Мъгла, дим и пари. Роман.

Мъгла, дим и пари
1. УКВ - waves

Обичам да се събуждам така.
Забравил какви съм ги вършил нощес. Преизпълнен с някаква нелепа оптимистична вяра в бъдещето и новия ден. Всъщност снощи беше адска тъпня, на което пряк свидетел са маратонките ми - мърляви, опличкани с кал, а онова бледо червеникаво петно е или кръв или кетчуп. Подпрени на стената, една върху друга, чорапите са се оплезили от тях като кучешки езици. Изваждам ръка изпод завивката, натискам PLAY и стария ми касетофон Panasonic който засвирва нискокачествен запис на ,,Въжен" от Хиподил - целия изпълнен с шибано пращене, драскане и тук-таме провлачване на китарата. Тежкият ритъм и безумни вокали събуждат престъпната ми мисъл по-бързо и от тройно кафе. Изпъвам се в кревата и започвам да филмирам наум различни комбинации,, които биха ме довели до крайната ми цел - бързо и лесно забогатяване.
Винаги съм се чудел дали в главите на другите става същото или просто аз съм някакво изперкало копеле което са пропуснали да опандизят.

СЦЕНА 1
Място: Където бачкат тъпи путки (магазини за нещо, рекламни къщи, фризьорски салони, може банки и т. н. )
Действащи лица: Аз, Тъпа Путка, Куки
Въоръжение: Юмрук

Отварям спокойно гъзарската врата на предполагаемия магазин. Отсреща ме гледа кравешки тъпа перхидролка.
-Мога ли да ви помогна?-пита с едно пренебрежение, което трябва да ми подскаже, че съм не на място там.
-Мммммм, всъщност мога да си помогна и сам - казвам спокойно докато се приближавам с бавни крачки към нея.
Вглеждам се в празния и поглед скрит зад синьо-сивите и контактни лещи. И тогава, БАААААМ! юмрук в без това и кривия и нос. Тя полита назад и се приземява върху някакви рафтчета и етажерки. Дръпвам и чантата PRADA (менте естествено, колкото и свирки да извъртиш кучко, 900 евро за чанта няма да спестиш), отвътре се разлитат всякакви евтини и ненужни боклуци – сенки, кърпички, тампони, кондоми... Поне телефона и е скъп, а и портмонето и е заредено с няколко петдесетачки.
Излизам навън изкефен с подут до пръсване мозък от адреналиновата инжекция. Ловко разглабям телефона, изхвърлям СИМ картата, а батерията прибирам в джоба, за да избегна проследяването.
Естествено после си представям куките, мръсната Лада, шибания арест, палките в мазето и въпросите,, които ти задава някакъв следовател, задължително облечен в овехтяло пилотско якенце от изкуствена кожа.
„Знаеш ли, че за грабеж дават 5 годинки, моето момче?”
„Момичето иска да заведе дело за средна телесна повреда, знаеш ли, че това са още 3 годинки?”
„Ако зависеше от мен боклуци като тебе нямаше да излизат от затвора?!”
„Абе еееей, пикльо, мангалите ше ти разцепят пропката от шибане, ей!”
Винаги си представям куките в края на всеки сценарий. Може би това ми спасява задника засега.
После идва втората сцена.

СЦЕНА 2
Място: Улица
Действащи лица: Аз, Путка с БМВ, Куките естествено, къде без тях
Въоръжение: Пистолет, любимата ми марка е „Хеклер & Кох”

БМВ-то е спряло на червено на светофара. Вътре дъни някакъв противен хаус, путката си клати главата в ритъм, след като амфетът е разял и без това малко останалия и мозък. Отварям врата, улавям ръката и с едно рязко дръпване тя се озовава на паважа. Сядам в колата, тя подскача и почва да крещи, аз само и показвам патлака и тя млъква. Газ... гумите свистят.
Подкарвам като луд из улиците, поглеждам километража – 100, 120, 140, 160. Ето ви и вас най-накрая, копелета. Една бяла Астра зад мен пуска светлините и тръгва да ме гони. Малко трудно ще ме хване. След минута-две астрите са вече три на брой. Точно така, момчета. Сега вече е интересно.
Забивам машината в някое дърво, превръщайки един куп пари в сплав от ненужна пластмаса и усукана ламарина. Срязвам еърбега с чекията, измъквам се през натрошения прозорец и откривам стрелба с патлака по тъпите копелета целейки се в главите им.
Ха, куките ще ме застрелят с особено удоволствие, после заглавията по вестниците ,,Луд бандит загина в престрелка". Сто процента ще напишат, че съм бил под влиянието на наркотици, въпреки, че аз никога не съм ползвал. Просто трябва да се оправдаят пред обществото, че видите ли полицаите вършат някаква работа изпълнена с риск.
Мога да цитирам статията дума по дума, дори ако някога реша да правя нещо такова, ще го напиша предварително на mail-а ми и ще им го пратя.
След това ще има Metallica и ,,Seek&Destroy".

Мамка му! Мразя да стоя потънал в безумно мисли без да правя нищо. Сещам се за леля ми, която обича да казва „Трябва да се яде” . Винаги са ме радвали подобни неоспорими безсмислици, особено когато тези, които ги изговарят ги комбинират с поглед тип от „Ти записа ли се доброволец?!”.
Рипвам бързо от кревата нахвърляйки се на студа, който одеялото до този момент не пропускаше. Пускам духалката „Philips”, вентилаторът раздвижва праха в стаята, докато токът бързо нажежава нагревателите . Стоплям си дрехите, после ги обличам продължавайки да се топля, мъчейки се да изстържа калта от левия крачол на анцуга.
Тату запяват от касетофона „Я сошла с ума”, подходящо оформление за подобен зимен ден като сегашния. А може би и като снощния, от който нямам много спомени. Изяждам половин суха вафла „Фокус”, слагам си часовника, пускам бокса в джоба, скривайки добре металната кутийка “Fisherman’s friend”, в която има три грама от тревата на Общия. Надявам се да я продам днеска на лапетата дето се събират в гимназията.
Стана ми весело като си спомних какво видях снощи. Минавах покарай Строителния и гледам, идиотите играят на баскет под оранжевата светлина на лампите слушайки долнопробен рап имитирайки смотаните мангали на Америка, чернилките. Гледам Коцето и той се мъчи да дриблира, имитирайки съсредоточено ония генетични отклонения от NBA. Ебаси ташака вчера с техните правиха лютеницата. Гледах го през прозореца как за пет часа ми обели поне 10 кила чушки, а сега е голям тежкар. Хе,хе рапери сте ве, рапери както казваха ония харманлийски цигани в казармата.
Излизам в коридора като пич знаейки, че хазайката се е изнесла към градската градина още в седем сутринта да организира пенсиите на въоръжена борба срещу чумата на свободата, капитализма. Отключвам,заключвам и се заемам да направя първия ми коварен план за деня да монтирам УКВ предавателите под масите в ,,Италианската". Там мястото е просто идеално за големи бръмбари, шибаната им несизнам колко волтова батерия заедно с малката платка никак не са малки, а масите там са с удобен плот. Като лепнеш черното тиксо през средата им, шанса някой да те усети е 0. Проверявам дали малкото радио е в джоба ми, където е по - принцип мястото му. Сутринта асансьора за моя приятна изненада работи така, че пътя от деветия етаж до партера е лек. Вътре мирише яко на разгонена путка може би Paco Raban или XS. Мисля че даже знам коя е, гаджето на плейбоя на четвъртия, който всеки ден води различна патка от ,,манджата'' да я шиба докато майка му е работа. Слагам слушалките Sony в ушите си, които не харесвам, ама не се виждат от страни. Скоро бърчейки физиономия от чалгите на, които попадам намирам пиратската станция на Стефан - Шайбата чийто предавател е мое дело и е свързан директно с компютъра на тавана. От там разпръсква мр3 - ките на shifle.

Все още се кефя, че куките не могат да го засекат. Не че не душиха с съвецките си бракми наоколо ама, аз бях закарал предавателя на покрива на енергото. Неизвестно, защо нещо се омотаха копелетата му и не успяха да ми разконспирират шашмата. Държа гордо да отбележа това е единствената свястна радио станция в шибания ефир след оная дето е на FM дълги и пуска само класическа )).
На улицата в понеделник сутринта е както винаги еднакво, забързани пенсии, отчаяни безработни, лелки понесли чанти с картофи от село, избягали от час малчугани изпреварвани от идиоти качени на кросови мотори, които ги изправят на задна гума с мръсна газ. Не знам, защо мамка му ама когато слушам любимата си музика, за момента Cristina Agilera ,,Genie in a bottle" имам чувството, че съм герой във някакъв ниско бюджетен филм. Очаквам след като завия зад ъгъла да попадна в сцената с престрелката...
Преминавам покрай сградата на градския съвет и разкопките превърнати в опера на открито от смотаните певчуги. Там се събират така наречения ,,елит" който честно да си кажа е луд на тема чалгийка, ама се прави на интересен и подържа мита за собствената си простотия посещавайки подобни мероприятия. А навремето мястото си беше много яко, наркоманите - хм, то тогава сериозните професионалисти в тази област бяха само Косъма и Даката. Те водеха в една предпазна/временна шперплатова къщурка разни прости путки да ги зарибяват. Първо кучките се дърпаха, ама нали са някой са си луди по лошите момчета, не само ги приобщаваха към корпорация ,,Ганджа" ами и ги изчаткваха.
Аз си обичам историята и някак сезарадвах на стила им. Шибаните копелета си правеха мизериите върху единствените на балканския полуостров малки арки преживели римската империя и погинали осрани от тях през нашия век. Щото всичко това за историята си е комерс, братчета тя е важна само колкото да не се преебаваме пак и, пак по един и същ начин, но тъй като всичко е кинти, а от туризъм се изкарва много, voala.
Спускам се по бул. ,,Ленин" преминавам покрай култовата сграда на Стария театър. Подритайки окапалите листа на липите заставам пред своята цел ,,Италианската сладкарница". Всъщност няма кой знае какъв смисъл от подслушването, само един единствен път имаше далавера, но парите, които паднаха тогава не стигаха и да си downgreаd - на компа. Принципно хората си говорят за простотии. Нищо важно не можеш да чуеш, но инак е весело да наваш воайорски ушенце.
Жените плещят разни глупости от рода на; коя тяхна приятелка къде отишла и колко пари давали; рядко си говорят коя, кой била ,,изчукала". Как всъщност не бил чак толкова плачевен колкото предишния. Имаше и кошмарни моменти. Веднъж път на масата седнаха две лелки дето започнаха да си говорят как си живели добре по онова време и са имали пари за я масичка, я диванче или перденце. Ей направо щях да колабирам на скамейката отсреща. Мале колко са прости, ограничени и недодялани. Живота в масички и перденца ли се измерва?
Мъжете са същите, ама при тях има и изцепки за коли, пари и футбол. Понякога сядат такива изроди, дето така се лъжат един друг, че направо убиват коня; още малко ще надминат по лъжи и д'гетата дето са най - големите гангстери в Европа.
Седнах, поръчах си кафе с мляко и зачетох вестник ,,24 часа" който си бях закупил преди малко. Всъщност/принципно всеки ден когато имах желание да инсталирам бръмбара под масата сменях заведението, защото все още се срещаха стари кадри от ДС. Те притежаваха поне малко акъл съчетан с параноя в главата, никак не беше изключено да проверят под масата...
Докато четях за поредните екшъни от вчера - преглеждах още по интересните изявления на куките как са нацапали отново, и не могат да хванат дирите на истинските професионалисти, как зрелищно разкриват аматьорите - наблюдавах внимателно всички. Когато реших, че никой не ме гледа особено внимателно или с интерес, тънко изтървах, уж съвсем случайно химикала с който драсках върху кръстословицата( с такива главоблъсканици не се занимавам). Навеждайки се да го взема ловко прилепих бръмбара съблюдавайки да не си олепя с тиксото пръстите. Скоро след това станах за да наобиколя малкото пазарче зад универсалния където се продаваха всякакви книги. Спирах се главно пред щандовете с преоценените такива - поради две причини; първата е, че новите струваха майка си и баща си; втората е, че напоследък излизаха смазващи простотии, които се продаваха изключително добре, а за един сериозен почитател на фантастиката като мен това си беше голям удар.
Приятно изненадан видях ,,Донеси ми главата на Принца" от Шекли и Зелазни. Търсих я от доста отдавана. С лекота прежалих трите си лева за нея; нежно я скатах в нереално големия джоб на якето за да не се прецака нещо корицата. После се върнах пред заведението с бръмбара, малко зад така известната долна гъба (там където лепят афиши някакви си) имаше доста свободни скамейки покрити с листа от липа и ония листа дето ги има на канадското знаме. Всички бяха свободни с изключение на една на която седеше някакъв дедик с най - малко два инсулта и три микроинфакта. Избрах си съседната до него скамейка, ръка ометох влажните листа, сложих си слушалките, приготвих книгата за четене. Естествено не съм обменял опит с други подслушвачи, но съм напълно уверен, че има цял раздел от законите Мърфи посветени на нас. Принципно върху масата под която е поставен УКВ предавателя задължително никой не сяда на нея; сякаш съм поставил табелка с надпис ,,Reserve". Въпреки всичко когато някой се прежалва и седне за да бъде по – по – най - изнервящо сяда сам или имам щастието да подслушвам майка с пет годишно дете, чийто наставления как то да се храни ме връща в дните на моето ранно детство.
Реално върха на сладоледа е когато на масата седнат две - три кучки и започнат да си говорят всякакви мръсотии или група бизнес партньори които си говорят за шаврантии, а шибания предавател сдаде багажа и нищо, ама нищичко не може да чуеш; изнервяш като прасе.
Привикнал на подобни обрати на съдбата не се влияя докато търся с автоматичното избиране на станции, честотата на бръмбара. Не съумявам да я открия естествено, когато я намирам има такива странични шумове и адски бръждения сякаш се мъча да настроя военен предавател.
Зачитам се в невероятната книга - комедия и се старая да не обръщам внимание, че точно на ,,моята" маса не сяда никой...
След като гадната лапа на студа започва да изстудява гърбинката ми, съм готов да призная воайорското си поражение. Изненадващо на масата сяда някакъв чичка със дебелото си хлапе което важно заявява следното:
- Тате, тате нали ще купиш сладоледа. ?!
- Йордане знаеш, че сега е вече зима и майка ти е забранила да ядеш сладолед, за да не се разболееш! - копелето ловко прехвърля вината на жена си като така начин си осигурява спокойствие цели две минути докато intel - ския чип в главата на хлапето му обмисли стратегията за атака. Кофтито е, че края на разговора ми е ясен, а той протича точно както очаквам:
- Ама тате тя нали няма да разбере като ми купиш?
- Но ще разбере като се разболееш, а последния път като те притисна ти и предаде всичко. - използва основния си коз гадния чичка.
- Ама моля ти се татее. - почти през сълзи казва дребния негодяй използвайки изтъркания си коз ,,жалното проплакване".
Аааа, мамка му! Все на мен ли ще ми се падат подобни бавноразвиващи се олигофрени? Изнервям се до такава степен, че си намирам моята станция потъвам в ,,Get Busy" на Guano Apes дори почти забравям в какво съм се забъркал увлечен в приключенията на симпатягата Аззи.
След десет минути масата се освобождава и тъй като ми е писнало да се занимавам с простотии ставам, сядам на същата маса поръчвам кафе, оглеждам се като без да преигравам много, много се навеждам за да прибера бръмбара. Изгълтвам шибаното горчиво кафе, защото гадната сервитьорка винаги ме работи пробутвайки минимална захар, по - малко отколкото би дала и на бездомно куче; ставам нагъвам на руло вестника, прибирам го в ръкава. Мраза да го разнасям, също такае важно да е свободна лявата ми ръчица в случай на нужда. Прехвърлям на бърз оборот плановете за деня и се запътвам към Алана където имам среща с Бат Христо.

2. Ганджа - corporation
Може да звучи по детски, ама той си е мега ненормално копеле. Не е от тия мушмороци дето като ми се надрусат или напият не мислят какво правят; той мисли. Знам го още от Сградото където бяхме в един курс. Там зарибяваше наляво - надясно със стрити на прах амфетамини, които се смъркаха с една от ония смешни сламки на сокчетата от 10ст. . На другия ден експериментаторите идваха на даскало поглеждаха го с уважение и казваха ,,Абе мамка му кво ми даде вчера бе?!Първо мислих, че някаква мизерия щото не ме хвана, ама към 15 часа - разбери направо се откъртих!". Той се засмиваше весело като не казваше никому с какво ги зарибява. Беше и все още е химик, ходеше на спортно гребане, ама някъде от периода когато гръмнаха Карамански спря. Все съм го срещал по аптеките да си купува някакви боклуци като пчелно млечице и тям подобни. Реално мускулите му бяха доста подути, но падаше смях когато си свалеше тениската; зърната му приличаха на женски, направо човек имаше чувството сякаш пред него се поклащат цици.
Всъщност ме кефи главно за това, че отбираше от философи. Зарибявахме се за всякакви дълбокосмислени работи, ама вече съм им забравил края дори май цялото начало...
Освен това беше добър градинар. Като всеки перспективно млад човек търсеше нови култури за разсад; изключително беше останал доволен от някакви австралийски семена. Тревата от тях я продаваше по 25 лв. и беше адски малко под грам, ама така отсичаше изродите. Направо щеше да направи състояние ако не го бяха пребили. Тогава две седмици го нямаше (е поне до голямото междучасие щото, аз се пусках тогава в почивка до другия ден) после подочух, че са го вкарали в болницата. Когато се върна имаше някакъв мега гаден кръвоизлив в окото, които така и не се махна.
Беше ми комуникирал вчера когато го срещнах в пивница Орлите ( някой я наричат Eagles ), че ще чака някаква приятелка в парка за среща. Така му се откривал прозорец през който можело да си поговорим за новия ми проект за безбрежни марихуанови плантации; който ми хрумна след като гледах онази невероятна лента наречена ,,Две димящи дула".
Докато вървя върху булевард ,,Георги Димитров" ми е станало навик да оглеждам и класифицирам минувачите. Кой ме гледа злобно, кой не ми обръща внимание, имам ли някой враг сред тълпата? Може би ще мерна мерзък длъжник - куче което ми дължи кинти или имам да му връщам няколко шута & юмрука. Които той заедно с гадната му компанийка са ми нанесли в момент на слабост. Такива не съзирам в така рано в понеделник сутринта, но съзирам други папурковци.
Понякога докато гледам лицето на вървящия срещу мен човек си представям как пронизвам с метален шиш главата му през небцето; как с един замах на моята метална остра роботска ръка му отделям главата от тялото; как от пръстите ми излизат два шиша единия с топлината на ада, а другия с неговия студ. Забивам ги в главата му; как с едно движение на ръката срещу някоя проста надута путка отпарям двете и бузи. Тя братко мили почва да пищи мъчейки се да спре отчаяна кръвта...
Потръпвам виждайки някаква ужасна циганка чието лице около устата е с някак със странна бяла кожа. Сякаш е пила киселина от която е ощавена. Преминавам покрай ужасните хамбургери ,,Prince", които престанах да си купувам. Хлебчето на ход - дога често се разпадаше, оплескания с горчица, кетчуп и някакво бяло нещо кренвирш като падаше на красивата 125 левова адидаска за да я оплеска цялата! За щастие е вече студено така тълпите омразни кибици са покрити някъде. Не ми стоят в заведенията вперели поглед към нищото - обсъждайки задълбочено околните.
Стигам до градината срещата ни е до готиния паметник са св. Георги, които трепе някакъв мършав змей; има нещо от Age of Wonders ( стратегията на Триумф от ‘98 ) в него. Сядам на една пейка на която преди малко е стоял някой защото е приятно топла. Зачаквам. Този навик си го имам от многобройните шибани наряди в казармата където вярвайте ми чакаш мнооого.
След десетина минути в 13:43 той ( бат’ Христо ) изниква от една странична алея носейки все още веселия кръвоизлив в окото който му придава леко налудничав вид. Стиска ме си ръцете като едни истински професионалисти. Започваме церемониално значимия разговор:
- Как е? Намерили ги семената? - питам аз.
- Имам само петдесетина. Моя човек беше продал почти всичкото на някакви от Чирпан. Едвам ги събрах тези, брат. - отвръща той с филосовска примиреност.
- Е за начало ще е добре... Беше ми казал, че се пуши само мъжката или пък беше женската?
- Женската, мъжката е гадна. За нищичко не става. С мляко може да я пиеш, но опасното е ако оправи (опраши) женската. - отвръща и продължава беседата. - Знаеш, че семенцата се сеят напролет, видя как си ги държах във влажен памук в джоба ми за да им е топло. Посети онзи сайт дето ти бях казал там си има всичко с подробности.
- Оня дето с на английски пишеш като на български марихуана? - питам за по сигурно аз.
- Да същия там си има всичко. Имаше един дето се казва otglejdanenazakrito.com. Пробвай и там. Използвай мъдроста, опита на хората към пътя на съвършенството.
- Да не ги удавя. - казвам аз сменяйки позата на краката си.
- Еми ще внимаваш, ако стане нещо ми се обади, аз ще тръгвам. - той става махва ми потегля към някаква не особено готина кучка. Веднага започва да обяснява нещо шепнешком, като скоро разведрява нейната смръщената физиономия. Малко ми става тъпо. Засаждал съм и преди, като от опит знам, че поне от половината семена които сега ми ги даде в кибритената кутийка няма да покарат.
Трябва да са поне стотина за да стане добра плантацийка, всъщност мисля да я разположа някъде из треволяците около езерото ,,Загорка''. Няма да садя всичко едно до друго, а ще ги разхвърлям на десет - петнадесет метра корeн от корен - така няма да си личи изобщо, че канабиса е насят нарочно. Така ако някой ме надуши най - много ще да ми обере стоката за да ми заслужи отмъщението. Всъщност съм почти уверен за местата. Смятам, че не ги посещава никой; правя един мега прост, но резултатен номер. На някое видно място като камък или малко гола почва поставям двайсет стотинки. Почти няма човек който да щъпука наоколо и да не ги прибере, а тия, които си стоят там са недокоснати от цели две години.
Станах, поогледах се не засякох нищо интересно и реших да отбия време като посетя едно приятелче в ,,Аскента"...

3. Всички да станат това е обир!
Доста магазини от веригата Аскент се бяха нароили преди години, но за щастие не станаха голяма верига. Този който ще посетя се намира съвсем до нас. Честичко го използвах за дойна крава.
Просто е невероятно занимателно! Имам свой човек който работи вътре от доста време. Знаем с него всички номера; главно как не ни хванат когато изнасяме плячката. Гадния фабрикант - собственика удържаше от заплатите на целия персонал. Затова така се налагаше да избиваме трийсетте лева на моя човек дето му ги взимаха/удържаха всеки месец. Реално тия магазини отделят към 3-4% от цената на всички в графата ,,Търговски риск” която трябва да покрива точно тези неща.
Краката ми нещо недоволстваха - реших да не им обръщам внимание. Без да гледам кретените и групичките зомбирани от сапунки пенсии се отправих натам за да закуся подобаващо. Минах през ,,Столетов", защото е добре човек винаги да си сменя пътищата, за да е непредвидим като причакването и пребиването му от неизвестни субекти да е поне леко възпрепятствано.
Затова се замислих/сещайки се за един момент във Второ ОУ, когато след като прекалих с гаврите върху една изключително яка седмокласница с мозък, пукната стотинка. Тя извика братовчед си с неговата чета. Информираха ме за засадата. Естествено направо нацапах, представяйки си главния герой с разбит нос, скъсани дрехи, получил доста неприятни шутове, докато е лежал на земята мъчейки се да прикрие главата и своя корем от нечестните удари. Тогава нямаше смисъл да обаждам ситуацията на някой учител. Заради простия факт, че всеки щеше да се заинтересува, защо точно мен чакат. Отговорът на този въпрос не трябваше да се научава все пак. Извадих неочакван късмет тъй като имахме отвратително копеле за класен, известния педофил Янев. Ненормалния изрод имаше обичай да ни държи по два - три часа в ,,час на класния" който само на чиста теория продължаваше 45 минути. Този път би всички световни рекорди като ни пусна два часа и половина по - късно. Направо се покъртих след като на двеста метра от даскалото с едно приятелче се преоблякохме. Тоест аз си взех моите, а то неговите дрехи и чанта; понякога този номер вършеше работа. За поне първите десет секунди преди жертвата да се развика ,, - Не е тоя, не е тоя!”. Мерзките причакващи твари си бяха шибнали пръчката след като са ме чакали вън на студа 5 часа. За мое голямо съжаление това е една от малкото засади от, които съм се измъквал така успешно. Винаги когато се прибирах внимателно оглеждах кооперацията от всички посоки. При наличие на ,,доброжелатели" предприемах план Б.
Полу - задушен от изгорелите газове на отвратителните полски рейсове и смотания дизел който пробутваха на нашите бензиностанции се добрах до подвижната врата на магазина. Тихо прошепнах ,,Open sysame" имитирайки марула от култовия филм на Hallmark ,,Хиляда и една нощ" който нареждаше на скалите да се разтворят. Всъщност датчиците за движение сработиха, без моя помощ, вратите се отвориха. Oбля ме хубава, нежна топла вълна. Преминах през смешните каубойски вратички като се насочих директно към щанда с колбасите.
Петър си беше зад него. Правейки се на любезен обслужваше една съсухрена бабушкера която явно за пореден път доказваше знаменитата му теория, че ,,Клиента е тъп" задавайки му леко казано странни въпроси. Всъщност теорията му е кратка, обаче обясненията и действителните, поясняващи случки към не я са доста дълги. Почти всички съм ги забравил. Приближих се към щанда след като той приключи с лелката; като забелязах по отблизо. Попитах го с кодовата фраза:
- Имате ли пушен бибек?!
Той ми кимна за ,,здрасти" и каза:
- Ей сега ще проверя.
Номера е прост. Множество други номера и други тарикати къде - къде по засукани от нашите се бяха провалили ефектно, затова според мен най - изпипаните номера са класическите.
Не като номера на касиерката дето не маркирала половината продукти на майка си или пък когато някаква друга също не маркирала по скъпите продукти след което прибирала мазно разликата за нея.
Направили им постановки. Хванали и двете...
Всъщност Петър отвиваше след това поглеждаше дали някой наблюдава чернобелите охранителни камери, и ако нямаше никой идваше моя ред. Движих се без количка понесъл всичко в ръце, а това за което решавах да не плащам. Издебвах миг в който нямаше хора наоколо, натъпквах плячката във вътрешноста на якето.
Номера беше без грешка, щото беше класически. Ако се издънех първо трябваше да ме хванат и обездвижат - едно доста трудно действие. Моя човек Пещо не рискуваше нищо. Деляхме наполовина, все пак той не бе някакво тъпо копеле, и си заслужаваше наградата.
Петър излезе от склада погледна ме в очите като каза, отново играейки театър пред някаква симпатична патка, негова колежка:
- Нямаме в момента, но утре ще получим.
Това очаквах да чуя. Тръгнах между богато заредените рафтове, стелажи или като там се наричат нещата отрупани със всякакви благинки, които поради независещи от мен обстоятелства нямах възможност да закупя и започнах да грабя. Да си призная западните консерви, които се отварят подобно на кока - кола и са сготвени със страхотен вкус са ми слабост. Устата ми се напълни с лиги, които с мъка преглътнах. Избрах си три плоски консервички с различни видове рибка. Четвъртата метална кутия бе пълна с мариновани калмари, които обожавах. С оглед свирепите цени реших да се запиша пред касиерката само с една консерва. После пристъпих към маслините презрително подминавайки най - честата жертва на хора като мен, козметиката тъй като скоро си я бях ,,напазарувал". Петър искаше от ония отвратителни големи зелени маслини, някакъв гръцки сорт който в мизерното си пакетче струваше цели 5.40 лв. Грабнах един хляб на нарязани филийки, три пакета фафли Фокус. Огледах се и както се очаква на най - пустото място, принципно щанда със соковете пазен единствено от една в случая безполезна камера бе празен. За десетина секунди всичко за което нямаше да плащам се намери добре прикрито от гънките на старото ми пухено яке.
Хляба братя хляба, една консерва и три пакета вафли ,,Фокус" останаха в моите ръчички. Насочих се към първата каса, защото бе празна, тъй като в подобни моменти адреналина винаги се покачва ми се искаше по бързо да се изнеса от тук. Касиерката бе някаква наскоро наета - можех да и отмъкна половината неща от касата докато тя ми блее наляво - надясно. Не предприех подобни риск точно тук. Съществува голяма вероятност някой да ме съзре и предаде. Е ако се бях сдухал достатъчно или в момента не съм с толкова много доказателства в моето яке, щях да се пробвам.

4. ,, I’m the Ghost, remеmber!"
Прибрах се до нас, тихомълком се вмъкнах в стаята; моята крепост. Всъщност в нея секциите, малката култова за цяло поколение масичка която всички родени жени между 25 и 55 година притежават + дивана който използвам като легло са собственост на хазайката. Самите мой вещи са доста малко. Разтоварих плячката като повечето от нея прибрах в малкия хладилник ,,Мраз" изглеждащ толкова ретро това хилядолетие.
С удоволствие включих духалката. Като се постоплих, погледнах термометъра в стаята. Температурата се бе покачила до 18 градуса. Натиснах голямото бяло копче на компютъра като го оставих да се зарежда. През това време отворих една от консервите която твърдеше, че е с херинга и я изгълтах използвайки една четвърт хляб. Плътните пердета на квартирата спираха всякакъв достъп на светлина, а улицата и изобщо пенсионираните ми съседи са тихи докато чакат своята предизвестена скорошна смърт в своите бутиково скъпи (над 150 бона) апартаменти.
Изкефен стартирах Starcraft - а заигравайки се на една от сътворените от мен кампании. Лейтенант Кериган и темплара Тасадар за поред път под вещото мое ръководство разбиха Ескадрона на Алфа и Зерговете от Карм. Невероятно се кефих на озвучването и най - вече на репликите на главните герой. Почти без да мисля за друго само освен за изтреблението на малките копеленца на екрана прекарах следващите два часа. Часовника показваше 16:22 ч. - време беше да се обадя на Надя.
Взех слушалката на телефона, набрах нейния номер. След третото звънване щях да затварям когато тя ми вдигна:
- Ало кой е? - пита Надя с приятния си глас. На мига измислям някаква простотия и я изстрелвам в слушалката.
- Обаждаме се от телевизионното предаване ,,Познай вярната дума". Госпожице Танeва ...
- Глупак. - казва спокойно тя разпознала моя писклив гласец.
- Ще се видим ли? Какво направи с програмата, пита ли оня кретен?
- Питах го. Ще я намери... заради мен. - ми отговаря мъчейки се да ме вбеси.
- Да не намери нещо друго!. - процеждам, аз въпреки че не съм се вързал.
- Ревниво копеле пак си се сдухал. Идвам, чакай ме у вас!
Запознах се с нея мега случайно. В момента в който, обаче установих контакт с умствения и потенциал от ново поколение разбрах, че не е като простите sex - toys, които се срещат под път и над път. Всъщност едновременно държах много тя да е с мен, обаче погледнато от друга страна избягвах да се обвързвам за да не съжалявам после. Колкото и трудно да бе подържането на някаква дистанция.
Ненавиждах до гроб мастиите, които се впиваха в човека за да смучат материални блага от него, буквално ме докарваха до полуда! Ако някоя такава кучка ми се изправеше насреща избягвах да се занимавам с нея опитвайки се да не омърсявам своето съзнание.
Стартирах Winamp отваряйки листа с Nirvana, Надя им се кефеше ужасно затова заслужаваше те да ме по - тормозят малко. Smells like teen spirit беше към своя край когато звънеца иззвъня. Обух си меките чехли - зайчета, пооправих вечно рошавата си коса. Отворих вратата...
Винаги когато виждам подобна жена като нея се израдвам ужасно. Вероятно някакъв първобитен размножителен импулс се събужда в мен. Топчица се свива в моето коремче, а четиринадесет каратовата ми мазничка усмивчица сама завзема цялато ми лице с безусловната своя победа.
Кимвам да влезе, оглеждайки я отгоре до долу. Въпреки, че на мен ми е адски студено, тя все още носи от онези бели сутиени, които повдигат безстрашно нагоре страхотните и цици, надничащи от бялата риза. Сложила си е някакви смахнати обеци + едно - две сребърни синджирчета за, които още не съм разпитвал от кой и за какво са дар. Дънките са цяла излята поезия поради начина по който подчертават задника под който са изваяни нейните крака.
Сядаме на дивана, тъй като много мразя да я целувам пред други хора я прегръщам точно тук на своя шибан, стар олд скуул диван – легло. Правя го нежно без да вкарвам език, припомняйки си онази гениална песен на ,,Хиподил": Нямам думи да опиша, тялото и, просто виж я!". Не се увличам, макар в нейния поглед да прочитам желание. С ловко движение грабвам CD - R , а който не бях забелязал до този момент. На него има надпис нанесен с почерка който никога не успях да постигна. Моментално забравям текста, щото е от ония глупости от рода на нещо сборно - Pro, Wave, Sound. Доколкото знам най - накрая е намерила пиратско копие на някоя кадърна програма за запис и разбиване на mp3. Всъщност не сам много навътре в нещата, тъй като реших да се занимавам с тях отскоро, решен да направя някаква свястна музика от рода ,,Гумени глави '96".
Инсталирам цялата 547 мегабайтова история на Hard - а и докато чакам я питам:

- Ще ги разбием, а?! Ще направим такава музика която няма аналог в света...
- Ти ще си ми бек вокалиска. - казва Надя секвайки култовия ми ентусиазъм. Става от дивана и тъй като е вечно любопитна започва да рови из нещата ми. Не се обаждам, защото всичко тайно и компрометиращо е добре скрито на около 3 километра в една добре замаскирана дупка. Обаче все пак ръчицата и измъква снимката на Маймуна; на нея е в обичайната поза ревящ, размахващ шал на ЦСКА, завързал за кубинката си наказан шал на говедата.
- Кой е този? Не съм го виждала досега. – след което обръща снимката и започва да чете на глас. - ,,Kill enemy. Ubii govedata!". Върл чорбар а?
- Абе взе да ставаш много любопитна нещо. Сядай си на дупето и ми покажи как се работи с това чудо. - отвръщам затънал в менюто на програмата.
- Имам чувството, че съм го срещала някъде...
- Малко трудно, едвам се измъкна след една далавера, гонеха го куките в комбина с ячките момчета. От четири години е накатан в US. - прекъсвам я дръпвайки собстъвенически снимката, май единствената на която Маймуна си е правил след шести клас, когато го хвана параноята. Дори на тази е увит със шала и вечните му черни цайси Police. Направо се чудя как ми позволи да го снимам, ама беше мега изкефен от мача. Зад него горяха седалки резултата беше 2 на 1 за червените майстори срещу сините джуджета. Скоро не съм ходил в София. Уверен съм, че никой вече не ме търси там заради онези далавери с хаповете, въпреки това тук усещам ми е добре. Като се замисля отбора ще играе важен мач този месец. Затова може да се подбера с агитката натам като по - пътя подритнем някое говедо или мангал.
Надя започва да се рови из менютата прави нещо и разлага ,,smells like teen spirit" на съставните и части. Започва да пуска и спира различни waves накрая оставя само китарите, които самотни забиват ритъма на песента. Взима микрофона от кутията свързва го с порта на компа, рестартира го и настройва програмата на запис.
В продължение на два часа си записваме глупостите, аз пея с фалшивия си глас ,,Извинявай скъпа моя" я тя поде онази омазана песен на Madonna ,,Like a virgin". Останах отчаян от ужасното ми звучене на моето мучене, реших да се съсредоточа върху текстовете на песните. После станах заключих вратата да не би бабето да нахълта. После допълних:
- Този път имаш право само да скимтиш!
- А ти може и тихичко да грухтиш... - ми отвърна тя.
- Тц, ще цвиля. – показвам подкупващата неустоима усмивка.
- I'm the Ghots remember! - Надя имитира доста успешно Сара Кериган.
Е продължението е ясно.

5. Тъмната страна на силата
Винаги след като съм чукал задоволително - съм щаслив. Най приятен ми е момента когато нейната глава е до моето рамо. Нежният и топъл дъх гали настръхнала от студа кожа на гърдите ми. В стаята е мега тъмно, бабката по едно време спря да трополи насам – натам. Вероятно се е кротнала пред телевизора; ,,Дързост и красота" промива празния мозък за да не вземе да превърти и да взриви Енергото. Неизвестно дори за самия мен, но когато трябва да ми е мега яко мисля за глупости. Дори сега докато Надя кротко дреме до мен; гола все пак мамка му! Върти ми се следната мисъл. Какъв е смисъла на живота??! Каква е Основата идея за всичко?
Да се размножаваме подобно на бактерии като на онези мерзки филмчета по discovery channel? Да достигнем някакъв неизвестен научен и емпатичен свръхразум? Да се натряскваме всяка вечер.? Тц! Съжалявам, наличието на таван в момента. Жалко, че не е една от онези летни нощи на село, когато мили спортни запалянковци звездите наредени в смахнатите си съзвездия шестват над мен. Луната тази нощ си е взела почивка, затова човек си представя как отминава звезда след звезда, след звезда и накрая всички галактики като малки звезди формирани в нещо като ... вселена.
И се отдалечаваме бавно, бавно с човешки крачки - дълги не прoизносимо много. Съзерцава ме ги там подобно на Моргот който ги съзерцава сам, откакто Толкиновите валари са го запокитили в голямото Нищо. Настръхвам. В един такъв момент започвам да си мисля за смъртта. Тя е толкова безкрайна, почти като космоса...
Тя е като река която те дави няма и край. Имали смисъл да съществува всичко това което изглежда така незначително в сравнение със звездите. Изтривалка за крака, четка за зъби, жалки вещи сравнени в величието за разстоянията от масата/теглото и светлината. Има ли Бог...? и ако има ще ме порази ли?
Вероятно. Напълно е постижимо/задължително. Като се замисля не се вписвам като нещо богоугодно, по скоро приличам на коварен стар плъх който заслужава една от онези весели отрови с цветни метали в химическия състав. Прогонвам мислите си там откъдето от където са дошли. Сега ми е добре да философствам, ама утре ако ме набарат хиените навън ще ме съборят в прахта, като започна да ям шутове и ритници. Тогава остава само нуждата. Нуждата, мамка му когато съм гладен, когато ме тресе, когато боли, нуждата да съм жив и да дишам, копеле!
Ако мога, нека кракът ми обут в железен ботуш да гази всички мои врагове като гнусни плъхове и да троши с пукот гръбнаците им. Нуждата копеле...
Решавам, че трябва да спра да мисля за глупости. Нежно я разбутвам и прошепвам:
- Ставай, излизаме.
Тя се прозява казва, ммммм, започва да се облича. Би трябвало да се изкъпя, обаче конюнктурата не позволява това. В бойлера има само студена вода, а гадното бабе ми иска по 1 лев и 50 стотинки на къпане в мизерната, воняща на канал баня. Пък не е мъка за умиране. Обувам въпреки всичко нови дрехи. Нови бели изрязани слипове, дебели термо чорапи, мега новите крадени дънки, а блузата си остава същата.
- Надя утре идвам да завъртим една пералня.
- Може и друго да завъртиш ако се представиш като днес. Майка отива на село. - казва тя докато закопчава копчетата на своите дънки. Поглеждам я святкам лампата, пак я поглеждам.
- Като се запознахме не беше такова момиче.
- А бе държа вид нали разбираш. - се ухилва в отговор на лукавата ми усмивка. Гадна малка курвичка, кефи ме. Be cool. Тя обаче атакува на свой ред:
- Къде възнамеряваш да ходим? На Little Rock ли пак?
- По добре да не се появявам там седмица - две. Ще отидем в тъпия Спалнята/Bathroom там трябва да са Малкия Иво, Ванката и Косъма.
- Еба си пак ли ще съм сред банда пръчове? - подскрежена си слага сутиена скривайки прекрасната гледка на настръхна ли те и карамелени зърна.
- Този път си водят някакви ученички от Манджата. - по хубаво да не го бях изричал. Надя побелва очи в стил, пак ли девствени минетчийки. Много мрази шестнайсет годишните начинаещи курвички, един - два пъти щеше да се сбие; добре, че аз бях там. Носи си газовия патлак в дамската чанта и е доятатъчно тъпа за да го използва.
Пооправям си невъзможната коса пръсвам с Fahrenheit. Нахлузвам верните маратончици. Гадната кучка ми докопва парфюма дори и предлагам ако иска да се облее с него вместо да се пръска 100 пъти. Еба ти, струва 80 кинта на магазина. Най - накрая излизаме, а асансьора отново работи на пук на скептиците.

Под мътната, така кефеща ме светлина на оранжевите улични лампи вървим хванати под ръка; не е от мое желание. Надя твърди, че това е романтично и съм голям кретен като се опъвам и дърпам, дори ми пожелава след като тя умре да си хвана за гадже селянка от Севера; щял сам да видя тогава романтика. Мъча се да не обръщам внимание, никак не е лесно обаче. Имам чувството, че на ръката ми е увиснала не двадесет годишна super bitch, а бабка от някоя стара холивудска лента.
През това късно време почти не се срещат хора. Сякаш има военно положение. Самотните минувачи бързат да се приберат на топло и да ,,намажат моркова" както казваше Скенджата. Мислите ми ще щурат подобно на комарите около лампата в дясно и всякакви шантави идеи се въртят из черепната ми кутия.
След като съм чукал, не мисля за sex; всякакви прекрасни и коварни мисли започват да се зараждат в моята глава. Винаги съм си мечтал още от малък, когато гледах около осем пъти в киното ,,Робин Худ" с Кевин Костнър да имам меч като неговия. Интересно, защо меч, а не лък с който се подвизаваше главния герой, може би поради простата причина, че лъковете, които си майсторях изплюваха стрелите на не повече от 5 метра в произволна траектория. Та исках да имам онзи зъл меч да го нося подобно на, Добромир от онези древни комикси. Някой като ми се направи на интересен, да го погна с меча надавайки див вой. Или когато онези трима идиоти, които ме преджобиха един път на тъмно когато бях малък, щяха да им фръкнат главите, а фонтаните кръв весело ще пръскат от прерязаните артерии. Да видя острието червено от кръвта на онази дърта луда съседка която винаги ме навикваше когато пикаех под терасата...
- Каква простотия ти се върти пак в главата?! Познавам този отнесен поглед, не предвещава приятно прекарване... - казва, Надя леко, някак не заангажиращо.
Това всъщност ме сепва рязко, мъчейки се да се направя на разсеян промълвявам нещо за пари. Надя изсумтява в стил все за тях, май си мислиш и дори не казва нищо повече.
Понякога ме удивява сякаш е гаден телепат и ми чете всичко в главата. Най - много мразя да бъда предсказуем, просто ненавиждам някой друг да знае какво си мисля в момента или какво ще направя при дадена ситуация. Хммм. Мразя го тъй като самия аз не знам какво ще направя в даден един момент. Ако някой друг знае за какво си мисля елементарния отговор е, че нещо хич, ама хич ме няма напоследък. Поглеждам красивата, русичка главица - обзет от внезапни подозрения мислено изревавам,,НАДЯ ОБЪРНИ СЕ!". Тя не се обръща, продължава да си върви все така спокойно мислейки си някакви свой работи...
Какво, какво си мислиш шибана кучко? Мислиш как да ме предадеш, как да ме изработиш и да ме оставиш кървящ и умиращ там на снега... Мислено си бия един бич за простотиите, които се въртят из главата ми. Може би всичко това е заради прекомерното напрежение последните дни. Бива да съм съмнителен, ама чак толкова и то на човек на който вярвам. Естествено в главата ми веднага зазвучаха думите на баща ми,,Пари в банка да не слагаш, и на жена да не вярваш".

*************************
Може би прекалено много държа на Надя. Ходил съм с всякакви възхищавайки се на извивката на техния ханш или облите полумесеци на техните гърди, но за сега само ТЯ ми харесва какви ги мисли. Печалното е, че е непредсказуема, никак не е глупава. Не дай си може да съм се влюбил в нея, макар да не откривам подобни признаци на тази съсипваща тялото болест. Абе мамка и кучка! Тя е хиена подобно на всички останали, ако си подаде ноктенцата ще и смачкам главичката за урок и ще я зарежа. Да и го начукам на гадната, шибана, мръсна, долнопробна, мерзка кучка... ама ме кефи. Мамка му!
Някакъв раздрънкан Опел шофиран от кандидат самоубиец с компания прави остър ляв на Хаджи Димитър и окръжната библиотека. Тегля им една на ум после добавям:
- Уплашиха ли те миличко. Стреснаха ли те гугутчице?
- Духай ве! - ми отвръща тя като ме стисва с по - голяма сила поглеждайки ме ухилена;с някаква нейна порочна според мен усмивка, макар тя естествено да отрича. Пресичаме пустата градинка от южната страна съда. Дори глутницата бездомни кучета се чупила нанякъде. Свиваме покарай стария театър, преминаваме през новата детска площадка от южната му страна. Няколко скейтъра пушат joint върху странната пързалка и шептейки си тихо някакви глупости ни гледат с мръсен поглед. Просто искам някой да ми каже нещо, да кажат нещо за НЕЯ, да ме наплюят простите мърши... Ще извадя бокса. След това избивайки зъби под осъдителните крясъци на Надя побеждаващ и кипящ от адреналин, Адреналиновия човек ще се разправи веднъж завинаги с гадните скейтбордисти. За щастие или нещастие преминаваме спокойно край тях, мярвам някакви чичковци да шмъркат на стълбите между театъра и халите после влизаме в бившия ,,Паралакс". Това име винаги ми напомня за онази маняшка книга - игра на Уейн и Блонд където куките след като ги бяха взривили нещо, четяха какво са ги вършили снощи от вестник ,,24 паралакса".
Правя се на джентълмен дори отварям вратата за да влезе Надя. Мъчейки се да не заглеждам мутрите на околните, сигурно защото ме дразнят неимоверно. Локализирам местоположението на тримата идиоти които са заедно с новите рибки. Свивам своите пръсти оставяйки само средния и наблюдавайки в очите, Иво си бъркам дълго в носа. Ефекта е моментален той ме поглежда осъдително, после бутва Косъма да види долната моя постъпка. Моя милост бързо заема нормална поза като още повече вбесявам Иво. Косъма зацепва в един момент, че не е някое добро парче, а сме ние и се разлива усмивка от която устните оголват огромните му венци. Мамка му ако се казваше, Венци щях да го съсипя от бъзик. Иван ни кимва докато се смесваме на фотьойлите и казва нещо бъдещата наркоманка до него. Все си ги избираше някакви такива не опитали дрога бивши отличници жадни да опитат анален секс с някой отрязващ наркотик. Тази си беше грозна, но имаше цици съчетани с малък задник. Ставаше да един - два пъти с предохранителни мерки, тоест с черната торбичка на главата. Мацките на другите двама олигофрени бяха пълна скръб, мале, мале бяха се облекли с такива дрехи, омазани с грим и ненужни очила без диоптър, че ми приличаха на трийсет годишни счетоводителки.
- Това е... - започва Косъма. Аз го срязвам.
- Който трябва!Как сте днес мили девойки?
След подобно осъдително държание всички се сецва. Затова решавам да го давам леко - тоест тъпата. Около два часа бъбрим за глупости. Макар, Надя да каканижеше ядно преди да тръгнем сега най - безсрамно обсъжда някакви общи нейни познати с приятелката на Косъма. Тримата идиоти си дават вид пред курвите и ми ги ръсят такива, чак ме хваща яд. Явно са решили да ги прекарват тип ,,бързачка”. Мрънкат някакви ужасно достоверни лъжливи истории, техен предварително ошлайфан патент. Гледам да поддържам вял разговор като чат пат ги засичам с тънки въпроси относно наглите им лъжи и печеля одобрителни пълни със злоба погледи.

Всъщност съм дошъл да обсъдя бъдещата пазарна стратегия с тримата кухи кратуни. Тя е проста и елегантна. Заключва следните неща. Как да отидем на Златните да проследим някой пиян фрашкан с пари чужденец, да го пребием без да ни усетят. Взимаме му нечестно спечелените пари. После бързо отново се включваме в ролята курортисти, а куките лапат мухите щото пиян и пребит чужденеца може само да опише юмруците ни. Реално ченгетата най - трудно разкриват тези престъпления , особено ако нямаш досие на бандит и не ти търсят алиби при всеки подобен обир. Тази идея ми хрумна една нощ докато разцъквах каналите и попаднах на интересен филм по Discovery chanel който ме подтикна до тези умозаключения. Лошото в цялата работа е, че сега идва зимата, а единствения вариант е Пампоровец и Боровец, но там да си призная не съм пристъпвал, а както всички знаем най - много човек се страхува от неизвестността.
Подобни моменти ме изнервят. На Иво май му се отвори парашута, хилейки се като хиена докопала плячка той се изнесе със секс играчката към тях или там където е решил да извърши мерзкото си дело - да обезчести девойката. Е това за обезчестяването в кръга на шегата.
Правя злобна, мега злобна физиономия като ясно, отчетливо със точките, тиретата и всичките му запетайки изричам:
- Тази вечер, искам да си поговоря лично с вас! Нека изпратим дамите...
Двамата ме поглеждат внимателно, но кучките им ме изглеждат с отровен поглед. Надя се активизира. Става хвърля пари достатъчни да платят половината сметка после излиза. Последвам примера, зачаквам търпеливо да се разделят с ,,приятелките си" обяснявайки им нескопосано нещо на ухо вероятно, че съм голям идиот и утре ще им се обадят. После странно ухилени се приближават към нас и Косъма казва:
- Еба ти още малко и щях да прекъсна четири месеца сексуална суша.
Поглеждам го внимателно и му отговарям:
- Преди пет дни на купона при Даниела и Марта мисля, че те видях в доста компрометираща поза която опровергава предишното ти твърдение.
- А бе не ми говори така изнервям се. А пък онази си беше куче. Имаше голям задник и някакви косми по циците, задавих се даже с един и...
Иван го блъска по рамото и полу - ядосано, полу - отвратено изрича:
- Спести ми гадни подробности. - после поглежда първо Надя после мен и пита. - За какво искаш да говорим?
- Ела да седнем на някоя скамейка в Градската и ще ви обясня по подробно. Абсолютно нищо няма да казвате на Иво щото е абсолютна мърша!
- Ебе му се на човека. - изрича шеговито Косъма.
- Кой за каквото си мисли. - подхвърлям баналната фраза. Посочвам по емблематичен начин към гърдите му промърморвайки с кобен глас:
- А аз мисля за пари, много пари!
Противно на тъпанарската им природа двете копелета не се засмиват дори не започват да говорят глупости. Само ме оглеждат. Надя пали една от шибаните си цигари, които ненавиждам, защото мразя в червата цигарения дим също ме поглежда с някакъв неин си долен кръвнишки поглед. Нещо за което едновременно искам да и разбия главата, и да отправя целувка върху гладката бяла кожа. Сядаме на една празна скамейка близо до спрения шадраван. Наоколо съществуват само случайни капути + една двойка гнусни метъли, които се целуват. Гледката е смешна. Приличат ми на две жени заради дългите си коси. Всъщност мъжкия елекземпляр има права светло кестенява коса и е по женствен от дебелогъзата къдрава фенка на Iron Maiden. Стареейки се да не мисля за друго, освен как да агитирам подходящо двамата образи взимам едно голямо листо започвайки бавно да го разкъсвам на части:
- Имам идея как да спечелим пари по изключително престъпен и опасен начин. - правя кратка пауза за да разбера да ли са сериозни, след като не чува простотии от рода на ,,Кого трябва да убием boss!" продължавам. - Обира е нещо много печелившо, а аз знам как да го направя без да ме хванат. Искам от вас двамата да знам, с мен ли сте?
Иван и Косъма се споглеждат и Косъма се обажда пръв:
- За какъв обир става на въпрос? Вече и в лавката на Второ има СОД, докато разбием стъклото патрулката е пред вратата...
- Не става дума за това. Не се изразих правилно, ще пребием някой който има пари. После ще изчезнем с плячката!
- Кой ще пребиваме? - задава уточняващ въпрос Иван. Самия аз усещам, че нещо не съм съсредоточен напълно. Не мога да им обясня правилно какво имам предвид. Поемам си дъх, започвам да описвам картинно:
- Представете си Боровец. Борове, ски, комини;всякакви фрашкани с пачки богати мръсни копелета пияни и щастливи. Охранявани от месните мутри, които не искат грабители и особено такива като нас - да тормозят и пребиват клиентите от малките им свръх скъпи хотелчета. Въпреки това ние ще отидем там ще се направим на тъпи сноубордяги, които нямат и кураж да паркират неправилно, ще изчакаме удобен момент. А когато някой си отнесе тупаника, а ние ще забогатеем с всичкия му КЕШ.! Деал?
- Добре, ама ти ли ще ни платиш стаите там?. И защо не ограбим тук някой, вместо да се разкарваме до разни планини. - пита Косъма.
- Аматьорите, скъпа процедират така. Те крадат в собствения си град в началото за себе си. После се издънват резнно - разбират за тях . Има си много начини, бая много птиченца. Когато на някоя бабка и изчезне портфейла с пенсията ще имаш посещение от кварталния. Щеш на щеш, ще делиш с него ако успее да те измаймути. На кратко се прочуваш стане ли нещо все ти ще си на чепа!
- Чакай бе! Има един куп богати копелета дето си карат крадените маркови бараки. За тях се знае, че имат един маса пари. Ха, дори вчера видях някаква мастия със BMW Z6; само да и праснем два юмрука... - започва да ги реди разпалено Косъма. Горкия не му липсва кураж, ама в интелектуалната сфера е сериозно ощетен. Прекъсвам го вдигайки пръст за тишина.

- Та, въпросната мастия си има приятел който явно има още повече пари. Вероятно ще се подскрежи ужасно ако и грабнем чантичката - банкомат. Може да изпрати по следите ни горилите си. Те драги ще ни търсят, а държа да отбележа определено имат шанс да ни докопат особено с твоята физиономия и интелект. - правя му знак да замълчи тъй като явно, Косъма е решил да ме контрира бурно, а като е уязвен заеква ужасно. - Един германец няма мутри, няма приятели, даже куките няма да подкупи за да му съдействат. Момчето трябва да носи в себе си поне 500 евро, а всички ние може да бъдем изненадани неприятно от пормоненцето на нашата БГ жертва в което може да няма и двайсетак. - довършвам самодоволно като професор в аулата строителния в София.
- Може да има само дебитна карта.! - се обажда Надя хващайки ме за топките тъй като мистер дойч например съвсем случайно да е фен на райфайзен банк и нейните банкомати. Косъма не зацепва с детския си акъл, но на Иван му става ясно. Преди да каже нещо го изпреварвам:
- В туристите винаги има по 300 - 400 евро, защото това са нормалните пари на гнустните буржоа. При тях риска от издънка и плитък гроб гарниран с много строшени ръце е от малка величина в сравнение с това което се върти подобно на неошлайфан брикет в главите ви.
- Абе мамка му кви глупости пак ръсиш? Кажи кой ще ни даде пари да отидем до Боровец и да пребием германеца?! - пита правата Косъма.
- Или шведа... - добавям заяждайки се аз.
- Абе къвто и да е там, не ме ебе само да има пари! Вече ми писна на оная работа да се разкарвам като кашкавал из целия град. - казва Иван пропуквайки кокалчетата на пръстите си в признак на неочакван ентусиазъм. - Все играем да дребно, а в тая шибана държава скатана и добре платена работа няма... Писнало ми е на кура да им еба майката на всички педали. Аз ще си платя пътя и спането ако трябва!
Иван наскоро бе напуснал мизерната си работа в издъхващия екссъвецки колос ДЗУ където по изключително мъчителен начин в продължение на месец боядисва някакви сешоари. На дясната си ръка има такъв свиреп мазол сякаш бръска non - stop чекии. Явно се е отчаял от околната простотия, щото принципно не псува така дори си е оптимист - мърфист (има непоколебима вяра в Законите на Мърфи). Много ми харесва изказването му за плащането на пътя тъй като все пак не съм Рокфелер, а това което съм заделил едва ще стигне за планирания удар. Косъма поглежда респектирано, Иван. После оглежда мен. Понесен както винаги от течението се съгласява като казва, че ще е с нас.
- А Надя с нас ли ще бъде? - пита Иван.
- Не. - отговаря тя преди да си отворя устата. Кучката, знам си има собствени планове включващи следване в София + някакви шибани студентски секс бригади. Чат - пат като е в настроение се мъчи да ме навие да я последвам в съмнителните и начинания. Това означава да се трепя като плъх за 300 лева, да уча куп простотии. Не моля, това не е за моята изтънчена психика! Предпочитам на разбия главата на някой, да му свия колелото отколкото да робувам цял месец при някой капут.
Ей това ми харесва в Косъма и Иван. Готови са да тръгнат с мен в неизвестното. Доуточняваме подробностите после, аз изпращам своята муза до нейния дом.

6. Извинявай, скъпа моя...
Надя живее в центъра. Бившето място наречено Happy bar&gril е на улица разстояние от прозореца на стаята и. Редовно се оплаква, че рейсовете и якия денс от тъпия чалгриите наоколо не я оставят да се наспи. Всъщност баща и е някакъв си в мините на Марица – Изток. Благодарение на своето полувисше образование. Тоя апартамент го наследили от близък чичо, който 40 години не си е направил усилието да хвърли хайвера. В последствие ги ощастливява с голям дърт тухлен апартамент изпълнен с допотопни мебели.
Спускаме се покрай така наречената Верея, където все още има екстремисти. Те на пук на студа весело си пийват кафето правейки се на разсеяни.
Разговаряме с нея за плана който замислям...
Понякога се нервирам ужасно когато става така! Именно, че сега когато разяснявам това в подробности дори на мен начинанието ми звучи някак неиздържано, по детински оптимистично, сякаш пропускам куп подробности, които впоследствие ще се окажат решаващи! За щастие тя не оплюва моята идея. Иначе...
Определено не е съгласна с нея. Агитира ме да подам зелена карта сега след като вече това може да става по - интернет, да съм се пробвал да работя в мините, баща и ме харесвал - казвал, че съм стабилно момче. Можел съм да отида с нея в София, да следвам тъй като никак не съм бил тъп... Е не въздържах. Докато отминавах ме входа към лоби бара на Верея, я дръпнах за ръката обръщайки я към себе си. Бавно, монотонно натъртих надявайки се един път завинаги да разбере какво ми е в главата:
- Не обичам; мразя някой да ми налива акъл в главата! Достатъчно съм голям за да взимам сам решенията! Престани да ме агитираш като продавачка на тенджери.
Очаквам да ми кажа да се разкарам, да е ядосана, разсърдена, отчаяна, обаче отново ме изиграва като казва само:
- ОК, преставам. - дръпва ме и продължаваме в мълчание до входа от задната страна на кооперацията. Там се оглеждам добре. Няма никой. Затова я хващам за задника, придръпвайки я към себе си вплитаме своите езици. Когато я пускам погледа и е все така неразгадаем.
- Ще дойда и у вас в 14:00 ч. чакай ме. - прошепвам тихо, защото някой шибан съсед може да подслушва от някоя тъмна тераса. Нали и аз съм го правил все пак.
- Може да отида до Дида, но към два ще съм си тук. Може да ми звъннеш преди да дойдеш. - отговаря тя. Общо взето последната фраза означава, че някой техните може да си е у тях и предполагаемия megasex се отлага; освен ако не държах да бъда тих змей в нейната стая.
Мамка му като замисля искам като правя секс да рева като бабуин, да треса леглото, а кучката да пищи сякаш я е напорил слон. Омръзнало ми е като чукам да се съобразявам с някой. Самата идея ме изнервя яката. Обръщам се, тръгвайки бързешком към сумрачната квартирка.
Вървя върху паркинга зад Верея. Някакъв инстинкт ме заставя винаги да избирам задните улички или тъмните и сенчести страни. Чичката в будката на паркинга ме оглежда свирепо.

Мри гаден плужек! Духай бахура в металната клетка в която са те сложили за да опазваш колите на боклуците, които ядат и шибат в хотела.
С преценяващ поглед оглеждам моделите днес. И а ето Ferrari! Спирам и дълго, дълго оглеждам колата която до този момент не съм виждал на живо. Светлината на луминесцентните лампи играе върху червената боя и софийския номер. Модела е Modena, двигателя се вижда под някакво стъкло в задната част. Профила е нисък с големи адски черни гуми Goodyear, седалките са от черна кожа, таблото от дърво.
Пълен боклук. Все пак пред мен стоят двеста хиляди $. Умирам на фантазии представяйки си как злобно подкарвам колата, после избивам бариерата развивайки 320 км/ч по Гурко. Мразя подобни возила, профила им е нисък имаш чувството, че си седнал на земята. Кво като вдигат 320? Когато влязат в някоя дупка ще изгубя контрол и ще се нацепя в някоя липа! Даже подсещам за онези весели снимки, които наблюдавах в rotten. com. Някакъв пич и курвата му която бе обърната с хастара навън след като колата се бе забила в някакъв метален стълб. Ферарито приличаше на кутийка от кока - кола червено и смачкано. Жената наподобяваше някаква модернистична статуя изобразяваща човешкото тяло в разбърцан вариант, излагаща на показ онези срамни сланинки наречени целулит, обаче от вътрешната страна. Предпочитам големите ревящи джипове, а любимеца ми безспорно Hammer макар да го използва главно неофашистката американска армия. Хвърлям прощален поглед на мощния ауспух. Вълнувам се за това колко е несправедлив живота. Иде ми да гръмна копелето което кара тая кола, то трябва да е някаква гигадолна твар за да си позволи подобно возило!
Преминавам покрай някакъв спрян автобус след което излизам на главната. Върху нея се осъществява някакво предвижване на хора и товари. Ролята на товара го играе лада - pursuit с две дебели куки сержанти. Единия нагъва дюнер за 1.70 лева, другия кормува сякаш е краля на Ню Йорк. Нали кара върху главната пешехдна зона!
Въздъхвам философски на човешката глупост, забързвам към квартирата заради простия факт, че е вече 23:47, а обичам да си лягам рано.
Тази нощ улиците са тъмни, рай за котките и клошарите. Изнасилвачите, крадците май и такива като мен си вършат работата на светло; просто от тъмното съществува вероятноста дори лек шум да се разнасе на поразително разстояние. Докато преминавам покрай долнопробната ,,Юлита" тътрузейки крака се сещам за следната забавна случка. Докато спях в къщата на втория етаж, прозореца бе отворен заради лятото. В четири часа бях събуден от викове и крясъци. Станах, съгледах следната истерична сценка!
Момче и намазана малка кучка се джавкаха излизайки от задния двор на отсрещния блок. Тя му каза ,,През цялото време гледаше само нея, само нея! " след което му удари шамар. Онзи постъпи като джентълмен изгърмя и един юмрук в мутрата и тогава подобно на онази песен ,,... погледнах я очите тогава мораво червена и и казах извинявай скъпа моя... " тя го изгледа невярващо и с плачлив глас на изнасилена третокласничка каза ,,ЗАЩО ГО НАПРАВИ, АЗ ТОЛКОВА МНОГО ТЕ ОБИЧАМ!".
Ааааа, направо посрах от кеф на прозореца, толкова мелодраматично изказване не бях чувал поне от два месеца особено в 5 часа сутринта! Обаче оня мухлъо започна да се заобяснява. Ми що тя го била направила и т. н. Писна ми и изревах ,,Аве ей опитвам се да спя!". Марула, погледна нагоре извини се, хвана си я под ръчичка. Изнесоха се надолу. Това е доста ярко доказателство, щом поспалан като мен може да бъде събуден от нещо толкова банално, нека не говорим за насилствен секс, кражба или ефектно убийство. Тогава всички страдащи от качествено безсъние ще набират с неземна скорост 122 за да шептят на оператора, че ,,Ей тука наблизо до нас става нещо...!”.
На автопилот потънал в своите мисли стигам до блока. Е бонусите за днес стигат, асансьор пак няма. Псувам Покварата която е виновна за състоянието на нещата, без да включвам лампата на стълбището се изкачвам до култовия девети етаж. Тихо от навик отключвам вратата, някак гузно изувам буйки. Отварям моята вратица - затварям я. Събличайки се с обиграни движения се вмъквам във вечно оправеното мое легло. Какви са тези смотаняци, които твърдят, че оправеното легло трябва да е покрито с някаква гадна покривка? Оправеното легло винаги трябва да е готово да поеме морното ми тяло! Лягам и удовлетворен след този някак обикновен, но скучен сив ден заспивам спокоен сън.

7. Just wait to TOMORROW night!
Изкефен до два играх на компа. Скоро не бях разцъквал нищо и събуждайки се изпитах голяма нужда да релаксирам трепейки ботове на Unreal 2004. Играта за съжаление не върви добре на моята щайга за което главен виновник е видео картата мамицата и мръсна, гаден чип на NDvia разполагащ едва с 128 рам. Някак след последния взлом нямам настроение пак да съсипвам крехката си нервна система с тараш на магазин или склад за компютърни компоненти. Оядените търговци са сложили един куп датчици, СОД - ове и гадни малки камерки, които изобщо не приличат на камерки. Последния път направих култов удар отмъквайки от месния офис на Most computer четири хард диска и въпросната смотана видео карта. Като се замисля какъв зор беше докато и намеря драйвери по - добре да не я бях вземал. И да имах пари никога няма да си купя нещо от тях, всъщност не заслужават изедниците. Трябва хората се обединят, да се организират да комуникират по такъв начин, че да изчезне дяла на отвратителните егоистични прекупвачи, които повишават с 50% цените на всички стоки. Всъщност такива като тях трябва да бъдат разстрелвани от кашиците подобно на корумпираните чиновници в Китай. Сладки помисли, въздъхвам трепетно усещайки някак как това никога няма да се получи в татковината.
Все пак донасям и петия флаг за ужас на Zenit и Drimacus, които ме гонят плътно стреляйки на поразия по мен с ракетометите си. Култовия тежък глас обявява ,,You are the Winner!". Да си кажа правичката вдига поспадналото ми самочувствие пострадало от тежките ми вътрешни съмнения.
Те са следните ,,дали това което върша е правилно" ,,дали съм един голям глупак" ,,луд ли съм" ,,обичам ли я" ,,защо забравям така лесно имена и телефонни номера, имам ли проблеми с предния дял на мозъка след онзи удар с бухалка". Тц, не ми е леко ама съм си супер пич; гений велик водач на всички 3 милиарда клетки на своето тяло, които ще бъдат изведени до кървава победа над простотията и мизерията в света! Олала!
Времето напредва неумолимо, усещам как живота ми отлита в леност един от няколкото смъртни гряха. Затова решавам да добавя набързо още няколко към впечатляващата моя колекция затова телефонирам на Надя от един запазаил се уличен телефон.
- Идвай майка я няма! - казва тя веднага след като вдига телефона, ей това е редовния и номер някак ме уцелва кога се обаждам на аналоговия и телефон. Сякаш има подръка машинка от складовете на КГБ, която разчита номерата на звънящите телефони и открива местоположението им.
- Аз съм. - смутолевям чудейки се какво да кажа. - Идвам, идвам. Подгрей реотаните на пералнята.
- Купи си прах, у нас свърши всичкия, а майка каза, че няма да купи докато татко не и даде 50лв. от заплатата. - ми казва малката кучка.
- Оскъдица мамата си ебало. Петър от Аскента май трябва да има още Ariel от онази 10 кг. кутия която отмъкнахме миналата година. - замислям се почесвайки наглата сърбяща моя пета. Сложи си онази, червената прашка.
- Превръзката ми с крилца или без крилца да е? - отговаря заяждайки се Надя, обаче и имам едно отмъкнато календарче и най - точно знам датите на лунната кръв.
- Сложи си тампон, по ти ходи на темперамента. - затварям преди да ме е контрирала, грабвам чувала с мръсните дрехи.
Мамка му и прасе, дрехите ми тежат бая. Този път съм ги проверил добре за ножове и боксове, защото последния път, Надя щеше да ме убие като чу какви звуци издаваше пералнята докато центрофугираше.
Ще си взема такси щото ме мързи яката освен това ще изглеждам мега глупаво понесъл грамадния чувал през улиците подобно на циганин клошар.
Няма асансьор затова слизам по стълбите. На между стълбищната площадка между третия и четвъртия етаж имам нещастието да се разминавам с някаква дърта скомруда която ме изглежда адски злобно с неподправено съмнение в мръсния си поглед тип ,,Ти крадец ли си момко с тоя голям чувал. " самозадоволява се да попита само:
- Момче ти на, Таня ли си квартиранта?
Подхвърлям и едно ,,Ъхъ". Мърши като нея, които просто като си помисля колко са тъпограничени ми призлява. Напълно в тон със сегашните мой мисли ми идва на ум една от простотиите на бабката. Тя ходеше, моля ти се до някакъв пенсионерски - диабетичен магазин до родилното щото видите ли маргарина бил с 5ст. по евтин. Е просто нямам думи това е само генетично отклонение или малформация на зародиша. Трябва да си ебаси изрода за да вървиш 1200 метра заради едни 5стотинки.
Няма значение, ,,Суета на суетите, всичко е суета". Или само май така се произнасяше, този цитат винаги го бъркам. Еклисиаста винаги ми е бил някак странен. Обичам частите на черната книга където, Бог наказва чедата израилеви;още през тия години е почнал холокоста, Хитлер и Химлер не са били кой знае какво, просто са действали с по - голям размах.
Бързичко отивам на Христо Ботев, оглеждайки колите - чакам кое да е такси. Някак нормално при град с ужасно много таксита сега няма ни едно. Един път в три часа през нощта когато нямаше движение по бул. Столетов преброих за една минута колко коли минават по улицата, бяха 14 - тринадесет от тях таксита. След три минути и четири заети таксита, които ме накараха сериозно да се замисля за тази професия пред мен спря одрънкан Фолксваген кормуван от дебел плейбой подозрително приличащ на Винсенте дел Боске бившия треньор на мега мразения Real Madrid. За мое огромно щастие тихичко и без много коментари подкара таратайката като само леко сбърчи муцуна когато разбра какво има в чувала.

Колата спря точно пред блока до бившето местонахождение на веселата агенция на Балкан където можеше да се видят култови плакати на излитащ Ту - 154, може би малко преди да се взриви над Бурже. Хвърлям два лева на Винсенте дел Боске като галантно му оставям ресто от 12 стотинки. Грабвам чувала, който мамицата му е адски тежък за да го нося с една ръка. Тъй като ме мързи, го мятам на гръб злобно оглеждайки минувачите търсейки неодобрителен поглед или още по - добре злобен коментар. Такива няма, дори всички днес са мирни и тихи обсебени от собствените си чудовищни проблеми. Входът на малката кооперация е отзад. Дървената врата се заключва с някаква нелепа вяра, че това ще предпази от обир апартаментите. Не вярвам в подобни суеверия, затова избирам ключа с марка 3М от ключодържателя, който си извадих месец след като тръгнах с Надя. Oтключвам вратата. Третия етаж е не като деветия затова бързо стигам до него, натискам шикозното копче на звънеца. Мелодията е ,,Лебедово езеро" което говори много за просташкия вкус на нейната майка. Преди този шлагер да заглъхне врата се отваря, моето момиче оглежда с отвращение чувала.
- Носиш ли си прах?
- Не. Ще ти дам пари да купиш. - ахх мамка му забравих за шибания прах, мразя да съм така разсеян, ама е тъпо да си пиша в бележник със заглавие от рода на ,,Да не забравяме". Ще е много яко ако куките го набарат; в 19:07 да пребия еди кой си в 21:35 кражба в месния PC клуб и 22:30 да изчукам Надя.
Подавам и двадесет лева тя въздъхва тежко обува веселите си джапанки на цветенца; слиза по стълбите. Оставям чувала в коридора който е с утра як италианска теракот после се засилвам към хола. Ако родителското тяло на моята кучка ме съгледа в тази светая светих ще нададе вопъл на простреляна хиена. Татко Надя има един куп пари, ама е ужасно злобно и потайно копеле което всячески кръшка на запазената, но вече не така опъната майка. Той изключително много мрази субекти като моя милост. Явно самата мисъл, че копеле като мен чука единственото му дете го довежда до апокалиптичен пристъп. Надя ме е предупредила, че ако разбере за мен ще и спука тъпанчетата от мърморене съчетани с предупреждения. За щастие татенцето се връща винаги към 23 часа затова няма опасност да се засечем на вратата. Мама Надя работи като счетоводителка в Пиреос банк; също няма да се завърне преди осем.
Хола е огромен с център заеман от гигантско плоско екранно SONY на което върви VIVA. В момента пеят някакви чернилки затова бързо намирам дистанционното захвърлено на кожения диван, превключвам на феншън чанъла където тече поредно смахнато ревю озвучено с музика от порно филм. Проскам се на дивана, после ставам след като ми хрумва добрата идея да атакувам хладилника, който както добре си спомням е изключително добре зареден. Бързо завивам на ляво, завъртам лъскавата въртяща се дръжка на отсрещната врата. Вътре има от онези кухненски обзавеждания, които хората си купуват когато имат много пари, a после не използват, защото нямат време. Винаги се хранят предимно на ресторанти. Отварям с движение на разбирач вратата на хладилника доволен добре оглеждам плячката...
Първото нещо което съзирам е голяма торта със изключително много сметанова глазура поръсена със стрити орехи. Половината вече липсва, но лъжичката за торти която лежи оцапотена до нея ме зове примамливо. Въздържам се за момента и насочвам вниманието си към по долния рафт който мислено озаглавявам царството на Салама. Всъщност има повече луканки и разни гадни филета, а до тях се мъдрят онези големи противно зелени ужасно скъпи маслини, които хората без най - елементарен вкус си купуват за да изтезават своите гости. Реално не съм гладен, съзирам обаче флакон със с бита сметана.
Предния дял на мозъка ми прави гореща телефонна линия с моето подсъзнание. Грабвам го, разтърсвайки го енергично проверявам колко мазна смес има в него. Количеството е задоволително затова впръсквам малко в устата си. Изкефен от вкуса примлясквам, после опъвам краката си на стъклената масичка в хола намествайки върху дивана. Мислейки за сметана върху циците на Надя, малкия ми палавник се размърдва - придобива обичайните си застрашителни размери на фона на мършавото ми телце. Замислено го погалвам представяйки си как облизвам нежните розови зрънца...

Реално секса е поне 60% от живота, скъпа ми Хенриета. За секс спирам да мисля рядко при това ако скоро съм го правил или съм подложен на убийствен стрес. Веднъж в някакви мъдри книги четях за отделяните вещества от жлезите с вътрешна секреция. Там се оказа, че при шибането се произвеждат идентични субстанции с тези, които се получават, ако животът ти е застрашен. Всъщност все тая днеска не ми се философства, а ми се шиба. Намирам прякото предаване на Манчестър срещу Ню Касъл по Диема + и зачаквам, Тя да се върне.

8. Мляко,сандвич и мед
Винаги изпитвам перверзно удоволствие докато го правя на маса. Много може да се изговори по тази тема, но сега гледайки и галейки стегнатото тяло което ми е поднесено подобно на основно ястие на плота, мислите ми са съсредоточени само в една точка.
Бялата сметана стои адски апетитно върху гърдите и; докато ги облизвам. Надя ми говори за някакви си нейни работи на, които не обръщам никакво внимание, нещо там за мечтите и прочее. Муча на частите където трябва да се говори. Слагам/изцърквам стабилно количество сметана на едно друго място...
След подобни лепкави преживелици е добре да се взима топъл парещ душ, които отмива всичките му там секрети, секреции и сметани. Остава само чувството на удовлетворение от добре свършената работа, което е някак странно като се замислиш. Банята е снабдена с една от онези душ кабини, които съм гледал само по американските филми. Парата вътре в нея е цяло блаженство, топлата вода е в безкрайни количества главно заради чудовищния 150 литров бойлер.
Надя по принцип винаги обича да се къпе сама. Това нейно държание ме учудва, обаче ги има всякакви... Щом иска така - нека бъде така.
Днес съм великодушен, ще и простя да не е вътре с мен. Най-новия ми подъл и коварен план върви по ноти, естествено има много да се чака докато отнема парите на злощастната ми първа жертва. Важното е, че имам хора зад своя гърб за, които знам, че не са някакви дилетанти или празни самохвалковци.
Иван разполага с едно 8 годишно BMW, което е в движение стига да му налееш гориво. Все се оплаква какви части трябвало да купува, гуми, масла и така нататък ама си мисля, че все ще ни откара до Боровец. Докато усилено се търкам с ароматния сапун Timotee се сещам за вечните му псувни към комунистите, които уж били преебали баща му с две хиперинфлаций и го върнали в 86'година тоест когато започвал голямото грабене. Гледам да не му натяквам, че не комунистите са виновни, а баща му е бил толкова тъп да държи парите в левчета; щото за него баща му е велик и не може да сгреши. Всъщност гадното на цялата работа е, че на Надя родителите и са пълни боклуци! Дават и по някакви си 50 - 60 кинта на седмица при условие, че касичките им преливат от мангизи. Така аз съм преебан и, а има една - две далавери, които могат да се направят с 500 - 700 лева, но Тя няма как да ги вземе. Родителите и, са големи боклуци както казах; така че няма шанс да се докопам до паричките им. Подсмърквам със съжаление представяйки си мое бъдещо зетство, живот с подарен апартамент, кола плюс подарък скатана за цял живота работа. Кеф.
Все пак не парите са най - важното нещо на този свят! Докато втривам шампоана в своята коса си спомням за веселите детски години когато моята майка бе най - добрия човек на света, детската паста за зъби най - вкусното лакомство. Парите не играеха главната роля в тези първи епизоди на епичния филм. Тогава следях с някаква дива мания анимацията на БНТ която държа да отбележа си остана една от най - яките през годините. Костенурките нинджа и Приключенията на мечето Ръкспин ме изкъртваха тотално - дори днес като ги гледам се побърквам от кеф. Това драги приятели си беше живота, без пари и реални простотии. Колкото по умен ставаш толкова повече те радват сложните и неосъществими мечти. Ако те се сбъднат, вдигаш летвата докато не си счупиш гръбнака опитвайки се достигнеш непостижимото. Това е ненаситната човешка природа...
Ах,х гадния шампоан ми влезе в очите, вдигам глава към струята на душа и увеличавайки студената вода отварям поразеното ляво око. Водата скоро отмива паренето, отрезвен някак от блуждаещите мисли излизам от кабината изтръсквайки водата от джапанките Adidas. Обличам се в грамадния халат на баща и с който приличам на достолепен наследник на перверзен английски лорд.
Отварям с царствено движение вратата и се провиквам:
- Хенриета банята е свободна. Може да отмиеш греха от знойното си тяло.
Надя излиза от хола загърната в една цветна плажна хавлия хвърля ми злобен поглед докато я подминавам дръпва рязко одеждите ми излагайки крехкото мое тяло на хапещия студ. Докато успея да се извъртя и дръпна нейната, тя с мръснишки смях ,,Ха,ха,хааа!" влиза в банята след което превърта ключа в ключалката неколкократно.
**************
Облечен в дрешките си и чувстващ се непривично чист поемам чувала с изсушените от пералнята свои дрехи. Махвам за довиждане, престъпвайки входния праг; и казвам:
- Утре заминаваме за Боровец с идиотите. Пази леглото топло и съдовете чисти.
- Абе що не си ебеш майката... И се пази да не те хванат, няма да дойда да те измъквам. – гледа ме някак тъжно, леко намусено като тлъсто мече на което са конфискували в полза на държавата и народа кацата с мед.
- Sa vida e! - промърморвам аз.
- No One lives forever! - ми отвръща тя.
***************
Таксито заковава спирачки пред мен. Гнусно бас тяло отвътре забива ритъм и блус, таскиждията се ошеметява на простотията си, като ме гледа като твар не заслужаваща да се качи в раздрънкания му Опел. Е засега ще му простя, има много жълти копеленца, които идват бързо щом колегата им закрещи по радиостанцията.
Слизам от жълтата трошка пред нас, поглеждам нагоре към блока и 13 - стия етаж мъчейки се да проумея как някой може да създаде толкова грозно и античовешко нещо. Имам обаче по важна работа от тази да се кахъря над човешката простотия затова се качвам в мизерната си квартирка за да се обадя на съучастниците. Трябва да поизбистрим за последно плана. Духвам си в шепичката.

9. Планът ,,Барбароса"
Срещата е в 15:00 – утре; точно пред моя блок. Иван ще дойде с фамозното си раздрънкано BMW. Косъма ще носи някакви рибени консерви, които откраднал от някакъв магазин. Аз самия ще финансирам всичко с 450 лева. Сноуборд и от там може да се наеме, ама няма да преиграваме чак толкова. Възнамерявам да ги инструктирам двамата да бъдат добрички пред персонала и най - вече, Иван поради факта, че понякога губи добрия чувството на добрия вкус.
Оставям слушалката на телефона, полягам на леглото. Мамка му и прасе чувствам се уверен, че ще успея да прибера някой лев! Идвама ми съвсем друго съждение, а то е от конкретната полза която би трябвало да извлека от тези пари. Идея нямам какво ще ги правя... Както казваше покойната ми баба ,,За пукницата ще отидат.”.
Реално сега докато съм легнал пред духалката на топло се чувствам така сам; както не бих се усещал и в най - студената ледена пустиня. Аз си нямам кой знае какви планове за бъдещето. Може би Надя е права с постоянните си бръщолевения за разни студентства, секс бригади и прочие...
Инак добре се сещам за онзи култов филм на Куентин Тарантино, където един Престъпен мозък бе събрал 5 - 6 човека умиращи от рак или СПИН и ги бе пратил да оберат една банка. Та в този филм имаше един адвокат, които на 28 станал баш - адвокат завършвайки смотания университет. Лекарите избрали момента да му съобщят, че има тумор на мозъка затова няма да откара дори година. Той се вайкаше, че пропилял младостта си в безсмислено учене, не е имал никаква възможност да се забавлява заради кариерата. Е няма смисъл и с мен да се случи нещо подобно нали?.
Шибаната държава в която живея вместо да ми дава пари (щото все пак шибаната държава е голямо предприятие) ми иска пари за всевъзможни простотии. Sorry! Това което ми трябва ще си го взема сам или с приятели, но няма да използвам новаторските бизнес решения на пазарната икономика, а стария разбил не една или две тикви бокс. Цялата фанстасмагория с робския труд до припадък е просто безобразна, напълно лишена от елементарен смисъл.
Реално съм прав живота няма смисъл всичко е безпредметно... удоволствието е най - важно. Дори в този момент мога да разбера онези боклуци наркоманите; които не заслужават да живеят - тъй като са най - гадните мръсни долни, страхливи, егоистични уроди на тоя свят. Затова като си нямам друга работа започвам да подреждам внимателно изпраните и изсушени дрехи в гардероба. Храня се с последната консерва след което пускам/включвам компа. Потъвам в Guano Apes, заспивам лекичко потъвайки в сумрачен сън.
*****************

Събуждам се. Физиономията ми е студена. В тъпата стая е кучешки студ, а така ми се пикае. Стискайки зъби страшно бързо ставам, пускам духалката и мълниеносно се завтичам към малкия вечно миришещ на урина кенеф на хазяйката. Уринирам дълго следейки с интерес тъмния червеникав цвят на урината за който нямам логично обяснение, защо е такъв. Може и всичко това да ми се привижда заради отвратителната 50W крушка. До три часа има достатъчно време, а днес ме мързи да правя каквото и да е. Започват да ме измъчват всякакви най - разнообразни съмнения докато се обличам пред печката. Сядам отпускайки се на дивана легло, после се завивам с одеалото и поглеждам мътното облачно небе което е толкова мрачно сякаш сега не е 11:07, а пред смрачаване.
Имали смисъл от тоя план ебати? Съществуват един куп други начини да се ограби някой. Ето дори сега нахвърлям два - три плана на прима виста...
Наскоро ми хрумна хитрата идея да се нареждам на опашките на банковите автомати с моята дебитна карта в която от 5 месеца има 4. 78 и да хвърлям едно око кой какви пари има в сметката. Намирам някой нефелен кандидат за обир с трицифрена сума на картата, после го проследявам заедно с някой друг за да не се усети, че го следя. Научавам къде живее. После може, мммм да го причакаме някъде да му набием каската, да го накараме да си изпее ПИН - а и докато, аз го пазя друг съратник пресушава сметчицата на жертвата. Хитро просто и елегантно!

Може също така да съчетая новата година с невероятна операция която ще изпита моите взломаджийски умения. Всяка по закътана кооперация има тъмна и неприветлива страна където никой няма да наднича в 23:55 когато президентчето си казва заупокойната новогодишна молитва. Така се изкача до някой не охраняван от СОД апартамент (охранителните фирми са винаги така любезни да лепят бележки на пазените от тях обекти). Във времето на адската новогодишна пукотевица ще изкъртя вратата на терасата с лост и воала ще съм вътре. Всичко ценно ще чака да го намеря награбя.
Имам също така един стар план в който участва бокс и някоя кучка с оригинална чанта кучи - Гучи, Армани или Рабан. Бокса в зъбите е за нея за да не знае много, а чантата за мен. Заради решително многото фалшификати не бих рискувал точно така, обаче...
Земеделието също много ме блазни. След като наркокартелите искат да промотират амефетите цената на ганджата се покачи до 5 бона на едро. Една мъничка китна плантация ще ми осигури няколко килограма от ценната стока. Продам ли я, може спокойно да се пенсионирам за една година време.
Интересни мисли започвам да се самоанализирам. Занимателно как човек се плаши от неизвестното! Всъщност нежеланието ми да се занимавам с точно този план е неяснотата какво ще се случи. Има вероятност да няма никакви пияни чужденци, някаква друга простотия да изникне изненадващо...
Неприятно ще стане ако вземем плячката, а ни хванат копоите, били те месните куки или дебелите вратлета. Доста добре си представям кютека който ще отнеса, разбитата ми физиономия от която ще капят кръв, слуз и лиги. Натъртените ми ребра (може и счупени), които ще ми напомнят за това паметно събитие през следващите няколко месеца. Адската мизерия и простотия на предварителния арест където ще се побъркам през следващите дълги - дълги месеци...
Еба ти простотиите дето ми минават през главата. Квото става да става после ще му мисля! В такива моменти си пускам нещо на компа и в случая се спирам на една Manga която е брилянтен шедьовър на тази японска анимационна школа. Нарича се ,,Ghost in the Shell” което преведено на моя език означава ,,Дух в черупка”. Става дума за някаква заплетена история която дори аз трудно запомням. Ефектно ми е да го гледам поне един път на пет - шест месеца... Потапям се в онази невероятна тиха успокояваща музика и решавам, че ще ги РАЗБИЯ!
После съм заспал...
****************

Събуждам се сам, главата ме боли ужасно. Успокоява ме, че ще е временно явление в личния ми живот. Матрикс скрийн сървъра се е включил след като филма е завършил без да го догледам. Леко размърдвам мишока - поглеждам часа. Който е точно 14:47!
- Мамка му! - остава малко време, а има да правя бая неща. Проклинам мързела и насъбралата се нерешителност. Озлобен започвам да събирам това което ще ми потрябва за плана Барбароса.
Първото са топлите дрехи. Моментите когато човек е пълен боклук е времето което прекарва някъде с 39c’ телесна температура - чувствайки се като изстискан парцал не можейки да направи нищичко, дори на най - немощния от своите врагове!
Второто е бокса, него винаги го зная къде се намира. Поставям го в джоба на дебелите зимни дънки Lee. Навличам черното вталено шушляково (ватирано) яке.
Третото е съвсем семпло; изнамирам слънчевите очила за пет лева, които ми стоят така добре.
Оглеждам се в огледалото замислено се почесвам наболата брада решавам, че ще ми носи късмет - затова няма да я бръсна.
Обувам се... мисля дали съм пропуснал нещо не се сещам за такова (знам, че все нещо има). После излизам със страшна сила.
Бе Ем Ве То ме чака долу със запален двигател. Косъма точно слиза. Когато ме вижда се ухилва щаслив. Заявява нещо на Иван в колата, които избухва в смях явно за моя сметка. Захилвам се не за друго, а щото за разлика от мен самия вдъхновител на плана, никой не е спекал. Ама пък никой не разполага с песимистичното ми въоръжение. Отварям вратата, сядам на седалката. Все още усмихвайки се на всички; най - вече на усещането, как се забърквам в Голяма простотия.
Иван се обръща назад, дава на задна като с обичайните си безразсъдни маневри се включва в движението.
- Някакви проблеми? - пита той. Еба ти кви проблеми очаква да има?
- Няма. - отговарям кратко. После решавам да бъзикна Косъма и продължавам. - Ей Косъм сложи си колана, защото в момента стоиш на ,,мястото на мъртвеца” (седалката до шофьора), а дори не си си сложил саръмката (въже за кран).
- Абе, я недей ла. - ми отговаря.
- Ей, я слагай колана! Спрат ли ни куките пак ще трябва да им кихаме. - добавя Иван докато завива рязко едва не смазвайки някаква заблудена пенсия. - Мамка ти и бабишкел склерозирал, ще ми огънеш бронята като те блъсна! Косъм изваждай картата и ми кажи накъде да поемам.
Косъма дълго рови из претрупаната жабка. Изважда оръфана карта на Shell и една касетка със отвратителните сборни рапове на Иван. Всъщност след като намира картата я мята на таблото отпред и дълго бърника из касетите, накрая изревава като триумфиращ, показва антикварен брой на Teac с който той много се гордее защото лентата била черна имала 30 презаписа, но иначе ,,качеството” не било мръднало. Зарежда я в касетофона на колата и натиска стартовия копчалък.
Преживявам кратък духовен катарзис, но не се обаждам когато Khia запява актуалния си и съвременен шлагер ,,My neck, my beck”. Всякакви ги има лошото е че ценителите на истинска музика сме малко. Иван е очарован Косъма също. Двадесет и три левовите говорители се пънът да наподобят звук което създава атмосфера на стар американски гангстерски филм в който липсват само пясъците и пустинята. Надявам се задължите ченгета в края също да са изрязани от режисьора. Все пак се пресягам разгъвам картата и гледайки умно някакви стари отбелязки с молив по нея проследявам пътя към курорта който никога не сам посещавал. На око преценявам разстоянието близо 160 км, но може да се окаже и повече.
БМВ - то задминава раздрънкан автобус от градския транспорт и влиза в бензиностанцията ОМV на главния път в ,,Три чучура”. Иван става отваря вратата си и ме поглежда въпросително:
- До горе ли да го пълня?
- Давай го целия, ето ти кинти. - бръквам в вътрешния джоб на якето и му подавам 60 лева. Докато приятеля ми зарежда колата, а шибания брояч ми яде паричките, отпъждам наглата твар бензинаджия, която иска да ни измие стъклото надявайки се на бакшиш - когато единствено може да получи юмрук в зъбите. Поглеждам към ненужно големия магазин на бензиностанцията представяйки си как резервоара с гориво се взривява и някое момченце от 13 - тия етаж на близкия блок получава за подарък опърлено розово мече на OMV. Косъма е притихнал, обаче пък той никога не говори кой знае колко - за разлика от мен. Подобно отношение да стоиш и да си мълчиш винаги ме е нервирало затова го атакувам в момента между два рапа:
- Ей копеле, кво ще правиш ако набараме пачка?
- Ще си купя тостер... - отговаря троснато той изнервен неизвестно от какво. Навярно съзнава, че когато започна да говоря така предимно се заяждам за да докарвам хората до тиха лудост. - Откъде да знам какво ще правя с парите като ги взема.? Има голямо значение колко ще е плячката, ако сме си рискували главите за 50 лв. може само да ти купя един балсам за бръснене…
- Добре де не се ебавам (точно това правя) да приемем, че в най - лошия случай имаме по 400 лева на глава. - казвам аз, мигайки съвсем честно дори почтено – мъча се да правя заблуда.
- На свинска глава ли? - шеговито ме пита той, но след като се смръщвам спира да дрънка глупости. - Ебеш ли мама му кво ще ги правя, искам да си купя компютър...
След като чух това да излиза от устата му се спуках от смях. Изрода пред мен навлезе в света на новите технологии в лето Господне 2002 когато го заведох да опита тъпия CS в един от шибаните Планети. След един час напъни да направи нещо в общия сървър, успя да отбележи убийство след като някой по погрешка се наниза на откоса на калашника му. Реално дори сега, толкова години след като награби мишката, все още си е талибан в компютърните технологии макар, че гадната твар разбира много от двигатели и всякакви други механики по - добре от всеки който познавам. Смея се защото искам да го гледам как троши всичко наоколо след като Win Vista започне да си прави ташаци с него.

Клавиатурата няма да издържи и месец за мишока да не приказвам! Любувам се да го гледам как пали гнева, как очичките му се свиват и изобщо лицето му говори така много; как иска да те пребие дето го ебаваш, а той горкия няма какво да ти отговори. Сега лицето му е такова изкривено и зло, но знае, че не трябва да се ебава с по лудите - именно с моя милост. Ако копелето има шанс сега, в този момент да ми строши носа, да смачка с юмруците си моето лице знам, че няма да го пропусне. Гледам да го поуспокоя за да не направи някоя глупост като например, ей сега си дигне чукалата.
- Не се смея на теб. Смея се на идеята ти да си купиш комп с 400 лева, просто ще е най - жалката щайга с най - жалкия плосък монитор. - всъщност ако се замисли малко ще разбере, че точно на него се смея, но той само казва:
- Мразя да ми се смееш като идиот!
- Ми до толкова мога, за малоумен смях трябва повече.
В този момент Иван излиза от магазина, отвратен хвърля касовата бележка на земята. Влиза в колата; със свистене на гуми както винаги отлепяме асфалта навлизайки в потока на вечното движение.
- Какво ще си купиш с парите като ги вземем? - пита го Косъма.
- Знаеш, че никак не обичам да говоря за нещата предварително. - му заявява той.
- Аре ве пак си се зарибил с култовите си суеверия. Да знаеш приличаш ми на оня чичо Том дето го гледахме като малки у вас, в как се казваше нещо като ,,Приключенията Фъкилбери Фин”. - го контрира Косъма.
В този момент прихнах да се хиля на простотиите наизлезли от устата на моя приятел.
- Браво бе Косъм ,,Приключенията Фъкълбери Фин” - ти уби коня с лопатата!
- Абе не ме интересува как се казва въпроса е, че Иван е същия като негъра в него. Не глей змията лоша поличба е. Не прави това, не прави онова, да говорим, и да не говорим все тая бе копеле! Или ще имаме пари или няма да имаме. Тва е. - заяви Косъма разпалено като Фидел на 16 - тия конгрес на Кубинската комунистическа партия.
- Е добре. Възнамерявам ако имам пари да хапна, да пийна и с остатъка да се пробвам тази година като студент. - отвърна Иван.
- Бая пари значи трябва да са като знам как хапваш и пийваш. - каза човека седящ на мястото на мъртвеца.
- Уау студент?! Не съм очаквам подобно падение от твоя страна. Да не си се зарибил от разказите на Надя и Васил за така наречените студентски бригади дето падали големите пари? - питам иронично аз.
- Не само искам да сменя обстановката...
- Може и музиката да смениш например. - казва Косъма. След като омразния Ноториус Би Ай Джи започва да се пъне в касетофона. Иван много му се радва щото е застрелял най - некадърния рапър Ту Пак, затова държи няколко негови песни за да дразни най - верните му фенове. Като върл фен на музиката на гуруто на съвременния рап, Косъма изпада в антиекстаз като чуе нещо на Ноториус.
Решавам да взема нещата в свои ръце. Пресягам се през седалката натискам eject. После хвърлям касетката в отворената жабка където въпреки протестите на Косъма, че го затискам. Изнамирам своята касета с Рамщайн и Гуано Ейпс. Зареждам я за ужас и на двамата, макар Иван да понася по добре този тип музика. Зазвучава Rammstein и Sehnsucht което ме издухва брутално. За момент всякакви разговори спират, а Иван чат пат поглежда Косъма триумфиращо в стил ,,Видя ли като не щеш Ноториус, кво ти идва на главата”.
Наблюдавам равнината през прозореца, която изглежда така ужасно през зимата. Само черните гарвани клечат връз дърветата изглеждащи наистина зловещо на фона на Рамщайн. Не след дълго наближаваме Чирпан. С тоя шибан град имам само неприятни спомени свързани в тъпа и изморителна работа когато бях един друг доста по наивен човек. Не забелязвам нещо да се е променило. Единствения светофар пак не работи, всичко наоколо прилича на едно голямо село от ранга на Полски Тръмбеж. Панелките са все така ниски и неприятни особено в зимния студ който цари навън. Мислено потръпвам и се радвам, че съм вътре на топло и радиатора на БМВ - то работи безупречно. Двамата ми съратници се унасят в някакъв техен си разговор, а аз се унасям в сън. Възможно е това да се дължи на нервното напрежение преди всяко голямо начинание... Все пак не ми пука и заспивам на седалката.

10. Добре дошли в Пампоровец
- Ставай бе копеле, стига си спал. - казва някой.
- Тука да не ти е хотел?! - добавя друг.
Събуждам се с ужасно главоболие съчетано с уникален вкус в устата. В първия момент не мога да зацепя изобщо за къде сме тръгнали, камо ли къде сме стигнали. После всичко си идва на мястото. Пари, риск, кръв. И мъгла. Е не е гадна мъгла, но тя си е тук заедно със своя добър приятел студа на който бих му натрошил колената да не идва повече да ме тормози. Някакви луминесцентни лампи огряват всичко наоколо в оранжево като неподвижни НЛО;слизам и приятно изненадан усещам хрупкащия сняг под маратонките ми. Питам това което ме човърка от близо минута:
- Къде сме мамка му?.
- На връх Вихрен... ! - отговаря Косъма.
- Той е в Пирин бе. - тихо и с нормален тон му отговарям, което разсмива Иван.
- Има едни бунгала на триста метра вляво където е евтино. Петнадесет лева на човек. От там направо ще отидем към грандхотел ,,Самоков” и разните му там други мутренски владения. - казва Иван след като спира да се хили.
- Чакай сега!Трябва ни място дето да има бар в който да намерим нашия човек с пачката и тежкото пиянство... - добавям аз мъчейки се да проумея логиката на Иван, нещо което не ми се отдава в този момент.
- Не знам дали знаеш ама не е задължително да си гост на нечий хотел за да се натряскаш в него. - ми отговаря той.
- Хитро! - казвам аз, поглеждам в посока където уж били бунгалата, естествено не се вижда нищо само мъгла, сняг и борове. - Някой ходил ли е в тоя ми ти къмпинг?! Да не е някаква мизерия? Ще умрем от студ като песове!
- Аз съм ходил преди. - отговаря Косъма.
- Кога бе? Преди инфлацията? - питам саркастично после продължавам, защото не съм в настроение да се карам сега с него. - Давай да тръгваме към тях. Хич не ми се дават повече пари от необходимото. Пък и тая вечер няма да правим нищо. Сабахлян ще разджиткаме пистите, после ще правим бизнес.
Двамата се захилват на последната дума която изричам, което ме учудва ама не си го слагам, а се просвам на затоплената задна седалка след като двамата кретени се качват вътре, потегляме вляво.

**************
Постепенно желаните очертания изплуват от Рилския мъгел. Някакви малки неприветливи дървени къщички осветявани от онези мощни прожектори, които се включват посредством фотоклетка. Така се получава в нашия случай.
Първата къщурка няма очертания на бунгало, а всъщност прилича на кръвосмешение между хижа и къща. Пред нея стоят два джипа Terracan. БеЕмВе - то застава до тях - гасим двигателя. Слизаме.
Посреща ни човек който излиза от вътрешността на постройката оглеждайки с подозрение. Реално сме българи с които не е лесно да се контактува. Уверен съм, как го яде следната идея. Никой чужденец (освен тия дето идват на почивка със социалните помощи) няма да припари в гадните му къщурки.
- Добър вечер! - поздравявам вежливо. - Тук има ли бунгала под наем?!
Чичката - както се оказва отблизо - полага ръка връз биреното си шкембе за да отговори:
- Имаме едно свободно точно за трима души. Влезте вътре да се регистрирате при шефа. - гласът му издава неопровержимия факт, че сме на стотина километра от София и изобщо сме в една друга България.
Еби му мамата; бил съм напразно любезен с някакъв ояден пазач. Качваме се по - обледените дървени стъпала. Пристъпвайки прага ни облъхва вълна от приятен топъл въздух наситен с противен цигарен дим смесен с миризма на печени меса, нещо което не понасям. Имам усещане за кухня. Повечето кухни в които съм попадал са ужасни; винаги ти се отяжда от мизерията и наслоената мазнина върху съществуващите повърхности.
Вътре има нещо като импровизирана механа - тип кръчма в която най - редовния клиент си е собственика заедно с тримата му бизнес партньори авантаджии, които се мъчат да минат сервитьорките. Естествено винаги има някой заблуден индивид или цяла групичка такива, които решават с малоумния си акъл, че мястото e fashion. Пият до затъпяване мъчейки се да прекарат няколко сервитьорки. Те милите се гъзурчат за да прибират бакшиши. Все пак това са предположения в главата ми като такива, обаче не означава да са лъжовни.

Тримцата се приближихме към някакъв олисял man с вид на стар развратник. Въпросният става изоставяйки двамата дебеловрати авери с мезето на масата, разменя си три думи с ,,охраната” за да ни се усмихне пресилено - делово.
- Колко време очаквате да останете?
- Три дни някъде. - отговарям аз. - В бунгалото има ли телевизор?
- Естествено има. Има също така хладилник, радиатор, микровълнова фурна и баня... - прекъсвам го щото съм уверен, че с въпроса си направо му бръкнах в задника.
- Може ли да си наемем сноуборди някъде наблизо. ?
- Има горе до ски пистите; при нас има само ски и автомати. - отговаря мъчейки се да ме зариби гадината. Сигурен съм, че автоматите му са автоматични, но за съжаление не изстрелват град от куршуми.
- За кви пари става на въпрос? - питането ми явно го поставя в не двоумение затова добавям. - За бунгалото.
- Петнадесет лева...
- На човек добавям аз. - направо му убивам удоволствието от живота, че не може да го каже той. Затова man - a се ухилва - широко и зловещо - сякаш току що жена му го е хванала да шиба готвачката. Давам му 45 лева и след като чинно си представям фалшифицираната лично от мен лична карта за да регистрира стаята. Измъкваме се отвън където ни чака ,,охраната” - който след кратко пътешествие из снега ни показва къщичката като безуспешно се опитва да бъде любезен копирайки от многобройните американски филми, които със сигурност гледа по кабеларките.

************
Бунгалото е добро. Всъщност след като захвърлям багажа в единия ъгъл на стаята решавам, че съвсем не е така, реално съм свикнал на много голяма мизерия така нормалното ми се струва добро. Двамата изроди комуникират нещо за ски и падания докато, аз господарски се изтягам на леглото чудейки се дали е много меко или много твърдо. Решавам, че е прекалено меко за разлика от дивана на който съм свикнал да мърсувам; единственото успокояващо нещо е аксиомата ,, Няма да спя дълго на него”. Това братя е научен факт. Обичам да боравя с факти подобно на всеки човек, недолюбвам обаче момента когато се оказва така, че фактите са силно срещу мен.
След това разхвърляме багажа си наоколо. Дори съумяваме да въдворим пълен безпорядък до времето за вечеря. Преди това всеки от нас пикае дълго и мързеливо, забравя да дръпне шнура на казанчето от което се образува особена воня която бих характеризирал само като ,,тежка”.
Косъма вади един куп консерви половината ужасяващи пастети и Русенско варено, а другата половина скумрия във всичките заедно с производните и продукти. Аз се нахвърлям върху тази с прословутата червено жълта картинка която изобразява рибокът който има най - малка прилика със скумрия. Като не особено очарован започвам да ръфам без хляб месото, тип манджа. Косъма и Иван са покъртени от тази житейска несправедливост, че няма никакъв хляб; няма на какво да си намажат гъшето пастетче. Естествено обвиняват мен за цялата простотия като главен организатор на проявата за което пледирам невменяемост. След като пак ме обявяват за тъпак хукват да търсят хляб от хижаря.
- Истинските ценители хапват без хляб!
- Хапвай ти тогава! - бесен казва Иван, нещо което ме разсмива прекомерно. Показвам му консервата и вилицата като доказателство, че точно това върша. Нервите му не издържат, без да ми отвърне нищичко изчезва навън в мъгела планински.
Гадовете се връщат след час вонящи на алкохол шумно разговаряйки за своите приключенията. Как оная сервитьорка определено си го е искала. Аз се опитвам да заспя затова им казвам, че не ги разбират тия работи и заспивам.

11. ,,Lords of the Boards”
Ярко слънце ме събужда блестейки в очите ми, нещо коeто милите не получавали сутринта от близо петилетка;от времето когато живеех в панелен блок. Няма мъгла. През прозореца ме посреща картина подобна на онези фототапети, които някой си окачват в хола за да се кефят на ,,зимната идилия”. Снега ярко блести, висулките весело си капят - коледния дух е някъде тук; ако го набарам ще гръмна гнусния червен дебелак спонсориран от кока - кола! Провиквам се събуждайки дълбоко забравени казармени спомени:
- Станиииии! - едва успявам да избегна чепика на Иван с който той ме замерва. Дори се скривам в клозета за да заглуша поне малко клетвите на Косъма, които изброяват куп лично мой достойнства. Измивам своето лице с топла вода поглеждам се в огледалото - дълго разсъждавам какво излъчва физиономията ми. Принципно нямам чак толкова ярко изразен криминален вид. Той се проявява само когато искам да панирам някой мушмул. Все пак за радост чертите ми не издават нездравия вид на компютърните маниаци и писарушките. Любувам се дълго на красивото свое лице. Решавам в един момент, че съм велик и съвършен завършек на хилядолетно съешаване. Отварям вратата; след като за малко не се сблъскваме с Косъма - успешно се просвам на моето легло.
- Голям си гъз да знаеш! – мрънморясва кривейки всичките си лицеви мускули Иван. - Много мразя някой да ми намила рано сутринта! Особено да ми крещи да ставам!
- Е добре де бъзикам се! - правя отчаян опит да се защитя от тези обвинения.
- Бъзик, бъзак ама на гол гъз си е живо ебане! - с доста сериозна физиономия продължава моя приятел.
- И кво? Аз пак съм в ролята на гъза!? - успявам да го разсмея някак си аз.

******************
Пистата е пред мен. Стръмен склон целия затрупан от сняг, без много навлеци. Аз майсторски прикрепям борда. Изправям се - поглеждам Иван и Косъма, които ми пророкуват пребиване. Сключвам запазената си манияшка усмивка след което се спусвам помежду грандиозните борове.
Чувствата, които обземат спускащия се с борд човек са велики! Според мен само една песен ги е пресъздала напълно. Докато снега хрущи под дъската и, аз постепенно набирам онази невероятна скорост от която адреналина така весело побеснява в черепната ми кутия. Започва да ми се върти превода да ,,Lord of the Boards”.
Лордовете на Бордовете

Имам сноуборд под краката си.
Мога да летя така високо, мога да падам така дълбоко.
Но кого виждам да идва на пистата?
Малък зелен мъж със сноуборд на гърба си.

Той казва: И сега ще летя като Ангел към Слънцето.
Краката ми ще горят и аз отскачам в един друг свят.

С лордовете на бордовете ще дойдеш и ще бъдеш наоколо.
С лордовете на бордовете бъди луд като клоун. (4Х)

Мога да остана зад него ако мога,
Искам да бъда нещо повече от ,,също каращ”.
На всеки завой той ме изпреварва
и може би е време да предприема защита.

Край. Завъртам се на дъската, снега ме посипва целия; пистата е свършила! Краката ми греят от топлата кръв вътре в тях, когато поглеждам нагоре виждам двете самотни фигури размахали средни пръсти. Бордовете, които сме взели са три, сега двамата мамули се качват на техните и бавно нямайки и частица от моето майсторство се хлъзват надолу.
Тук няма лифт, всъщност има влек, но е адски скъп. Пътя нагоре обещава да бъде труден с дъската под наем на рамо. За мое съжаление никой не пада и съм лишен от удоволствието да видя набитата му със сняг физиономия. Двамата спират рязко до мен нарочно обливайки ме със замръзнал сняг:
- Перфектни сме копеле!
- Пълни изроди! - добавя още по екзалтиран Косъма.
- Щом казваш. - добавям аз ухилвайки се широко. - Айде, чака ни дълъг път обратно.
Спускаме се общо три пъти като лично на мен изкачването ми ебава майката, но и самото то прави вкуса от спускането по сладък. Накрая след като грохваме съвсем, връщаме бордовете, копелето ни дава личните карти и отиваме към бунгалото да се наспим като мърши.

************
Мигът на истината наближава. Всички сме спокойни като глутница актьори, които с интерес наблюдават женорята преди да започнат да снимат генг – бенг порно филм.
Избираме един не много скъп и не много тъп ресторант за place. Може би поради факта, че пред този хотел Самоков (на паркинга зад него) се намират доволно добри скъпи коли, които обещават богата жътва. Заемаме едно сепаре което гледа към вратата и същевременно от него може да наглеждаме всичко случващо се наоколо.
Сепаретата определено ги бива. След умората през деня е идеално удобно да потъна в креслото за да галя с ръка на ценител естествената кожа. Масата пред нас е дървена с някаква култова синя покривка избродирана с името на хотела (вероятно някой да не си я хареса). Винаги когато искам да усетя дали в ресторанта в който сядам е качествен поглеждам оцетника и оливника. Тези определено ми допадат. Направени са с една класа която издава творчество и идеята, че няма да се олееш целия с мазнотия докато си овкусяваш салатката. Някой дълго ги е търсил - вероятно дори не са купувани от любимата ми татковина. Това ме навежда на мисълта как капиталистите ще го духат тая нощ. Силно се надявам да не го духам аз. Млада проститутка на свободна практика предрешена като сервитьорка пресилено усмихната се доближава до нас за да подпита:
- Какво ще поръчате?
Иде ми да изръся нещо тъпо, но си премълчавам; аз ще черпя маймуните затова предварително съм им казал какво ще пожелаят. Не съм стиснат, но не горя от желание да ми се насвяткат с уиски и после да оплескаме работата за кой ли пореден път...
Възнамерявам да се спра на нещо което се нарича Телешко рагу по планински. Уверен съм, че след близо век поръчката ще бъде изпълнена, затова поглеждам Косъма и му прошепвам следното:
- Кой ще си харесаме изроде?
- Ебеш ли му майката, който се нареже най - много. – уврено климайки с глава ми предлага олигопода.
- Все пак посочи ми някой; ама да не е явно! - додявам аз.
- Ми онези тримата в ъгъла като гледам скоро ще се омотаят яката, а пък май имат бая пари. - започва да разсъждава той, споделяйки повече отколкото му е позволено от доктора. Сред стотиците гости забелязвам тези за, които той ми приказва. На масата им има празни три бутилки вино и разни други чаши от уиски, май.
- Не знам дали не си разбрал, обаче възнамерявам да се съсредоточим върху някой хилав тип и неговата голяма любов. - саркастично подмятам поглеждайки за подкрепа, Иван който мъдро кима.
- Абе я там си ги избирай ти. - след кратък размисъл добавя. - За мен остави кютека, за това най ме бива. - важно завършва Косъма. Двамата с Иван се пръскаме от смях при това смело изказване, нещо което не се нрави много на другаря ни който си затрайва.
Наистина кой ще бъде щастливеца от лотарията?
Оглеждам внимателно всички ресторанта. Той е почти е пълен и явно няма да има нови клиенти. Всички калинки и гугутки са пред алчния ми преценяващ поглед за да бъдат проучени и класифицирани...