ. А логично е той да се е намирал в него, навярно е било така. Паспорта сега вече се намира в една прозрачна торбичка в която са всичките му вещи. Куките ще я прегледат внимателно, ще съзрат паспорта, така вече ще знаят, че съм жив и здрав, в кой град съм и какво се каня да направя. Тоест да емигрирам...
Стигам до входа в нещо от рода на транс. Честно няма лъжа, няма измама. Отварям врата която за щастие никой не е заключил както обикновено се случва в столичния град. Качвам се на първия етаж, с радост виждам, как входа към задния двор на кооперацията е възможен за преминаване. Невероятно. Сещам се как голяма част от парите ми отидоха за този паспорт, като сега определено са изгубени за мен. Въздъхвам. Псувам дълго, тихичко даже лирично. После докато стъпвам върху девствено недокоснатия леко тъмен от сажди сняг намиращ се в задния двор на блока стигам до една метална врата. Отварям я, излизам навън, като забързано тръгвам нанякъде.
Иде ми… Еба си…
Иде ми…
Иде ми да се гръмна, да гръмна някой, да счупя ръка, да разбия муцуна, може с паве, да може. Невероятно. А ме деляха някакви минути... Да го бяха гръмнали след час мамка му. Бръм! Нощта ще настъпи след някакви си два часа, мрака ще обвие земята, аз нямам цел. Да, без цел, без посока, без идея. Само празно съжаление. Виждал съм множество празни опаковки, сега сякаш съм нещо такова. Лъскав, готин ама празен вече използван мога само да обещавам нещо готино, ама него го няма. Питам се кое няма, а после докато стигам до голям булевард с мост който минава над някакви улици се сещам. Няма я целта…
За пръв път откакто се събудих онази вечер и пуснах Въжен на Хиподил, нямам цел, идея за нещо – да го нарека живец. Има сняг, студ. Все еднакво. Няма къде да спя. Имам някакви пари,, които явно скоро няма да увелича, те може само да ми намаляват. Намаляват… накрая свършват, тогава брате ще настанат години да се ебат роднини. Спирам, оглеждам бавно морето от коли, хората, които щъпукат… Бръм… Не знам какво да правя, как искам само до мен сега да има някой който да ме утеши, да даде съвет, да каже добра дума – все с нещо да помогне. Не би, няма, няма никой.
,,Последен опит ще успее и няма да се спрем сега!Не ни остава нищо друго и няма да се спрем сега…”
Тази част от песен на Хиподил се завърта в моята глава. Истина е. Последен опит трябва да успее, нима съм паднал?Нима е свършил света?Та аз съм свободен! Здрав! Мога да направя толкова много неща!
Какви неща може да направиш сега? Къде ще спиш тази зимна нощ? Как ще живееш от днес нататък? Забавлявай се!
Ха, това го казва онази част вътре в мен която си умира да ме яде, като тъща беден зет. Повръща ми се от нея. Щраквам с пръсти напук на студа, естествено пак пъхвам ръката в якето, след това кротко тръгвам да диря компютърен клуб.
Опитвам да вляза в клуб Матрицата където искат да ми направят карта някаква си, да ме снимат. Решително отказвам да се занимавам с подобни простотии. Намирам след двадесет минути друг клуб. Сядам треперещ от студ пред машината. С доволство усещам как се отвкочанясвам, бавно. Влизам си в пощата като с интерес очaквам някой да ми е написал писмо. Тц, не би. Никой не го е грижа за мен. Затова започвам тракам на Маймуна патилата мои,, които ми се струпаха досега. Пиша може би цели двадесет минути. Ето оказва се, че бездушния комп поема това което желая да споделя с друг човек. Естествено това ще стигне до моя приятел който се намира зад едно море и един океан разстояние, но той няма да бъде физически до мен... Бррр. Да виждам мимиките на неговото лице, характерните физиономии, които прави докато си говорим. Все пак накрая завършвам с молба. Ако е възможно да ми прати към 2000$, които ще му върна като пристигна. Всъщност не тогава, а малко по късно след като ги изработя предполагам. Също така ако може да ме свърже с някой друг който познава фалшификатори или самия той е такъв. Преди да изпратя дългото си произведение за всеки случай маркирам на копи целия текст и пращам две писма. След това незаангажирано ровя из пощата гледайки кои хора са ми писали на майла. Естествено препрочитам последното писмо на мърсъка, на мръсницата, на коварната скрипя, на тази долна твар – моята муза, чифта цици, които мачках, бившата моя жена, феноменалната кучка наречена Надя. Като за нея, специално американците трябва да създадат комикс където малките добри момиченца и подражават. Така те бавно в занимателен стил ще се превръщат в смучещи кръв вампири, себични мастии, които живеят за да бъдат все по противни същества. Затворен кръг, блокиран път.
Дълго време мисля. Даже написвам няколко думи, които на мига трия, нищо няма да знае за мен. Абсолютно нищо. Затварям Експолорера, оглеждам другите икони на дектопа... Виждам немъртвото лице на Артас, включвам Warcraft 3, влизам в батълнет където не след дълго намирам игра на free for all.
************

В един момент чувствам главата си като наковалня, навън е светло, победите ми са три – загубите четири. След малко ще умра за сън. Излизам от играта като в ушите ми още звучат дрънканиците на Господаря на Остриетата, Вещерът и лудите Прилепоездачи. Все още нe ми е хрумнало какво да правя. Къде да се свра? След толкова игра и заангажиране на съзнанието ми с нещо друго ми хрумва следното.
Влизам в mIRC където се напъхвам в канал #sofia. Там започвам серия случайни разговори с разни никове като обявявам, че си търся квартира. Като цяло никой не го ебе за мен. Все пак получавам две предложения, които са придружени с въпроса за колко време искам да остана на въпросното място. Взимам мобилния телефон на Bezmetejen_37 и на Kaligila{:@}, като решавам да видя по близката до мен квартира, която уж се намирала нейде тук в центъра. Доколкото разбрах при този размътен мозък с който мисля сега, става дума за мансарда с някакви примитивни условия за живот. В нея имало печка на ток и такава на дърва, легло + завивки, някакво котлонче и разни други неща за, които докато плащам сметката от 9,40 за компа, съм вече забравил.
Никак не се церемоня, взимам едно такси вероятно, защото ще умра ако повървя пеша. Даже леко започвам да сънувам в таксито, плащам оставяйки малък бакшиш - намирам уличен телефон. Звъня от картата. Мъжки глас ме уговаря и разпитва къде съм. Разбираме се да се чакаме на този същия телефон на който се намирам. Заобиколен съм от малки порутени кооперацийки осеяни с алуминиева дограма, сателити, коли върху тротоарите. Явно съм центъра, но повече имам чувството, че се намирам в някой краен квартал в Чирпан. Разни хора минават, заминават, това никак не ме ебе. Разсеян си гледам наоколо чудейки се как така мога успешно да не мисля за нищо, ама нищичко... Навярно твърде много разочарования ми се струпаха не само през изминалите два месеца, а от самото мое раждане да чак до днес. Любимата ми част, тази в която мисля, сътворявам и преценявам всичко е била отбой. Явно съм или голям карък или съм много прост. Поради личната ми философия която отрича късмета и съдбата като фактор, смятам че съм просто тъп. Освен тъп може да съм малоумен, все се оказва, че аз се размотавам за много, много малко с мечтата да живея добре. В теоретизирането винаги ме е бивало, ама тази пуста практика май ми изяде главата...
Докато стоя така облегнат на на телефона, а вятъра от време на време си подухва, ей така само да ми покаже как винаги може да стане по студено и гадно. Нечия ръка ме потупва, о рамото. Стряскам се, сякаш съм заспал прав! Човека е някакъв съвсем обикновен тип, с неприятен преценяващ поглед, който обаче не изглежда злобен. Представя се като Жоро, аз му се представям като мамула от чата и така завързваме разговора. Той дълго ме гледа оттук - оттам, и ме пита дали съм сериозен. Ама за колко време ще остана. Имам ли пари да предплатя, ако ми хареса. Спокойно ще ми харесало. За парите нямало да намеря никъде подобен феноменален лукс. С какво се занимавам в София ли? Не съм си намерил работа? Е,ее нема проблем брато, ще ти намерим. И прочее дрънканици от сорта. В един момент докато с подхлъзване комбинирано с препъване намираме необходимата кооперация, разбирам цялата красота на шопските малки алчни мозъчета. Оказва се, че тук в тая пет етажна кооперация от 55 година - всички съседи дават под наем, кой маза, кой таван, кой метален гараж в двора. Цялото това рентиерство е довело до неописуема мизерия наоколо. Всъщност може да не съм прав, навярно в София винаги си е така мизерно. Изкачваме се приказвайки нещо, краката ми започват да ме болят зверски! Иде ми да вия,. Когато стигаме до петия етаж и тръгваме да се изкачваме към тавана решавам, да наема мястото още преди да съм го видял. Чисто физически няма да имам възможност да тръгна да търся другата квартира.
Тавана е много шантав. В средата му има не обичайното тясно коридорче което води до различните му стаички, а цял обширен салон който се използва за простир. Докато двамата с Жоро се провираме между дрехите, се ухилвам глупаво на чифта черни прашки, които забърсвам с дясната си буза. Зачудвам се, що за хора живеят тук. Стигаме до последната стаичка, Жоро вади някаква феноменално огромна връзка с ключове. Убеден съм, че с нея може да нокаутира и мечка гризли. Все пак след почти две минути на агония от моя страна, той намира нужния ключ, отваря вратата и започва дълга лекция за дървата, отоплението и прочее. Съгласявам се с всичко. Ръчвам му там наем за половин месец, цели петдесет лева. Той излиза, после се връща защото е забравил да ми даде ключ. Ухилвам се.
- Чао. - дебелия му гъз се скрива зад врата, аз си заключвам с кеф. Радвам се как лесно успях да си намеря квартира, е повече щях да се радвам да бяха разстреляли Шмекера половин час по късно, ама ей на. Лягам на леглото което не е лошо. Имам някакви завивки оставени на куп в неговия ъгъл. Точно ще се завивам когато се сещам и усещам колко е студено всъщност. Затова с ръмжене от яд ставам, пускам някаква печка Елва или Елфа не мога да разчета толкова е мръсен надписа. Самото чудо на ел. техниката има само един нещастен реотан който май по скоро свети с декоративна цел. Не ме ебе! Лягам, събувам само маратонките, краката ми се шибан лед...
Така и не разбирам кога заспивам...
****************
Събуждам се. Тъмно е. Определено е тъмно и студено. Обръщам главинката си, оглеждам стаята изсумтявайки при вида на печката която грее самотна в мрака. Наоколо е мъртвило, само някакви кучета лаят в нощта. Идея нямам кое време е. С много мъка и главобол намирам някакви прашни завивки в очукания шкаф. Който е разположен на най – високата стена, доколкото разбирам тук тавана типично за една мансарда се спуска под много кофти ъгъл, силно ограничавайки пространството..., ама не ме ебе за сега. Гъткам се, завивам се. Заспивам, при това културно.
*************
Ставам на другия ден. През малкото прозорче разбирам за деня, иначе няма помен от часовник, камо ли от часовник с кукувица. Поне час, час и половина стоя в леглото мислейки. Когато започвам да бера душа от жажда и желание да се изпикая, ставам. А след това се дотътрям до малко кофти помещение в което има образец за кофти кенеф. Грешка, някой е написал със зелен шпрей далеч по реалното име ,,кензефф”. Мдаа мъдростта е вече и върху стените. Пикая дълго, после с отвращение пия от водата която се пличка във поцинкованата мивка. На нея вече с маркер някой е надраскал ,,мийка”. Явно тук се срещат хора, които искат да обозначат всичко. Прочитам още няколко надписа. За тревата, за секса, за малоумието на определен тип бисексуални. Такива ми ти работи. Учуден забелязвам, колко е препълнен коша за тоалетна хартия. Всъщност доколкото разбирам хартията в него е някаква странна сплав от секс вестници и емблематичния официоз на цели няколко поколения в - к Пенсионери. Колко е авангардно всъщност, лайна и голи жени, особено се изкефвам на снимката на едрогърда русокоска омазана отгоре до долу... Май всъщност аз съм идиот, не е нормално да гледам хартийките в коша на кензефа. Вече всичко ми идва в повече. В обширния коридор няма никой, светлината се процежда от двете капандури на тавана, които явно се достигат само със стълба. Пране има все още, но няма жива душа. От една стаичка която се намира през една от моята собствена обител, се чува шум на лека музика, не мога да определя от кой е. Всъщност пред вратата на която има разни драскници се намира и черно силно зацапано платче. Явно вътре живее оправна къщовница. Както и да е. Влизам си пак в квартирката сядам си пред печицата и много дълго се грея, после ми се доспива; нямам избор – лягам си.
*************
Глад. Голям глад ме гони. След това разбирам, че тук има часовник. Има електомер съчетан с часовник, който по някакъв мега архаичен начин отчита времето делейки го на дневна и нощна енергия. Спирам печицата, слизам долу намирам някакъв супер, от където си купувам кренвирши, кола, сирене, лютеница и нарязан хляб. Връщам се горе, като на входа се засичам с една двойка. Момчето е на двадесетина години с дълга руса коса вързана на плитка, момичето е кожено яке като се е гарнирало с много пиърсинг по носа и веждите. Безмълвно се изкатерваме до тавана, като те хлътват в стаята отдалечена най много от мен. Всъщност тук горе се намират осем стаи от, които изглежда само две не се обитават. На тях вратите им са заключени с масивни катанци, които неизвестно защо са покрити с гъст слой грес. Явно имам петима съседи ,,които всъщност може да са повече заради интересната пренаселеност по тия места. Забелязъл съм, че колкото е малко и грозно мястото толкова повече хора живеят там. Хитро, определено. Отново скрит в квартирката се наяждам добре, точно когато се чудя къде да изхвърля всичкия боклук същоящ се от мазни хартии, обелки и прочее на вратата се почуква. Сърчицето ми се сковава, ама аз знам, това може да е само оня задник хазаина ми.
След като му отварям, Жоро изкефен влиза и пита:
- Добре ли се настани вече?Идвам да видя как си имаш ли някакъв проблем. Виждам, че не си разпалвал кюмбето. - посочва малката печка тип циганска любов в единия ъгъл на стаята. Колко странно видях, я но досега не съм и обърнал дори грам внимание. Отново ми обяснява кое къде е, като разбирам следния доста любопитен факт. Дървата, които мога да изгоря са близо щайга и половина, тоест ще ми стигнат за две паления. Ако искам да си купя, самия Жоро продава подпалки (навярно изсечени от самия него докато през лятото е бракониерствал на село) за 5,60 лв. килограма. Шишарките за разпалка са 3 лева на чувал, обаче трябвало да зная, че те много задръствали комините с налеп и затова ако съм ги ползвал наистина трябва да са ми само за разпалка. Оставен сам... бррр паля печка с дърва. Бора мирише много готино когато се разгаря от трите шишарки, които използвам за подпалка, оказва се разбира се, че в началото нещо не дърпа добре в резултат на което целия се окадявам. Проветрявам като разтварям малкото прозорче, от което сякаш нахлува акртически студ. Като се замисля сега сякаш играя роля в нечия книга за модерните гаврошовци, човек със заложби принуден от лошотията по света да бъде пропаднал. Тц, тц, тц само един плъх да храня ми липсва сега, даже като се сетя навремето бях прочел една подобна книга където някаква малко ъъъ да Малката лейди май беше или не... все тая. Та там имаше някакво девойче на което след като баща му умря се оказа играещо ролята на прислужничка в някакъв пансион където му разказаха игрицата. Ммм ама мен няма да ме търси най - добрия приятел на баща ми за да ми даде един - два милиона в кеш и пет на банкова карта. Няма дееба. Както и да е. След като се затоплям отново ми се приспива мисля да поизляза, но идеята ми се струва така немислимо необоснована... Не заспивам пак...
*******

На заранта на третия ден от смъртта на Шмекера и намирането на квартирата, моя свят влиза в някакъв ред. Събуждам се с желание за живот, някак знам – засега ми се е разминава. Ченгетата мамицата им мръсна определено не са ме надушили засега. Реално съм в някаква непроменима ситуация, сякаш започвам отново да играя играта от началото. Сега съм с малка прилична сума, на квартира в София градът на неограничените невъзможности като различката между родния град и тук, че ме търсят да ме затворят... разбира се на всяка манжда и трябва сол.
Печката е изгаснала още снощи към 0 часа, идеята е да не я паля, а да се поразкарам наоколо да си купя свестни чаршафи, една малка електрическа печка с реотани... Даже може да се заинтересувам от някакъв вестник с обяви за работа. Работа, брр изтръпвам при мисълта, но пък от друга страна столицата не е България така, че тежкия труд е платен доста задоволително, може даже да си намеря нещо което да ми хареса. Изсмивам се на изсперкалите ми си мечти, бодро излизам навън и започвам да търся какво да си купя.
Навън даже има някакво колебливо слънце което някак още повече влошава положението като лекинко топи мръсния сняг превръщайки го в мръсна гадна киша която ми полепва върху маратонките. Това разсъждавам аз няма никакво значение, значение има само това на което аз му предавам значение. Ако успея да се убедя, че всъщност все тая дали съм с мокри маратонки или не, тогава просто няма да се дразня от всички тези неща, а живота ми ще бъда значително по готин и спокоен… Да ама не. Студеното мокро си е студено мокро, и след като си слагам нови чорапи и обувам току що закупените джапанки се чувствам като съвсем друг човек. Голяма моя изненада се оказва, решението да започна да купувам всякакви неща за да обзаведа квартирата. Обикалям всякакви магазини, харча пари като пич в резултат на което се сдобивам с печка на реотани с цели три реотана, някаква готина олекотена завивка, малко посуда. Без малко да си купя и комп, но здравия разум надделява вътре в мен. След това докато хапвам сам в тишината на мрачната осветена само от една 40W крушка стая горчиво съжалявам за това, че съм се доверил на разни му разуми там. Накрая въртящ се гледайки новата печка как грее на един реотан заспивам… Този път приятно меко и приятно дълбоко.

26. Сюрреализъм
Когато излизам за да се опитам да намеря дървата с, които ще се опитам да разпаля кюмбето, срещам интересно раздвижване в коридора. Три момичета шумно бърборят и се смеят, някакъв рошав екземпляр на моите години пуши цигара отговаряйки духовито, а всичко това се наблюдава с лека насмешка от друг в дънково яке и очила с диоптри. Моята поява определено предизвиква интерес у компанията. Всички ме гледат, аз се правя на скромен и тъп забивайки поглед долу в земята, разбира се най - отракания, той с духовитите забележки усмихнат разчупва леда при появата ми със следните думи:
- Ето кой е новият ни съквартирант. Надявам се разбира се да не тръгва по стъпките на така милия за мен Илиян, който доведе хандбалния отбор на четвърто РПУ на гости…
- Пешо престани да мелиш глупости! - го скастря малка брюнетка притежателка на едро,но въпреки това сладко дупе. В ръцете си държи леген, а в него вдига пара прясно изпрано пране. Всъщност лицето и не изразява някакво желание, Пешо да спира каквото и да е. Навярно просто го казва по инерция за да не и е неудобно на самата нея.
- Добре де добре, няма да прекаляваме… - той се обръща към мен, протяга ръка правейки петте необходими крачки за да се здрависаме.
- Аз се казвам Петър както разбра. Изглеждаш ми…Останалите, които виждаш са хора…. ммм жени всъщност - тук трите момичето го оглеждат нацупено. - Аз имам теория, че всички сме събрани да бъде доведен до край зловещ експеримент… - продължава в поучителен тон той, аз се намесвам прекъсвайки го.
- Като в Пътеводителя на галактическия стопаджия? - захилен за пръв път от доста време питам. Петър не успява да ми отговори, защото е ритнат от брюнетката с едрото дупе, която стига до края на един тел за простиране който преминава по цялата дължина на тавана и започва да простира на него започвайки да мърмори:
- Винаги трябва да кажеш някоя простотия! Внимавай да не ми опреш прането в стената като минаваш покрай него, миналият път трябваше да пера пак чаршафите целите бяха черни!
- Голяма работа. Сякаш… - той успява да се предпази от фалшиво агресивния удар после, се обръща отново към мен. - Ако си решил да се позастоиш няма скучаеш, това е от мен за днес, ще чуете повече след като се върна от работа. - казвайки всичко това той се покланя закачливо на всички обръща се и бързо заслиза по стълбите. Оглеждам добре другите две девойки, които също ми се усмихват, а след това се разделят отивайки да вършат своята си работа. Момичето което простира дрехи, ми кимва и се представя:
- Казвам се Светла, а тези двете, които ги досрамя да ти се представят се казват Жана и Валентина. - подавам ръка ухилен здрависваме се, после започвам разговор. Усещам че това момиче има желание да си говори. Разпитвам я откога живее тук, как е по принцип, може ли някъде да си намеря лека и приятна работа… Такива ми ти неща, общо взето не научавам нищо ново, ама се чувствам доволен, успях да установя контакт със ,,съседите ми’’. Все пак е готино да са на моята възраст, приятно разнообразие след пенсионерския блок в който живеех.
Намирам хазаина Жоро който решително бездейства у тях изглеждайки мега пияндурски. На вратата го изпраща омазнената му жена която ме оглежда с овчи поглед, но с преценяващ вид на малкото си конско лице.
След доста еднообразно слизане Жоро ме въвежда във едно мазе което е така затрупано със всякакви неща, че едвам се провирам из между тях, докато стигна личното му долапче. Там той отключва три катинара, като споделя как крадците специализирани в удари на мазета са особено нагли. ,,Лани” успели да му задигнат седемдесет буркана с компот от череши, дрелка, тесла и четири килограма пирони. Обаче най върховния им удар, нещото което го накарало да се разкара до 3 - то РПУ и да търси справедливост е било посегателството над трите - шейсет литрови дамаджани с ракия миналогодишна реколта, която заради сушата била станала толкова ароматна и сладка… А той милия почти не успял да и се наслади. Докато ръчка в един прокъсан чувал дърва, хазаина няколкократно призовава неземни сили да изсушат ръцете на злосторниците и да въздадат възмездие върху тях чак до дванадесето коляно. ! В крайна сметка когато му давам шест лева, а той ми връща 0,40 стотинки става доста по благ и дори ми помага с носенето на чувала до третия етаж, може би пък и не иска да ми се вижда трудно за да си купя и друг път от него дърва. Съдба да го еба, пуфтейки към края, със злобна физиономия се разминавам с чернокоската която се казваше или Жана или Валентина. Все не мога да запомням имената на хората с, които се запознавам мимоходом, от друга страна пък съм надарен с други положителни качества, всъщност не мога да се сетя какви са сега с оглед на настоящето ми.
Тя ми се усмихва, не както очаквам презрително с лека доза и презрение, а мило и разбиращо. В резултат на това замисляне от моя страна шибвам чувала в рамката на тясната таванска врата през която се влиза в общото помещение. На чувала толкова му и трябва цепва се, дървата барабар с кора и трески се разпиляват наоколо едно даже подскача немирно четири стълби надолу и я цапва леко в пищяла на крака. Мацката вече определено е наистина заинтересувана от мен! Явно не е превзета, след като само се навежда, поразтърква замислено удареното (през дебелия ботуш, нищо и няма уверен съм) и доста весела пита:
1 Да ти помогна да ги събереш? Имам метла и лопата…
По инерция искам да и кажа си върви натам за където е тръгнала, ама се замислям, че без тези два важни инштрумента няма да сколасам лесно…
- Благодаря ти. Само ми дай метлата и лопатката аз сам ще се справя, ти… - почесвам замислено, какво да и кажа рядко срещам подобен алтруизъм у себеподобните ми, затова съм доста изненадан. - Ами може да постоиш и да ме погледаш докато смета…
- Да бе, да. - тя сваля ръкавичките си от мека изкуствена кожа обшити с пухкава козина, преминава край мен. Като освен всичко физически красиво което изведнъж виждам в нея, ме лъхва и приятния аромат на нейния парфюм. Това ме озлобява срещу нея за известно време, поради прозаичния факт който веднага минава през главата ми, ето една красива жена - и за сега разбрано момиче което няма да бъде мое…На бърза ръка премахвам всички странични глупости от главата ми и докато натъпквам пак дървата в полу - скъсания чувал, тя се завръща с пластмасова метла и лопата. Без да се навежда (за съжаление) обира всичко изсипва ми го след миг колебание в чувала. Аз не и оставам длъжен, ухилвайки се, казвам:
- Моля. - после смигвам, тя се разсмива доста нежно. Поглежда към мен съсредоточено промърморвайки на себе си:
- Трябва да тръгвам, чао. - втурва се да слиза по стълбите, а аз като последен тъпак правя глупостта да попитам:
- Валентина се казваше, нали?
Тя се спира за миг, оглежда ме отвръщайки иронично:
- Не казвам се Бонка…
Ми тъпак съм какво да правя?! Явно е по силно от мен. Вероятно генетически навярно ми е предадено. Тц няма какво да се оправдавам с мама и тате, работата е до подход, а аз просто успявам да задавам възможно най мега малоумните въпроси. Мятам с подход чувала на рамо, а после отключвам вратичката си. Тръсвам чувала на земята паля печката, и до края на деня преглеждам обявите за работа. Много неща ми привличат окото, неприятното е написаният мобилен телефон за връзка… Просто ако искам да опитам на двадесет места трябва да проведа разговори за минимум един час, като съм почти уверен в следното. Импулсите, които се кътат в картичката определено няма да ми стигнат. Идеята ми е проста, няма смисъл да се обадя на трима човека, да им занеса молба, автобиография и снимка, а те да ми кажат ще си помислим седмица, две - три който ме наеме първи той печели. Надявам се да не ми искат свидетелство за съдимост, е ако се наложи ще си извадя все пак картата е правена на база на действителен човек, всъщност още не съм пробвал до колко е реален. Не случайно на мъртвеца пред заведение Сполай прякора му беше Шмекера.
Въздъхвам, ставам за да сложа още малко дървета в кюбмето което, мамицата му рошава, продължава леко да дими. Явно факта, че съм на покрива се припокрива с физичните закони и тягата тук определено липсва, какъвто би трябвало и да си му е реда. На мъждивата светлина на лампата определям следните обяви като интригуващи.
Търсим отговорен сътрудник във фирма за продажба на недвижими имоти, добра комуникативност, приятен външен вид. Нужно средно образование, кандидатите с висше такова имат предимство.
- всъщност търся някаква работа която застъпва, повечето от моите шест принципа за идеалната службица.
1. Работата да е добре платена.
2. Да не вдигам тежко, да няма кофти шум и миризми.
3. Да не работя през цялото време, а да мога да си почивам през повечето.
4. Да има приятни климатични условия; работа на закрито – зимата топло –лятото хладно.
5. Да не стоя прав повече от два часа на ден.
6. В никакъв случай да няма нощни, първи ( става дума за 5:30 часа) и всякакви въртящи смени.

С оглед същите тези условия мъдро избирам още три обяви на, които ще се обадя, все пак не съм толкова луд че да раздам 20 снимки на муцуната си, заради този дето духа. Другите две обяви са:
Работа за продавач консултант в секс - шоп ,,Ерос”. Стартова заплата 500 лева, работно време два на два дни. Средно образование.
Досега не съм опитвал нещо такова, ама идеята че ще гледам порно като работа ми допада. Също така и ще виждам що за хора и най вече жени си купуват онези вълшебни гащи с пишката или пък вибратори… Замислен се отдавам на представи как продавам разни джаджи на лелки с много пари,а после те ме прелъстяват срещу сто кинта на сеанс. Естествено знам, че всичко това е само в сферата на фантазията, и реално простотията ще е друга.
Фирма ,,Ема - трейд” предлага работа като промоутър за района на София. Нерегламентирано работно време, много добро възнаграждение.
Никак не е лошо да даваш на хорицата да гризкат саламче, да отговаряш на малоумните въпроси на паплачта, съчетавайки това неприятно действие с хвалебствия на стоката. Парите за близа към петдесетака на де. Като единствения минус е че са рядкост работните дни - към 7 - 8 в месеца. Разбира се всичко е относително, зависи дали ще има работа и прочее. Не никак не е лоша тази промоутърска работа, мда най глупавото нещо в нея изглежда е името и.
Доволен от цялата тази работа безрезултатно се опитвам да определя колко е часа, гледайки ниското зимно слънце през малкия прашен прозорец. Стигам до мъдрото заключение, че след като го виждам на зенита, значи във всеки случай е преди осемнадесет часа. Ако легна да спя просто ще се събудя в три напълно изперкал, ако не легна - мога само да мастурбирам дълго и замислено близо четири часа. Което е действие практически невъзможно в предвид сегашното състояние на нещата. Решавам да не се правя на луд, затова ставам от стола, отварям вратата на квартирата - нахлувайки в коридорчето.
Както и очаквам, то е пусто. Тъй като се усещам съвсем не в ред и умствен порядък от скука, решавам да потърся контакт от третия вид, а именно непринуден разговор със себеподобни хуманоиди на моята възраст. Затова правя няколко крачки в коридора слухтейки за издайнически шумове. Първите две врати, които са обитаеми са призрачно тихи, от третата на която е залепен филмов плакат на Матрицата долитат злободневни домакински шумове. Подминавам тракането на тенжери, забързания говор на някакъв телевизионен коментатор. Вдъхвам с недоверие извечните съмнителни миризми, които се създават на подобни места, те ми навяват спомени от детството. Стигам почти в дъното на коридорчето. Вратата пред която заставам е боядисана в лилаво, дръжката и е от сив месинг, като почти долепям ухо до нея чувам лека музика… Смътно ми е много позната, прилича на музика от пияно бар, на нещо което съм чувал много отдавна…После се сещам за един албум на Джо Кокър който Надя обичаше в пристъп на вдъхновение да пуска на системата си, а след това да ме кара да играя бавни, мръсни доста ефектни танци… Винаги след You Can Leave Your Head On започваше тази песен… всичко това ме връща назад… Когато Джо започваше да пее Now That The Magic Has Gone аз вече чуках страхотното тяло на Надя, а тя скимтеше тихо от кеф… Ужас! Целия товар на спомена, на загубата. Любим човек който разстрелва любовта към теб без да му мигне окото, само за едни пари, целия ужас от бягството ми, стрелбата, куките, загубата на последните пари; трупа на Шмекера… Всичко това ме кара да гледам по един друг начин… Вратата ми се вижда чужда, враждебна; до преди малко исках ей така да почукам и ако човека от другата страна бил мъж или жена е приятелски настроен да си поговорим, а след това може би да се върна в моята стая, да се завия и заспя до утре.
Усещам безсмислието на всичко което щях да направя преди малко!. Навярно съществото което слуша тази песен сега ще е студено, враждебно и отчуждено. Реално тази сутрин хората, които видях се държаха просто предизвикателно, а не приятелски. Поглеждам учудено лявата си ръка която през цялото време е стояла така леко вдигната, готова да почука все момент, свалям я… В този момент за последен път Джо споделя мъката си, че магия хич я няма, аз въздъхвам леко, а вратата се отваря със замах…
…В първия шашардисан миг, аз отскачам назад по - супер гузен начин….
…Чувствам се така неудобно сякаш съм разкрит на место престъпление…
- Какво правиш пред вратата ми! - пита с доста бясно изражение едно от момичетата което видях тази сутрин. - Кажи бе Шерлок?!
- Ами аз точно идвах да питам… - тук зацепих съвсем, така неудобно не ми е ставало от не знам кога си. - Да питам за…
- Идвал да питаш…? Защо не почука?
- Ами просто много бързо отвори вратата и… просто не успях да почукам.
- Добре, добре та за какво ще ме питаш? - с подозрително изражение, на както забелязвам сега сравнително привлекателното и лице, ме напада тя.
Понякога секундата е дълга като товарен влак. Тази се провлечи толкова, че когато и последния вагон се скри зад хоризонта аз успях да прекъсна втори гневен изблик като направих най - трудното нещо; просто казах истината:
- Търсех си компания, но като разбираш, просто като разговор, защото се чувствам, как да го кажа –самотен!?. И затова дойдох до тази врата, чух песента, но се отказах да почукам; точно си тръгвах… - нямам реален спомен от последния път когато се чувствах толкова тъпо. Мога да разбия главата на невинен, да се из пърдя пред всички, да направя скандал, но това е някак друго. Тук съм хванат по бели гащи, нямам предварително оформена легенда, а всичките глупости, които наръсих са достатъчни да напълнят товарния влак заедно със цялата магазия на шибаната гара. Това е, още утре си хващам пътя…
През цялото време явно несъзнателно съм държал погледа си сведен надолу повдигам го, очаквайки да видя тъпа овча физиономия без грам съчувствие, чиято следваща фраза се очаква да е ,,разкарай се’’ или ,,чупка”.
Нищо такова.
Момичето ме гледа полу усмихнато с весели искрици в очите. След това пристъпва назад в стаята с жест ме кани да вляза, като казва:
- Много ми е интересно, защо след като си чул песента си се отказал да почукаш. ? Не харесваш Джо Кокър, може би?
- Не всъщност го харесвам, поне тази последната песен… Просто ми се стори, че няма - какво да ти кажа… Че ще се получи неловка ситуация като тази в момента. - казвам това сядайки на някакъв фотьойл тапициран в кърваво червена напукана от времето кожа. Тя се тръсва на едно доста добре изглеждащо легло, покрито с светлозелена покривка върху която има хиляди златни рибки.
- На мен пък никак не ми е неудобно. - ироничното и подмятане цели да покаже, колко и е добре на леглото. Звуковата системата е от класа, отделен тунер гарниран със компактдиск и две тонколони jamo, сега Мередит Брукс от тях упорито твърди каква е кучка. Компютърен монитор с катодно - лъчева тръба марка Сони стои малко на страни върху една масичка, но е изключен. Интересно дали под самата масичка има и комп? Цялата обстановка е доста разхвърляна нещо нормално за малко място като това, въпреки това тук има някакъв дух на творчество който много ме привлича.
- Днес не си спомняше името ми?! - пита изведнъж тя, скача приближава се до един страринен кухненски бюфет боядисан в червено, жълто и светло зелено, отваря едно шфакче в него сграбчва бутилка мартини бианко и две чаши за същата напитка.
- Казваш се Валентина! - стрелям буквално на късмет, предполагам, мисля, смята, че това е името и ама никак не съм сигурен. Момичето ми разказва играта, като не отвръща абсолютно нищо, просто забърсва и двете чаши от предполагаемия прах в тях, слага ги на клонинга на масата от моята квартира (тази е покрита с културна мушама); налива в тях мартини като обобщава:
- Нямам коктейлни черешки, свършиха и туй то! - усмивката която получавам е весела, нежна и абсолютно безумна. В, както сега осъзнавам - пъстрите и светлокафяво - зелени очи се таи някаква безумна туптяща енергия, пред която аз съм стар и отруден от живота охлюв. Продължавам да се усмихвам глупаво, като трескаво съдя наблюдавайки реакциите и, дали съм познал с името. Има точно два варианта или не съм уцелил или съм познал! Ако съм познал добре, но дявол да го гътне, ако не съм познал сега сигурно вътрешно се тресе от смях мислейки си какъв баламурник съм. От друга гледна точка какво от това, суета на суетите, реално това няма и грам значение, просто ще си говорим – друго не ме интересува.
Взимам чашата, отпивам предпазлива глътка от напитката. Честно да си призная нямам спомен да съм опитвал мартини бианко, очаквам остър горчив вкус, но то се оказва сладникаво. Оставям чашата на масата, трогнат от гостоприемството, доволен от самия мен – човек успял така бързо да се впише, че да го почерпят така добре (макар и с кофти напитка). След това се сещам за друго реално това не е нищо особено, просто нивото на останалите хора в България е такова; по - скоро биха ти дали ракийчица или винце. Това което прави тя е доста хитро с минимум средства правиш максимум самореклама като така печелиш с един щурм доверието на госта.
Извод - трябва да внимавам с нея, явно е ,,маймуна” от класа!
Всички тези мисли преминават за мигове през мен, ама явно съм гледал безмозъчно няколко секунди тъй като тя се пляска с ръчица и давайки си вид, че е забравила нещо невероятно важно отваря прозореца от който нахлува страшен студ, взима една формичка за лед.
- Каква съм простачка, забравих леда… Къде ти мартини без лед, така не го пият дори колхозниците! - окрилена от този крилат лаф, се мъчи известно време да затвори плътно джама. Отказва със смръщено лица моята помощ, накрая доволна от самата себе си, включва с замах една духалка която злобно забръмчава преди да вдигне обороти.

- Казвай сега, защо три деня се кри без да обелиш дума в стайчето си, а след това започваш да слухтиш пред хорските врати. !? - смигването в края подчертава добре хумора който е вложила в цялата фраза, усмихвам се непринудено.
- Е аз ти казах, просто ми беше доскучало – искам да си поговоря с някой. - след кратък няколко секунден размисъл добавям. - Много се радвам, че ти ми отвори, иначе нямаше да се запознаем. - някакви весели пламъчета пак бликват в нейните очи, малките веждички се свиват, тя вдига своята чаша в която вече плуват три ледчета във формата на звездички.
- За неочакваните срещи!
- За тях! - се включвам към тоста аз, дрънването на чашите е леко и нежно, вкуса сладникав.
- Тази вечер и на мен ми беше скучно! Дори и аз си мислех да намина край теб, ей така да ти кажа здрасти. Домързя ме, обаче. - с насмешливо гузен поглед завършва Валентина. Усмивката ми се старая да е истинска, въпреки страшната параноя която се ражда в мен. Това момиче ми харесва така, както последно ми допадна Надя. Въпроса е как фатално завърших накрая връзката си русокоската. Това момиче си личи как определено има някакъв заряд на жена която умеее да се цени, също като Надя. Това говори, че каквото и да имам към нея този път, няма да допускам грешките от преди, няма да се оставя да ме прекарат така евтино!. .
- Е важното е, че аз дойдох все пак. - смигвам, тя се разсмива показвайки уста с бели гладки зъбки, като предните имат онова леко очароващо раздалечаване което оставя малък секси процеп между тях.
Започваме да си говорим за сравнително общи безинтересни теми, до момента в който изненадващо тя ме пита която зодия съм. След това се впускаме да си приказваме за асценденти, влияния на планети, след това преминаваме към кармата:
- Смяташ, че всеки един грях който е направил човек в сегашния или миналият си живот, трябва да бъде изкупен? - питам с иронична усмивка. - Е нали християнството предлага и изкупване не греховете ако се разкаеш искрено?
Тя се усмихва, оставя чашата настрани и с поучителен тон комбиниран с лека усмивка отговаря:
- Виж сега! Първо ще ти дам един пример. На теб един човек ти удря един юмрук, да приемем, че ти му простиш, да приемем че той нищо не разбира от взаимодействието на нещата което е също много важно за определянето на кармата. Той, обаче си образува дълг към теб, защото няма право да те удря и тъй като има Правда той неминуемо ще си заслужи наказанието сега или в следващия живот! Тоест няма как дори и да ти се прости с някакъв църковен ритуал който раздава фалшиви индулгенции, просто ако разкаеш истински и има други ,,смекчаващи” вината обстоятелства няма да изядеш и ти юмрук а ще си праснеш главата някъде например или нещо от сорта, но пак ще изпиташ подобно усещане на това което е изпитал този на който си ударил юмрук.
- Чакай сега! Искаш да кажеш, че това с изкупването на греховете е лъжа така ли? - питам докато с небивал интерес я наблюдавам, досега не съм срещал жена която да интересува от Живота, Вселената и Всичко на такава крехка възраст. Чувствам се много интересно, когато започва да ми отговаря с небивал кеф я изслушвам, отдавана не съм водил такъв разговор, сега имам чувството че пия с пълни шепи вода.
- Е определено не е лъжа, то си съществува. Обаче ето вземи следния пример. Груйо Груев от село Долно Нагорнище с голям кеф и пет кила винце коли прасето си, изяждайки го още топло докато душата на самото животно гледа разкъсаното си тяло и питае омраза към всички, които пируват с тялото и. Това е грях, реално шанса и бат ти Груйо да се прероди като прасе и да му теглят ножа някой път е много голям, като сигурно в следващият му живот няма да иска да се допре до свинско. Обаче ако този грях го извърши светец, тогава нещата става доста по грозни… Просто си представи един възвишен и светъл дух решава да заколи прасе и да го изяде, след като го направи ще си е навлякъл такава страхотна карма, че не мога да я изразя с думи…
- Искаш да кажеш, че тъй като той има големи знания за ммм кармата, греховете и всичко тогава и наказанието му ще бъде по голямо?
- Именно, ти би ли ударил малко дете? Ама ако не е малко, а е на петдесет години и направи поразия може да му сложиш малко акъл в главата както си трябва, защото определено е разбирал какви ги върши. - смигва Валя, става и пуска някаква музика на системата, в първите мигове не разбирам какво слушам след това разбирам, че това е Ера. - Тематична музика специално за случая! Скоро не съм срещала някой на когото му се говори за това, е освен Моника, една моя приятелка, но тя е дива мормонка и е доста праволинейна в някой отношения.
- Като? - питам аз.
- Ами за секса преди брака, не че, не е правила, обаче в един момент реши да се пречиства. Страшна работа ей, човече щом я убедиха да откаже кафето и цигарите, значи не си поплюват.
- Как го правят? За да откажеш страстен пушач ти трябва пушка, гроб и лопата… - засмян отвръщам аз, после си сипвам още мартини в чашата.
- Бяха им нужни две години и десетина книги.
- Мормоните са тия, които имат невероятната идея че Христос е проповядвал като дух в Южна Америка след смъртта си? - питам, но всъщност отговорa на този въпросa малко ме интересува, повече гледам ъгълчетата на устните и, които така приятно се разтягат когато смее.
- Точно те, трябваше да я чуеш като каза, че имат там някакъв жив пророк който имал някакви ключове, печати дадени му свише… - тук Валя вече силно се смее. - Разбираш ли, Моника е момиче което го правеше почти с кой да е, бройките и нямаха чет. Изведнъж се извъди праведница, въздържателка даже ме поучава…
- А всъщност може ли един личен въпрос?
- Мда казвай, стига да не е много интимен. - отвръща тя, след това раздразнена от музиката я сменя. Рови из една купчина дискове, като много доволна намира диск на Нирвана. Kойто в един дълъг интимен момент на тишина леко пърха в пластмасовите вътрешности на плеъра докато бъде разчетен. Кърт Кобейн запява Silver, тя си налива още от бутилката като я разклаща гледайки с любопитство колко е останало на дъното.
- С какво се занимаваш, иначе? - изгарям от любопитство да разбера как се е озовала на този смахнат таван. Съдейки предметите, които притежава явно не е безпарична като повечето неомъжени жени и притежава някаква самостоятелност.
- Дойдох тук да уча… ама прекъснах. Сега поработвам от време на време за някой лев… такива ми ти неща. - усмивката и е някак нерадостна, решавам да не задълбавам в това което поработва и задавам въпрос който е доста скучен, тъй като каквото и да учи човек то е тясно специализирано и реално не представлява интерес за повечето хора.
- Какво учи преди да прекъснеш?
- Рисуване. - няколко секунди премислям какво да кажа, рисуване е дума която използват малките деца, всички останали обичат да се правят на интересни като употребяват думи от рода на изобразително изкуство или само изкуство. Става ми интересно да видя какво точно е рисувала, според впечатленията, които имам до момента навярно творбите и са нещо авангардно - неразбираемо или див импресионизъм в който топлите цветове са се хванали гуша за гуша със студените.
- Можеш ли да ми покажеш нещо, да видя?
- Ами мисля че албума е някъде тук, скоро не съм правила нищо като се замисля… - Валя отива до леглото, между него и стената има значителна купчина от списания, вестници и разни папки. След известно търсене намира това което търси, с мъка почти от най - отдолу изважда тлъст стар албум, обшит с кожа, леко издут от множеството хартия между страните му. Подава ми го като предупреждава. - Имай в предвид, не съм добър художник…
В първия момент съм леко разочарован. Разбира се не очаквам да видя любимото ми масло, но се надявам на акварел или цветни моливи, дори туш, всъщност получавам ферия от светлосенки на обикновен молив. Първите седем листа са изпъстрени с ръце, крака, женски и мъжки гърди, чат - пат се среща и някакво лице разкривено от чувства, предимно ярост или недоволство. На питащия поглед който отправям към нея, тя обяснява:
- Не обръщай внимание на това, тук съм скицирала анатомия докато се учех. Нататък са интересните.
Докато разглеждам, рисунките оставяйки ги внимателно настрани, усещам как тя се е доближила до мен. Стоим на леглото, златните рибки гледат тъпо от десена, а аз усещам нежния и топъл дъх да се гмурва към гърдите ми преминаващ през нежната кожа на гушката ми…
Картините след скиците, са забележителни. Главно са изобразени хора, повечето здравеняци с оръжия, кожени якета и странни прически.
- Тогава се кефих да ги рисувам…
След здравеняците има шест картини на жени, облечени в най-различни одежди, като до тях има поне два - три дога. Едрите кучета са пресъздадени много майсторски, мускулите им са ясно очертани изпод кадифената им кожа.
- Готини кучета.
- Ммм не ми харесват, рисувах ги за да разбия стереотипността на изображението. Аз харесвам овчарки, ама ако ги бях сложила, щях да ги направя прекалено одухотворени и по този начин никой нямаше да гледа жената, а щеше да се радва на кучетата. - пояснява, тя като се намесва решително.
След това изваждам една картина изпълнена с хора, представлява сцена от някакъв завод, където десетина работници облечени в куртки разговарят край масивните туловища на фрези и стругове. Поглеждам към Валя със супер учудено лице, когато някой почуква доста силно на врата провиквайки се:
- Вале там ли си?
В първия миг тя стряска сериозно, а след това става:
- Влизай отворено е!

В стаята влизат двама добре облечени, напарфюмирани (както разбирам след миг) ,,пичове” притежаващи прически сръчно оформени с гел, като на този от ляво косата е на руси кичури. В лицата им присъства онази първична егоистичност съчетана със солидна доза суетност. Валентина весело им се радва, съответно ги разпитва за някакви си техни неща, изобщо аз съм забравен напълно. Леко се поизнервям, просто момента беше някак интимен (без секса в думата интимен), а се развали доста грозно. Като гледам тези двамата (,които са доста едри, но пропорционално развити), си представям с голяма яснота два самодоволни петела, които се надпреварват да кукуригат с идеята, че казват кой знае какво. Ставам оставям скицника и докато Кобейн пее за Поли се насочвам към вратата. Валентина все пак отбелязва, моето тръгване хваща ме за ръката и тихичко казва:
- Приятно ми беше да си поговорим, хайде утре ще ти се обадя…
Поглеждам я доста дълго в дълбините на светло кафявите и очи, понечвам да кажа да не се занимава. Виждам - как да го определя чистота, или може би честност. Не знам.
- Добре, чао и до утре.
Затварям вратата, музиката вътре спира, чувам гласове, когато вече отключвам своята врата чувам лека приглушена чалгия, която несъмнено е пусната от онези двамцата. Е, явно няма жена като за мен. Въздъхвам, след това мислено се смея на себе си, от тъпото умение да обръщам внимание на всяка жена която се отличава от статуквото. От друга стана може да се каже, че тази девойка, наречена Валентина е точно това – status quo. Сигурно има множество красиви, интелигнетни момичета, които живеят на тавани и някога са рисували убийствено, навярно аз обръщам повече внимание на простотията напоследък. Коя жена колко е тъпа, просто или … не, не знам нямам идея. Все пак самата мисъл за жена, когато май не ми трябва такава, е доста изнервяща. Не искам да се изнервям повече, след като живота ми ( надеждата по - скоро ) рухна така отведнъж след смъртта на една тъпа мутра…
Ахх, защо? Можеше да го застрелят половин час след това. Само да ми бе дал паспорта. За органи да го бяха нарязали ако трябва, просто да ми беше дал паспорта. Става ми тъпо и доста несправедливо. Искам да заплача, ама не се получава. Недоволен от всичко, от целия свят се завивам през глава, въздъхвам десетина пъти, след това нежно заспивам.
*********
Събуждането е нехайно. Обличам се грабвам, вестника, взимам картата. Това което ме влънува снощи, не ме вълнува и грам днес. Някаква тъпа путка, някакъв тъп таван, не ме ебе. В резултат на всичко се озовавам в кишата, слънцето весело пече, насам - натам се кълби пара, колите гротеско реват и почти невъзможно е да се диша от зле изгорелия дизел. Доста време го търся оранжевия апарат, след като го намирам с премръзнали ръчички разтварям вестника, слагам един камък отгоре му за да не го духне вятъра и се съсредоточвам върху обявите, които съм обградил.
Първите на, които се обаждам са тези за работата в сексшоп. Оттам ми определят среща за утре в 14 часа. През цялото време говоря с някаква секретарка явно, която има глас на мадама от секс телефон.
Промоутърството също ми оределят интервю което е чак след пет дни, явно никак не бързат.
След извършването на тази сложна операция, отивам да си направя пет ксерокопия на личната карта. После в пристъп на вдъхновение си пиша автобография, чудя се как да оправдая липсата на трудова книжка, вероятно ще накарам да ми направят нова. Намирам една книжарница от където купувам трудова книжка, дълго гледам умислено стопяващите се пари, но няма какво да се прави… нямам друг избор засега. Към 15 часа се връщам в квартирата, с някаква нелепа надежда мацката от снощи да ми се обади, две минути даже се чудя как и беше името, а да Валя. Та Валя надали ще ми се обади, в крайна сметка ям, заспивам и се събуждам по тъмно. Дълго време се грея на ярките реотани на печицата, мисля какъв живот да живея сега когато нямам цел, нито нищо. След това ми хрумва, че след като не съм в затвора и съм здрав нямам право да недоволствам, ама пак не се чувствам и грам удовлетворен. Решава да разреша проблема, просто утре ще отида за да си накупя три четири книги, вероятно фантастика, тези произведения притежават силата да ме откъсват от реалноста, да ме зареждат с много енергия. Реално те ми заместват религиозните книги, които така не разбрах, особено в сухата им не разбрана част. Изобщо нямам идея, защо след като хапвам стабилно ми се приспива така, едва се събличам, завивам се и запивам. Сякаш ме е хванала сънна болест, вероятно може и да е от мързела.
***********
Очаквах някакъв пропаднал сексшоп, нещо от рода на гоооляма реклама малка стая, така както правеха този вид магазини като бях хлапе. Да, ама не. Всъщност след изморително търсене и честа смяна на трамвай, пристигам пред нова сграда, чийто приземен етаж освен обичайните магаизнчета и агнеции е приютил и въпросния сексшоп. Мястото е голямо с приятна табела, огледални стъкла на алуминиевата дограма вардят никой да не види кой и какво прави вътре. Вратата е автоматична, предверието широко. Зад интересно направен барплот огрян от светещи червени маркучи се намира весело доста умихнато момиче, което според мен няма работа на такова покварено място като това, в живота все пак всичко е възможно. Поздравявам, оглеждам десетките касети и дивидита, които са наредени зад нея, там има доста интересни обложки, неща, които биха били съднах рай на всеки неправоверен самоубил се в тълпата. Е няма ги петдесетте дественици ама все пак инфлация, какво да се прави…
- Значи ти си за интервюто в 14? - пита тя, докато се мъча отгатна дали тази усмихва е поза или наистина се усмихва.
- Същия. Къде ще се проведе интервюто?
- Последвайте ме моля. - казва тя с тих глас, така ми идея да и изрева ,,Духай кучко!” и тя милата пак така мило, нежно дори доста професионално да отвърне пак ,,Разбира се, веднага”. Както и да е. Отиваме до някакви кабини от алуминиева дограма, влизаме в първата където освен двата стола има доста стар голям и тлъст телевизор Панасоник. На него тече някакво порно от осемдесетте години на което група дългокоси германци чукат мощно групичка късо остригани германки, които приглушено пъшкат.
- Изчакай секунда да извикам шефа…
Чакам даже не гледам порното, всъщност точно него гледам, но нищо не ми влиза в главата камо ли в оная работа. На масата има пепелник с два фаса в него, както виждам от логото им, става дума се сериозен пушач. В същия миг малката завеска се дръпва, като вътре при мен влиза дребен противен тип на възраст притежаваш къдрава къса косичка. Той се здрависва с мен, изважда кутия син ротманс, запалва.
- Никой освен мен, няма право да пуши тук. - като за начало добре, явно е стар урод с капитански нашивки в порно индустрията.
- Не пуша. - това дори да го разочарова, не го показва външно, а се прехвърля направо на въпроса.
- Значи на мен ще ми трябва момче за нощната смяна, през деня са момичета, но искам през нощта да е момче. Значи тук се работи - каквото и да значи това, си мисля на ум -, а трябва да се работи защото заплащането е на процент. Ако бъдеш назначен ще получаваш 200 лева, а към тях имаш 3% от общия оборот който си направил през деня… нощта тоест. Това в края на месеца прави заплата от рода на шестстотин лева. Удовлетворяват ли те тези пари? - цинична усмивка пита той докато отправя дълъг поглед към телевизора. Бая противен тип ми се чини тоя.
- Да заплатата е идеална. Харесва ми.
- Обаче трябва да я заслужиш! Трябва да знаеш много неща. Например има медикаменти, които служат за удължаване на половия акт има и такива за неговото намаляне, ако някой клиент иска от теб, нещо за удължаване на акта, а ти му дадеш и от две минути стане една, и дойде и ти шибне два юмрука, защото едни такива хапчета струват например тридесет лева, ти ще си виновен. Разбираш ли? –пита чичето иде му аз още сега да му нашибам два юмрука, усмихвам се, даже се мразя за тази усмивка.
- Каквото има да науча ще науча не е проблем…
- Също така трябва да знаеш, че аз държа много строго да се спазва работното време! Ако закъснееш с една минута, глобата е 5 лева, за всяка следваща минута ти се взима по още един лев! Смяташ ли, че няма да си недоволен и ще се справиш? – след този гръмка заплаха ми иде да стана, да му кажа да се глоби сам със сто милиарда, щото е пълен олигофрен и да си изляза, ама не става. Другаде ще е същата простотия, освен това има някаква магия тук, толкова много порно… Интересни са ми хората, които ще си го купуват… - Освен това, трябва да пазиш пълна дискретност кой какво си купува. Имам клиенти, които купуват много, правят по 1000 лева оборот като влязат, а това известни личности, защото ако ти си отвориш устата загубата за мен и за теб ще е голяма, разбираш го и това нали? –е вече искам да му смачкам безизрастната мъртва лишена от чувства муцуна, няма да е никак голяма загуба. -Значи с това което ти казах до тук си съгласен?
- Да съгласен съм.
Изрода ми подава ръка представяйки се.
- Аз се казвам Димитър. –явно пълните отрепки също получават имена, какво да се прави светът е несправедлив. Пак си стискаме ръцете. Сега вече явно се мъчи да се усмихне, това по скоро би се отдало на мъртъв сцепен домат.
- Не те притеснява порното нали? - кимвам само с глава, защо ми задава малоумни въпроси не разбирам, явно е готов да изтърси всеки миг някоя друга глупост. -Значи да преминем направо към нещата! –сега ме гледа изпитателно, става ми неудобно какво може да е по-зле от това което каза преди малко???
-Значи каква ще ти бъде реакцията ако някой клиент иска да ти направи фелацио сиреч минет. ?? - е те точно този въпрос не съм го очаквал. Явно има някаква уловка тука, трябва да кажа ,,Не”. Като се замисля може правилното да е ,,Да!”. Решавам да играя курвенската:
- Зависи какво е вашето мнение по този въпрос. . ?
- След работно време може да правиш каквото си искаш… въпросът тук е, че има много клиенти с различна сексуална ориентация. Някой от тях са мъже, може да поискат да ти направят свирка, какво ти е мнението за това?
Известно време премислям дали има такова животно във вселената което хем е мъж който прави свирки и си плаща за това, има нещо много сбъркано тук!
- Ами определено няма да съм съгласен…
- Защо каква е причината? –пита Димитър.
- Най вероятно щото не съм обратен и не искам да ми правят мъже свирки. –направо недоумявам, че водя подобен разговор.
- Виж сега, значи от няколко свирки гей не се става… Просто е много добре за бизнеса ако ме разбираш, това да се случва, защото те са хора, които издават и купуват, а купуват сериозно. Смятам че и на теб двадесетина лева няма да са ти излични нали?
- Пари няма да са ми излишни, но за мен и една свирка си е много! –отвръщам аз, докато се мъча да разбера дали този пред мен заслужава бой или нещо друго. В крайна сметка решавам следното; тъй като никой не ме е тикал на интервю този може да си говори каквото иска. Все не е казал ей на нает си хайде отивай да ти правят свирки!!!
- Хмм, добре, добре ами това беше. Оставил си мобилен или домашен телефон с който да се свържем с теб нали? –личицето му става доста делово вече, чудя се дали има деца и дали го мразят, убеден съм, че шефа който държи всички сексшопове е дебел космат гей и му се празни всяка сутрин по часовник в мръсната уста… С кеф му съобщавам:
- Всъщност джи ес ем нямам, а съм на квартира тук, надявах се веднага да ми кажете дали съм нает или не. –муцуната на Димитър изразява крайна погнуса и омерзяване, еба си отвратителния човек, чувствам се нечист вече!
- Ама виж сега има и други интервюта след твоето, други кандидати ( дето имат средно и обичат да им дават пари и да им го лапат ) на, които може да си спрем решението… така, че не ми е възможно да определя сега…
- Добре де, според вас. Ще бъда ли нает или не?
- Вижте сега, казах Ви това не е възможно, сега да определя дали сте годен или не.
-Ми добре… -нямам намерение вече да му се занимавам с гейските му работи! Скачам, отмятам перденцето бързо излизайки от Храма на порока. Навън действителноста на снежната зима не е чак така ужасна. Слънчо си грее, даже помиярите са много щасливи, докато се протягат важно изпускайки малко облачета пара през озъбените си усти. Някакъв това ми слиза от гърба, ако трябваше да работя за това, куките сигурно след известно време щяха да ме търсят и за убийство по особено жесток начин. Ухилвам се, няма да се занимавам пак с тъпаци, вече ясно започвам да сещам за причините довели ме да се откажа от подобен тип работа. Шефове, психопати, извратени или най страшния от всички началник-глупак. Кошмар някакъв.
На Славейков е весело, книгите са еднотипни, повтарят се ама все пак в старата фантастика се намира и нещо добро. Купувам си ,,В телата си разпръснати върнете се” на Филип Хосе Фармър, след това измъчван от носталгия взимам и Хиперион на Дан Симънс, и двете книги съм ги чел ама какво да се прави, носталгия. След това стрелям на сляпо, купувам си Аркадий и Борис Стругацки, които като малък отричах, книгата е бая дебела и сериозна със неясното заглавие ,,Прогресорите и странниците” сигурно ще е тъпа, решавам да започна първо от нея. Малко се лутам из тия софийски сокаца, докато накрая с питане избирам правилния трамвай който ме оставя на три пресечки от квартирката, радостен с книжките под ръчица си купувам да ям. Качвам се горе, хапвам добре пускам лампата която не е много ярка и започвам да чета Стругацки.

********
Невероятно. Към два часа посред нощ, става адски студено, така въпреки опитите ми да пестя електроенергия, се принуждавам да включа печката. Трите реотана дават малко топлинка, но явно на самото ми тяло е ужасно изстудено, краката ми се ледени под завивките, обувам си чорапи и продължавам да чета. Това не ми се бе случвало от години! Попаднъл съм на една наистина година самобитна фантастика. тя е просто Златната среда на този тип литература, едно огледало което показва човека какъв е - и какъв трябва да бъде. Показва всички мисли, които ръководят един умен човек, докато се труди да направи нещо положително в един неописуемо объркан свят, който така прилича на нашия. Искам отчаяно да заспя, но немога да оставя току, така тази книга. Искам задължително да знам какво става накрая с Максим. Успява ли да разсече гордиевия възел на този обречен Саракш. ? Мислено псувам с Масаракш зимата което значи ,,обърнат свят” и ме кефи като изобщо като идея за псуване. Доста по добре е от онова бибип-бибипковец на Лайнълт Роналд Хабърт автора на онази десетомна Мисия Земя. Като се замислям за това оставям книгата, дълго гледам тавана, мислейки си за преди.
Да, ако. ! Има много ако в живота на човека. Неприятното е да зависиш от друг човек, да разчиташ на неговите възходи и падения, които ти определят живота. Мисля си за това което можеше да бъде. За това което щях да бъда. Виновен ли съм, че съм сега тук. ? Има ли съдба? А може би всичко ми е предначертано, дори и тези мой мисли…? Какъв е смисъла, ако всичко е предначертано и написано, нима наистина греха е неизбежен и злото е предопределено? Не, надали е така…
Продължавам да чета… Към четири часа, очите ми едвам гледат, умирам за сън, вратът ме боли адски. Максим току що показа на Гай фото албума от бялата подводница. Всичките тези трупове, ухиления капитан, разбитите танкове и мъртвите им екипажи… Гадно. Тъпо. Неприятно. Конфронтация има ли смисъл от нея? После се захилвам. Кой съм аз, че да ме интересува това? Един куп народ преди мен е изказвал умни мисли, още толкова са се помъчили да направят нещо по въпроса – резултат никакъв. Така, че… заспивам.
Събужда ме тропане, тип лопане върху вратата на квартирата. Много озлобен си представям как хазяина е пред вратата искайки да сподели с мен някаква своя мъка и да поиска нещичко - навярно пари. Е няма да стана пък. Хлопането продължава още десетина секунди след което някакъв женски глас пита:
-Ехоо там ли си? Аз съм Валя.
Е и? Като си ти, какво? Знам че тя няма да чука за да ме черпи с топло мляко и кроасани, нито ще ме целуне за добро утро, а камо ли да ми направи свирка… Тц. На бас, че ще иска някаква услуга – вероятно да вдигна нещо тежко. Ми - и за нея ме няма. Усещам нечие присъствие пред вратата, нещо драска, даже се шашвам за миг. Ами ако все пак са ченгетата или мутрите, които са ми влезли в дирите? После се сещам друго. Ако са те, ще влязат на парад с ключ или без… Стържене на някаква хартия. Някой пъха смотана бележка под вратата, шум на отдалечаващи се стъпки.
Дръгна сплъстената си косица като се чудя дали тая Валя е с всичкия си. Май не е, или пък може да е като Надя. Ха! Даже имената им съкратени са като на сестрички. Бре, бре. Все пак ставам отивам до вратата, разгъвам бележката, като се връщам в топлия полог на леглото. От уштичката ми излиза пара.
Чета следния текст изписан с красив ситен почерк:
,, Извинявай за вчера! Просто така се наложи. Като се върнеш, звънни да си поговорим пак. До скоро!”
Валя
Бре, бре. Интересно докато се обличам решавам да не и се обаждам. Да го духа, държи се тъпо, а после вика ,,ела пак”. Да не съм и кученце?
Всичко е ОК до момента в който след като хапвам стабилно два хамбургера навън, гледам с досада тлъстите наплашени гугутки, които се въртят подобно на бременни пумпали, тогава братчета усещам как страшно ми доскучава. Идея нямам как биха попостъпили други хора на мое място, дали щяха да са сериозно наплашени от това, че полицайте ми дъхат във врата, от това че си нямам нищо… Може би, някой. Човека който никога не е имал нищо навярно няма да му пука, все пак младеж като мен преминал през хубаво и лошо, мисля някак по кофти ги усещам нещата. За сега се мъча да се сдържам, но… просто не издържам. Ето наоколо ми има шибан живот мама му стара, разни хора щъпукат, някакви мацки във високи черни ботуши порят снега сякаш е кокаин, дядовци с древни филцови шапки четат вестници и цигарите им кълбят дима си. Разни малки досадни кучето оставят жълти и кафяви значи, върху белотата, ето даже тези миризливи малки разглезени твари ще се приберат у тях. Ще има там ритуал. Ще им мият краката, ще им дадат да ядат, ще се пошматкат и ще се проснат там където им е мястото за спане. Вероятно под някое тъмно легло където ще чакат вечерната разходка.
Досега не съм оценявал, как обикновеното сигурно еднообразие има очарова. Просто си представям свят в който аз съм ,,нормален”. Имам някакъв ритъм, работа, живот. Ехх колко е несправедлив света, сега съм с вързани ръце, ако отида да се предам ще бъда преебан за години напред. Ще ми се разкаже играта. Ще кажат, ето виж се негодник, гаден крадец, побойник, не можеш да си изкараш пари сам ходиш да взимаш от честните хора, мързи те да работиш… Да бе, сякаш някой иска да работи за 200 лева, да не е социализъм това, поне като е за 200 лева да градим комунизма. Смея се на простотията си да се замислям за неща, които ще са непроменими. Припомням си третия ден в казармата, където всички бяха недоволни с кофти настроение,оплакваха се и мрънкотеха. Казах:
-Ей нали всички сте недоволни от казармата?-всички ме изгледаха, никой не каза едно да за сметка на това един смотан полу-плешив висшист рече.
-Е и да сме недоволни какво?!
-Как какво ами много просто. Хващаме се сега и трите роти си тръгваме дружно, нищо няма да ни направят.
-Абе ти луд ли си?-ревнаха трима-четирима шокирани от такава идея, всички ме гледаха мега учудено докато лежах кротко на леглото в спалното.
-Е защо да съм луд ако триста човека си тръгнем ей сега, всички заедно и кажем тц нещем да сме роби три месеца за да взимат 500 милиона шапките от хазната, без нас просто и какво ще ни направят ще ни затворят ли?-отвърнах тогава още вярвайки, че има умни хора по света.
-Как бе! Ти си психопат, те ще ни затворят, ще ни заключат в ареста!-ревеше хора на неадекватните. Някой от тях се приближиха към мен, с пламнал поглед решени да се разправят по някакъв начин с мен ( не физически, защото те ги тикнат в ареста ).
-Ама замислете се бе тоя няма място в затворите къде ще ни сложат? Струват ли си девет месеца от живота ВИ? - направих последен опит да им обясня че реално обединени около добра кауза сме много силни. Не че вярвах че някой ще се наеме ама реакцията им на явна агресия ме шокира.
Чичето, въпросния плешив висшист който прилича повече на добре подържано зомби, поглежда към мен и с мъдър глас изрича:
-Така като говориш тия неща изобщо не се усещаш. Вредиш на себе си и след това на нас, такива думи…
-Ама вие луди ли сте??? Това да не е Сталинизъм, бе?-опитвам се да оборя, но всички се съгласяват с гадното Чиче и ми казват да си затворя устата да не ми я затворят те. Изглеждат доволни, че са се обединили срещу мен и са ми показали къде ми е мястото… ей това е хората, явно не са хора. Прав е бил Диоген да търси човека с не запален фенер. Логиката му е била желязна, фенера не е бил запален, защото Диоген е бил сляп, така че не е имало смисъл да се хаби маслото за това… Всъщност аз се радвах главно на бруталията когато въпросния филосов бе постъпил възможно най-мъдро, като си бе направил една чекия в местния парламент – агората. Поне за него съм убеден, че е един от малкото хора ,,които са показали детайлно как протича работата в ковачницата на законите.
Сядам на едва пейка върху която услужлив бездомен е постлал кашони. На дупето ми е студено, но не така както би било върху студената пластмаса…
Ако пушех навярно бих запалил цигара. Наоколо е доста шумно, обаче смазващата бяла гледка на бялото небе, сивия сняг и всичкия сив бетон край мен създават обстановка на чистилище. Това, че сега си припомням случки от стария ми живот и се само съжалявам не носи финансова облага. Както биха казали хората родени в добро семейство с много пари ,, Това, че си тръгнал по криви пътеки никой не ти е виновен, че те мързи, че искаш много. Ако си беше учил сега можеше да взимаш много пари, ето разбираш от компютри . Има хора на, които им дават по 1000 лева на месец за такава работа. ”
Усещам, трябва да внеса ред в разбърканите ми мисли. Голямото желание за хубав живот в нашата действителност е явно несъвместимо с доброто. Тъй като досега смътно съм вярвал в Бог, и знам че не е редно да се краде, бие и прочее имам на лице разни угризения на съвестта. Ама… Искам работа – предлагат да ми правят свирки. Промоутърството ще е нещо от сорта, ще стоя прав може да ме излъжат в парите, а пък най-вероятно няма да ме вземат. Няма смисъл да работя така, ще бъда роб… Да точно така! Сетих се за робите в древен Рим, та там са имали закони според, които собственика на един роб е трябвало да го храни, облича прилично и да не го поврежда без причина и убеден съм робите са вършили пак по-малко работа от днес. Защото днес парите ти стигат само за горните три неща, които преди 2000 години са ти се полагали по закон храна, облекло, място за спане и да не те бият много. Явно нищо не се е променило освен, че здравеопазването е по скъпо. Няма никакъв смисъл да си търся работа. Да карам по моята е доста добре, там поне знам – рискувам само себе си. Аз знам какво представлявам – бърз съм, силен съм, и безспорно доста умен. Така мога да работя един път месеца, останалото време да почивам, вместо да се трепя 24 дни и шест да почивам.
Сещам се за опитите като малък в, които съм учен да бъда добър и честен. Не знам как ставаше ама след като идеалистично решавах да бъда такъв, много скоро след това бивах бит или лъган, понякога в комбинация и с двете. От друга страна пък винаги на добро са ме учили глупави хора и никога не са ми отговаряли докрай на въпросите. Завършеците бяха типични ,,Защото така!”. Казваха, аз трябваше да бъда смирен и да изпълнявам, иначе малтретирането не ми мърдаше. Смятам, че аз не съм разбрал докрай смисъла на идеята да бъда добър, или пък не са ми я обяснили правилно…
От много години… От доста време, не бях мислил за Бог като за Бог. Не за Бог който църквата ни описва, не за Брахма, не за Аллах… За онзи Бог който вярвам, че ме е създал, онзи който ме гледа и търпи мен, пълния нещастник да пъпля по лицето на земята за което съм много благодарен, Нему.
Отговора на всички те ми въпроси винаги е бил мълчание (доста бих се стреснал, ако не беше). Сега имам да му кажа нещо, ще следя с интерес какво ще стане. Знам че е грях да предизвикваш Бога си, но то моето мисля, че няма да е точно предизвикателство.
- Нека ако не съм прав в това което върша, моля да ми бъде показано и обяснено, защо не съм прав.-след миг на размисъл добавих.-Така, че да разбера и аз.
Ето, сега много ми е интересно да видя какво ще стане.
Ставам от скамейката, започвам да мисля нов план за забогатяване вървейки надолу по Витошка, към моята квартира която не съм много сигурен къде се намира.

28. Под една минута…
Интересно не ми е студено. Даже вятъра който се извива на внезапни ледени пориви ме разхлажда приятно. Не, не ме е втресло, не съм болен. Обратното е. Окрилен съм от идея, по скоро се сетих за едно стари историй. А още древните китайци са казали ,,Щом едно нещо се е случило един път, значи може да стане и втори. ”
Преди четири години в Стара Загора, един бегъл мой познат който много обичаше да се хвали за щяло и нещяло. Той детайлно обясни, защо брат му е в затвора за две години.
Та. Бат Крум като малък сваляше маратонките на келешите да ги продава на други такива. Един път решил да играе на едро.
В бизнеса с маратонките формулата била изпитана вече, знаеше се от нея боли... В смисъл… Ако някой клиент искал даден чифт маратонки той и Крум излизали в центъра, там се оглеждали и коментирали минувачите с подходящи чепици, като също много прецизно трябвало да се прецени дали и номера отговарял. След като избора бил направен, бат ти Крум оставял клиента да плати сметката на кафенето. Ставал, тръгвал след маратонките. Рано или късно идвал мига в който маратонките искали да се приберат в къщи. Там, във входа Крум докопвал жертвата побийвал я малко за урок и изхлузвал плячката. Още по добре било ако маратонките минавали през някое забито място или я късмет пък ходили да пушат трева с разни други приятелчета. Тогава Крум получавал бонус, джобните на всички, маратонките + някой друг перспективен чифт обувки. В крайна сметка след като свалил двайсетия си чифт спортни обувки и ял пет пъти бой от татковците и батковците на жертвите си Крум решил да смени тактиката. Металокерамиката струвала скъпо, а майка му не вярвала, че момчето и всеки път пада на мач и си чупи резци и кучешки зъби. А пък за носа да не говорим…
Та новата тактика била гениална. Сега след толкова много бой Крум внимателно избирал всеки нов клиент. Клиента трябвало да си купи нещо малко, скъпо и леко. Крум го осигурявал на промоция, е без гаранция, ама с 50% намаление.
Идеята била следната. Е шанса на Крум да му е хрумнала сама клони към нула, ама брат му настояваше, че той я е измислил или най-малкото усъвършенствал.
Значи първия път на Крум му поръчали видео камера, Панасоник. Речено сторено. От магазина на Сони една вечер към три часа се разнесъл страшния шум на строшена витрина. Писнал СОД. Крум бягал с камера към едни тъмни пресечени улички където хитро скрил плячката в специално приготвен тайник от един замаскиран кашон. Охраната на обекта дотърчала… Но! След цели две минути, а на бат ти Крум са му били необходими 47 секунди да счупи, да влезе, да вземе и избяга. Никой не го спрял!Идеално вечерта се прибрал нормално, а на другия ден взел плячката. Лошото било, каза тогава през смях брат му, че всъщност Крум взел не Panasonic, a Philips, но клиента я взел ще не, ще .Все пак дал с 600 лева по малко и бил доволен между другото.
Последвали още два такива грабежа. Не щеш ли четвъртата поръчка била за усилвател Пайнер. Лошото били, че тези, които поръчвали били част от мутрагенцията на града – Бозата, Малкото Джони, Цайса и прочее. На тях Крум нямало как да откаже, освен ако не искал пълна металокерамика на горната и долната челюст. За зла беда магазина в който се съхранявал тунера имал решетки на прозорците. За щастие се оказало, че от задния вход на зданието има един незащитен прозорец, но за да се стигне и вземе тунера трябвало да се мине през няколко стаи, да се върне обратно и това нямало да стане за една минута… Дори можело да отидат към две… А до тогава СОД-ките, които и без това били бесни на наглия крадец който ги правил смешни щели да го пребият и то здраво. Печалното било следното. Ако не вземел Пайнера на сто процента с гаранция щял да бъде пребит, а ако се опитал да го направи имал шанс цели 30% да не го хванат. Та бат ти Крум се хванал като удавник за сламка, на този мижав шанс. Проклел за 15-ти път голямата си уста и докато валял проливен зимен дъжд, увит в черното си яке той се промъкнал. Шума на плющящата вода щял да му заглуши стъпките, пък и без това никой не излизал по това време из улиците. Прехвърлил се през металната ограда, влязъл в малкия вътрешен двор на кооперацията, чието лице се намирало на главната. Тряснал с увита с една от хавлиите на майка му тухла - прозореца, на който пишело с букви от преди 20 години ,,Мебелен магазин”. И се нахвърлил вътре като нерез. Естествено това брат му не го каза, но се досещах, че точно така е станало…
Помотaл се малко, посъборил малко колони Kenwood, май счупил един телевизор, ама взел усилвателя като припряно с пръсти се помъчил да прочете името. Пайнер бил. Часовника на Крум със стрелки бил точен – немски. Разбира се свален от един седмокласник. Та същия часовник показвал, че са изминали 1 минута и 13 секунди когато той се озовал в дворчето на кооперацията. Даже една тераса била вече със светната лампа. Някаква лелка веднага го навикала, той турил предвидливо тунера в един найлонов чувал да не се мокри. Прехвърлил го на рамо и когато вече с ужас чувал двигателите на ладите на охранителите прехвърлил оградата, след което търтил да бяга…
От бой се бяга най-бързо. И привидно тлъстия Крум развил добра скорост в тъмните, разкаляни задни улички, които си бил набелязал…
За зла беда, от едно място в асфалта, в една дупка, ръба на шахтата за която бат Крум дори не предполагал, че съществува се оказал болезнено реален. Падането върху усилвателя изкрало всичкия му въздух и натъртило две ребра. Давещ се за кислород той бил намерен, от една от седемте охранителни коли ., които при сигнала на алармата се били изстреляли на мига и съгласно плана завардили всички задни улички наоколо. Много скоро след това, Крум имал нужда от нова металокерамика, докато се давил в собствената си кръв от разбитите бузи и устни.
Така накрая завършил пътя си за известно време в затвора, може би да специализира нещо друго и да попадне на хора.
Основната идея която ми дава Крумовия опит е следната.
Самия аз мога преспокойно да направя такъв обир тук в столицата. Смятам, че няма допускам неговите грешки. Основния ми проблем е разбира се най кой да пласирам стоката? Вече имам сериозна антипатия към хора с много пари затова ми идва гениалната идея да напиша в разни форумчета продаване на комп чаркове, че продавам … монитор с течни кристали. Тежи макс 4 кг, що годе е компактен, а доста фирми ги поставят на ръка разстояние. Само чупиш витрината, взимаш стоката като тя става твоя ако се отдалечиш на 1000 метра с нея без да те хванат.
Не след дълго търся местния интернет клуб, докато се шматкам с някаква радост наблюдавам омърлушеното слънце което се мъчи да се пребори с няколко групи тъмно сини облаци. Явно няма да му лесно…

В една малка дупка, тип мазе се намира вмирисания клуб. Оператора представлява бледен младеж който с минимум приказки стартира един компютър. Успявам да се сетя, че шрифт се сменя с alt+shift. Така на БГ език написвам близо десет обяви в нета, дразнещо във цялата работа е малоумните искания да се регистрирам във абсолютно всеки форум в който поствам нещо. Както и да е, без бой, не може. Чета разни обяви, други работи. Замислям се над някакви теми където разни хора люто спорят за неща, които изобщо не се отнасят към основната тема. Даже се изкефвам от ника на някой си Штръц_Пръц_Чурколъв, личи че е проявил дълбоко творчество. Поствам нещо дори и аз. Оказва се пълно с недомислици, правописни грешки, а да не споменавам пунктоационните. Разочарован от самия себе си,като автор прекратявам напъните за днес. Плащам някакви стотинки. Навън е мрак. Лампите не светят, или свети една от три като грее едва-едваю. Странно в Стара Загора всички си светят. Въздъхвам кой съм аз, че да се замислям над държавно-политическия живот? Качвам се горе, наоколо за мое облекчение няма никой и докато преднамерено тихо пристъпям към моята стаичка се замислям за момичето което пъхна онази бележка. Реално в живота на човека всичко е случайност, нямам право и лепвам етикетите, които Надя постави върху себе си. От друга страна все пак колко пъти в живота ми някой е бил безкористен с мен?! Докато се събувам и лягам на леглото гледайки замислено скучния ореол създаван от евтината електрическа крушка ми идва на ум следното. Практически нищо на този свят не е еднозначно. Когато съм си мислил, че всички хора са вманиачени психопати, някой е идвал при мен, разбивал ми е представите за всичко и всеки правейки нещо добро и положително за мен. Няма никакъв смисъл да се правя на интересен, пък и от друга страна скуката която ме цеди в този момент. Смятам, заслужава да бъде запълнена. Изправям се, ведно с топлината в артерийте ми се разлива някаква нежна топла вълна от непукизъм, която носи следното послание.
,,Винаги може да стане по-зле, въпроса е, че си длъжен да опиташ…”
С незаангажирана крачка тръгвам към нейната стая. Навярно няма да я има никаква, докато се навеждам мъчейки се да избегна нечие недъгаво закачено за простира пране (полу вледенено, явно собственика му очаква чувствително покачване на температурите тия месеци) чувам шум от стъпки. Точно когато се изравнявам с входната вратичка към тавана от нея се изсипват трима от онзи вчерашните познати, които сутринта провеждата весела пресконференция. Единия е Пешо, другата е май Светла, а третото момиче носи късо яке, има гол кръст който прелива в готин задник. Петър весело помахва:
- На къде така шампионе?
- При Валя…-мъчейки се да се отърва само с този отговор, ясно е къде отивам няма много стаи в онази посока, а самия Пешо живее точно срещу Валентина. Виждам как Светла свива очи с явно неодобрение, което нямам идея от какво е породено. Другото момиче сваля точно качулката си, когато чува отговорът ми, захилва се сякаш съм някакъв пореден тъпак. Това внася смут вътре в мен, ама тъй, тъй съм решил да почукам. Няма да се оставя някакви смърфове да ме разубеждават току тъй, я!
-Е, някой път може да поиграем четворка белот. Всъщност точна сега си търсим човек? Искаш ли да се включиш? - пита непознатата. Доста е хубава, дори преди да закоравея дотолкова бих приел да се науча как се играе това чудо. Сега никак не ми е до глупости и слагам край на дискусията кимвайки отрицателно с глава. Докато те отключват, тихичко за потропвам на вратата.
От вътре не се чува и звук. Прехапвам усни, добре поне че никой не ме вижда, скуката ще бъде страховита, а е тъпо да се примоля да бъда с тримата галфони. За огромна изненада, чувам тропот, превъртане на ключалки – резета. С замах се появява Валя, която весело поздравява Пешо, който и се покланя затваряйки неговата врата.
- Влизай вътре! Точно се бях зачела яката! Добре, че дойде да ме спасиш. Не ми се мисли докога щях да се пъна с тази книга, въпреки, че ме държи захласната така добре. - събувам си маратонките. Вдъхвам аромата на шампоан който се разнася от нейната коса. Къде ли взима душ? От измачканото легло вдигам Шогун на Джеймс Клавел, стигнала е до 561 стр. остава и доста нещо. Усмихвам, се. Получавам ответна усмивка в отговор, момичето отваря един боядисан в лилаво малък шкаф от който изважда бутилка пепси.
- Искаш нали?
- Искам. - признавам аз. Тя налива в две половин литрови халби почти цялата бутилка, която преди малко отвори с фъщене. Напитката е със стайна топлина, като въздейства ми доста освежаващо. Докато отпивам за трети път, тя кръстосва крака на леглото като казва следното:
-Разбирам. Онзи път ти стана кофти заради онези двамата капути. Не, ме прекъсвай!-казва тя с усмивка, оставам с полуотворена уста. Изхъмквам само. - Значи извинявай пак, просто ми се наложи да говоря с тях, макар компанията им да ми е неприятна и на мен. Сега се чудиш, защо ти казвам всичко това нали?
- Има нещо такова. – отвръщам и докато разсеяно гледам един куп списания ,,National Geografik” натрупани на купчина до нейното легло.
- Ммм виж значи, когато един човек ми хареса от първия поглед, знам че мога да му имам доверие. -тя ме посочва закачливо с пръст. -Ти ми хареса като човек, затова ми оправдай доверието!
Сигурно моя шашардисан поглед и е дошъл в повече, мяркам в зелените и очи някакво кратко стъписване съчетано с нещо като очакване?! Е отговора ми цели да и покаже, че не съм балък, повече няма да бъда прекаран така както ме извози милата Надя.
- Първо не съм добър човек. Второ не съм сладък, обаче смятам че прекалено много време си отделила на някакви странни учения… Или безрезервно вярваш на шестото си чувство, а от своя страна никога не те е подвеждало. -тя се изчервява след това отпива дълга глътка от пепсито, като насища мига с някакъв нервен заряд. Все пак съм очаквал веднага да ме опровергае или да каже нещо друго, но имам на среща си пълно мълчание от нейна страна. Повдигам въпросително вежди.

- Че, съм чела – чела съм. Че, вярвам в доста необичайни неща за редовия човечец – вярвам. Запомни, обаче едно една истинска жена винаги се ръководи от шестото си чувство и веднага преценява един човек на мига. Знам всичко за теб, макар да не си ми казал нищо съществено, знам кое ще те нарани, знам кое…
- Ако след една минута ти отрежа главата? - прекъсвам я малко грубичко аз, мразя някой да ми казва че знае какво става вътре в главата ми. Еба си самия аз не съм даже много наясно, а през повечето си време имам хоби да се самоанализирам.
- Знам, че няма да го направиш. - усмивката, и е весела и заразителна. Иде ми да се приближа към нея да хвана стискайки малката и гуша, след това да гледам нейния поглед докато преминава през един куп фази и стигне до момента в който разбере, че ще се мре след много, много малко… Печалното е, друго. Просто няма да го направя, няма смисъл, няма изгода, няма защо. Пък не върви да я хвана, да и съблека черния анцуг, а след като сваля нейните бикини да нашаря белия и задник със студената си ръка. Някак си това дружелюбно отношение, черпенето с пепси, разговора не ми дава моралното право да постъпя така, иначе повярвай свате, щеше да си изпати девойчето.
-… нали?-пита тя.
- Какво?! - сепнато отвръщам, докато се чудя какво ми е казала. Явно бая съм се отплеснал в мечти.
- Казах, че няма да го направиш нали?-тук пак се разсмива, доста весела ми изглежда. –Хаха, сигурно добре ме опердаши в мислите си, нали?-смигва тя.
- Зачерви ти се задника. - отвръщам, докато се чудя как по дяволите може да ми е така свободен разговора с някакво момиче което не познавам.
- Е значи все пак до някъде реално си ме ошамарил.
- Как така? След като си мисля, а не го правя няма физически последствия за теб.
- Има в астралния свят… - смръщеното ми лице, говори повече от много слова. Валя махва с ръка, сякаш отпъжда някаква досадна муха. Става включва системата си, избира диск. Звука е намален до толкова ниско ниво, че едва се чува. Някакъв не дразнещ инструментал е. Какъв нямам на идея.
- Някой път ще ти обясня за астралния свят искаш ли? –пита докато се проска на леглото.
- Може… -отвръщам аз. Не ми е приятно да планувам нещо което никога няма да стане може би. Сигурно утре каквато е луда ще и хрумне нещо, и аз ще бъда забравен за да бъда поздравен на по време на случайна среща в коридора.
- Ха! Не си особено ентусиазиран. Я кажи какви ги вършиш през деня? Е или нощите де… ако не спиш разбира се. Ама ако сънуваш може да разкажеш. – личи си, че изживява приятно сегашния момент. Неприятното е следното, просто не мога да разбера бъзика ли се с мен или не. Да изглежда така доволна от разговора, просто много ме съмнява. Щастливите жени са някаква шибана рядкост във века на високите технологии. Особено щастливите непознати жени, освен ако не са дрогирани или натряскани. Тази не е нито едно от двете, затова ме навежда на мисълта, за някакви нейни тъмни козни, които целят уплътняване на нейното време, като аз играя ролята на тъпия селски шут. Зачудвам се как да извъртя нещата така, че аз да ебавам нея…
-Търся начин да се впиша в рамката на живота, бейби. – бейби е изречено с ироничен при вкус. Валя се прави, че не я ебе и отвръща.
-Кой живот?
- Сякаш има петдесет живота?! Много ясно, че в този живот, който живеем сега! - доста подскрежен и отвръщам аз.
- Не смяташ ли, че всичко е една илюзия? –пита с някакъв тъп очаквателен овчи поглед. Ощипвам я по задника, не искам игрички. Очаквам да видя какво ще направи.
- Това илюзия ли е?
- Това ме щипеш по задника, не означава извършваш нещо съществено. Виж номера е да се издигнеш над болката, тогава вече ще успеем да разберем как да боравим с истинската реалност. – напълно сериозно с някаква Монализовска усмивка мъдро заключва тя. Ясно две мнения няма. Или девойчето е лудо, или е гений. Предпочитам да вярвам в първото.
- Какво мислиш за мен тогава? Ама наистина? След като всичко е илюзия не трябва да ти пука от нищо! Нали?-питам с върховно самодоволство, лошото е че ми се пърди, ама се сдържам някак.
-Хи, хи. Умник си. Друг път ще ти обясня за, ммм някой неща, които ръководят всичко… Нали знаеш всичко е относително… освен Бог.
- Безспорно, въпроса е друг. Дори да вярваш в него какво получаваш насреща? Ама ти не ми отговаряш на въпроса? - се сепвам как ме е хързулнала в друга тема.
- Е, добре. Ами ако ти знам асцендента и…
-Какво ако ми знаеш? – с явен интерес питам.
- На коя дата и колко часа си роден. Така мога да определя кои планети ти влияят и прочее, викат му хороскоп. Също така ако си дадеш лявата ръка, пак мога да… - тя взима ръката ми гледа я, мърмори си нещо. Леко прокарва пръст по линиите ми, направо ме е гъдел. Чудя се защо не съм си мил ръцете скоро. Е никой не е съвършен все пак.
- Интересен човек си. В теб има голямо добро, но има и много как да определя … разочарование…ярост…
-Е де! Е де! Сега ще кажеш, че трябва да стана твой падуан и двамата да се сражаваме срещу тъмната страна. – иронично прекъсвам Валя. Толкова са клиширани нещата, които ми говори. Още малко ще тръгнем да спасяваме галактиката.
- Офф. – тук все пак се смее. - Много си швъкливо човече. Слушай и не ме прекъсвай… Имаш интересни линии. Просто трябва да си се занимавал с това, освен това имаш много интересни очи, през тях всичко се чете и…
- Еее ставаш нагла. –тук вече се смея с глас. Тази се изкара цял медиум. –Ако толкова ги разбираш кажи за какво си мисля сега?!
На този въпроса тя се кирка доста дълго, даже успява да каже че съм будала.
-Ами тъпчо, ти си мислиш дали ще позная. Ето какво си мислиш! Задай си въпроса по друг начин. –усмивката и ме кара да се чувствам бая тъп.
-Ох, добре де. Мисля че знаеш какво имам в предвид, ама както и да е. Просто ако си намисля сега едно число с седем цифри ти няма да го познаеш, нали?
- Ако можех да познавам седем цифрени числа щях да стоя до банкоматите и да научавам по телепатия ПИН кодовете на хората. – тя смигва с зеленото си око. –Има неща, които може да научиш лесно, има и такива, които може да научиш само трудно. Ако трябва да ти кажа какво си мислиш, когато си ми задал такъв въпрос е много елементарно, ти си мислиш дали ще позная и се чудиш наистина ли имам способности или те занасям.
-Да, обаче това което каза няма нищо общо с мнението ти за мен. – намръщен отвръщам аз.
-Е как да има, като ти ме прекъсна грубо? - пита тя като с възмущение повдига веждите си до средата на своето чело.
-Добре де, продължавай и не се засягай, нали всичко е илюзия. ? - ако иронията беше течност, тази щеше да причини наводнение.
-Хмм, много си хитър. Мислиш се за много оригинален, за инкомислещ, за специален и много преживял. – тук тя ме потупва, о главата с ръка, така както би тупала вярно и глупаво проявило се куче. – Обаче, бейби. Обаче всъщност си много заблуден, ти си един от милиардите пластмасови войници, които си мислят, че за ,,ръчно изработени” и ,,уникални”, но са за съжаление са смело фабрично производство.
-Как пък го разбра това? Та ти изобщо не ме познаваш.
-Това че не те познавам, не означава, че не зная що за човек си. Когато видя някой за пръв ми става ясно що за човек е. Вярвай ако искаш. –усмихва се радостно, след това става започва да рови в шкафа в който си държи рисунките. Изважда от там една книга, обръща се към мен и ми я подхвърля:
-Това е една интересна книжка, не я подценявай! - смигва докато я гледам учуден. –Ако искаш да направя от теб човек, започваш с това.
Въртя с интерес оръфано издание на ,,Приключенията на Лукчо” от 1956 година. Поотгръщам го, гледам сцената на която барон Портокал самоотвержено премазва батальон лимончовци, нищо че са от неговата армия…

- Не я почвай веднага.
-Ха, ха. ОК. Първо ми обясни едно! Защо си мислиш, че ти ще ме учиш на нещо? Второ защо смяташ, че драгия Циполино може да ми помогне? - питам с вече много изненадано лице. Тая си е луда, че чак дрънка.
-Първо си голям за Пинокио, с Буратино може да се справиш донякъде, ама ефекта ще е същия… Може след това да ти дам за домашна малко цитати на Мечо Пух… - тя прихва да се смее.
Тук се понацупвам, уверен съм вече в нейната лудост. Може би е ексцентрична и се опитва да ме ебава по някакъв завъртян начин, всякакви ги има все пак… Но, тази мома не прилича на другите, не че е много красива, Надя определено я води в някой дължини, не тази има някакво излъчване което ме кара да и вярвам. Надя нямаше такова, ама пък и не си личеше колко е долна гадина.
-Не се мръщи като не разбираш. Слушай сега приеми просто, че си играем… Тоест не ме взимай на сериозно, не ме възприемай… -з апочва да говори тя, ама аз я прекъсвам.
- Ама аз, тебе така си те възприемам. Крайно несериозно.
- Браво! –тя ме поглежда леко осъдително след това тръсва коса, засмива се и продължава обясненията. – Значи ако всичко е игра, нищо не е на сериозно нали?
- Точно така. – В децката градина ми задаваха такива риторични въпроси, при все това някой момченца и момиченца не знаеха отговора. Още от тогава ми беше ясно, работата в света върви на зле.
-Значи, аз не те застрашавам по никакъв начин, нали?
-Ха, ха. –тя удря десятка. – мъча се омаловажа. – Всъщност нищо не се знае нали? Всеки е гледал филми където главния герой го спукват от параноя и интриги…
-Така си е. Ама не пръв поглед не те застрашавам нали?
-Ми не. Ама какво общо има тоя Лукчо??? Това хич не го разбирам. ?! -почуквам многозначително върху корицата на книгата.
- Значи просто искам да ти покажа някой различни гледни точки. Ммм, разбери, значи аз не съм много умна… - след тази крилата фраза и двамата се разсмиваме. –Май ме разбра погрешно. Не! Аз се изказах, не както трябва… Общо взето искам да се опитам да ти повлияя в положителна насока, без някакви задни мисли, имам желание да ти покажа… Абе просто ме кефиш и искам да разбера, дали хората могат да бъдат променени към по добро. –пауза, тя щраква с пръсти. –Мислиш ме за съвсем луда нали?
-Аа, не типична жена си, спок. – ухилен иронично настроен отвръщам аз, все пак тя добре разбира, че не го казвам с лошо.
- Добре да спрем до тук, до два дни да си я прочел… Е ако нямаш много работа де, после ще говорим за нея. Сега мога ли да те навия да дойдеш с мен на една среща, че ми трябва компания?
Сигурно е видяла подозрителната ми физиономия, или просто се е сетила за ония мамули заради, които си тръгнах. Тя се поусмихва плахо,след това промърморва:
- Искаш ли?
- Няма проблеми. – фразата на Алф се изплъзва от устата ми без да съм и давал това право. Никъде не ми се ходи. Обаче тези нежни женски лица могат да правят чудеса с мързела, волята ми и всичко онова което просто не бих направил за мъж освен ако не ми е пръв приятел. – Къде ще ходим всъщност?
**********

Таксито спира, тя подава банкнота от седем лева, не изчаква ресто и двамата се озоваваме в нощния хлад. Часът е 20:25, съответно пак е нощ, има си мъгла която добавя нереалност на цялото място. Влизаме през някаква врата, намираме се в нещо като… май читалище. Изкачваме едни вити стъпала, като чуваме стар рок съчетан с шумен човешки говор. Валя смело отваря вратата, казва ми да изчакам и се бави вътре близо две минути. След това излиза заедно с един мъж, всъщност момче което се усмихва с някаква весела да не казвам налудничава усмивка. Подава ми ръка, стивам я:
- Аз съм Тодор.
След бързото запознанство и добирането до едно одимено ресторанче, новото лице в моя живот, Тодор черпи всички ни. Не особено щаслив си поръчвам паниран хек, Валя иска салата и фанта, а домакина поръчва свински гърди на скара със пържени картофи. Сервитьорката май е бая уморена и сигурно чака със страна сила да стане 0:00 часа когато ще изчисти, а след това дори ще си отиде. През времето докато вървяхме насам, разговора логично се въртеше от Валя, като имаше и мой епизодични включвания. Те си говорят за разни глупости, главно за общи познати, някакви дискове и развален мп-3 плейър който Тодор се опитва да реанимира. Всичко има някакъв безинтересен вкус от който ми иде да заспя, вече даже попритварям очи, когато храната най сетне пристига! Започвам да ям, Валя едвам бучка салатата, а Тошко с доволство глозга кокалаците…
- Кажи сега, донесе ли картите? – сочейки към гърдите му с вилицата пита Валя.
- Разбира се.-получвам преценяващ поглед, от който изпитвам недоумение. Защо ме погледна тоя така? След миг разбирам защо… Тодор, изважда калъв за документи от който вади три карти за градския транспорт и ги подава на моята спътница.
- Разгледай ги, идеални са. Всяка важи по три месеца, надявам се приятелките ти да са доволни… - заключва той, нападайки пържените картофи. Аз нямам на идея, ама хека има вкус на сода бикарбонат, не че е лош ама дори лимона не го премахва този вкус.
- Всъщност ако не е тайна с, ъъ карти ли се занимаваш? - питам от любопиство и две части скука.
- Май, май е крадец на колела. - преди него отговаря Валентина. Тодор подчертано драматични кимва с глава и допълва:
- Добър, но за съжаление рискован бизнес.
- Я му разкажи когато ти отървах кожата. – ми нарежда тя, после поглежда към мен, тупва ми ръката и съзаклятнически смигва: -Слушай внимателно, историята е много смешна.
- Еее, ама аз това съм го разправял поне десет пъти… - отвратен казва Тодор, тръсвайки глава.
- Честито вече става единадесет.
-Добре де, добре. Защо аз като направя добро на някой дори благодаря не казват, а на мен….
- Стига си се превземал, разказвай… нали знаеш, че на това се смея винаги! - той премигва, усмихва се и като всеки един мъж се предава пред интересната жена. Държа да отбележа, Тодор не изглежда като путка. Дори напротив, обаче лицето му е живо и интелигнетно затова изглежда мек и лесно разгадаем какво си мисли.
- Добре, добре. Виждам, твоя нов приятел иска да разбере малко повече за този занаят. – на въпросителния поглед отговарям с потвърждаващо кимване. Валя е явно разочарована от това, че ще има увод, затова безмълвно продължава да си яде салатата, като май демонстративно гони с вилицата си една маслина без да се опитва да я набучи.
- Реално това е много изгодна работа, тъй като материал има навсякъде. Даже един път откраднах едно и също колело два пъти. Един път от собственика и втори път от другия купувач, който разбира се лично не познавах. Е след инцидента в който участва и Валентина, вече разглобявам всички колелета и ги продавам на части. Но дотогава действах по следния начин.-той въздъхва, мъдро се почва по главата и заобяснява. – Много често виждаш разни колелета, главно маунт бегачи завързани за стълбове с някакви примитивни нещица купени от магазин всичко за един лев. Аз използвам ето тези резачки… - след тези думи, той изважда от вътрешния джоб на пълното му с пух синьо яке злобни на външен вид секачки. - Маркови са, режат без усилие стоманено въже с Ф 12. И на верига Ф 6 съм ги пробвал, идеални са! Аз затова и дадох 70 лева за тях де… - тука Валя прави толкова измъчена физиономия, че Тодор я успокоява. - Ще ти поръчам още една салата, става ли?
- Оки ама искам тоя път да е с маруля! - радостна от почерпката допълва тя.
- Посред зима – маруля! - той въздъхва, като заключва дълбокомислено. - А навремето, само банани имаше през зимата, сега и маруля се навъди. Да не говоря за това, че татко стана член БКП и отиде в Съвецкия съюз на специализация и…
- … и ако не беше гадната демокрация, милия Тошко сега щеше да се излежава в корекомския си диван, да пие уиски Балънтайнс и да чопли фъстъци до най - напращялата членка на ДКМС (Димитровски Комсомолски Младежки Съюз). – смеейки се иронично писука Валя. Домакина и се заканва с пръст заклеймявайки, я тежко:
- Ако не спреш да ми напомняш падението на целият ми живот, ще ти откажа салатата!
-Еее, да не ти кажа нещо. – с хумор отвръща тя.
-А да! За метода, искаше да ме питаш…- не съм го питал, но определено ми беше доста интересно. - Та да продължа, значи колело се краде елементарно! Номера е да не те усети собственика! - след това гениално умотворение, спътничката ми така умно изсумтява, че чак на мен ми става неудобно. - Добре де, сега съм сериозен… Значи срязваш с лекота веригата му качваш се и мега спокойно го подкарваш… Номера е да си спокоен – постоянно си сменя мимиките тоя човек сякаш има глисти или като навярно е мега нервен – няколко пъти са ме виждали как режа със секачките, качвам се и подкарвам стоката, но докато загреят хаха, минава много време. Е един път загряха, ама това си беше собственика…
-Всъщност си беше бая собственичка. – тука Валя показва с ръце, че гърдите и са били като малки харманлийски дини.
-Да, де ама имаше и прител.-добавя покрусен Тошко. - Гажде таксиджия… да съобщи, моля ти се по радиостанцията, как някакъв мъж облечен в синьо яке му гепцал колелото на прителката и върти бясно педали по Гургулят в посока центъра. Представление… таксита връткат от всякъде браточка, мъчат се да ме засекат. Да не говоря за пешеходците, които са слепи, глухи и тъпи не се помръдват и пръст въпреки, че ти връхлищаш върху тях с трийсе километра!-тука той спира за миг, хапва пържени картофки топвайки ги нежно в майонезка.-Аш май шъ отплеснах малку…-бърбори с пълна уста, преглъща и продължава.-Така основното което искам да ти кажа е следното… колела има много, резачки има много – главното е да не те хванат!
-Гениално обяснение Тошко! – избухва в смях Валя. Набучва тлъсто снопче маруля с виличката си, посочва го с нея, заклаща главата и делово заключва. - Е няма да се оправиш, трътльо.-той смръщва вежди, ама тя смигва един път обезкуражаващо в знак ,,бъзикам се бе”.
Разговора продължава още около близо час, през който се припомнят стари случки, хапват се пилешки хапки и се финализира с по един коктейл. Моя се нарича ,,Пираня” и противно на зловещото има съдържа кокосов ром малибу, ананасов сок и малки резенчета маракуя. Валентина пийва някаква адска смес от текила, лимонов сок и куантро от широка чаша в която се гонят три бучки лед. Тошко съвсем се отплесва и започва да разправя как преди четири години и той бил барман в Кемпински. Детайлно описва клиентелата, нейните чудати прищевки и егоцентризма който върлува дълбоко в тях, избухвайки напълно неочаквано в порой от обидни сравнения срещу невинния персонал.
Всичко завършва със сметката, като новата севитьорка получава солидния бакшиш от три лева. Усмивката и е направо заразяваща, искрено неподправена, че чак ми иде да добавя още десет лева. В крайна сметка се преборвам с импулса да впечатля всички с жест на ненужна щедрост. Ставаме дружно, усещам доволство в пълното си коремче, което несъзнателно търкам с ръка. Тодор се качва в едно такси махвайки прощално с ръка. Оставам сам с моята съквартирантка която се смее на нещо си изпускайки облачета пара, надявам се да не съм аз причината за смеха и. Тя ме посочва с пръст и казва:
- Виж колко е шантаво всичко. Тошко краде колела, прави един куп други глупости. Много пъти е ял бой, куките са го хващали и от тях е гален, така и не се научи, че тоя свят се крепи на други закони…

- На кои закони? – любопитствам докато се оглеждам накъде да тръгнем за да хванем такси. Тя обаче стои като магаре на мост, явно решила да се изкаже и чак тогава да тръгне нанякъде. Вдига си ръката с изпънат показалец, от устата и започват да се кълбят бели облачета когато казва:
- Всичко това. Правиш толкова много безсмислено действия. Както сам усещаш повечето хора се въртят в омагьосан кръг мъчейки се на сляпо да се измъкнат/откопчат от тази реалност. Замисли се! Ядем, обличаме се, живеем – за всичко трябват пари, а за тях трябва да се самоунижаваш по-един или по-друг начин. Уверена съм, че с парите, които плащаш сега квартирата си ги спечелил като си пожертвал част от свободата си… Нали?
- Ммм, ъъ май да. – толкова съм шокиран от това нейно изказване, докато осмисля какво е искала да ми кажe, Валя вече ме гледа с интерес. Реално няма как да знае какво съм направил, и че вече свободата ми виси на косъм, идеята явно е следната - ,,Човек сам жертва всичката си свобода за да получи някаква изгода, която често е още по заробваща.” Няма значение, усещам се доста изстинал и от изказването и от самото време.
- Окс усещам как уцелих болно място, забрави за изказването. Хайде да тръгваме. – тя тръгва надолу, изминаваме двеста метра в мълчание, когато най сетне едно свободно такси спира пред нас след като съквартирантката ми, му махва с ръка. Сядаме един до друг на задната седалка в мълчание, таксиджията също е максимално делови. В тази тишина само двигателя мърка тихо, а от климатичната инсталация духа мощно топъл въздух който ме съживява малко. Мълчанието ни не е отчуждаващо, а някак замислящо, така мълчат хора, които са заети с важни разсъждения.
Аз съм се съсредоточил върху предполагаемото течение на мислите в главицата на моята спътничка. Винаги досега съм предполагал или съм се досещал добре какво става в една женска глава… е не на сто процента, обаче съм имал някаква увереност. В тази ситуация сякаш съм се озовал пред някаква дълбока водна бездна която ме мами да се потопя в нея. Имам следното чувство, в съзнанието и стават някакви немислими неща, нещо за което не съм си и помислял. За сега нещо ми нашепва следното ,,Тя не е лош човек.”, а това според мен е неприятно. Предоверявал съм се на няколко пъти плащайки жестока цена, не желая да бъда използван и захвърлен още един път. Печалното е, че явно имам някакво доверие в нея. Доста тъпо.
Почти без да се замисля плащам три и четиридесет, оставям четири бакшиш. Влизаме в мега тъмния вход на кооперацията, търся в ледения сумрак ключа на лампата. Валя се усмихва когато светлината грейва навсякъде, за изкачваме се като аз трополя първи. Мълчанието продължава още, ама чудно все още не се чувствам неудобно. Лошото е инерционния моменти който изпитвам в момента. Имам някаква натрапчива мисъл как я хващам за задника, целувам я, а след това я изчуквам като животно на леглото в нейната квартира. Изобщо нямам такова намерение, но навика си остава същия.
- Искаш ли утре пак да излезем? – пита тя докато отключва вратата на своята стая, мимоходом отбелязвам макрата на ключа Matlock и формата му, която говори за някаква класа в заключващите системи. Няколко секунди осмислям дали ме сваля, нещо в погледа ме убеждава в чистите и намерения.
-Добре ще дойда. - усмихвам се, чудя се дали да не се извиня, ей така в случай ако съм се издънил нещо. Решавам да не правя подобни грешки, кимвам с глава отговаряйки. Усмихвам се, след това си влизам в моята стаичка.
Стоя пред печката, пуснал съм двата и реотана. Не мисля за нищо, грея се. Тишина, самота, топлина. Светлината е приказна, лампата не свети, в червеникавия мрак всичко е спокойно. Мъча се да мисля, но усилието е прекалено голямо. Започвам бавно да разсъждавам за обира който ще ми позволи да си поживея още малко време като бял човек. Не всъщност, като човек който търси с какво да се захване. Според много хора живота ми е сринат… Не ме интересува тяхното мнение, ама като гледна точка е интересно. Като притежател на печка, нови маратонки, малко пари и фалшив паспорт нямам доста възможности. Добавям и факта, че милата национална полиция, където сигурно никой не знае какво значи думата нация ме издирва за кражбата на един куп пари. По скоро за грабежа на голяма сума пари, мхм не всъщност за въоръжения грабеж на голяма сума пари… така звучи максимално зле. Всички възможности, освен тази славно да попадна в затвора са ми отнети, а като се замисля не съм чак толкова лош човек. Не държа никой в робство, не насилвам момичета, не убивам, не продавам отрови на хората във вид на кока или дрога. Просто се мъча да оцелея… Усещам как всъщност заспивам, дори се мъча да се разсъблека с една ръка, защото другата я мързи прекалено много да се занимава с подобни отнесени неща. В този миг познатото от много години чувство на лудост, на онзи манияшки порив който те обзема целия казвайки ти че си велик ме изпълва. Много е шантаво. В един миг ти се спи, а след това имаш идея, имаш цел и знаеш как да я постигнеш. Просто решавам да отида, да намеря магазин още тази нощ и малко след четири часа да съм тук с плячката. Много е шантаво, ама ме кефи. Адреналина започва да се влива в мен. Усещам как лека топлина се спуска надолу към краката ми. Ставам, изключвам печката и се юрвам навън в нощта…
Всичко толкова прилича на компютърна игра. Бягам, бягам за удоволствие в мрака осветяван от бели или оранжеви лампи. Наоколо се намират само котки, подозрителни рошави песове, чат-пат някое черно ауди преминава покрай мен. Изобщо нямам идея накъде вървя, обаче съм твърдо уверен, скоро ще намеря подходящо място. Всъщност подходяща витрина. Сякаш съм пиян, мускулите ми са леко схванати, усещам режещия зимен въздух който безмилостно навлиза в дробовете му режейки ги с като с нож, казвайки ми ,,Ти си жиииив!”.
Магазините за компютри разбира се са се скрили… Навсякъде има маркови костюми, вратовръзки, даже някакви меки филцови шапки, които ми напомнят за Лъки Лучано и Ал Капоне. Спирам замислен пред едно кръстовище и поемам натам където е по осветено… Оказвам се прав! След двадесет минути лутане съм намерил желаната цел.
Незнайно защо в милата родина има някакъв първичен импулс, ако има едно магазинче за алкохол, до него да има друго, ако има сладкарница баш до нея да има друга. Тук същото правило важи с железобетонна сила! На малката уличка има три магазина за компове. Единия е с ролетна щора, с решетки и така го изключвам директно от плана за хит-анд-рън. Другите два са далеч по занимателни. Единия носи гордото име Спийд технолиджис, а другия е Зарев Консулт. Първия има монитори с течни кристали на витрината, лошото е следното, всички са марка Belinea. Докато се кьоря през витрината съзирам две 21 инчови SONY малко по в дъното. Хубаво! Може! Виждам шест – седем цифрови апарата зад една малка витринка която за нула време ще строша! Има хляб в Спийд Технолоджис, даже като се замисля и името ми харесва . Все пак се пооглеждам и Зарев консулт, почти долепям нос до витрината, като дъха ми чертае неправилен кръг върху нея. Вътре има монитори, готиното е съвсем друго! На малка изчанчена стойчица се намират четири видео камери, които са толкова малки и така скъпи, че ще ми осмислят цялата операция като ги взема. Все пак се замислям какво да правя…
Някаква кола спира на десетина метра от мен. Някаква компания същояща се от три урода и две момичета, слизат от нея, говорят поне пет мунути преди да тръгнат към отсрещния блок. Гледат ме доста подозрително – и с право, не може да се отрече. Когато всичко се успокоява, два котака решават да се сражават за концесията над една кофа, аз решавам да действам. Грубо прекъсвам визулания им двуйбой който е съчетан с свирепо маукане като посягам с крак към единия. Разгонвайки ги решително се оглеждам за нещо с което да строша витрината. Грабвам някаква счупена плочка, която бързо оставям след като съзирам някаква захвърлена система от водопроводни тръби от метал,така са засукано-усукани, че чак кефят. Не тежни много, обаче важното е тяхната дължина, с един удар лесно ще пръснат стъклото, като му отворят големичка дупка в стъклопакета. Ръчицата ми изтива от милувката на ледения метал, нетърпеливо тръгвам за да проверя теорийте си за вселената на практика!
В смълчаната нощ трясъка на чупещи се стъкла е жесток!
Изчаквам няколко секунди, през, които доразръчквам парчетата остро стъкло останали като назъбена паст, малки парчета падат на пода съз звън…
…Трескава бързина, изминали са не повече от пет секунти, а има чувството, че всеки един миг ще изникнат СОД и разни будни граждани.
Влизам без да се нанижа на някое стърчащо стъкло. Насочвам се към камерите, с един скок се озовавам пред стойката. Грабвам една камеря дърпайки я към мен…

Малко разочарован разбирам, че камерите са занитени или блокирани върху своите поставки. Псувам като пехливанин. Нямам време да си играя игрички, напъвам мускули, изтръгвам или май по скоро чупя стойката и заедно с камерите хуквам навън…
Точно преди да изляза виждам фарове на някаква кола да идват отгоре по улицата. Това ме панира тотално. Мисълта в главата ми е само една! СОД-а иде! Хвърлям се през отвора, като усещам как хубавата си раздирам якето на гърба с рязко хръъс. Една камера тупва на снега. Някакви парчета от нея се отчупват, никак не ме интересуват… Хвърлям един поглед към колата която най-невъзмутимо преминава със сто километра в час край мен! Явно не е СОД. Да ги еба в смотаняците. Връщам се на две крачки, взимам камерата и хуквам да заобикалям отзад магазина. Тъмно е като в гъз, все пак без да се пребия размахвайки стойката с камерите се отдалечавам на стотина метра в някакви шантави софийски дворчета. Чувам как със свистене на гуми някакви коли спират пред магазина, ускорявам крачка молейки се никой да не ме набара. Мъкнейки тая очевадна стойка се чувствам супер смотано изложен на показ. С треперещи от студ пръсти се мъча без да троша камерите да ги откопча от статива… Оказват се захванати с някакви миши опашки, за, които отделям цели три минути. Ръцете ми са целите нарязани от опъването на пластмасата. Ясно виждам кръвта по тях, тихо псувам. Добре съм скрит никой не може да ме види тук в мрака. Толкова е студено, тихо и самотно, сякаш съм в пустиня, а не в столичен град. СОД-а или там каквито са, имат не повече от сто и петдесет метра от мен по въздушна линия, решавам да действам бързо. Натъпквам камерите в пазвата си като се мъча да ги придържам да не изпадат, мислено се ругая дето не взех една торба. Много съм тъп! Къде съм тръгнал да се правя на герой без никаква подготовка? Ще ме хванат като риба и ще си изчезна по затворите, пет дела ще ми спретнат поне. После се сещам, за разпраното яке, барам си гърба. Ватата е бая излезнала, сигурно ще съм супер интересен ако се явя в такъв вид на улицата. Само да минат край мен ще ме спрат! Ухх.
Някаква полицейска кола, облива всичко с отблясъци на сините си лампи. Почва да ми става нещо странно с небцето. Преглъщам на сухо, дъхът ми се вие на пара… Трябва да се махам… Толкова не ме е било страх никога! Идея нямам от къде може да изникне някой мамка му! Нямам пряка видимост към магазина, но знам, че ще тръгнат наоколо да гледат. Усещам се отписан, няма просто да не ме хванат тоя път! Поддавам се на някакви безумни пориви, импровизирам като тъпак, сигурно като ме сложат в ареста ще се мразя както никога досега. Изръмжавам! Макар и сам воина е воин. Стоенето тука няма да ми помогне особено. Решавам да тръгна, в забързан ход. Дано никой не ме види или обърне внимание. Правя няколко крачи към осветените и ужасно нагледни места на тротоара, които са огрени от светлината на уличните лампи. Толкова ми е нервно, хапя устната си докато не усещам киселия вкус на кръв. Мъча да се да подтичвам докато крепя камерите в пазвата си придържайки ги през джобовете. Мърморя си на ум какъв съм смотан тъп и заблуден. Права е Надя, такива като мен с лопата да ги ринеш. Метрите минават, един след друг, в подобни моменти чувствам как времето е спряло. Сякаш ме чака да дойда, да направя някоя и друга крачка и тогава да спре. Искам да си въртя главата, да се огледам добре, да побягна, да не се туткам нито миг. Не го правя, не искам да попадам в ада… Не искам други да ми казват какво да правя, да ме оценят, да налагат своето над мен искайки да съм съгласен. Не искам да ме хванат! Усещам топла вълна която почти еротично преминава през цялото ми тяло карайки го да изтръпне. Белия въртоп на моя дъх се кълби покрай моите бузи, скърцането на новите маратонки е единствения друг знак за това, че съм тук и сега.
Когато усещам, как всичко ми се е разминало за сега, въздъхвам. Намествам плячката, след това доста по уверено и с голяма доза студ в тялото забързвам към квартирата. Оказва се, че трябва да я търся дълго. Изглежда съм се заблудил в даден момент сред гнусните еднотипни кооперации. В един момент виждам как небето започва героично да изсинява рехавите облаци в първи надежди за утро… Утро… Тръсвам глава, оглеждам внимателно блоковете, ранобудните минувачи, които бързат свито към своята работа, изпълнени с нездравата енергия на хилядите повторения на същото това действие. Подсмръквам, тръсвам пак глава съзирайки по чудо улицата която ми трябва точно сега. Тръгвам в тази посока и не след дълго влизам в познатия двор. Зад вратите до, които преминавам за да се изкача на тавана се чува шум, приглушени разговори, прозира лека светлина. Не съм уплашен. Просто си задавам един въпрос, защо направих това? Печалното е едно. Отговор нямам, просто обаче сега ми се спи, мисля да легна, а след като се събудя да измисля всичко самозалъгвайки се успешно. Отключвам с някакво опротивление гнусно мръсно бялата таванска вратица, влизам в стайчето. Пускам печката, гледам няколко мига как реотаните започват да се зачервяват, после изваждам всичките апарати, струпвам ги на купчина. Събувам си обувките, хващам с ръце мокрите ми от под и едновременно с това ледени крака. Мачкам ги, въздъхвам събувам чорапите игнорирайки болката започвам да ги топля на жежките лъчи на печката. От прозореца чувам как тътена на града се усилва с всеки един миг, усмихвам се измъчено на мен. Жалко, нямам си огледало в което да се огледам добре. Махвам с ръка на тази суета, след това смело се завивам, дишам под завивките за да ги стопля и си мисля как не ми пука, че печката работи. Още се сещам как полицаите и лекарите изнесоха носилката с трупа на младежа който живееше под наем подобно на мен в един блок близо до нашия… Какво ми пука, ако ще умирам, поне ще е като него без да разбера. Унесен от въглеродния двуокис ще се гмурна в съвършените дълбини на съня и след това няма да ми пука за нищо….

29. За живота, вселената и всичко останало…
Когато ставам, гледам тъпо апаратите, след това хващам един и преди студа да ме е захапал се свивам под завивките. Там в уютния миришещ на спарено мрак, натискам бутона за включване. Апарата успява да се покрие с кондензирана влага, която избърсвам с ръкава на блузата. В паметта няма нищо, виждам, че батерията е почти на свършване, настройвам светкавица, после се снимам… Ярката светлина ме ошеметява, с мъка фокусирам направената снимка, взирайки се в дисплея. Определено е ужасна, изглеждам брадат, изпаднал и недоспал. Всъщност аз съм си точно такъв. Дори по лошо всеки който би гледал тази снимка, сега не би разбрал какво живее вътре в мен, но аз знам добре всичко. Знам. И това което виждам не ми харесва. Просто виждам един човек без цел, лодка без рул, карета без кочияш. Карам на автопилот и… Нима другите хора не правят така?! Нима не е ръждив света? Какво като и ти си такъв!? Никога не съм искал да бъда като тях! Никога. Винаги съм искал да творя, да откривам, да уча и да давам знание. Да бъда горд, че съм добър, а тези, които са домен да бъдат горди с мен. Да бъда с изправен гръб, а не да бъда мъртъв. Защото сега съм такъв, точно така… Сега съм сянка, някакъв призрак, форма която е като всички останали. Живея като един прост илот, а знатните спартакиати държат невидим меч на гърлото ми. Много лесно щеше да бъде ако имаш враг. Да се вдигнеш на бой, дори да няма никой с теб. Да използваш всичко в теб, всичко това на което си способен. И ако успееш да пребориш вечно по силния и несъкрушим враг, да се увенчаеш с победа по прекрасна от всичко. Да усещаш как живота те изпълва. Да вдъхваш глътките въздух сякаш пиеш от прекрасната небесна амброзия. Нямам враг, не може би Надя… всъщност дори сега след като ме излъга така жестоко не я мразя с непримирима омраза. Просто съзнавам едно. Аз съм си виновен за всичко това, самия аз допуснах да бъда излъган така. Единствения на който може да се сърдя съм самия аз. Аз, да точно аз. Аз съм виновен за всичко… Винаги мога да обвиня съдбата за куршумите в сърцето на Шмекера, за подлостта на гаджето ми, за миналото ми. Винаги може да съм невинен, но изглежда всеки човек сам си кове съдбата. Ето лесно е да го разбера. Ако тази вечер си бях останал тук, нямаше да се излагам на рискове. Сега имам късмет, не съм някъде от където няма изход, но аз съм архитекта на всичко това. Стига да исках нямаше да се случи. Което значи следното. Стига да съм знаел как, да съм мислил навярно съм щял да мога предотвратя всичко което ми се е случило до тук! Потръпвам от тази мисъл, една част от мен даже крещи ,,Твърде рано е за философия мамка му!”. Какво ми пука?-отвръщам аз. Важното е да знам какво да направя. Какво ще правя.? Макар и в лоша ситуация знам, че имам още някаква надежда живота ми да се промени за добро…
О, толкова малко вярвам в това! Та това е невъзможно! Всички пъти когато съм искал да се случи нещо хубаво нещата са се оплитали все повече. Дълбоките ми страхове са се оказвали реалност и всичко което не съм искал да ми се случи ме е споходило. Какъв е смисъл на всичко? Каквото и да направя ще се проваля… надежда… дали умира последна? Не знам, само следното… В последните четиридесет страници на Мартин Идън нямаше надежда. Нямаше и един кух грам надежда! Толкова странна книга, да започне с такова вълнение, преклонение, възторг и любов, а да завърши толкова тъжно с мощно гмурване в дълбините на Тихия океан. Нима моя живот може да завърши така. Надали, не съм имал нито любовта, нито парите на Идън. Нищо не съм имал… Тук се поусмихвам горчиво, щраквам с пръсти, ставам. Няма надежда, остава ми да изпия едно кафе, да изям някоя бутер баничка и да се надявам света да ме очарова пак така както ме омагьосваше както когато бях малък. Започвам да се обличам, топля се малко и излизам навън…
**********
Връщам се нахранен, взимам и започвам да разглеждам апаратите един по един. В този момент ми се чука на вратата. Сърцето ми се стяга сякаш с менгеме, представям си, полицаите до тях стоят следователите, сигурно ще има и полицейски фотограф… като в шибан филм… не няма да има фотограф! И така със сърцето в петите отидох до вратата, не си помислих да крия и част от плячката, ако знаеха всичко щяха да обърнат. Отворих с замах!
Валя ме се усмихна, подаде ми еклер казвайки:
- Днес имаме среща, сутринта чуках нямаше те. Преди малко чух как слизаш по стълбите, след това усетих как се качваш и ей ме на тук.
- Влез. - промълвих с облекчение, като нямам идея как тя разтълкува емоцията в моите думи. Тя потътря чехлите зайчета, които изглеждат доста смешни, влиза вътре и тупва на леглото.
- Явно или си фотограф ексцентрик или някой е останал без своята стока. – на грозния ми поглед отговаря просто. – Спок просто питам, няма да те издам. – после взима един Samsung, включва го започва да бърника нещо, сменя резолюции, после снима прозореца през който слънцето наднича в топлия зимен следобед. Започва да мърмори, че апарата нямал батерия.
- Къде е калъфа на този апарат?
- В магазина чака да си го купиш.-отговарям с явна ирония, наблюдавайки нейните действия с интерес. Гледам нейната блеснала усмивка докато небрежно подхвърлям в ръка едно Sony.
- За колко лева го продаваш? - пита тя. Докато захапвам еклера мъчейки се да не се опльокам със жълтия пълнеж правя бърза сметка на ум и отговарям с точна цена.
- Само за сто и петдесет е твой. – много добре знам, тя нищо няма да купи. Просто ме пита ей така, за да види за какво става дума, да си задоволи любопитството… Оставам доста изненадан след като изважда малка нежна пачка от петдесетолевки отброява три, тупва ги на леглото казвайки.
- Да ми е честит, точно мислих да си купувам тия дни и ето ти се появи.
- Благодаря. - смърмолечквам аз. Взимам кинтите, прибирам ги в джобчето, чувствайки се ограбен откъм думи нямайки какво да кажа, тъй като не знам какво да река в този момент. За сметка на това Валя, явно е този род женски създания, които се срещат рядко. Тя се протяга, изпъва вратле като казва:
- Хайде днес да се разходим някъде, нямам цял ден какво да правя, а денят е страхотен. Искаш ли?
- Ами да… Ще дойда… Кога ще излезем? – питам аз, още с мъка мислейки след неочакваната продажба която е съчетана и се пренебрежително малко сън.
-Ако няма да спиш сега излизаме веднага. - тя става тръгва излиза, спира се довършвайки ме окончателно. –Направи нещо и по отношение на дъха си… хич няма да ти се разсърдя.
Довършвам на една хапка еклера, после си обещавам да си купя четка плюс паста за зъби. Докато сменя чорапите и си среща рошава коса с ръце, Валя ме чака до вратата дразнещо потропвайки с крак. Продължавам да се чудя, как може толкова да се надуша и разбера с това момиче. Решавам да не се чудя чак толкова много. Станалото станало. За щастие снощи не ме хванаха (поне на този етап), имам малко спечелени пари, имам стока за продаване. Света не изглежда толкова лош-смотан колкото беше снощи като стоях пред печката грейки се на нея.
Валя носи апарата в ръка, размахва го победоносно заявявайки:
- Отиваме да му купя, каишка за ръка, кабел към компа и не много скъп калъф и някакво зарядно.
- Дадено.
Затрополяваме надолу, подминаваме една зла баба която ни оглежда осъдително. За сметка на това някакъв дядо с бастун който се тътри в двора ни се усмихва пожелавайки ,,Добър ден”. Отвръщаме му в един глас, излизаме на улицата. Валя ме води до най близката спирка, от където почти мигновено хващаме автобус. Сядаме на една свободна по чудо двойна седалка. Валя казва:
- Искаш ли днес да шматкаме цял ден, след това да похапнем в някой китайски ресторант и накрая да безделничим гледайки филм у нас?
- Може, идеята е интересна. – след кратък размисъл отвръщам аз. Кофтито е че започвам веднага да получавам ерекция, защото това предложение е разтълкувано от оная ми работа като директна покана за секс, и пишокът ми бърза да се изяви. Ако можех да го плясна, а той да спадне нямаше да се поколебая ни един миг.
Седим един до друг и тогава Валя реши да ме попита следното:
- Е как виждаш своя живот след една година?
- Никак не го виждам. - гласи моят бърз и моментален отговор. – Просто всичко се променя из един миг. Всичко на което си разчитал изчезва, оставаш без нищо и ако имаш късмет почваш от начало, ако нямаш просто се мъчиш да стигнеш нивото от преди.
- Според теб всичкото, защо се променя из един миг. – с лукава усмивка ме пита тя.
- Явно, това е някакъв шантав въпрос на който му знаеш зазубрения отговор. Аз поне нямам идея как така все се прецаквам. – с усмивка довършвам. - Дано това което ми кажеш почива на някаква логика! - барабаня с ръка върху студения прозорец на автобуса и наблюдавам залязващото зимно слънце. Усмихвам се от радост, от толкова време не съм виждал лъчите му да падат от ясното небе. Спътницата ми въздъхва, поглежда ме някак доста странно, сякаш знае много неща, но знае и друго. Сякаш, ако ми ги сподели систематизирани, ясни и чисти така както ги разбира тя, аз никога няма да имам шанс да ги разбера. Затова изглежда се опитва ми ги даде на час по лъжичка да не би да се задавя и да оцапотя всичко. Всъщност нищо чудно, ама нищо чудно се само заблуждавам както винаги. От друга страна усмивката и е много странна! Сякаш вижда нещо над дясното ми рамо, което е много интересно, обаче наистина няма как да ми го обясни.
Няма значение, навярно пак си въобразявам.
- Отговора ми няма да ти хареса. Просто причината да не ти върви си, самия ти и начина по който гледаш на света.
- Ти си луда! - обявявам, мисля го наистина.-Как така аз съм причината да се прецаквам?! – мисля си, да не би аз да теглих куршума на Шмекера преди да ми даде паспорта? Не че ще и го кажа. Просто знам, аз - съм прав!
- Елементрано е! Грешиш с твоите мисли и постъпки. Просто голяма част от нещата, които правиш са погрешни, тъй като досега не си разбрал кое е правилното в живота.

- Айде бе! Като проповедник си, а не ми изглеждаш такава.-тука все пак реших да се позамисля, как да я закова за да не ми ги разправя врели некипели. - Значи, ти разбираш как стават нещата нали?
- Не, аз само имам някаква основа с която се мъча да живея правилно. Всъщност дори колкото повече знам, толкова повече разбирам, че не знам и не умея да разбирам кое е правилно и кое не. – ми отвръща Валя. Това ме обърква съвсем. Рядко някой отрича да разбира нещо което явно афишира да знае.
- Добре Валя, искам да ми обясниш само едно нещо…-тя ме прекъсва показвайки, че сме наближили нашата спирка. В рейса изведнъж без да се усетя се е оказала голяма тъпканица,с мъка се промъкваме през тълпата от хора, като аз всячески се мъча да не се допирам до тлъстите гнусни бабички. Слизаме някъде из София. Този град е голям, неуреден, мръсен и вечно задръстен. Винаги нямам представа къде се намирам. Тръгвам след нея, пресичаме три улички, преминаваме през пълен с хора подлез, след което отваряме вратата на ,,Червения Дракон”. Разни съмнителни червени фенери, йероглифи и източна музика се мъчат да придадат уникална атмосфера – напълно безуспешно разбира се. Сядаме на малка уединена маса, Валя казва:
- За да покажа каква добра душа съм, аз ще черпя. – мъча се да протестирам, ама тя ме изпреварва преди да съм изрекъл дори една думица. - Трябва да си почерпя за покупката бе, трай там.
- Добре, ама искам да ми обещаеш да си довършим разговора от рейса.
- Нямаш грижа, само да поръчаме. – двамата взимаме по едно меню от облечената в чудата униформа сервитьорка, започвайки да го разглеждаме. Избирам си жълт ориз с зеленчуци и пролетна салата, за пиене се спирам на голяма ариана. Валя иска пиле в сладко кисел сос, шопска салата и айран. Странна комбинация според мен, все пак който плаща той поръчва музиката, затова даже не коментирам.
- Та докато чакаме, хайде да ми кажеш, защо аз съм отговорен за провалите в моя живот. А след това да ми кажеш и за Лукчо, какво имаше в предвид като ми я връчи тази книжка. – от нея бях прочел около петдесетина страници, където имаше някакъв безумен пенсионер който живееше в къща от която му стърчаха ръцете и краката.
-Хи, хи. Добре първо ще ти обясня според мен какво имах в предвид. Ммм. Всъщност няма да мога да ти обясня така. Предполагам, че трябва изпърво да разбереш какво представлява доброто и злото. Тогава вече ще мога и да ти обясня къде грешиш. Искаш ли? – шита ме тя като поема с доволство шопската салата заедно с айрана. Започва да овкусява шопската, а аз се мъча да не пресоля пролетната ми салатка… Всъщност бая ме омота с това обяснение…
Уж очаквах да попия от извора, сега се оказа, че ще ми обяснява за Доброто&Злото. Това според мен е елементарно и съвсем губи моя интерес към него. Въпреки всичко не искам да я отрязвам, пък и тя черпи. За това, затова просто давам зелена светлина, може да ми каже каквото си реши:
- Ако смяташ, че така ще осъзная реално за какво става дума кажи ми. - тя замислено човърка с вилицата, пак се усмихва загадъчно и отвръща:
- Значи ще използвам за пример Библията, смятам, че ти е позната. Може ли? – кимвам с глава, все пак хич не е толкова важно. - В Библията пише, че в началото преди да изядат ябълката хората не са делили доброто от злото. - усмихнат кимвам, това всички го знаят не разбирам какво толкова има да ми каже. - След като изяли забранения плод, те можели като Бог да делят доброто от зло, покрили се с листа и прочее. Това което искам да ти кажа е, че всъщност добро и зло реално не съществуват…
- Моля? - главата на Валя на сто процента е пълна с бръмбари почерпени от някоя безумна сектантска книга.
- Слушай де, не ме прекъсвай. Ето ти следния пример, ти имаш малко дете което като за пръв път вижда огън, то иска да го хване с ръчичка. Ти знаеш, че ако стори това ще го боли ужасно и така нататък. Искаш хлапето да не страда толкова много, затова го перваш по ръката, ако се наложи и шамар биеш, за да има страх ако не от огъня, поне от теб да е респектирано. Така то сигурно няма да се опари. Нали? – довършва тя. В този момент сервитьорката идва носейки оризите ни, като акуратно поставя поръчките наопаки. Валя получава моя жълт ориз със зеленчуци, а аз се пуля пред пилето в сладко-кисел сос. След като сервитьорката се оттегля си разменяме блюдата:
- Това е вярно. Ама не разбирам какво общо има с доброто и злото?
- Ако ти си детето, нали ще си много възмутен? Не ти дават да докоснеш това хубаво червено-оранжево нещо, освен това те бият през ръцете… Това не е добро, това е зло за детето. То просто няма ясна представа какво може да му се случи, но е недоволно и роптае. А сега си представи, че всички ние сме деца. Деца, които не разбираме какво вършим и така за да не направим някаква голяма грешка нас ни плясват през ръцете за да влезем в правия път…
- Чакай малко. Я ми обясни тогава как така има болест като рака на гърлото, спин, чумата… всъщност, защо има болести, защо има войни…-започвам да редя разпалено, като съм супер възмутен от това което ми говори това момиче. Може да не разбирам много, ама съм на сто процента убеден, че болести и война не трябва да има при каквито и да е обстоятелства!
- Защо има гравитация? – ме пита тя.
-Какво?
- Защо има гравитация имаш ли някаква представа? – повтаря с лека усмивка.
- Знам, защо има! Малко след създаването на вселената са се създали определени величини, след като са заели определени стойности, и така са се създали всички физични закони. Появила гравитацията… - ако си е мислила, че не знам много е сгрешила!
- Точно така! А чувал ли си за закона на правдата? Чувал ли си за силите, които ни пазят?
- Това са неща, които не са доказани от науката, бе!
- Ами нали преди Нютон да изведете закона за гравитацията предметите пак са си падали на Земята, а самата тя се е въртяла около Слънцето. Това значи, че не е задължително да се доказват законите от науката, за да съществуват. – толкова е уверена в своите думи. Прилича на един от онези свидетели на Йехова. Те имат специални дебели книги където има хитри отговори на всички неудобни въпроси, след като ги зазубрят идеално, трудно можеш да ги подхлъзнеш. Почвам да се дразня. Това момиче, явно има представа какво говори, ама това е прост говор! Това е въздух който чертае пред мен измислени вселени, закони и всякакви други неща, които сигурно не са истина. Аз знам само, че като съм гладен ми е гадно, като ме боли ме боли и като ме прецакат ми е тъпо с дни! Как така, ще ме прецакат за добро? Ами ако искам да се изгоря? Я да я питам!
- Ако искам да се изгоря, Валя? Ако искам да си сложа ръката в проклетия огън както го е направил онзи римски пълководец след като са го заплашили с мъчения да издаде другарите си? – тя точно лапва набучено доматче, обаче връща вилицата с червеното парченце обратно в чинията. Поглежда ме.
- Само лудите правят неща без какъв то е смисъл… Ти би ли ял пръст? Би ли се полял в студа с вода? Ако искаш направи го, никой не ще те спре… просто много добре знаеш, от това няма никакъв смисъл. – взима вилицата, изяжда доматчето, пийва си от айрана. Преглъща и продължава. – Има сили на света, които са подобни на видимите природни закони. Те са вложени около нас още от създаването на Земята. За да стане човек съвършен трябва да преминава през изпитания, трябва да се опитва да не прави ,,лоши” неща, трябва…
- Стоййй! – възмутен я прекъсвам. – Как така да не прави ,,лоши” неща, нали нямаше лошо бе!?
- Зло наистина няма. Самия ти, обаче както и аз имаме дара да разделяме злото от доброто, а всеки от нас е господар на собствената си съдба. Извършвайки нещо неприятно навличаме върху себе си закона на кармата. Тогава това което вършиш ще ти се върне по подобен начин, същото се получава и ако извършиш добро, но за него получаваш много по-голяма награда…
- Няма да се разберем така! Първо няма лошо, после имало и то работело в кооператив с някакъв закон на кармата, тинтири-минтири, ала-бала-портокала! – възмутен от крайно неясните нейни слова, които смътно разбирам, я прекъсвам. – Говориш ми неща, които може и да са верни, ама много си противоречат едно с друго и…
- Добре спри. – съседката ми, помирително вдига ръце. – Прав си. Явно не обяснявам добре и в думите ми се появяват противоречия. Искаш ли да ти обясня за Лукчо?
- Ъъъ? А да! Казвай за какво ми даде тази шантава книга? – изненадан съм от нейния отказ да разисква темата до край, явно съм я смутил със своите разсъждения.
- Ти прочете ли я? – половината пиле вече погълнато, докато аз замислен се боря с жълтия ориз мъчейки се да установя какъв зеленчуци са били приживе смачканите зелени и кафяви неща в чинията ми.
- Абе бях стигнал до съвсем в началото, там дето има един пенсионер който живее в гига малка къща. – леко гузно отвръщам аз.
- Ха, че какво има да разискваме тогава след като не си я прочел поне на 70%.?
- Ех добре де. Я кажи какво имаше в предвид, когато ми даде същата тази книга и като каза,че искаш да ме промениш към добро. – този въпрос отдавна ме терзаеше, все пак се смятам за не лош човек в крайна сметка. Като се сещах тези дни за него, се чувствах някак доста грешен.
- Ами според мен си доста заблуден...
- Ха, наздраве! – зарадван от нейния отговор, вдигам моята чаша, чуквам айрана и, после се разхилвам с глас. – Я да чуя кое ми е грешното.?
- Заблуден само, а грешен е всеки на тази земя.-замислено отговаря тя. – Просто разбираш ли, виждам те, усещам те – просто смятам следното… Ти гледаш на света като на игра, не виждаш какво става всъщност. Мислиш за всичко по някакъв твой си начин, а не можеш да разбереш какво движи всъщност нещата.
- И какво движи нещата о, велика пророчице? – почва да ме дразни неща, все се прави, че разбира всичко. Хора, които разбират всичко най – често не разбират абсолютно нищо.
- Уфф, явно те дразня. - бре как го разбра. – Просто искам да ти кажа, че каквото сториш същото ти се връща и на теб. Замисли се! Всеки път като си прекарал или прецакал някой скоро след това си преебан самият ти.
- Може и да е така, но какво от това в крайна сметка? – вдигам ръце. – Нали целия свят прави същото?
- Е, аз поне се опитвам да не го правя… - доста тихо и някак отчаяно прозвуча тя. Сигурно съм я ядосал много.
- Ех, стига де. Недей! Нямам за цел да те ядосам. – опитвам се да не я натъжвам, все пак е готина.
- Спокойно. – Валя се усмихва измъчено, махва с ръка, сякаш нищо не се е случило. – Просто живота е кофти. Опитвам се да ти кажа неща за, които явно просто не съм подготвена да говоря.
*********
Когато излизаме от ресторанта вече е тъмна нощ. Спирам такси, казвам му адреса и двамата стоим един до друг на задната седалка. Тя мълчи почти две минути когато се надвесва над мен и ми предлага.
- Мога да намеря къде да продадеш и останалите апарати. Ако искаш де.-
усмихвам се.
- Добре. – отвръщам, мисля си как искам да и разкажа за своя живот, колко ми е били самотно и тежко, как са ме предавали толкова пъти и навярно не съм значил много за някой, някога. Всъщност май няма смисъл да и говоря за тези неща…
- Парите не са всичко разбираш ли? – докосва ме по ръката, стисва я, след това ме поглежда очаквателно в очите.
- Май да. – отвръщам аз.
- Дано го разбереш. Много искам да ти покажа, защо от няколко години живея така различно… обаче явно няма да мога да то обясня. – тя пак се усмихва с онова загадъчно изражение. Искам да я разбера, ама…
Прибираме се в тихия вход на смълчаната кооперация. Изкачваме се доста мълчаливо догоре. Пред моята врата получавам целувка по бузата и пожелание за лека нощ.

**********
Лежа си сам в мрака, завит. Не е студено, дори е приятно. Лежа, слушам как снега върху покрива се топи, и ледената вода шурти надолу. Мъча да си дам някаква равносметка на всичко това което върша. Всъщност каква е целта от живота ми до момента? Реално колкото и да ми е приятно да правя каквото си искам, е доста изнервящо, дори посиращо нервиращо в момента в който наистина могат да те хванат. Не искам да ме сграби системата, да ме завърти в своята центрофугата от която има измъкване една след като и свърши цялата перална програма… И сам зная в тази програма за изпиране на мръсното пране има много центрофугиране, сменяне на водата и куп други неприятни неща. Предпочитам да ме навали един силен летен топъл дъжд, който да отмие мръсотията от мен, аз отново да бъде бял, почти чист и неопетнен, да не казвам щастлив. Сега не съм щастлив. Има една бучка между стомаха и сърцето, тя си е там от доста време. Може би от онзи четвъртък в който Надя реши да ми разкрие своя хитър план. Тя стои там, не мърда ама успешно сее някакво ужасно напрежение. То не се усеща, ама изглежда просто го имам… Сещам се как преди десетина години се връщах от училище, опиянен до полуда от свободата, как хвърлях ненужните тетрадки и раздърпаните смешни учебници на дивана и отивах да поритам топка. Онова чувство което се появява след два часа яка игра, онази умора на мускулите и възраждането на духа което настъпва след това липсва. Има една мрачна сянка, някакъв черен адреналин който се появява при най малкия признак, че някой нещо може да направи. Доста е кофти, просто това е една параноя която се подхранва сама, ражда своите отрочета в моята душа, които вият и рият при вида на всеки човек който преценят, че е достатъчно умен за да направи нещо в мой ущърб.
Оставям тези мисли в графата ,,Нерешими за сега…”. След това си мисля какви пари може да взема от парите аз цифровите апарати, които Валя може да продаде… После си мисля за това, че ако имам един компютър и нет би било много добре… така няма да скучая, ще мога да гледам отново филми, да слушам музика и да свалям култовите филми с MILF, които го правят с двама-трима. След това… просто заспивам.
…Сънувам…
Бягам през някакъв влак който прилича на някакъв мега дълъг тунел, уфф не е точно влак… С мен са, Надя която през цялото време носи един плик от амбалажна хартия като ревниво го пази, и не отговаря на въпросите ми какво има в него. Докато ходим през някакви безкрайно широки купета, пълни със весели чичковци, които играят на табла с кърваво червени зарове, пристигаме пред някаква светлосиня река. Тя е доста тясна, ама според обясненията на Надя ще ни изведе от влака и няма да имаме повече проблеми. Това звучи доста окуражително, ама не зацепвам какви са ми проблемите. В този миг отзад се появяват двама лейтенанти от казармата, които с уставен тон ми махват с ръка да дойда към тях, като допълват, че ни чака важна мисия. Решавам да плувам в проклетата река. Хвърлям се… Някакъв бесен въртоп ме подмята, забърсва надолу и след няколко минути през, които гледам учуден тлъстите пъстърви, аз и Надя се озоваваме на самотен тропически плаж. Амбалажния плик е сух, Надя е цялата морка като куче. Изглежда доста жалко. В този момент докато драпам да стана виждам как една черна сянка пада върху мен. Очаквам атака от някакъв враг, ама когато вдигам очи виждам Валя. Ухилвам се.
- Как си Вале?
- Добре съм. – доста отчуждено отвръща тя. Посочва с ръка плика на Надя като я пита. – Какво държиш там?
- Не ти трябва да знаеш!!! – изкрещява в истерия бившата ми приятелка. Аз ги гледам изненадан, все пак е някакъв шибан плик…
- Добре! Ще ти дам си задържиш демоните… Само искам да ми го дадеш. - тя посочва мен. – Може ли?
- Нее. – злорадо ухилена отвръща Надя. – На мен не ми трябва, но искам да си го гледам!
Ха! Да го духа! Няма да търпя подобни грубости от страна на някаква жена била тя и цицорестата Надя, а пък и Валя е хубавица! Искам да стана, да отида при нея, да я хвана за ръката и да тръгнем…
Не се получава! Искам, обаче не мога да си отделя краката от земята, лежа си на пясъка напъвайки с цяла сила, обаче нищо. Стоя като закован! Еба ти!
- Ако не ми го дадеш няма как да задържиш плика на този остров! – заплашва Валя. Струва ми се разумна заплаха, все пак Надя явно много държи на него.
- Добре кучко! Сега ще ти еба майката! – изревава Надя. Разкъсва плика от който започват да се изсипват талази бели червей! Те изригват сякаш от Рога на Изобилието! Падат на пясъка току до лицето ми, скоро ще го полазят. Знам че ако ме докосне дори един ще умра. Сърцето ми се свива като колапсирала черна дупка, с поледен титаничен опит се отделям сам от земята. Хуквам на забавен каданс към Валя, която протяга нежно ръка и ме пита:
- Искаш ли да бъдеш нов човек?
- Да! – отвръщам след известен размисъл. Тогава всичко става ужасно бързо. Бягаме като куршуми, а червеите също получават подобен бонус, вият се зад нас мъчейки се да ни застигнат…
Заплахата свършва след като стигаме до склоновете на една красива планина, докато бягаме нагоре през тучните ливади усещам, че съм спасен…
Обръщаме се един към друг. Тя ми поставя в ръката прясно откъснат еделвайс покрит с тънки бисерчета роса.
- Това е моята целувка, пази я….
…Събуждам се от студ…
Останал съм само с едно одеало, другите са паднали на пода. Зъзнейки успявам да се завия напълно. Хвърлям един поглед към прозореца. Пълен мрак! Сигурно е преди шест часа, ужас. Еба си съня… Знам че утре заранта няма да го помня. Завивам се още по добре. Затъпквам се. Заспивам.
*********
След като се обличам си спомням съня. Интересното е друго. Помня го доста точно, а доколкото знам понякога сънищата са пророчески. Това ме засмива, интересно ми е какво ли би казала една от участничките във съня, а именно тази която е тъй близо до мен – милата Валя.
Решен да не се помайвам, обувам маратонките с едни нови чорапи, отключвам моята врата и попадам на някакво странно събрание в коридора. Двама чичковци с черни кожени якета заедно с един яйце подобен едър субект стоят пред една врата в дъното на коридора. Всъщност вратата май е на Валя. Единия говори нещо, ама не ми става ясно какво. Чули шума от отварянето на моята врата всички обръщат глави към мен. Аз се ухилвам като с мъка се опитвам да не махна с ръчичка.
- Къв си ти бе? – пита един тип с набола брада и увиснала цигара. Той милия си няма на идея как искам да отговоря просто ,,Човек”. Съмняваме да е чувал за Диоген, освен ако няма и такава марка уиски. Хахаха, смея се като пордот на ум.
- Съквартирант. – иронично ухилен вметвам готовия отговор.
- Като си такъв поквратиранствай още малко в квартирката си… - отвръща яйцеподобния тип. Още сега искам да му разбия мутрата, а отрязаният му нос да дам на котките. Толкова се шашвам от ярката заплаха, че съвсем културно си давам кръгом. Затварям нежно моята врата, започвайки да се чувствам мега тъпо зад нея. В главата ми се върти въпроса дали съм женски полов орган с пет букви. След това се сещам, за това че и да не съм нямам сабя, меч или пистолет с който просто мога да се изтъпаня в коридора, а след това да ги погна. Доста тъпо се чувствам! Долепял ухо до врата през която чувам някакъв гънглив говор. Два - три минути не става кой знае какво, след това предводителя на чичковците започва да псува:
- Мама ти да еба мръсно курво, отвори вратата… Ако не отвориш така ще те положа, че цял живот ще ме помниш! Отвори мамка ти долна изпаднала!
След това се чуват два бая силни шута. Отнякъде се разнася някакъв бабешки вик. Явно на тавана нахлува със страшна сила дядото анорексик от апартамента от по долния етаж. Бая силно почва да вика:
- Какви са тия панаири тука??! Как не може такова нещо, както има тука пазаря ли е отворил? – успява да се изкаже така добре замазвайки успешно целия съзнателен смисъл на изречението. Хитър е, прави се на луд – уверен съм пенсионера си е съвсем в ред.
- Млъквай влечуго! – го срязва някой.
- Какво сте кукнали там бйие! Какво сте залумкали, че целия вход на кратуните си дигнахте! Какво искате от момичето, какво има да ви дава! Аз, ей сега…
Чува се шум от боричкане, писък и грозен дядовски вик.
- Изродиии, убийци! Махкайте се от тукаааа! Ще ви науча аз! Милицияяяя!
Чува се шум, кратък разговор, след това явно цялата агитка поема надолу. Стоя смръзнал се известно време като мисля какво да направя. Явно дядката се е обадил (или скоро ще се звънне) на полицията. На параноята ми не и трябва много! Започва да ми в чертае фантастични картини на Страшния съд, как куки преравят за всеки случай и моята квартира. Намират тлъстото богатство от няколко фотоапарата за, които се опитвам да обясня, че всъщност колекционирам. После ме заключват с белезници.
Започвам да си мисля какво да правя ако почукат на вратата… Да се скрия под леглото? Да изляза през прозорчето на покрива рискувайки двадесет метра свободно падане? Ужас. Стоя като парализирам, все пак решавам да погледам през самата капандура. Ако полицейска кола дойде ще спре точно пред входа на двора което, аз ясно ще я видя пръв!
След пет минути, когато почвам да се усещам леко тъп и параноичен една кола с двама полицай спира. Те слизат, единия казва нещо в радиостанцията, след това те тръгват към входа! Идеално.
Ако не ме беше бъз да не се чува, щях да изтанцувам една кръшна ръченица от нерви. След цяла вечност тия се довличат на тавана, говорят нещо в края на коридора, като субекта с който комуникират е дядото и самата Валя. Провеждат поне доколкото мога да подслушам един двадесет минутен диалог… След това ясно чувам как едни кубинки трополтят към мен. Вече се чудя дали да не се направя на пиян до безпаметност или просто като викнат
,, - Има ли някой?”, аз да отговарям ,, - Няма гооо!”.
Голяма радост настъпва в мен, след като осъзнавам, че куката просто използва чешмата в коридора. Изглежда никакво намерение не е имал да ми дойде на гости.
Да им го начукам на фотоапаратите и рискования живот взети заедно! След като куките си тръгват - стоя ей така, вече по навик минутка-две ослушвайки се. С изненада чувам тихи стъпки, които спират пред моята врата. Последва тихо почукване. Отварям.
Пред мен стои Валя. В първия момент се опитвам да разбера какво се е случило като гледам изражението на нейното лице. В него има само някаква мрачна решителност, която при вида ми се стопява в лека усмивка.
- Може ли да вляза?
- Разбира се. – отдръпвам се навътре умувайки какво да кажа. Валя тупва на леглото, плясва с ръка върху завивките.
- Туй то. Бай ти, Огнян стария партиен кадър е на мнение, че съм тръгнала по много криви пътеки и моето място не е на неговия таван който омърсявам със своята нечиста сила, и дори по лошо…
- По-лошо? - любопитствам аз.
- Не сподели. На мен също ми беше интересно. – тук и двамата прихваме да се смеем. След това в нейния погледа почва да се налива стомана.
- Всъщност бай ти, Огнян даже не подозира колко е прав!
- Стига бе ти и нечиста? – даже аз съм изненадан от това самопризнание. – Какво толкова си сторило чадо?
- Видя ли тримата лумпени пред вратата? Май на теб си го изкараха? – пита ме тя, докато се опитва да ми оправи леглото, което аз неодобрително наблюдавам.
- Всъщност май тепърва почваха да си го изкарват… - опитвам се да поясня.
- Прав си. Наистина тепърва почваха… - говори със задъхване тъй като не е лесно да опънеш ергенско легло, защо ли го прави и тя няма на идея вероятно. Печалното е, че след това ще ми се наложи да си го подготвям за спане, ех колко е безмилостен живота. – Тези са, ммм нещо като сутеньори…
- Ммм. – това единственото което успявам да измисля. Някак ич не мога да си представя как Валя духа на група загорели мъже срещу 150 лева на час.
- Мислиш, че съм безгрешна ли? – захилена пита тя. Въпреки захилването, все още трудно мога да си представя момичето с тези пъстри леко зеленеещи очи да прави секс за пари. Прекалено е фина, прекалено е нежна, умна и неподправена. По си я представям в някаква хубава кола, чанта от луксозна хартия в която се намира някаква безсмислено скъпа блуза. Бррр. Тя ме поглежда под вежди, сигурно съм бая пищисан. Това изглежда я забавлява, доста.
- Тези мили момчета дойдоха за да ми предложат невероятната си оферта, тип ,,Три в едно”.
- Именно? – на тоя етап изреченията от една дума ми се отдават изключително добре, кога ще се съвзема за да наредя повече думички нямам на идея.
- Ами работа по четири часа на нощ, седемдесет процента от заработката и заплахата да ми сменят фейса (тук тя явно имитира, оня тип с увисналата цигара), ако реша да откажа. – тя се просва на изпънатото легло, като успява да го измачка добре.
- И ти? – питам аз след като посядам на крайчеца на дюшека.
- Май, май реших да пропусна примамливото предложение…

- Изпусна си шанса, така ли? –тук се заразявам от безумният хумор. Започваме да се смеем, все пак Валя се смее като някакъв налудничав берсеркер, който точи брадвата преди да влезе гол в свирепата сеч.
- Коварното е друго. Оказва се, че първо трябва да си търся нова квартира… - тъй като не споменава второто решавам да си питам.
- А второто?
- Второто е… Просто ме намериха… Защо допуснаха да се издънят днес така не знам, просто май Кендела ме мрази много и затова започна да вика и крещи. Или пък не знам, би трябвало да ме отвлекат…
- Могат ли да те отвлекат? – питам безкрайно наивно.
- Ако ме хванат двама дето три пъти колкото теб и ме сложат на задната седалка, май и теб ще могат. – отговора и е слънчев и усмихнат. – Всъщност, може би това, че ме оставиха преди почти без бой да се откажа от бизнеса им държи топло.
- Без бой?.. – питам отново аз. Явно става дума за някаква история, подобна на онези, които дават по телевизията където, жената е винаги с форма на черен силует, а гласът е преправен.
- Абе друг път ще ти разправя, неприятното. Мамка му, трябва да изнасям два тона багаж. Да търся квартира, да им се изплъзна на тия галфони…
- Ако искаш може да си пренесеш част от багажа тука. – колебливо предлагам. Горкото момиче, дори изпитвам съжаление към нея. Скоро не съм съжалявал човек, виж животно да, ама човек скоро не.
- Ммм, може! Да! – добра идея стига да си навит. Просто кимвам с глава. Какво да я правя готина мацка е, даже не искам непременно да я изчукам, а си заслужава един… кур. Валя става от леглото ми, поглежда ме, клепва няколко пъти с очички като пита:
- Моля ти се, помогни ми да си пренеса малко багаж при теб!
- Нямаш грижа.

30. Почва да ми става интересно…
След като любезно помагам на Валето да си пренесе част от багажа при мен, и два обемисти сака долу. След като ги натоварвам на таксито, си казваме чао. Тя обещава да ми се обади вдругиден.
Два дни прекарвам ларж. Пролетта сякаш най – сетне е дала заявка за инсталиране. Няма вече сняг, няма веч и киша. Само сутринта има лека мъглица, ама аз прохождам от сън към 14, когато тя се е отвихрила отдавна. Изпълнен съм с мързел. Затова посещавам няколко долнопробни компютърни клубове в, които по 7-8 часа играя на Warcraft 3: Frozen Trone, а веднъж даже се зарибих да направя няколко часа на стария Халф Лайф и любимата ми карта Crossfire. Много се радвам да пускам атомната, а след това да застрелвам с автомата търчащите към укритието в гръб!
Ям всякакви нещица от заведенията за бързо хранене, парите хвърчат като волни лястовички, ама тоя път искам няколко дни да дам релакс. Не ща да мисля за нищо, не искам да се тревожа, даже съвсем забравих за фотоапаратите и тяхната продажба. Решавам да изчакам Валя да се появи, след това ще поразпитам дали ще може да ги продадем всички на един път.
**********
Часът е към 3:30. Студът си е студ, колкото и да съм облечен. Цялото ми тяло спи, аз се тътря към квартирата, като гледам звездите на зимното небе. Дъхът ми лети към тях, а аз се чудя защо тука го няма Млечния път и Северното сияние. В крайна сметка, с триста зора се изкачвам до тавана. Проклетите стълби сякаш са станали по дълги! Отварям вратичката на таванското помещение. Лампата която свети денонощно в малкото общо коридорче, не свети този път затова я щраквам опипом. Мисля само как да се наспя…
Мигам поне три пъти докато се опитвам да асимилирам, дали тъмната купчина пред моята врата е човек или куче! Когато виждам, човешките черти пробягвам пет стъпки, защото разбирам кой всъщност е свит на прага!
********
Повдигам главата на Валя, отмятам с ръка падналата коса пред нейните очи… Лицето и представлява синьо морава маска, очите са зверски подути, подпухнали - устата и е явно разбита, липсва даже един кучешки зъб! Нейните красиви зеленикави очи ме гледат така както се гледа чужд човек, изобщо не ме разпознава. След това за миг проблясва съзнание в тях, тя ме прегръща и заплаква тихичко.
Винаги тези моменти във филмите са ми изглеждали прекалено изсмуквани от пръстите, целия този мелодраматичен винаги е наподобявал доста златен оскаров блясък… Когато ти се случи наистина нещо такова…!
Тя е толкова крехка, нежна, добра и симпатична, а някой я е смазал от бой! Горката! Горкичката! Аз започвам да плача също от тъга. Не разбирам за какво рева, обаче е така тъжно…
- Моля те, стани за да влезем вътре. – усещам колко е студена, яката се е вкочанясала от този студ. Докато се изправяме с мъка, успявам да съобразя и да попитам. – Защо не влезе… - събирам си мислите за да питам по ясно този път.- Защо не почука на някоя друга врата?
- Зззащото, само ти… може да ми помогнеш… от другите много… въпроси…- поставям я, да легне на леглото. Включвам електрическата печка на максимум, щурам се няколко мига. Решавам да изчистя и напаля, дори тази печка която е на твърдо гориво.
В десетте минути, които ми отнемат да накарам пламъците да лумнат, Валя лежи свита на топка с обувките върху леглото,, които оставят мръсни резки върху чаршафите. Милата, така да я пребият! Гнусни изроди!
В стаята става поне тридесет градуса, аз стоя като препариран пред леглото. Чудя се какво да направя, какво да и кажа. Промърморвам нещо от сорта на ,,Искаш ли да хапнеш нещо?”. Мислено се псувам, за глупостите, които дърдоря:
- Какво имаш за… ядене?! – пита тя, като се надига с бая усилие. Представям си какви натъртвания и синини крие под дрехите. Радостното е, че явно съм задал правилен въпрос. Започвам да търся из хартиите върху малката маса. През изминалите дни съм консумирал разни гнусни кренвирши, някаква млечна салата и хляб на филийки. Намирам два кренвирша, ама се отказвам да предлагам от салатата, която ми изглежда остаряла.
- Имам кренвирши и хляб… - момичето се е изправило в някаква вдървена поза, доколкото разбирам се опитва да си свали обувките. Оставям колбасите отивам да помогна. Успявам да изхлузя кафявите велурени ботуши, отблизо виждам как и те са видели скоро зор. На десния токът му е полу отпран, велура на едно място е доста престърган. Съмняваме когато ги е обула да са били така, изглежда те също са минали през перипетии. Хвърлям ги в единия ъгъл на стаята, след това поглеждам как се мъчи да свали якето си. Докато помагам тя бърчи очи от болка. Отдолу е облечена с някаква бяло черна блуза която има доста петна край яката. Дали е кръв или нещо друго е невъзможно да определя. Давам кренвиршите и хляба, докато яде върху чаршафите падат сумалъкати трохи.
Майната му, утре ще направя каквото мога за да ги изчистя. След десетина минути нейните очи гледат доста нормално макар и с болка.
- Ей, благодаря ти. – тези три думички има толкова много признателност към мен, каквато не съм получавал нямам спомен и аз от кога. – Утре ще ти кажа какво ми се случи, нали няма да се сърдиш. – кимвам отрицателно с глава, тя се оглежда наоколо. – Искам да заспя, после като ти се приспи и на теб, легни до мен… - кимвам с глава. Валя се сгушва в хаоса от завивки, мята си одеалото над главата, след това заспива. Аз замислен разтребвам наоколо, все пак имам гост, трябва да сложа край на мизерията. Отивам до тоалетна, като в коридора виждам капутите от другите квартири на, които се прибират отнякъде си, кимвам с глава. Те отвръщат подобно.
През цялото време изгарям от любопитство какво е станало за тези няколко дни, и кой е причинил това на Валя. След това се замислям има ли смисъл да се замесвам в някакво нейно отмъщение, започвам да градя разни планове,, които изоставям след като се сещам, че утре всичко ще ми стане ясно. Лягам до нея, като преди това угасям електрическата печка, завивам се с една малка част от одеалата, след това се мъча да заспя. Момичето сънува нещо, тихичко мърмори под нос, за щастие не се вълнува прекалено…
…унасям се лекичко, после потъвам в сънищата…
Събуждам се случайно и леко. Докато се отърсвам от изминалия сън, се сещам за Валя и всичко което се е случило предишната нощ. Размърдвам за да хвърля един поглед. От нея се вижда само насиненото лице, като въпреки затворените си очи изглежда като мъртва. Заслушвам се в нейното дишане, като с интерес откривам – такова липсва. Надвесвам си лицето над нея… Пак нищо не чувам, май дишам аз доста силно тъй като носът ми е доста позапушен. Решавам да наплюнча пръст след това да го подложа пред нейния нос, за да проверя има ли дишане.
Когато треперещият ми пръст се озовава пред носа и, Валя отваря очи.
- Каквооо правиш беее? – изглежда доста стресирана. Със стон се опитва да се изправи. Успява да се опре на облегалката на леглото, лявото око с което се опитва да ме фиксира, освен че е подуто и синьо, множество гурели са слепили двата клепача.
Сбара ме в доста сублимен, ако кажа истината ще ме помисли за доста луд. От друга страна се опитвам да измисля нещо. Уверен съм, никак няма да и се хареса като чуе защо съм размахвал пръст пред нейния нос. Нищо не ми идва на ум, дори се радвам, тя е жива:
- Помислих, че не дишаш. Реших да проверя с пръст, дали имаш дъх.
- Извинявай. – отвръща Валя, след няколко мига размисъл, после опитва да се протегне. В крайна сметка примира от болката на натъртените мускули. – Много съм изнервена напоследък, особено след като се случи това…
- Кажи какво всъщност стана? – питам докато ставам, опитвайки се да си сложа нови чорапи.
- Имах насилствена покана за перспективна работа в сферата на услугите. – въпреки всичко Валя все още се шегува. Усмивката и не се получава, порафи факта, че нейната горна устна е сцепена.

- Добре, ще се опитам да ти разкажа. Като всички аз също допускам грешки, така се случи, че преди четири години за мен най – ценното на света бяха парите. – тука ме поглежда с поглед с който сякаш се иронизира. – Тогава живеех още с нашите, нямах пари, нямах никаква перспектива… Разбираш ли, за всичко бяха виновни всички онези дрехи… Просто тогава се обличах винаги модерно! Правих невъзможното за да спечеля пари, с, които си купувах ботуши, гримове на Живанши, няколко чифта от сутиените на Триумф, страхотни прашки с кристали на Swarovski, всякакви такива боклуци. – аз се хиля, защото ми е трудно да си представя момичето от мен да търчи радостно към вкъщи, за да си пъчи дупето в огледалото за да гледа дали му ходят. Как му ходят...
- Нее... Ти дори идея нямаш, как ходих из магазините, как постоянно мислих за всичко което нямам. Бях доста тъпа и заблудена. – видимо потръпва от студ, аз ставам и докато включвам печката, псувайки течението което идва изпод вратата, тя продължава разказа. – Сигурно си има някакъв термин за това което ме беше обзело тогава. Може би пък, беше заради това, че всичките ми приятелки бяха богати… Реално имах три истински приятелки, като с две от тях ходихме навсякъде, а с третата Ралица излизахме двете. Бащите им имаха наистина много пари и никак не се скъпяха да им купуват. Мда, пари в брой не им даваха за да не били злоупотребели с тях, обаче когато излизаха из Витошка чантите им бяха пълни. На техния фон изглеждах, като че си пазарувам от дрехи на килограм...
- Ъъъ, Валя извинявай за прекъсването, обаче това какво общо има с боя… с тези дето са те били? – нещо никак не разбирам как страстта по дрехите се трансформира в пребиване на готино момиче. Тя нацупва до някъде разцепените свои устни. След това мъдро изражение махва с ръка за да онагледи думите си отвръща:
- Просто ме изслушай. Иначе ще си извадиш съвсем погрешно заключение. Много добре знаеш как черното може да бъде изкарано бяло, а бялото червено стига да си служиш умело с думите. Аз просто искам да ме... – тук помълчава известно време. – Да ме разбереш добре. Да осъзнаеш, защо съм го направила и така...
- Защо не желаеш да оставам в заблуда относно това. – въпроса ми е тъп, но искам да науча неговия отговор сега.
- Просто не искам да оставяш в заблуда, не ме карай да ти обяснявам точно, просто сега ми е трудно. – кимвам с глава, не искам да я мъча като е в това състояние. – Бях стигнала до дрехите... Уфф, идея нямаш каква патка съм всъщност. – тук тя притихва известно време, а аз усещам колко съм гладен всъщност. Ставам, търся из амбалажната хартия нещо за ядене върху масата, обаче всичко е ометено от снощи. Когато сядам отново на леглото Валя продължава да ми разказва.
- Стана като в онези глупави книги, като в тъп сценарии който може да прочетеш в някой клюкарски вестник. Запознах се с един много готин, много красив, много богат млад мъж. Излизахме два-три пъти, като той напълно изненадващо ми предложи да правя секс с него срещу сто долара. Аз и без това бях решила да се изчукам с него... Приех. След няколко дни ми се обади пак, пак ми даде пари за секс. Можех да си купувам всичко което ми се искаше. После ми предложи да се чукам с някакъв негов приятел... Напълно нормален секс и пак сто долара. Съгласих се. Приятелят му беше на поне 50 години, специално за това бях облякла вечерна рокля. Заведе ме на ,,Хамлет” в Народния театър, след това на ресторант. Накрая се чукахме върху клавишите на пианото в хола му... и получих сто долара. Никак не беше зле мога да ти кажа.
- Пианото Стенуей ли беше? – питам аз сещайки се за рояла на Консула на Хегемонията от романа Хиперион на Дан Симънс. Валя се усмихва леко отвръщайки:
- Нямам идея какво беше, всъщно беше роял. Само мога да ти кажа, че така ужасно трещяха тези клавиши, сякаш свирехме някаква мелодия на апокалипсиса. Като се сетя, наистина беше интересно някак приятно сюреалистично... Много хора го показват като ужасно, сигурно защото виждат най – грубата страна на секса за пари. Голи циганки, космати путки... – тук и двамата се смеем при представата на подобна ,,идилия”. – Всъщност са донякъде прави. – тука тя докосва с пръст подутото си лице, което е ярко доказателство, че сюреализма понякога е доста груб. – Това беше началото. След това ми разясниха правилата на играта. Не бяха лоши... Имах малко клиенти, максимум два на ден. Понякога оставах два – три дни с някой мъж, който ме водеше на различни курорти, всичко беше тип-топ. Е разбира се, клиентите често не бяха никак привлекателни. Увиснали бирени шкембета сякаш са бременни в 11-тия месец, космати гърбове и за щастие малки пишки с които свършваха за максимум двадесетина минути. Грозно ли ти се струва, че съм правила това? – пита ме Валя. Поглеждам я в очите, от лицето и струи някакво такова чисто нещо, няма как да определя точно какво е, обаче според мен тази жена си остава чиста дори и след като е бръкнала с двете си ръце в калната яма.
- Не! На всеки може да се случи. – все пак реално аз съм крадец, побойник и пройдоха с нищо не съм по - добър или по – безгрешен от нея за да мога да я съдя. – Сигурно и ако аз бях на твоя място щеше да се случи нещо такова. – тя се усмихва и продължава да разказва.
- Имаше раздразнителни, имаше нервни, имаше извратени. Все пак каквито и да бяха определено плащаха много повече пари отколкото мога да заработя за цял живот като работничка в някоя смрадлива фабрика където за един час плащат три и петдесет. – кимвам само с глава тук е напълно права, аз обаче наистина никога не съм имал избор да си продавам тялото, интересно дали бих го направил, както го е направила тя?. – Мина година, далеч от родния град с новите богати приятелки които приеха новото ми благосъстояние без въпроси. Така се чувствах на гребена на вълната. – тук тя млъква пак, спомняйки си явно миналите моменти, интересно дали съжалява за загубата им. Хмм надали изпитва носталгия след като е понесла бая бой за да върши пак същото!
– Един ден ме нае някакъв млад мускулест пич, с един страхотен джип. В началото ми беше чудно, защо ме нае, след като реално можеше да има почти всички жени с малко усилие, освен заклетите монахини. След като ме заведе у тях, разбрах. Обичаше да се снима с, след това пишеше кратка информация върху прясно записаното двд от камерата и го слагаше в един СД холдер в, който имаше поне едно седемдесет диска... Правихме каквото правихме, когато слязохме пред блока и се качихме в колата от някъде се приближи някакъв тип извади един патлак и му пръсна главата.
- Стига бе. – тук Валя успя да ме изненада определено. Може и да ме лъже за всичко, но погледът и... Ако е лъжкиня, а това беше филм щеше да грабне целия куп оскари от масичката.
- Куршумите минаваха през главата му, през гърдите му и се забиха в вратата на сантиметри от мен. – лицето на Валя се изкривява при спомена за преживения ужас, винаги такива неща ми са се стрували някак далечни сякаш стават само на филм, сякаш в реалния живот са прекалено изтъркани за да станат. Сега почвам да разбирам, че наистина могат да станат и усещането е повече от разтрисащо. – Всичко беше в кръв... И просто мен не ме убиха... Разбираш ли!? Просто трябваше да си мръдне ръката с десет сантиметра на дясно и една скъпо платена проститутка отиваше в историята! – тук лицето се отпуска видимо изпълвайки се с досада. – След това дойдоха куките. Както си бяха цялата опръскана с мозък, кръв и кости на разпит. Следователите, цели двама забележи, ми викат ,,Долна курво казвай за кой работиш! Защо теб не те гръмнаха?! Ти си се обадила кога ще излезете нали? Казвай!”.

- Стига бе?! Тия са изроди! Ама, защо са те мислили за съучастник? – направо недоумявам в първите моменти, защо ченгетата са я напънали така.
- Този да не си мислиш, че беше случен ,,играч”. Бяха им убили ментора и куките трябваше да се оправдават пред другите си шефове. Проверяваха всички варианти, а аз бях госпожица никоя. Да не мислиш, че сутеньорите ми които, иначе са велики и с връзки от най – високо ниво направиха нещо за мен? Тц. Покриха се като мишоци. А пък аз стоях на една дъска в ареста широка точно 20 см, и на всеки два часа ме разпитват отново. ,,За кой работиш курво? Кой те прави? Кои са ти сутеньорите? Ще ти повдигнем обвинение в съучастие, ще стоиш в ареста шест месеца!” Ей такива хубави неща ми говореха. Мръсни изроди. Стоях три дни в шибаният им арест, със същите дрехи с кръвта и всичката му гадост. Не казах нищичко, мамичката му! – тук тя се разплаква, почва да хлипа. Прегръщам я, докато се успокои питам я дали иска да яде нещо (аз съм вече бая гладен), но тя кима отрицателно с глава:
- Искам да довърша сега! – сами кимвам с глава. - Нищо не им казах, нито кой ми е шеф, нито неговия шеф. Обаче бях решила! Край! Имах достатъчно пари към 15 000 хиляди лева, които държах в апартамента и в една банка. Край с курвалъка за пари. От сега нататък само за удоволствие! Казах им го... на моите началници. А те ми рекоха, че са много доволни от мен и нямат намерение да се отказват от услугите ми, заради някакъв ,,инцидент”. Пратиха ме на почивка, но вече не сама. С мен прикрепиха една гъзла, която имаше за цел да ме пази. Разбира се бяхме в техния хотел на морето, навсякъде имаше техни мутри, уж бях свободна, но около мен имаше невидим обръч. След като се върнах ме накараха да обслужа нов клиент. Разбери на такива хора е трудно да се откаже...
- Знам, имам представа. – сигурен съм че и е било доста неприятно да се занимава с подобни брутални типове.
- Отидох на адреса, влязох вътре. Онзи беше някакъв черен негър, футболист който въпреки, че действа културно - бях тотално препарирана. Все пак правихме някакъв секс, по скоро той прави... След това явно се е оплакал на сутеньора ми. Последва първия ми бой... Тъпото копеле не ме удряше по лицето. Гледаше да удря в корема и в бъбреците... Отказваше да разбере, че като се сетя за секс, ми се струва как чувам пукота на стъклото, вкуса на онези малки стъкълца които ти влизат в устата след като се пръсне прозореца, мириса на опърлено и кръв. Уфф. – видимо Валя изживява спомена, лицето и се сгърчва. Тя отмята одеалата, отива до печката, след това се обръща към мен:
- После ще купиш за ядене нали? Аз ще ти дам пари, не мога да дойда с теб за да не ме видят, даже ме е страх да отскоро до тоалетната.
- Няма бе, как! Аз ще купя храна, ама за тоалетната аз ще видя дали има някой... – предлагам мислейки как би било добре да стане.
- И ако някой се намъкне докато съм там. Уфф, както и да е. Един път се мре, хайде да отида, след това ще ти доразкажа. – обещава тя.
- Добре, Шехерезада. – сигурно е глупаво да се бъзикам сега, ама ей на момента е шантав колкото си искаш. За щастие гостенката ми се разсмива пак, като клатейки глава ме заклеймява.
- Не ме разсмивай с тези устни. Като се разпънат болиии.
- Добре, няма повече! – леко весел проверявам дали между поклащащото се пране в салона има някой след това прошепвам:
- Шшшт, чисто еее. – тя минава покрай мен и хлътва в тоалетната. След три минути се завръща успешно, леко усмихната. А на светлината от капандурите ясно виждам, колко е насинено лицето и. Всичко е станало мораво – жълто с доста грозни оттенъци на черно и зеленикаво. Потръпвам тия които са я наредили така си заслужават куршума. Бих ги разстрелял стига да мога да го направя. Мръсни свини, недоумявам как може да я мъчат толкова. Поне за мен е честно и добро същество - момиче всъщност.
Тя сяда на леглото, кръстосва крака продължавайки разказа си:
- До къде бях стигнала? А, да! Значи, аз наистина не исках да правя секс. Никакъв, нито за при, нито за кеф... Онзи миндил явно го разбра. Каза ми да му давам 20 000 дето ме бил вкарал в занаята и да му се махам от глава.
- Ама тоя е изрод бе! Иска ти пари дето те е пращал да се ебеш?- направо недоумявам сложните сутеньорски отношения.
- Виж аз не бях някаква волнонаемна курва, която плаща наем на клуб докато приятеля и си мисли, че работи нощна смяна някъде, или си спи сама в стаичката. Не, приятелче. При мен бяха лъскавите коли, богатите мъже, казах ти. Тука го няма куцото и сакато в буквалния смисъл да ходи да ми дава сто лева и да ме ебе както си иска. – със намръщено от погнуса лице, тя описва. - Знаеш ли какви съм чувала да идват, разни инвалиди, изкривени, мангали вмирисани дето трябва да ги къпеш преди да ги оправиш. Отврат – пълна. Не, аз бях помазана. – тук тя се засмива тихо и горчиво. – Както и да е казах му, че толкова пари няма да види, щото ги нямам. Той каза ,,няма проблеми, ще си ги изработиш”. Казах, няма да стане и пак стана бой. Ама ме би ей така, този път, защото можеше да ме бие. За кеф.
- Изрод. – възмущавам се пак аз.
- Казаха ми давай тогава веднага 10 000 лева и ще си free. Колкото и да знам, че ще ме излъжат все пак това беше надежда да бъда свободна. При това съвсем реална, доста мацки след 3-4 години яка работа се откупваха така, купуваха си апартаменти, дори се омъжваха за някой тих, кротък младеж... – някак не мога да си представя долен курвалък за четири години, а след това БАМ! с магическата пръчка и тя става на ,,вярна майка, съпруга и домакиня”. – Събрах пари, останаха ми към три хиляди и триста някъде. Не беше лоша сумата, ама ме беше много яд, че ще дам 10 000 които си бях изкарала по гръб, на оня коч никой не му е пръхтял в ухото докато го ебе, а щеше да се наяде за моя сметка. Взеха ги, казаха ми да се измитам... – тук хваща главата си с ръце, като с глух глас до разправя. – Мина време, убиха този - онзи. – това ми звучи доста познато, в главата ми изниква тялото на Шмекера, проснато, кървящо в снега. – Получи се някаква рокада, нов началник на проститутките - копелето, ме мразеше...
- Да не е онзи смотаняк дето ти говори на вратата? – питам воден от любопитство.
- Не, той няма да си цапа ръцете с мен. Прати си ,,копоите”. А, да казвах ти... Тоя ме мразеше, реши да си измисли някакви пет хиляди които съм му дължала още, те не били пет, а три – две хиляди съм имала лихва. Лихвата не текла повече, поради фактът, че ме харесвал. Смях! Представяш ли си?
- Може да ти е хвърлил око, щом не ще да се отървава от теб... – предлагам шеговито.
- Да бе, да. Някой друг път точно. Просто е от типа хора които не искат да се минат никога, при каквито и да е обстоятелства.
- Много често точно такива хора си навличат повече проблеми. – я подкрепям аз.
- Идея нямаш колко си прав! – с злоба, която за пръв път съзирам у нея изрича Валя. – Намислих му такъв номер, че свят ще му се завие и няма да знае от къде му е дошло! А мен ще остави на мира...
- Е какъв е планът? – питам след като, тя явно не възнамерява да поясни повече върху това. Поглежда ме съсредоточено, замислено докосва долната си устна пръст като отвръща следното:
- Ще ти кажа, ако искаш да ми помогнеш... Чакай! – спира положителното ми кимане с глава. – Не става дума за нещо лесно или безопасно, спокойно няма да убием никой, обаче може да ти коства живота ако те хванат!
Тук се замислям сериозно. От една страна няма за какво да и помагам, няма смисъл да рискувам, за някаква с която нямам нищо общо въпреки, че ми допада физически и като характер. От друга страна тя е приятна, точна, а някой който се мисли за недосегаем, за голяма работа, за страшна мутра си прави каквото иска. Винаги съм бил на мнение, че истинския триумф се постига когато по слабия победи силния. Точно в този момент нямам никакви конкретни планове, обаче самата идея да прееба мощно някой гаден тип ме изпълва с енергия и желание за действие!
- С теб съм! Казвай сега! – нейната усмивка е от този род усмивки с които Вагнеровите валкрии наблюдават клането на дивите варвари. В нея има много мъст, намек за бъдещите големи страдания на мъчителите и. Някак от краткото ми познанство с нея съм останал с впечатление, че е от миролюбивите хора, доколкото разбирам никак не е така.
- Ще ти разкажа, хайде да стане и да я хапнем нещо навън искаш ли? – на краткото ми замисляне къде да ядем, тя добавя. – Спок, аз черпя! – разсмиваме се и двамата.