Моля, въведете потребителското си име и паролата, или се регистрирайте!




 
Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори  ИндексИндекс  ТърсенеТърсене  Регистрирайте сеРегистрирайте се  Вход  
Latest topics
Октомври 2018
ПонВтоСряЧетПетСъбНед
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031    
КалендарКалендар

Share | 
 

 Зад Хоризонта

Go down 
АвторСъобщение
Rahvin*
Бог в секса
Бог в секса
avatar

Aquarius Брой мнения : 1372
Дата на регистрация : 13.08.2009
Години : 35
Местожителство : Стара Загора/Лондон

ПисанеЗаглавие: Зад Хоризонта   Чет 15 Окт 2009, 20:55

Зад Хоризонта
2.11.1998-30.11.1998.г.

На Път
Студени дъждовни струи шибат моето лице.Металният шлем предпазва косата ми от урагана, но гърдите ми и изобщо цялото ми тяло са мокри под доспехите.Огромните токови дъги на светкавиците прорязват небето почти постоянно.Гъмовете и адския грохот пречат да чуя каквото ида е друго,сърцето ми се е свило уплашено ,очаквайки всеки миг да бъда опечена в стоманеният си нагръдник.
До мен е Пир,а бойния му кон е уплашен почти колкото мен.Войниците от седемнадесети корпус на империята го следват в колона по двама. Проклятието на Ренсш действа безотказно. Каква ирония ,единствен той притежаваше тайната на книгата и самата нея.Сто велики проклятия,деведесет и девет грешни (които биха донесли смърта му) и едно правилно (което донесе ада на земята).И само той от всички живи на планетата можеше като велик жрец на Аватара да проинесе думите му правилно.
Земята се разтриса от поредното земересение.Коня ми залита,а после решава да се изправи на задните си крака.Успявам да го овладея и препусваме устремно отново.Преминавам през моста над Улидската река,само че през нея вече не тече вода,а лава.Съоръжението все още по-чудо се държи.
Всичко е обвито в мъгла защото дъждът се изпарява докосвайки нажежената течаща скала.
Вулкана Зсасау изригваше отново след хиляда годишен сън.Потоците от огън и жупел се стичат лениво по склоновете на планината.Откакто напуснахме западната граница съм хронично мокра и раздразнителна.Черни силуети на къщи изплуват бавно от мрака.Дъждът се обръща на капки сива кал.
Пир изпсува нещо, не успявам да го чуя заради воя на урагана.Крепостните порти на столицата са затворени ,но стражите ги отварят сравнително бързо.От хилядата мъже с които потеглих от Дфарен останаха осемстотин.
Много от сградите са рухнали от земетресение или изпепелелени от огън.Когато стигаме до армейките казарми с радост забелязвам ,че те не са рарушени от стихиите.Хора по улиците се виждат рядко,предполагам,че повечето от тях са се скрили като плъхове в дупките си . Улиците са наводнени,но имперската столица е под наклон и водата носейки всякакви боклуци се спуска надолу по хълма.
Скоро влизам в конюшните и слагам зоб на коня.Махам седлото и дисагите.Погалвам Трътльото зад ушите,тупнам го по бедрото и излизам.Помещението в което трябваше да се преоблека се е напукало и създава впечатлението ,че всеки миг ще падне, и мисля че не съм далече от истината.Около половината от бойците ми вече се преобличат.
Свалям студения тежък шлем и колкото мога изцеждам косата си.С мъка изваждам удебелените кожени каиши от закопчалките.Смъквам бронята и я оставям на стойката.Ленената блуза отдолу е цялата мокра.Бързо я събличам и захвърлям в ъгъла. На светлината на факлите виждам как бледа пара се издига от гърдите ми.Зърната ми щръкват моментално от хапещия студ.Пир ми хвърля бяла памучна блуза нацапана с пъждиви петна,а над нея обличам официалната дреха на ен-флите*.
*-Женски род на Ма-кар,което ще рече командир на 20 000 души.
Няма да махам стоманените наколенници и ботушите си защото бързам да разбера съдбата си водена от чисто любопитсво.Все още се чудя защо ни извикаха от границата,само хиляда войника ме последваха,а до тук оцеляха едва осемстотин.Когато вестоносеца ми връчи заповедта,аз мислих доста дълго дали да и се подчиня.Мовех да остана тук на границата и да си прекарам прилично преди края на света...Все пак моето любопитство реши всичко.
Ер-тес*Пир и още четирима офицери ме последваха по стълбището,което водеше до кабинета на Наер-Мирас* Их-Аток.По стените са плъзнали безброй пукнатини които са унищожили всички барелефи и стенописи,изобразяващи славни сцени от нашата хилядолетна история.Стълбищата са строшени и напукани на доста места,картините са свалени от стените ,а рицарските доспехи са разпилени по пода в безпорядък.Императорските гвардейци пред кабинета ги няма,високите резбовани врати са подпрени на отсрещната стена,защото тавана бе пропаднал на това място.Преминахме през хрущящия хоросан и влязохме в стаята.
*Ер-тес-означава лейенант.бел.авт.*Наер-Мирас-означава Върховен Главнокомандващ бел.авт.
Их-Аток стоеше на един стол и обсъжда нещо по голямата релефна карта, разположена на масата с един от своите Ер-Тес. По нея са поставени множество оловни фигурки на армий, градове и кораби повечето от тях са съборени и разпилени в безпорядък което означава, че от тази карта едва ли ще има голяма полза.Главнокомандващия повдигна поглед и ми кимна леко за поздрав,аз се изпънах и свих юмрук за поздрав:
-Ен-флите Мае покорна на вашите заповеди Наер-Мирас.
-За мен е чест.-усмихна се вяло сякаш го бе споходил отдавнашен спомен и продължи.-Колко човека от звода ви намериха за нужно да ви последват?
-Хиляда от двадесет хиляди Наер-Мирас.Осемстотин оцеляха до тук по пътя.-отговорих със страх и срам.Страх защото мисля ,че ще ме понижат в чин задето не успях да накарам десет хиляди човека да ме последват след като съм ги командвала повече от четири години ,срам защото им дадох свобода на избор нещо извън моите и техните правомощия.
-Това е едно добро число, имайки предвит...създадените обстоятелства. Анархията се разпространява подобно на чума и вече е твърде късно да се прилага каквото и да е лечение.Вие бяхте последната дивизия която очаквам да се отзове на заповедта за завръщане.Свободна сте Мае и...доволен съм,че най-добрата ми Ен-флите не ме разочарова ,искам да го знаете.
Битката и Бурята
Заспах като къпано бебе на едно от леглата в казармата,толкова ме мързеше,че не си направих труд да изпратя съобщение на вуйчо си (единствения ми жив роднина), че съм пристигнала.Заради това на другата сутрин получих писмо изпълнено със сарказъм и бутилка сладък нектар от неговата изба ,най-добрата в цялата империя.Докато пиех нектара и унищожавах скромната си закуска един кашик ми донесе съобщение да се явя след час в балната зала на Императорския дворец.
Речено,сторено.Улиците са целите напукани и набъбънали, кални локви покриват някога гладките пътища, много от лошо построените сгради са частично разрушени и рухнали.Хората които срещам са най-често войници или отчаяни просяци търсещи храна и скъпоценности сред развалините. Свещенниците от вярата на Последния час,проповядват пред малка тълпичка от хора която явно искрено им е повярвала на глупостите, вярващите постоянно ги разпитват за отвъдния свят и им дават приношения от храна тъй като златото загуби най-сетне стойноста си.Мдааа човешкото лековерие край няма...
Императорския дворец е в учудващо добро състояние, градините му са свежи и зелени въпреки честите смени на времето.Което може сутрин да е топло,а вечер температурата да падне до минус тридесет градуса.Стражата ме пропуска и,аз влизам в огромната всяваща страхопочитание сграда на двореца.Балната зала е изпълнена с военни и благородници които раговарят тихо и обменят най-новите катастрофални вести от останалия свят.Аз самата знам,че блатата в Даянир са заврели ,а от склоновете на Вирадим тече река от лава по-пълноводна и от най-голямата река на света,а там където нажежената скала се влива в морето се издигат свирепи бури които подхвърлят скали и кораби като детски играчки.Скоро Их-Аток и Императора Ниелин Дамрасин влизат в залата,някои от нас отдадха обичайното поздравление,но аз си затраях.Млад ординалец които носеше цял куп карти и други хартий едва не се уби,след като се спъна в една строшена плочка.Аз станах и му помогнах с картите и чертежите,сложихме ги на масата и главнокомандващия започна да обяснява:
-Повечето от вас които извиках от другия край на империята си мислят ,че ще загинат мърцина.-кратка пауза.-Не е така ,не веднъж съм показвал на бойното поле,че не правя нищо напразно и държа на живота на моите смели войници.Когато Ренсш,изрече своето проклятие нашите учени-археолози бяха попаднали на развалините на древния Харадум.Руините вече ги няма, но най-ценната им тайна,тайна изчезнала след войната с Ехулар(нашата планета близнак) бе в ръцете ни.-ординалеца разгърна един чертеж на който се виждаше нещо като сандък с витло и голям метален балон,разположен над сандъка посредстом някакви въжета.-Оръжието което подчини планетата на Харадас Ирунас, великия император на Харадум,човека който ни върна преди седемстотин години в безната на дивачеството. След паметната битка с Ехулар и техните могъщи съюзници от Протей света на стихийте, и тяхната победа над нас тайната на ,Небесните Шхуни се знаеше само от една стена в гробницата на Кирунас.За щастие намерихме и разшифровахме написаното. Вече бяхме започнали при най-строга тайна да строим Небесн Флот, когато Ренсш разбра за това и прибързано изрече своето гибелното си проклятие... Бурите и ураганите пощадиха за сега завода и готовите машини,но се очакват поредица от гибелни земетресения които ще направят невъзможно нашето излитане.Разполагаме с осемдесет и девет кораба ,които могат да поберат общо осем хиляди човека екипаж!Ако времето се задържи спокойно ще създадем още тридесет машини до една седмица.-в залата се чуваха възбудените гласове на водачите на армий пристигнали скоро в столицата ,точно като мен.Естествено всички се интересуваха кой и кои ще заемат спасителните места в летяштите машини,с оглед на това ,че имаше четиредесет хиляди войници и сто хилядно население,което още живееше в столицата.Наер-мирасът вдъгна мусколестата си ръка в знак ,че още не е свършил:
-Освен заплахата от проклятието към нас се приближава и още една друга заплаха!От Млех-Ярдун идва армията на бишият ни васал ,генерал Васан-Чандрин.Той е повел религиозна война и тъй като Ренсш е Корианец, според него и ние носим вина за края на света...Това негово търдение съдържа голяма доза истина ,но целта му е да ни избие до крак!Войската му от сто хиляди души е на седмица път от нашия град.Това позорно обстоятелство бе допуснато от легионите в Зделик и Ранзк-Олсе,които са се саморазпуснали.Аз ще съм зает с изготвянето на корабите и , затова обявявам Ен-флите Мае за генерал на армията в имперския град.!
Почуствах се доста горда,само преди седмица очаквах да ми отнемат всичко...а сега!Наер-мирас продължи:
-Мисля ,че до седмица всички машини ще са готови за излитане...Е това е за днес и...късмет.
На много от хората лицата им се бяха свили от учудване и стрх.Аз знаех,че това е последния шанс които ни се отваряше за да избягаме от отворената кутия на Пандора.Слем-Ан-Торф нашата родна планета щеше да загине след, най-много месец ,а може би и по-рано щеше да се превърне в нажежена топка лава.Радвам се защото на нашия континент е най-добре.В Бунсиун-Надар ,голям и гъсто населен остров северно от нас,се бе появил огромен вулкан ,който изтреби за един ден всичко живо на сто километра от острова.Севрния океан ,бе заврял,от него се издигаха гъсти облаци и бури които унищожаваха всичко по-пътя си.
Поклоних се на всички и излязох ,работа ме чакаше.
Четири слънчеви дни подготвях бойците.Урагана вилнял близо седмица премина и слънцето изгря,за да ми покаже новата апокалиптична картина. Земята димеше ,и облаци жълтеникава мъгла се издигаше към небето. Ежедневни земетресения разтваряха пръста и от нея изригваха потоци ,димящ катран.
Каменната настилка е гореща,обула съм си най-дебелите ботуши,но все пак чуствам как ходилата ми се сваряват.Ходя облякла плетената си ризница на голо за да ми държи хладно,от потта ми е почнала да ръждясва затова ,и нанасям смазка всеки ден.Ето в далечината виждам това за което докладваха мойте раузнавачи.
Зелените прокъсни знамена на Млех-Ярдун плющят пред Парт-Гален.На много места монолитната стена е рухнала и враговете могат безпрепятсвено да влязат в града.Несръчно построените градски къщи са рухнали оттдавна погребвайки хиляди от свойте обитатели.Оцелелите граждани напускат обречения град търсейки ,някаква защита в планините.
Разположила съм армията в засада.Ще изчакам враговете да нахлуят навътре в града.Несъмнено тяхната цел е императорския дворец и самия император. Изпратих хиляда леки пехотинеца и прашкари да атакуват армията на Ярдунците за да я привлекат към засадата.Недалече от нас се чуха ревове и викове,около шестотин оцелели бойци се изсипаха на все още равния площад пред двореца наречен ,,Купата на Ваолин".Зад тях се носеше развилняната тълпа от четиридесет хиляди души,а може и по-малко.Аз стоя на върха на Астономическата кула една от малкото все още не-прекършени високи постройки.Когато половината врежи войници се побраха в площада ,допрях до устните си студена метална тръба и изфирих атака.Незнам как ,но точно в този момент започна мощно земетресение.Залитнах и се тряснах в пода.Върху ми падна Пир и лакета му ,ми изкара въздуха.Изпсувах го на майка и изправяйки се залитайки извадих сабята си.Хукнах по стълбите по-скоро падайки отколкото вървейки.Имам чуството ,че всеки миг постройката ще рухне ,а върху главата ми се сипеха прах и камъчета.Когато стигнах до партера чух съкрушителен трясък и грохот.Горната част на кулата се прекърши и рухна пограбвайки стотици от нашите врагове.Идиотщина.Около мен големите подпорни колони от мрамор започнаха да се трошат една по една.Дръпвам Пир ,и хлътвам в коридора който обикаля целия дворец.Всички благородници се бяха скатали и никой не ни се пречкаше.Строшаваме един прозорец и скачаме в боя...
По краката ми пълзяха иглички докато оглеждах полесражението.Целия площад е покрит с биещи се мъже които се люшкат от спазмите на земята.Засега силите бяха изравнени ,защото стрелците които съм разположила по покривите изтебват десетки млех-ярдунци със всеки свой залп.Те се бяха усетили и щурмуваха арбалетчиците.Цели етажи рухваха под тежеста на биещети се.
Сябята ми описа дъга,и с дълго металическо изцъцкване се плъзна по двуострия меч на един пехотинец.Лицето му полускрито зад шлема ,бе изкревено в злобна гримаса.Още няколко пъти кръстосахме с него своите оръжия ,преди да посека ръката му.После с кръгов замах ,отсичам рошавата глава.Пръски кръв която мирише на страх полепват по лицето ми.Войника ,бе прекалено уплашен и съсрадоточен.Това го правеше прекалено бърз ,и той неможеше да коригира свойте грешни удари.Обичам когато се бия да се бия като на шега,използвам дарбата си на непукиска и така въртя по леко сабята.
Срещу ми се изправиха двама.Прокъсам и кирвящ селянин и брониран с охлузени доспехи рицар.Тризъбеца на селяка се стрелна към мен.Десния му шип отпра лявата предпазна пластина на рамото ми,без да ми нарани.За щастие един боец го прониза в гръб и за мен остана само рицаря.Дългия меч с който той е въоръжен прелита на косъм от моето гърло.Изритах го,но огромния мъж даже не се разклати.С три съкрушителни удара той изби моето оръжие.Запрати щита си към главата му ,но той го отби като на шега.Докато неговия меч посрещаше моя щит използвах времето за подсечка.Левия ми крак срещна неговия десен и го изби от настилката.Рицаря залитна ,но преди да рухне юмрукът му се заби в лицето ми.Паднах като сноп,в главата ми се шуваха разбиващи се морски вълни.Докато се свестя някой ,изрод успя да ми стъпи върху корема.За щастие нагръдника не се огъна и въздуха остана в дробовете ми..Поизправих се и с доста усилия се проснах върху куп трупове.Мисля ,че ръката ми е счупена, тази с която държа обикновено сабята си. Лицето ми бе безчуствено ,но със сигурност имам красива морава подутина.Очите на една отсечена глава ме гледат отчаяно...
Битката завърши успешно след три часа.Аз се поосвестих и отново се включих в боя ,забравяйки за своите рани .По-нататък света се превръща в странен клайдескоп от картини на сеч ,другарство ,омраза и много,много болка.
От моите храбри бойци оцеляха шест хиляди и четиристотин човека. Половината град гореше заедно с труповете,ярдунците бяха палили наред.Пир беше загинал в боя,видях неговото тяло разполовено в локва от негова и чужда кръв.Лекари почти нямаше и войниците сами се грижеха за своите рани.Една жена от оцелелите направи шина за счупената ми ръка.Събрах двама от офицерите си ,един кафяволик младеж го титуловах Бин-Елг,главен помощник.
Наер-мирас Их Аток остана сравнително доволен от развоя на битката.Въпреки победата много от хората ни изгиват от недояждане,студ или мор.Още същата нощ се изви ураган.Всеки следващ е по-силен от предишния....Стаята в колято лежа се чува ясно воя, рева на вятъра и трясъка на рухващи сгради.Надявам се да успеем с корабите ,иначе няма особен смисъл да живея.Дано след като премине урагана излетим защото моето шесто чуство ми подсказва ,че друг шанс няма да имаме.Огъня в камината хвърля своите игриви отблясъци по стените.Точно когато се унасям няколко тухли падат в жаравата.Нажежени въглени се пръсват по пода ,но съм прекалено, прекалено уморена...
Тряс,тряс,тряс.Сънувам как великаните от моето детсво разкъсват света с огромние си мишци.Трябва ми извесно време да осъзная ,че някой тропа ,доста настойчиво по-моята врата...Сега е с тридесет градуса по топло от снощи.Затова събличам дебелото си кожено елече и ленената блуза.Отварям врата и виждам моя Бин-Елг,който е награбил един денк и има доста забързан вид:
-След ,няколко часа ще трябва да излетим спешно!-започва забързано да ми обяснява той от странния му, Даавски диалект не му се разбира почти нищо.
. -Защо толкова скоро?-го питам ,аз докато започвам да обличам своите дрехи.
-Защото снощния ураган почти напълно разруши заводите.Наер-Мирас мисли,че днес и утре ще са последните ни ясни и слънчеви дни!
Толкова имформация ми е напълно достатъчна.Взимам дрехи ,оръжия ,малка медна статуетка на моя кумир.Излизам отвън.Огромните помпозни и стари сгради са почти рухнали.Кални наноси покриват това което някога наричах улици.На няколко места има дълбоки вонящи на сяра пукнатини, които преминаваме с импровизирани мостове.Хора вече не се срещат сякащ всички са отдавна мъртви.Потръпвам от чуство на горест и отчаяние.
Зад Хоризонта
Шумът на работещите корабни двигатели е нещо за което съм слушала само в старите приказки.Колко добре ,би било ако Ренсш не ,бе такъв фанатик.Чудя се ,защо не се намери някой монах, който да му пререже гърлото докато е бърборел гибелното проклятие.Хиляди хора носят багажи си по рампи, и ги товарят на летящите машини.Их-Аток се усмихна като ме видя:
-Весел ден ,Мае.Разбрах ,че сте пострадала при битката,имаш счупена ръка?
-Да,така е мисля ,че сте заздравее правилно.-отвърнах му мързеливо ,аз.
-Дано -отговори той.-,защото мисля ,че сте си имаме проблеми...Но,както и да е!Ти и твойте хора сте на двадесет и пети боен имперски кораб.Нека съдбата бди над душите ни.
Генералния план е прост.Ехулар ще е сравнително точно над нас когато излетим.За двете седмици полет които ни делят от него ,ще успеем да навлезем в притегателното му поле,или поне така мислят астролозите.Те отдавна имат карти на земите и обширните океани ,които заемат малка част от планетата близнак.Ако не се е случила някаква подобна катастрофа ще има Ехуларски живот ,най-вероятно враждебен.
Големите дървени врати на летящата машина са широко разтворени.Вътре ме очакват шестдесет от мойте войници ,те са избрани със жребий лично от мен.Мирише на прясно рендосано дърво.Чува се тежкото бумтене на топлинната мащина и маховете на въртящото се витло.По малко коридорче стигам до главната кабина ,то всъщност май и други кабини няма.Виждам ръчки, колелца, странни индикатори и машини на които още на съм чула имената.Всички те се движат ,а от един малък винтил излиза със свистене струйка пара.Млад и доста вглъбен алхимик се грижи за цялата летяща машина, той ще е нашия пилот.Войните ми са налягали по леглата,които са на четири етажа,и си говорят за глупости.Педесет от тях са жени, повечето на възраст от двадесет години и нагоре.За мое ,и мисля негово щастие сред нас няма някоя от аристократичните отрепки,те на последък се забъркаха в доста каши ,а и са пряко замесени в Проклятието.Зад мен се качиха още хора, повечто мои познати които,носят големи денкове с багаж.Тях ще ги използваме като баласт ,ако за нещастие се и това се наложи.Легнах на едно легло ,казах да ме будят само с риск за живота си, после заспах дълбоко...
Реалноста бавно изплува в съзнанието ми.Надигнах глава и се огледах,около мен нямаше никой.Всички са се залепили на прозорците и гледат през тях.Тайствения движител ,който правеше летенето възможно работеше, с лекото равномерно боботене на доволен котак.Станах и се приближих.
Хората до мен до един стари и корави бойци плачеха.Всъщност някой и се смееха ,но с доста истерична налудничава жилка в гласа.Погледнах...и в първите няколко момента не разбрах какво точно виждам.
Черно-сив облак покриваше като петно част от света отдоу, до него се спускаше тънка огнена разка която се врязваше в океана ,и изчезваше в облаци бяла пара.На различни места са зейнали дълбоки безни.Кълба от оранжеви пушеци излитат нагоре и бавно се разпръскват от вятъра.Това е останало от моя роден свят.В сърцето ми се прокрадна мъка и започнах да си спомням своите щастливи моменти.За майка и татко ,за Веин, моята първа любов.Усетих как тежки сълзи,сълзи които от години не се бяха стичали по страните ми, потичат на пълноводни ручейчета и закапват по пода.Не мога да откъсна поглет от Ехулар.Зная ,че го виждам такъв все още жив за последно.Горите на Даава с тъмните им горски кътове.Планините Инрундарет със зашеметявашите си гледки.Езерото Анеклен с бистрите води,и хилядите риби така вкусни опечени в жарта.Храмовете на Пеленир със златните си колони...
Останалите кораби от флотилията се издигаха нагоре като чудовищни левитани ,към Ехулар близнака на нашата планета от началото на сътворението.Учените ни картографираха отсрещната земя с телескопи още от древни времена,ако техните изчисления са точни ще се приземим в една рядко населена планинска долина.Издигане...или слизане към чуждата планета ,кой както реши.Докато наблюдавах апокоалиптичната гледка ,нечия ръка плахо докосна рамото ми.Обърнах се ивидях познатата физиономия на Налев,един от най-верните ми войни.Лицето му е издрано сякаш се е борил с котка ,а дясното му око е напълно затворено от морава подутина.Видял накъде е насочен погледът ми той каза:
-Кръчмарски бой.
-Нима вчера още имаше кръчми?
-Срещаха се.За какво си мислип в момента?-ме попита той ,сядайки върху едно легло.
-За смърта...за възгласа на циркаджийте.Днес сме тук ,утре ни няма.Не е ли някак смешно ,всички ние се стремяхме към знание и ето,то ни доведе до тук...
-Грешиш моя ,Ен-флите,знанието е дар ,който ние като хора не бива да отказваме.Ето ,ако една сърна знае ,че ловците са по следите и ,и ако тя имаше необходимото познание непременно щеше да им се изплъзне.
-Колкото повече знам ,че знам толкова повече ми се иска да не знам...ех ако можех да стана отново на пет години, ако твоята сърна знае колкото мен или теб вероятно сама щеше да отиде при ловците!-отговорих остро аз,защото започвах да се изнервям.
-Не мисля така...
-Млък!-изненадващо за себе си изкрещях аз.Остана ли те ни спътници ни покледнаха бегло и извърнаха глави.-Това е заповед!-Просто ми писна от всякакви разговори.Чертите на лицето на Налев,се изостриха,той се обърна и не каза нищо.
Събуди ме нечия настойчива ръка,чух гласа на моя Бин-Елг който ми викаше да стана.Станах и той ми показа да погледна през прозореца...Виждаше се,ето!
Два кораба бавно падат надолу към Ехулар.Балоните им са спукани и немогат да ги задържат във въздуха.
Механика,топчест мъж на средна възраст, казва ,че парната машина е повредена и корабите са обречени.Вътре са императора и неговите лакей, доволна съм ,че Бог е решил новия живот да започне без аристократични копелета.Близо десетина минути наблюдавах корабите, докато те не се скриха от моят поглед .Изненадващо и за самата мен, нашата летяща машина се разтресе и завибрира неконтролеруемо.Всички се спогледахме уплашено и с истински неподправен ужас.За мое ,и изглежда общо щастие,бяхме попаднали в някакъв небесен вихър,или нещо такова поне така ни го обясняваше, механика:
-Не бой те се,това са вихрове и ветрове образувани от смесването на двете ни атмосфери...Скоро положението,ще се стабилизира.
Скоро се оказа ,два дни.Настроенията ми се меняха като клиентите на пристанищна курва.Изпървом се бях наситила на апокалиптични гледки и мислех ,че ще ми стигат за цял живот.Но,както самата аз убедих не бе така,на всеки няколко часа докато не бяхме в сянката на родната планета,шпоглеждах през люкът и наплюдавах...Перести облаци покрили всичко.Отвреме,на време забелязвам дупки в облячната покривка и виждам лавата отдолу.Изпитвам огромно облекчение ,че съм жива и не съм там долу...много,много мъртва.
Все пак съм приключенска натура и бих дала всичко освен живота си за да стъпя на Ехулар.Почвам да си мечтая какво ще стане след като се приземим...Искам да имам спокоен живот,защото се наситих на битки и приключения.Дали ще срещнем приятелски племена,или ехуларците още помнят битките за тяхната планета...?
Скоро започнах да забелязвам нещо интересно.Малките предмети се държаха обезпокоително,повечето от тях плуваха на няколко сантиметра от пода поклащайки се като кораби в бурно море.Всички си блъскахме главите над гатанката ,но тъй като никой не предложи разумен отговор,аз заспах...Спях без сънища,когато кораба се замятка като уловена щука.Изхвърчах от леглото и се забих накъде на ръбато място защото болката ,бе ужасна.После отфръкнах и се приземих върху няколко мой сънародници които баха в подредени в безформена купчина.Чува се лек бумтеж и уплашените викове на хора.Бързо ставам и се оглеждам,има малко хора по пода/тавана.,повечето са в леглата.Докато се осъзнавам от неочакваното приключение механика се провиква:
-Някой да излезе отвън и да пререже прикрепващите въжета!
Няколко секунди всички обмисляме неговите думи,и после се втурваме да си вземем оръжията.Първа аз отварям люка и излизам отвън.Свирепия почти ураганен вятър замалко не ме откъсва от летящата машина.Захващам се с все сили и излизам, навън.
Но този път изпитах извесно неразположение.Огромния полукръг на Ехулар се изваше под мен,на много дълго свободно падане.Постарах се да не гледам там където не трябва. Закатерих се по процепите в дървенията,скоро успях да стигна до комина на машината. Огледах хоризонта около нашия кораб.Положението наоколо бе еднакво ,обърнати и горящи кораби.Стигнах до комина ни.Насякъде са разпилени въглени които бавно прогарят дървото.Плата на балона е зопочнал да гори с буен огън.Избягвайки разпилените въглени успях с няколко замаха да отсека въжетата.Слабия вятър успя да отдели горящия плат, постепенно отделечавайки го от летящата ни машина.За няколко минути пламъците погънаха балона,гъстите пушеци се заизвиваха във всички посоки като хищни змии търсейки още нещо което да погълнат.Започнах да слизам към люка когато няколко въглена се изтърколиха отгоре ми.Изпищях от болка и неволно разтворих своите пръсти.Полетях надолу очаквайки неминуемата си смърт.Не всъщност бавно се носех в простанството, не мислих много и бързо сграбчих едно тлеещо въже.Болката е отвратителна ,но се понасяше.Някаква ръка ме сграбчи през рамената.Обърнах се и видях ,Налев който ме дръпна в сравнително безопасния търбух на кораба.
Прегрътката му продължи повече отколкото бе необходимо…уфф мисля си за глупости когато смърта е на ръка разтояние.Изблъсках го със силно разтуптяно сърце се проснах върху своята койка.
Трима механика се съетяха около управляващия механизъм и го поправяха къде успешно къде не.
Поглеждайки през илюминатора разбрах ,че и останалите кораби ги е сполетяла подобна участ.Екипажите прерязваха прикрепящите въжета и се отърваваха от балоните.Някой нямаха нашия късмет ,защото горящия плат не се помръдваше изгаряйки направо върху летателните машини подпалвайки ги.Стотина машини изгоряха,а пътниците скачаха оставяйки се да висят в пространството.
Имаме и витла за движение напред,мощното им ,,суб-суб” бавно започна да ни придвижва ,,надолу”към целта ни.Зад нас остана една трета от нашия флот,завинаги.
Ново начало
Чуството на пропадане се появи след десетина минути.Подът се наколни напред и зелените земи на планетата съседка се изправиха пред нас с цялото си великолепие.Наситено сините океани са малко и все на север от екватора.Гори и равнини съчетани с кинжално остри планини образуваха Югът.
Нямаме балон!Ще се сблъскаме!Погледнах своя главнокомандващ и видях опасенията си в неговите очи:
-Прдвихиме и това.В древните писания пишеше ,че трябва да разполагаме с ето това…
Отвори една вратичка и извади нагънато парче бял плат.Рагънато плед нас се появи нещо като огромен бял чаршаф.
Захилих се нервно:
-За покров ли става дума?
-Не за щастие, Мае.Сега ще се помъча да ви обясня.Ще сложите вързопа на гърба си като войнишка раница,скачате и след две минути дръпвате ето тази чертена връв…
-За ,Бог да прости.-се разхили един боец.Их-Аток го изгледа злобно ,но без да казва нищо продължи.
-След като ч дръпнете коприната ще се разтвори и омокоти падането ви,сякаш…падате върху пух!
Внимавайте ,обаче!Въжетата може да се оплетат,може или да не се разтвори напълно платното.Тогава ви очаква смърт.
-Да побързаме иначе изобщо може да не ни потрябва да скчаме.-изрече един от астролозите.
*********
Поемам странното изделие от ръцете на моя Наер-Мирас.На пръв поглет ,то е леко,но след като усетих действителната му тежест доста се зачудих как ще скоча.Та това чудо тежи двадесетина кила!
Корабът пада с пищящ звук,на резки тласъци подхвърлян от въздушните вихри.Трудно прикрепям прлетеницата от презрамки към тялото ми и зачаквам своя ред да полетя надолу.
Първи е Их-Аток,той скача и вмоесто да полети надолу излита нагоре…?Няколко секунди стояхме вцепенени когато един от астолозите изкрещя:
-По бързо!Ако загинем ще се чакаме пред портала на рая!
Това е пожелание преди армията да влезе в битка.
-За ,Импрерията!-изревайки това един след друг моите другари скачат извън кораба и отлитат нагоре.
Скачам и ,аз.
Удря ме чук и политам нагоре…Не цепейки въздуха ,неможейки да дишам падам надолу.Мусколите на моите крака се втърдяват очаквайки да усетят трошащата ги прегръдка на земята.Вятъра влиза като напорист любовник и се търка в тялото ми ,изсмуквайки ценната му топлина.Въздухът сам навлиза в моите дробове. Отварям очи.Бяло и леко синьо,кораби които падат надолу под мен.Бели куполи ,а под тях увиснали на въжета хора.Някой падат оплетени в същите тези платове които трябва да ги спасят.Дръпвам червената връв.От рязкия тласък и малкото ми въздух излиза.Мъчейки се да не се задуша жадно пълнейки моите дробове с кислород забелязвам ,че белия купол се е разтворил.
Имам чуството ,че падам от векове.Оттърсих се от сграбчващата хватка на страха, и сега наблюдавам планетата близнак,Ехулар.Долината в която щяхме паднем се разтилаше пред мен.С всеки изминал миг ставаше по-голяма и по-голяма.Кръвта в моите крака бе станала прекалено много и те милите са изтръпнали.Дръпнах силно въжетата които ме крепяха и с малко късмет се обърнах надолу с главата.Кръвта започна бавно да се отича от вдървените ми долни крайници.
Минават часове като дори успявам да дремна.Дърветата под мен стемително се приближават.Паникьосано мисля в кое ще спра?!Иненадващо пред мен се възправя чепатия ствол на някакво дърво.Забивам се в клоните му.Многострадалната моя глава посреща първа удара в твърдата кора на дървото.Сякаш чувам камбаните на Пеленир.Рухвам през клони и лиани,оплетена във въжета.С рязко болезнено дръпване моето падане спира на около метър от покритата с цветя почва.Не.Немога да повярвам ,че още съм в съзнание! С ножа прерязвам въжетата,рухвам като чувал с картофи на меката ухаеща на нещо чуждо земя.Болката в главата бие като с чук.Повръщам закуската…И после не помня.
Нещо мокро и студено заля лицето ми.Отворих очи и замахах отчаяно с ръце
-Успокой се душице!Не съм ехуларец.-каза плътен женски глас.Ама и на теб може да ти се признае ,че си постъпила доста глупаво,да почиваш в момент като този.
Поизправих се малко и изчаках погледа си да се фокусира.Видях жената.Мечоносец,от столичния гарнизон.За това свидетелстваше дългия меч окачен на гърбът и.Тя е без шлем,с къса кафява коса и червеносини очи. Държи голяма манерка и отпива от нея.Наведе се и ми я подаде:
-Искаш ли?
-Да …доста съм жадна.-макар и застояла водата ми се услади неимоверно стичайки се по пресъхналото ми гърло.Докато пиех очите ми се спряха на дървото пред нас,то е със странна груба кора, тънки и тъпи листа нашарени на точки от някаква болест или просто си бяха така.Странни създания нито насекоми ,нито животни летяха около нас тракайки с човки ,размахвайки прозрачните си ципести криле…Едно от дърветата в ляво от мен прилича на гигантски бурен, обаче не е това странното.Короната му е с цветове които не съм виждала!
-Знам ,че е интересно обаче трябва да потегляме!-секва мислите ми,мечоноската.Изважда оръжието си и прави няколко пробни маха. Разкопчава каишите на стоманения си нагръдник и го захвърля в треволяка процеждайки гневно.-Омръзна ми да мъкна ръждивото желязо,цялата се вмирисах, топло е ,а и циците си ги чуствам като смачкани ягоди.
-Права си!Моят остана на кораба, но наистина е горещо.Затова и ,аз се събличам гола до кръста.Миризмата ми е отвратителна,облекчавам се далече от всякакви храсти тъй като всеки може да е отровен.
Потеглихме на някъде търсейки още оцелели от нашите.Времето е наистина топло ,дъжд рядко прокапваше;малки поточета утоляват жаждата ни ,обаче няма къде да се изкъпем.Косата ми е в такова състояние ,така сплъстена и мръсна, сърби ме непрекъснато ,че направо ми иде да я отрежа.Ноща падна ,а още не бяхме открили никой, само месните животинки надаваха странните си чуждоземни писъци.
Сгушихме се двете с ,Йеса и се опитахме да заспим.Макар да ни е ужасно страшно, аз поне запах като къпана.Сънувах своята майка и дълбоките прохладни вирове около нашата къща…
Нежно побутване ме откъсна от този така сладък сън:
-Мамо още малко…
-Майка ти е мъртва.-тихо прошепна моята спътница.Отворих очите си и се размърдах в удобния и скут.
-Нещо интересно.?-попитах ,аз намеквайки за някакви инциденти през ноща докато съм спяла така непробудно.
-Да погледни в дясно!-все така тихо каза тя.
Дребно космато създанийце което се правеше ,че ни няма като кротко дъвчеше сухите листа опадали от дърветата.Със поглед и знаци ,Йеса ми показа ,че възнамерява да го хване.Повдигнах леко главата си ,тя се полуизправи и светкавично метна към съществото.То изписка изплъзвайки се между пръстите и.
-Мамка му,обяда избяга.-разчаровано тъпнах с ръка по земята.
-Можеше и да е отровно.Всяко зло,за добро.-отговори тя изтъпвайки полепналите листа по своята кожа.
**********
Покатервам се с мъка и много ужулвания по едно високо дърво от което спокойно ще се опитам да огледам околноста, освен ако нещо не ме ухапе.Стигам до там където стволът се клати застрашително, разлиствам листака и се оглеждам.
Нищо напред.Само безкрайна гора до там където някави жестоко нагънати хълмове не се издигат към небето.Наляво…стълб от черен мазен пушек, сякаш гори мокра растителност се вие на десетина километра.Даа там трябва да се намира Наер-Мирас и останалите ни войни.Бързо слизам и споделям тази новина на Йеса без да му мислим много се отправяме бързо натам.
Докато вървяхме тя ми разправи своята история ,а аз моята.
На седемнадесет като четвърто дете момиче постъпва във войската, година след това е и първото и сражение.От него спечелва малко пари и белег от сабя на гърба си.В Шер на Дорк оставила две деца за да не ги види никога вече.За щастие и аз и тя сме силно ошеметени и ревем само по някоко пъти на ден. Сълзите с мъка излизат и по скоро хълцам отколкото плача.Гората се точи все така детствена и недокосната без да виждаме големи хищници макар да забелявам следите им.Може странната им миризма ги плаши.
Бавно стъпвам по окапалите листа и се опитвам да не гледам само в краката си защото разсеяноста на войника е най-големият му мор.Лиани с листа и ярки бръмбари или поне се надявам да са бръмбари, се носят из топлия въздух.Някакви птички надават странни крясъци летейки самоубийствено между дърветата.Нещо зеленикаво изскача встрани от мен и поваля приятелката ми, изважам малкия нож единствено ми оръжие и…
Налев е обезвредил ,Йеса и ми се хили гадно:
-От двеста метра ви следя ,ако бях ехуларец отдавна да съм ви видял сметката.
-Нужно ли беше това…-ядосана ,защото си изкарах акъла изрещявам.
-Даааа нужно ли бе сега всички там да са мърт
Върнете се в началото Go down
Rahvin*
Бог в секса
Бог в секса
avatar

Aquarius Брой мнения : 1372
Дата на регистрация : 13.08.2009
Години : 35
Местожителство : Стара Загора/Лондон

ПисанеЗаглавие: Re: Зад Хоризонта   Чет 15 Окт 2009, 20:59

-Даааа нужно ли бе сега всички там да са мъртви?!-ме прекъсва той.-Тъпа кучка, вечно сигурна и уверена в себе си.Ето това е смърта, не е някаква шибана игра…
Докато разбера какво се опитва да направи той преязва гърлото на ,Йеса с дълъг кинжал.Обучението взима връх над мен и ,аз сграпчвам изпуснатата сабя на вече бившата ми спътничка.Заемам бранна поза, Налев се изхилва:
-Можеше поне да си умреш добре кучко,какво правим всички тук!?…-изненадващо замахва напред, отбитам нескопосано и отстъпвам.Два удара и вече знам ,че е наистина добър.
Нямам представа както е станало в главата му обаче съм го виждала и друг път преди.Войниците полудяват от мъка ,започват да се бият със всеки независимо дали е приятел или враг търсейки смърта.
Продължаваме да си разменяме удари, в тях няма нито майсторство ,нито ловкост.Всеки гледа да съсече другия за да запази ,,безценният” си живот. Незнам как,но успявам да направя дълбока резка на свободната му ръка.Това го вбесява ,Налев изревава ,,Умри мръснице” и се хвърля в самоубийствена атака.С повечко късмет се измествам настрани и забивам сабята право отворената му, крещяща уста.Умира почти мигновено, биейки с крака земята.
Отчаянието ме обзема и започвам да плача,сълзите този път се сипят като водопад.Подсмърчайки се свивам на кълбо и …заспивам.
Събужам се стресната от кошмари.Сънувах как битката продължава ,биех се срещу бесмъртен демон с лицето на лудия войник ,който поема безропотно всеки смъртоносен удар.Поглеждам телата ,а с тях са се заели някой от месните ехуларски форми на лешояди.Самата аз усещам ,че мисълта ми не тече вече по коловозите на разума.Паника която не съм изпитвала в нито една битка ме хващаза сърцето и хуквам да бягам натам накъдето вървяхме с Йеса.
Гората се носи край мен,преминавам край чудно красиви места, преплетени червеникави клонаци с тъмносини листа,странни гигантски цветя с оранжевобели венчелистчета,светещ мъх който изпуска интересен остър аромат.Прескачам паднали клонаци и съборени дървета когато до ноздрите ми достига миризмата на дим, а с очите си съзирам пресни следи от наши си Слем-Ан-Торфски крака.
Задъхана удвоявам сили побягвам натам.
Трясък на оръжия и крясъци, изобщо шум от сражение.Вече ставам по предпазлива вървя с уверен ход ,но се оглеждам във всички посоки и най-вече зад себе си.Храсти с дълги закривени тръни се протягат да откъснат парче месо от моето тяло, мъча се да ги избегна доколкото мога, обаче ми се отдава трудно.Заета избягвам дерящите клони се натъквам на първото тяло.Главата е почти отсечена в локва съсирена кръв.По интересното е ,че мъртвия е облечен в дрехи които виждам за пръв път.Син елек и бледи червеникави панталони от кожа,сиви ботуши оплескани с кал покриват краката му.Кожата на ръцете е бяла като мляко и пролича на нашата.Никой от нас се обличаше по подобен начин…Значи мъжа е Ехуларец.
Изпсувах и хукнах към сражението.Трупове и на наши сленанторфски войници се изпречват на пътя ми.Докато се провирах между надвисналите клони на едно дърво някой се навюхвърли върху мен.Паднахме сплетени като любещи се змии.Нещо остро и студено разпорва мускола на моето дясно рамо.Забих стоманените напръстници право лицето на копелето.Неговата реакция е мигновена, с писък на болка удрайки сляпо с юмруци ехулареца се измъкна от хватката ми и проклинайки на своя език избяга.Задъха от болка от разкъсаното рамо се изправям и без да обръщам внимание на стичаштата се кръв хуквам към вече съвсем близката битка.През щедро окъпаната в светлина гора.
Озовах се на гола поляна.В центъра и гори голям куп сурова растителност ,която запраща облаци от гъст черен дим към небето.Около него се е развихрила битка.Двеста от нашите войници се сражават със сто и педесет ехулареца.Враговете са с гръб към мен и като една истинска ,Ен-флите нападам сама.Прескачайки убите забивам сабята си в четирима преди да ме усетят.Все ми е едно дали ще живея, атакувам с рисковани техники които винаги съм наричала самоубийствени.Още трима падат когато здравия разум наделява и хуквам да бягам към прикритието на гората.Четирима от облечените в сини елечета ехуларци ме последват с бесни неразбираеми закани.
Изчаках най-бързия да ме доближи достатъчно;обръщам се и го промушвам. Очудването в сивите му очи е нещо почти карикатурно.Усмихвам се вадя сабята и блокирам замах на нещо като алебарда към корема ми.Билела съм се с трима само на тренировка и винаги ме посичаха с дървения меч.Тези обаче значително отстъпват и на най-неумелите мой легионери.Сякаш са малки деца ,а аз съм майка им макар и ранена.Излъгвам един с конско лице и оръжието ми профучава в ляво от мен.Така запушва другия до него ,а аз забивам и едновременно блокирам оръжието на третия.Той умира.Използвам тяло му като щит,глупака с алебардата я заклещва в ребрата на мъртвеца.Отсичам с красив героичен замах тъпата му кратуна,рамото ме боли ужасно.Болката ме озлобява,и третия умира жестоко посечен между краката.
Излязам отново на разчистената от дървета поляна, на която пъновете на отсечените дървета все още се подават от земята.Нашите войни са удържали победа.Мъчейки се да не настъпвам труповете и заобикаляйки от далеч ранените се срещам с Наер-Мирас Их-Аток.Лицето му е състарено и трудно прикрива отчаянието което го е обзело.Някой е разсякъл ризницата и гърдите му под нея, засъхнала кръв покрива отвора ,но при всяко движение малка рубинена капка се извъркулва по стоманата.Набола брада покрива неговото лице, нещо недупостимо за един главнокомандващ импрераторската армия. Когато ме съзира една отрудена усмивка цъфва на тънките, бледи усни:
-Неочаквах те видя отново Мае.-отминах тези думи и направо преминах към своя въпрос.
-От кога се биете?-той се замисля за кратко.
-Три дни…почти откакто кацнахме.Първоначално ни нападаха малки отряди от по двадест-тридесет души.После все повече и повече.През ноща ни атакуваха близо петстотин ехуларци…От хиляда и петстотин души сме останали; сто-двеста.-Наер-Мирас седна на земята и тупна пръста до себе си.
-Седни и ти.Ей сега някой ще превърже рамото ти.-болката в полузаздравяла ръка и кървящото рамо е напълно игнорирана за мен след неговия разказ.-Още ни помнят кучетата.-продължава ,Их-Аток.-Разпитахме няколко пленника и те ни казаха дори без да ги мъчим, че всички народи са дали клетва за обединение ако Слем-Ан-Торфските дяволи се слязат отново от небесата.Така сега вероятно са изпратили вестоносци и събират армия да ни ударят.
Той замълча и очите му се отправиха към чуждоземното ехуларско небе.Помъчахме дълго дори след като ми превързаха раната.Бин-елговете командваха това което бе останало от последната половин милионната императорска армия.Зададох му още един въпрос:
-А сега на къде.
-Към онези планини на изток…Дано там намерим някакво убежище.
Проклятието
За три кошмарни дни, през които ни нападаха малки групи ехуларци ,а ние ядяхме плътта им, защото нямаше друго.В зората на третия ден достигнахме подножието на планините.Те не са особенно високи планини, обрасли са с гъсти гори и ниски храсти.Вероятно бе напълно възможно да се скрием в тях и да оцелеем,ако не бяха петте хиляди ехуларци в странни доспехи от кожа и дърво.Армията им се е разположила в тясна клисура единственото място от което може да се премине.Каквото и да направехме до залез слънце всички ще се намираме на оня свят.Наер-Мирас Их-Аток изкрещя:
-Ще им дам да разберат.Защитавайте своя водач и нека това е последната ми заповед!
От раницата на своя гръб той изважда черна книга подвързана с плочки прозрачен кристал.Очите ми ще изкочат орбитите си!Това е книгата на Стоте велики пролятия, книга по древна и от най-древната раса, проклятие от друга вселена попаднало незнайно как при нас.Мислехме ,че Реншс е загинал заедно с нея обаче всички сме се лъгали…Главнокомандващия започва да крещи проклятие:
-Летни облаци и зимни бури.
Земен ,течен огън с брата си,
убеца, лъча невидим.
Пръст и скали дълбоки.

Стоварете бури и свирепи хали,
изринете острови и морета със корали.
Планетата разпръснете на парцали.
Ехулар-Слеманторф-Вегет-Дъмрияк и
звездата Хаияне.

Унищожи!

,,Сто проклятия за сто планети, обаче едно е вярно за една планета и друго за друга.Трябва да знаеш как са подредени планетите и звездите ,а това знание е изгубено завинаги…” тези думи които бях прочела в една книга изплуваха в съзнането ми.Не всичко написано ,задължително е вярно.
Мощен рев и враговете атакуваха.Мощен гърч пробяга по земята и гръм разцепи небесата.Началото на края започна.Хилейки се развъртях нечий дълъг меч и се врязах в морето от противници…




п.с. имам нужда от адската ми редакция, ама съдба и мързел се преплитат Ah
Върнете се в началото Go down
 
Зад Хоризонта
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
 :: Общ форум :: Лично творчество :: Рахвин представя-
Идете на: